К. Дж. Чери
Светът на Пел (31)

Глава четвърта

Пел: 10.10.52 г., 19:00 ч.

Виторио си наля питие — второто, откакто пространството около тях се бе изпълнило с корабите на уморена от битката флота. Нещата не се бяха развил и според очакванията: Тишина бе завладяла „Чука“, горчивото мълчание на екипаж, почувствал присъствието на враг сред тях, който стана свидетел на унижаването на тяхната нация. Виторио не ги гледаше в очите, не изразяваше своето мнение. Единственото му желание бе да се упои по възможно най-бързия начин, така че да не могат да го обвиняват по никакви политически въпроси. Не искаше да дава съвети или становища.

Очевидно бе заложник — баща му бе подредил така нещата. Накрая си бе дал сметка, че е възможно баща му да ги е изиграл всичките. Положението му сега можеше да се окаже по-лошо от това на безполезен заложник — да бъде тази карта, чийто ред идваше да бъде изиграна.

Баща ми ме мрази, се бе опитал да им каже той. Но те отхвърлиха това като несъществено. Не те взимаха решенията. Това явно бе работа на Джесад. А къде ли се намираше той сега?

На кораба се очакваше да пристигне някакъв тръгнал към тях посетител, важна личност.

Самият Джесад, за да докладва за провала и да се отърве от парче ненужен човешки багаж?

Младият Лукас успя да довърши втората си чаша, преди припрените действия на екипажа и последвалото трепване на корпуса да известят за установяването на контакт. Чу се силен шум от блъскане на метал и звукът при потеглянето на асансьора, сетне трясък, когато кабината се синхронизира с въртящия се цилиндър. Някой се качваше. Виторио продължи да седи над чашата си и съжали, че не бе малко по-пиян, отколкото се чувстваше. Изпъкналата крива на пода закриваше изхода на асансьора, намиращ се оттатък мостика. Не можеше да види какво става, забеляза само отсъствието на някои от екипажа на „Чука“ от постовете им. После вдигна сепнато глава, когато изведнъж ги чу да идват откъм гърба му, явно преминали към главната зала през квартирите на екипажа.

Блас от „Чука“. Двама от екипажа. А зад тях куп непознати във военни униформи и няколко цивилни. Виторио се изправи, поклащайки се, на крака и ги изгледа. Сред тях беше посивял от подмладата офицер, респектиращ със сребристите си коси и бляскави значки на високия ранг. И Дейин. Дейин Джейкъби.

— Виторио Лукас — представи го Блас. — Капитан Себ Азов, главнокомандващ флотата, мистър Джейкъби от вашата станция и мистър Сигъст Ейръс от земната компания.

— От Съвета за сигурност — поправи го последният.

Азов зае място на масата, а останалите се разположиха на скамейките наоколо. Виторио също седна, усещайки пръстите на ръцете си изтръпнали. Чувстваше се потопен в алкохолен залив, в който настъпваха приливи и отливи. Опита се да се държи нормално. Бяха дошли да го видят, именно него, но той не можеше да им окаже абсолютно никаква помощ — нито на тях, нито на когото и да е било.

— Операцията започна, мистър Лукас — каза Азов. — Унищожихме два от кръстосвачите на Мазиан. Няма да е лесно да измъкнем останалите, както стоят близо до станцията. Извикахме още кораби, но прогонихме навън търгарите, всички далекообхватни товарни кораби. Тези, които са все още край Пел, са влекачи на къси разстояния, служещи за камуфлаж.

— Какво искате от мен? — запита Виторио.

— Мистър Лукас, познавате търгарите, които използват станцията за своя база. Вие сте управлявали фирма „Лукас“, поне до известна степен, така че знаете корабите.

Той кимна в знак на съгласие.

— Вашият кораб „Чукът“, мистър Лукас, ще се върне в комобсега на Пел и когато се свързва с други търгари, вие ще се явявате в ролята на комператор. Не под истинското ви име, разбира се, ще ви бъде предоставена информация за фамилията на „Чука“, която ще разучите много старателно. Ще се представяте като някой от нейните членове. Ако към „Чука“ бъде проявен интерес от милицейски патрули на търгарите или от Мазиан, животът ви ще зависи единствено от вашето въображение и умение да го използвате. „Чукът“ ще подскаже на останалите търгари, че най-добрият начин да оцелеят е да се изнесат в периферията на системата и изобщо да не се замесват в тази история. Не трябва да застават на пътя на абсолютно никого и да прекратят търговията си с Пел. Искаме онези кораби да се разкарат от там, мистър Лукас, и ще е голяма политическа грешка, ако се разбере, че сме завзели „Чука“ и „Лебедово око“ и използвали тяхното прикритие. Нямаме намерение това да се разчуе, разбирате ли ме?

Екипажите на тези кораби, помисли си Виторио, никога няма да бъдат освободени, не и без Пренастройка. Даде си също сметка, че неговата собствена памет щеше да представлява заплаха за съюзистите, защото никога нямаше да им е политически изгодно търгарите да разберат, че Съюзът е злоупотребил с техния неутралитет — грях, който досега приписваха единствено на Мазиан. Бяха отвлекли с принуда не само хора от екипажа, но и цели кораби, бяха отнели имената им — най-вече имената, доверието, самоличността на тези хора. Прокара пръсти по чашата пред себе си, осъзна какво прави и веднага престана, като се опита да изглежда трезв и разумен.

— Това е и в мой собствен интерес — рече той. — Бъдещето ми на Пел съвсем не е сигурно.

— Как така, мистър Лукас?

— Храня известни надежди за кариера под управлението на Съюза, капитан Азов. — Вдигна очи към мрачното лице на Азов, надявайки се, че гласът му звучи толкова спокойно, колкото му се искаше. — Взаимоотношенията между мен и баща ми… не са топли, така че той ме предаде на вас без никакви угризения. Сега имах време да поразмишлявам. Предостатъчно време. Предпочитам да сключа собствени споразумения със Съюза.

— Изглежда Пел няма много приятели — забеляза меко Азов, като погледна тъжното изражение на Ейръс. — Вече я изоставят и тези, на които им е все едно. Както пожелаят управляваните, господин посланик.

Сигъст извърна очи настрани към Азов.

— Ние се съгласихме с това. В намеренията на мисията никога не е влизало да се противопоставяме на желанието на хората, които живеят в тези райони. Безпокоя се единствено за сигурността на станция Пел. Говорим за живота на хиляди хора, сър.

— Това е обсада, мистър Ейръс. Ще отрежем снабдяването и ще прекъснем работата им, докато не започнат да се чувстват все по-зле. — Азов се обърна отново към Виторио и го изгледа продължително. — Мистър Лукас, трябва да ги лишим от достъп до ресурсите в мините и до самата Тамдолу. Възможно е да нанесем удар там, но от военна гледна точка ще ни струва скъпо, а и последствията няма да са изгодни. Затова ще започнем разнищването на ситуацията от другаде. Мазиан държи Пел в смъртен захват. Той ще остави само развалини, ако бъде победен, ще вдигне във въздуха Тамдолу и ще взриви самата станция, после ще отстъпи към Старите звезди, към Земята. Искате ли скъпоценната ви родна планета да бъде използвана като база на Мазиан, мистър Ейръс?

Сигъст го стрелна с уплашен поглед.

— О, той е напълно способен на това — каза Азов, като не преставаше да гледа Виторио със студените си, пронизващи очи. — Мистър Лукас, задълженията ви няма да включват нищо повече, освен да съберете информация и да убедите търгарите, че не трябва да търгуват с Пел. Ясно ли ви е? Смятате ли, че това е по силите ви?

— Да, сър.

Азов кимна.

— Ще ни разберете, мистър Лукас, ако освободим вас и мистър Джейкъби за момента, нали?

Виторио се поколеба, малко замаян, осъзна смътно, че това бе заповед и че сивият поглед на Азов не допускаше никакви контрапредложения. Стана от масата. Дейин си проправи път навън, покрай Сигъст, и да се съвещават останаха Ейръс, Блас и Азов. Капитанът на „Чука“ очакваше да получи заповеди, като много му се искаше да разбере от какво естество ще са те.

Бяха загубили кораби. Азов не бе представил истината такава, каквато бе. Виторио го бе научил от екипажа. Липсваха цели кръстосвачи. Щяха да изпратят техния кораб именно в такава ситуация.

Спря за малко в другия край на коридора, откъдето заради извивката не се виждаше съвещанието в залата, погледна назад към Дейин и седна на пейка в помещението, отредено за почивка на екипажа.

— Добре ли си? — попита той Дейин, към когото никога не бе изпитвал особено топли чувства. Но всяко лице от дома бе добре дошло при създалите се обстоятелства сред тези студени стени.

Джейкъби кимна.

— А ти? — Такова внимание бе по-голямо от обичайното за чичо му Дейин.

— Добре съм.

Джейкъби седна насреща му.

— Каква е истината? — запита го Виторио. — Колко кораба загубиха?

— Понесоха големи щети — отвърна Дейин. — Виждам, че липсват кораби. Мисля, че ги няма кръстосвачите „Победа“ и „Издръжливост“.

— Съюзът обаче може да построи нови. Извикали са подкрепление. Колко време ще продължава това?

Дейин поклати глава, като вдигна многозначително поглед към тавана. Вентилаторите бръмчаха и заглушаваха достатъчно разговорите, така че да не се чуват по-надалеч, но не ги изолираха от подслушване.

— Притиснали са го от всички страни — рече Дейин след малко. — Те могат да получават провизии безкрайно, докато Мазиан е хванат в капан. Това, което каза Азов, е истина. Той им струва скъпо, твърде скъпо, но неговите загуби са по-големи.

— А нас какво ни чака?

— Честно казано, предпочитам да съм тук, вместо на Пел.

Виторио се засмя горчиво. Очите му се замъглиха, изведнъж почувства болка в гърлото, която на практика никога не бе изчезвала, и поклати глава.

— Говорех сериозно — заяви той за тези, които може би ги подслушваха в момента. — Ще дам на Съюза най-доброто от себе си. Това е най-хубавото, което някога ми се е случвало.

Джейкъби го изгледа учудено, смръщи се и навярно разбра какво имаше предвид. За пръв път през двайсет и петте години на своя живот Виторио изпита роднинска привързаност към някого. Фактът, че този някой се случи да бъде Дейин — който бе с трийсет години по-възрастен от него и преживял съвсем други неща, — го изненада. Но малко време, прекарано в дълбокия космос, можеше да направи приятели коренно различни хора. Навярно Дейин, помисли си той, също бе направил вече подобен избор и Пел бе престанала да бъде дом и за двамата.