К. Дж. Чери
Светът на Пел (32)

Глава пета

Пел: зеленият док: 20:00 ч. станд.вр., 08:00 ч. алт.вр.

Изстрели се забиха в стената. Деймън се сви още повече в ъгъла, в който се бяха сгушили, за миг отблъсна опита на Джош да го сграбчи, после скочи и побягна. Хукнаха след останалите, спуснаха се на зигзаг през паникьосаната и пищяща тълпа, която изскочи от девето зелено ниво на доковете. Някой падна застрелян и се търколи на пода пред краката им, но те прескочиха тялото и продължиха да бягат в посоката, в която войниците искаха да ги насочат.

Станцисти, бегълци от И-зоната — не се правеше никакво разграничение. Тичаха под изстрелите, които раздробяваха подпорните стени и фасадите на магазините с безшумни взривове сред какофония от викове — изстрели, насочени към временни конструкции, но не и към уязвимата обвивка на самата станция. Сега, когато тълпата се бе понесла, стрелбата се вдигна над главите им и всички продължиха да бягат, докато най-слабите не изнемощяха. Деймън намали темпото едновременно с Джош, установи, че се намира на белия док. Двамата криволичеха между разпръснатите тичащи хора, които в ужаса си изглежда мислеха, че все още ги преследват изстрели. Константин забеляза удобно убежище сред работилниците покрай вътрешната стена, насочи се натам и Тали го последва. То представляваше ниша към входа на бар, който бе здраво залостен срещу бунтовниците — място, където да поседят спокойно, без опасност да ги застигне блуждаещ куршум.

Пред тях на дока лежаха няколко трупа, не бе ясно дали са нови или стари. През последните часове тази гледка се бе превърнала в нормален пейзаж. Присъстваха на няколко акта на насилие, докато седяха пред вратата в нишата — боеве между станцисти и такива, които приличаха на бегълци от И-зоната. Повечето хора просто минаваха, като от време на време викаха имена, родители, издирващи деца, приятели или съпрузи, търсещи се един друг. Понякога бяха свидетели на щастливи срещи, а веднъж… веднъж един мъж разпозна някой от убитите, завайка се и се разрида. Деймън скри в шепи лицето си. После други хора отведоха нещастния роднина.

В крайна сметка военните изпратиха отделения бронирани войници по доковете, за да надзирават работните групи. Те наредиха да се съберат труповете и да се изхвърлят в космоса. Деймън и Джош се отдръпнаха колкото се може по-навътре в нишата и се спасиха от изпълнението на тази заповед. Войниците хванаха за целта мотаещите се неспокойни хора.

Най-накрая от скривалищата си излязоха тамдолци, плахи, с леки стъпки и боязливи погледи. Те се захванаха да изчистят доковете, да изтъркат всички следи на смъртта, като уставно изпълняваха обичайните си задължения да поддържат чистота и ред. Деймън ги погледна с искра на надежда, първото хубаво нещо, което виждаше от часове насам — благите тамдолци се върнаха към обслужването на Пел.

Поспа малко, както и другите, които седяха на отсрещната страна на дока. Джош стори същото край него, подпрян на рамката на вратата. От време на време Константин се надигаше да чуе общите съобщения по интеркома за възстановени графици или обещания, че ще бъде разпратена храна във всички райони.

Храна. Тази мисъл започна да го преследва натрапчиво. Деймън обаче не я сподели, обгърнал с ръце омекналите си колене, усещащ безсилие във всички свои крайници. Слабост, помисли си той и съжали за пренебрегнатата закуска, след което не бе обядвал и вечерял. Не бе свикнал да изпитва глад. Туй, което понякога му се случваше, бе да пропусне обяда, когато имаше твърде много работа. Малко неудобство. Дребно лишение. Но уж подобното усещане сега прерасна в нещо различно. То придаде съвсем нов оттенък на издръжливостта, взе да си играе със съзнанието му, да предсказва нови измерения на страданието. Ако ги заловяха и разпознаеха, навярно щяха да ги зачислят към някой пункт за раздаване на храна. Но за целта те трябваше да излязат навън. Или да умрат от глад. Оставането им тук заизглежда още по-съмнително, когато уханието на храна се разнесе из доковете, а по тях се затъркаляха колички, тикани от тамдолци. Хората нападнаха масово количките, започнаха да грабят и да викат. Войниците обаче започнаха да ги съпровождат и бързо успокоиха положението. Количките с храна, с вече намалели запаси, се приближиха към тях. Деймън и Джош се изправиха, подпряха се на стените на нишата.

— Ще изляза навън — рече накрая Тали. — Остани тук. Ще кажа, че си ранен. Ще взема достатъчно за двама ни.

Константин поклати глава. Обзе го безразсъдна смелост да провери дали би оцелял така — запотен, разчорлен, облечен в мръсен, окървавен комбинезон. Щеше да полудее, ако не можеше да прекоси дока от страх, че някой убиец ще го застреля или някой войник ще го разпознае. Най-малкото не се виждаше някой да иска лични карти при раздаването на храната. Деймън имаше три такива плюс собствената си, която не смееше да използва, Джош разполагаше с още две, но лицата и на двамата не приличаха на никоя от снимките върху чуждите карти.

Беше съвсем просто — да излязат от прикритието си под погледа на пазач, да вземат студен сандвич и хартиена чаша с хладна плодова напитка, да се върнат обратно. Но Константин се прибра в убежището на прохода с победоносно чувство, носейки плячката и приклекна до стената, за да хапне, последван от Джош. Яде и пи, като при това обикновено действие бе обхванат от усещането, че голяма част от кошмара бе преминала и сега се намираше в някаква нова странна действителност, в която не се изискваха човешки чувства, а само животински инстинкт.

Изведнъж се разнесе остър брътвеж на тамдолски език — тамдолецът, който стоеше до количката с храна, се обърна към другите от своя вид, пръснати по доковете. Деймън беше изненадан, тъй като тамдолците обикновено се държаха тихо, дори когато обстановката около тях бе спокойна. Войникът, съпровождащ количката, се стресна и се огледа с вдигнато дуло на пушката. Но не забеляза нищо, освен мълчаливи, уплашени хора и сериозни тамдолци с ококорени очи, които за миг бяха спрели и сега продължаваха да си вършат работата. Константин довърши сандвича си, докато количката с храна отмина нагоре по издигащата се повърхност на дока в посока зеления сектор.

До тях се приближи тамдолец, влачейки кашон, в който събираше найлоновите пликчета от сандвичите. Джош потръпна от притеснение, когато дребната фигура протегна към него ръка, после даде пликчето си. Деймън хвърли своето в кашона и вдигна изплашено глава, когато тамдолецът докосна леко ръката му.

— Ти Константин-мъж.

— Върви си! — прошепна той дрезгаво. — Не споменавай името ми, тамдолецо! Ще ме убият, ако ме намерят. Мълчи и бързо изчезвай оттук!

— Аз Синия зъб. Синия зъб, Константин-мъж.

— Синия зъб — спомни си той. Тунелите, тамдолецът, който бе ранен. Яките тамдолски пръсти го стиснаха по-здраво.

— Тамдолка нарича Лили праща от Слънцето-неин-приятел, вие нарича 'Лисия. Тя праща ние, прави Лукасите спокойно, не идва нейно място. Обичам те, Константин-мъж. 'Лисия тя сигурно, тамдолци всички около нея, пази. Ние води теб, ти иска?

За момент просто не можеше да си поеме дъх.

— Жива ли е? Тя жива ли е?

— 'Лисия тя сигурно. Праща ти идва, прави теб сигурно с нея.

Опита се да разсъждава, хванат от покритата с козина ръка, погледна в кръглите кафяви очи, като му се искаше да научи много повече неща, отколкото тамдолският жаргон можеше да изрази.

— Не, не! Ще е опасно за нея, ако отида там. Мъже-с-пушки, разбираш ли, Сини зъбе? Мъжете ме преследват. Кажи й… кажи й, че съм на сигурно място. Кажи й, че сам мога да се крия, кажи й, че Елена се е измъкнала с корабите. Ние сме добре. Тя има ли нужда от мен, Сини зъбе? Нуждае ли се от нещо?

— Тя сигурно нейно място. Тамдолци седят с нея, всички тамдолци на Тамгоре. Лили с нея. Сатина с нея. Всички. Всички.

— Кажи й… кажи й, че я обичам. Кажи й, че аз съм добре, Елена също. Обичам те, Сини зъбе.

Кафявите ръце го обгърнаха. Той притисна силно тамдолеца, после Синия зъб го пусна и се изниза като сянка, събра набързо разхвърляните наоколо отпадъци и се отдалечи. Деймън се огледа, обзет от страх някой да не ги бе наблюдавал, срещна обаче единствено любопитството в израза на Джош. Отмести поглед встрани и избърса очи в ръкава, подпрял ръка на коляното си. Вцепенението поотмина. Започна отново да чувства уплаха, имаше нещо, за което да се страхува, някой, който все още можеше да бъде наранен.

— За твоята майка — рече Джош, — за нея ли говореше той?

Кимна, без да отвърне нищо.

— Радвам се — каза сериозно Тали.

Кимна пак. Примигна, опита се да разсъждава, като изпитваше усещане, че мозъкът му бе подложен на последователни удари, докато стане напълно безчувствен.

— Деймън!

Вдигна очи, проследи посоката, в която гледаше Джош. От хоризонта на зеления док се спускаха взводове войници, под строй и целенасочено. Константин се изправи спокойно, невъзмутимо, изтупа дрехите си, обърна гръб към дока, за да прикрие ставането на Джош. Двамата се отправиха небрежно в обратната посока.

— Изглежда имат намерение да въдворят малко ред тук — рече Тали.

— Нас едва ли ни засяга — отвърна Деймън.

Не бяха единствените, тръгнали да отстъпват. Входът към девето бяло ниво се намираше недалеч от тях. Насочиха се към него заедно с други, водени изглежда от същата мисъл. Намериха обществена тоалетна до един от баровете, който се намираше на ъгъла преди девето бяло ниво, Джош сви в нея, последван от Константин. След като я използваха, излязоха отново и се отправиха по-нататък с нормална походка. На кръстопътя на коридора с дока стояха пазачи, но те не правеха нищо, само наблюдаваха. Деймън продължи да върви надолу по коридора на девето ниво, после спря пред обществен апарат на интеркома.

— Прикривай ме! — каза той и Джош послушно се облегна на стената между апарата и входа към коридора, където се намираше охраната. — Да видим с какви карти разполагаме, с колко кредита, откъде са дошли предишните им притежатели. Не е нужно да използвам собствените си приоритети, за да го науча — просто код на регистратурата.

— Едно ми е ясно — отвърна Тали с тих глас. — Аз не приличам на жител на Пел. А твоето лице…

— Никой не иска да бъде забелязан, а никой не може да ни предаде, без да привлече вниманието към самия себе си. В това е най-голямата ни надежда — хората не желаят да се набиват в очи.

Пъхна първата карта и въведе кода за проверка. Алтенър, Лесли: 789,90 кредита в компютъра; женен, едно дете. Чиновник, фабрика за дрехи. Пъхна тази карта в левия си джоб, за да не я използва, не искаше да краде от оцелелите. Лий Антон Куейл, ерген, служебна карта от фирма „Лукас“, ограничени права за достъп, 8967,89 кредита — удивителна сума за такъв човек. Уилям Тийл, женен, без деца, шеф по товаренето, 4567,67 кредита, право за достъп до складове.

— Дай да видим твоите — обърна се той към Джош.

Тали му подаде и двете заедно. Деймън пъхна първата доста припряно, като се запита дали толкова много последователни запитвания от обществен терминал няма да предизвикат включването на някаква тревога в главния компютър. Сесил Сазони, ерген, 456,78 кредита, машинен техник и сезонен товарач, достъп до бараките. Луис Дибан, приключен петгодишен брак, без близки на издръжка, 3421,56, ръководител на докерна бригада. Пъхна картите в джоба си и се придвижи нататък, Джош тръгна малко след него и го настигна. Свиха край ъгъла в един напречен коридор, после още веднъж надясно зад следващия ъгъл. Там стигнаха до едно хранилище — всички докове бяха като огледални образи по отношение на инфраструктурата на главните коридори и неизбежно трябваше да има склад за поддръжка на околния район. Константин намери съответната необозначена врата, послужи си с картата на докерния ръководител, за да я отвори, и запали осветлението. Помещението бе вентилирано и в него бяха складирани хартия, материали и инструменти за чистене. Прекрачи прага, пусна Джош да влезе и затвори вратата.

— Дупка, в която да се скрием — рече той и прибра обратно в джоба си използваната карта, оценявайки я като най-добрия ключ, с който разполагаха. — Ще изчакаме тук, ще излезем навън с алтернативната смяна следващия или по-следващия път. Две от картите ни са на хора от алтернативната смяна, ергени, с достъп до доковете, бедни. Лампите тук ще угаснат всеки момент. Не можем да ги оставим да светят. Компютърът ще установи, че е запалено осветлението в склад и ще го изключи — много икономично.

— В безопасност ли сме тук?

Деймън се засмя горчиво, отпусна се на пода, опрял гръб в стената и свил крака в тясното пространство, за да остави място на Джош да седне срещу него. Попипа пистолета в джоба си, за да се увери, че е там. Пое дъх.

— Никъде не е безопасно.

Ангелското лице на Тали бе уморено, изцапано и мазно, косата му бе сплъстена. Джош изглеждаше обзет от ужас, въпреки че именно неговите инстинкти ги бяха спасили под обстрела. Двамата в комбина — единият познаващ отлично обстановката, а другият притежаващ необходимите рефлекси — представляваха сериозен проблем за Мазиан.

— И по-рано са стреляли по теб — каза той. — Не само в кораб, ами от по-близо. Знаеш ли това?

— Не си спомням.

— Наистина ли?

— Казах, че не помня.

— Познавам станцията. Всяка дупка, всеки проход. Ако совалките отново започнат да летят, ако има някакво движение на кораби от и към мините, просто можем да използваме картите си, за да се приближим достатъчно към доковете, да се присъединим към бригада товарачи, да се качим на някой кораб…

— И къде ще отидем?

— На Тамдолу. Или в мините навън — из планетната система. И на двете места не задават въпроси. — Това беше мечта. Беше я измислил, за да успокои и двамата. — Има също вероятност Мазиан да реши, че не е в състояние да се задържи по-дълго тук. Може би вече дори се е изтеглил.

— Ако го направи, ще унищожи всичко. Ще взриви станцията, ще вдигне във въздуха съоръженията на Тамдолу. Нима би желал да остави на Съюза база, която да се използва срещу него при отстъплението му?

Деймън се смръщи, като чу истина, която знаеше.

— Имаш ли по-добро предложение какво да направим?

— Не.

— Мога да се предам, да се споразумея, за да се върна на власт, да евакуирам станцията…

— Вярваш ли го?

— Не — отвърна той. Беше си дал вече сметка и за това. — Не.

Лампите угаснаха. Компютърът бе изключил осветлението. Единствено вентилацията продължи да работи.

Пел: главно управление: 21:30 ч. станд.вр., 09:30 ч. алт.вр.

— Няма нужда — рече меко Пори, като тъмното му, покрито с белези лице изразяваше непреклонност, — няма повече никаква нужда от присъствието ви, мистър Лукас. Изпълнили сте гражданския си дълг. Сега се приберете в жилището си. Един от подчинените ми ще се погрижи да стигнете в безопасност до него.

Джон огледа центъра за управление, няколкото войници, които се намираха в него, вдигнали предпазителите на пушките, с очи, следящи бодрата смяна оператори пред пултовете. Другите бяха поставени под охрана за нощта. Понечи да даде нареждания на шефа на компютърния отдел, но замръзна на място, когато един войник реагира с добре премерено движение, с глухо стържене на броня и вдигната пушка.

— Мистър Лукас — обади се Пори, — хората, неспазващи заповеди, ги разстрелват.

— Уморен съм — отвърна нервно той. — Радвам се, че мога да си вървя. Нямам нужда от ескорт.

Пори посочи с ръка вратата. Един от охраната отстъпи леко встрани и застана в очакване. Джон излезе и войникът тръгна подире му, после се изравни с него в коридора — нежелан спътник. Минаха покрай други войници, които стояха на пост из тихото, изплашено от бунта първо синьо ниво.

Още кораби от Флотата влязоха в док. Бяха се приближили, свивайки периметъра, накрая бяха решили да кацнат на станцията. Това му се струваше военно безумие, риск, който не разбираше. Риск на Мазиан. Вече и негов, риск на Пел, тъй като Мазиан се бе върнал.

Може би — установи, че му е трудно да го повярва — Съюзът наистина бе претърпял голямо поражение. Навярно имаше неща, които се пазеха в тайна. Вероятно превземането от страна на Съюза щеше да се забави. Но Лукас се безпокоеше най-вече от мисълта, че Мазиан би могъл да продължи да властва тук дълго.

Изведнъж от асансьора на първо синьо ниво пред тях излязоха войници, които носеха други отличителни знаци. Те го пресрещнаха, подадоха лист хартия на съпровождащия го войник.

— Идвате с нас — нареди един от тях.

— Имам нареждане от капитан Пори… — възрази Джон, но друг го сръга с дулото на пушката си и го насочи към асансьора.

„Европа“, пишеше на емблемите им. Войници от „Европа“. Мазиан бе пристигнал.

— Къде отиваме? — попита той изплашено, когато изоставиха войника от „Африка“. — Къде отиваме?

Не получи отговор. Тормозеха го умишлено. Знаеше къде отиват. Опасенията му се оправдаха, когато излязоха от асансьора и го поведоха по коридора на девето синьо ниво към осветения ръкав за достъп до кораб, намиращ се в док.

 

 

Никога не се бе качвал на борда на боен кораб. Въпреки огромните си външни размери, отвътре изглеждаше претъпкан като товарен съд. Предизвикваше у него клаустрофобия. Пушките в ръцете на войниците не действаха по-успокояващо и всеки път, когато се поколебаеше — да свие наляво или да влезе в асансьора — беше побутван с дулата им. Умираше от страх.

Те знаеха, продължаваше да си мисли Джон. Опитваше се да се убеди, че това бе военна учтивост, че Мазиан иска да се срещне с него като нов управител на станцията или блъфира, за да го принуди нещо. Но тук можеха да направят с Лукас каквото си поискат. Можеха да го изхвърлят в космоса през някой канал за отпадъци и той щеше да стане едно от стотиците останали тела, които сега се носеха замръзнали около станцията, като създаваха проблеми на почистващите кораби да ги съберат и отстранят по-надалеч. Нямаше да има никакво значение. Опита се да възвърне присъствие на духа, като си даде сметка, че или щеше да оцелее благодарение на него, или изобщо нямаше да го бъде.

От кабината на асансьора го тласнаха в коридор, пазен от войници, после в помещение, доста по-широко от другите, в което имаше празна кръгла маса. Накараха го да седне на един от столовете и останаха да чакат, подпрели пушките в сгъвките на ръцете си.

Мазиан влезе в залата, облечен в тъмносиня униформа без никакви знаци, с измъчено лице. Лукас се изправи на крака в знак на уважение. Конрад Мазиан му махна с ръка да седне отново. Пристигнаха и други, които заеха местата си около масата — офицери от „Европа“, но никой от капитаните. Погледът на Джон се местеше от един на друг.

— Изпълняващ длъжността станционен управител — рече спокойно Мазиан. — Какво, мистър Лукас, се случи с Анджело Константин?

— Мъртъв е — отвърна Джон, като се опита да потисне всякаква подозрителна реакция. — Бунтовници са нападнали офисите на станцията. Убили са него и целия му персонал.

Мазиан просто го гледаше абсолютно безучастно. Лукас се изпоти.

— Смятаме, че може да е имало заговор — продължи Джон, като се опитваше да отгатне мислите на капитана. — Нападението на други офиси, отварянето на вратата на И-зоната, съвпадането по време на всичко. Правим разследване.

— И какво открихте?

— Все още нищо. Подозираме, че на станцията има агенти на Съюза, които са се промъкнали при обработването на бежанците. Някои са били пуснати навън, може да са имали приятели или близки, останали в И-зоната. Чудим се как са могли да установят контакт. Допускаме, че може някои от пазачите да са им били съучастници… замесени в контрабанда.

— Но досега не сте открили нищо.

— Засега не.

— И скоро няма да откриете, така ли, мистър Лукас?

Сърцебиенето му се ускори. Опитваше се да не проличи страха върху лицето му, надяваше се, че успява.

— Извинявам се за положението, капитане, но имахме доста работа, за да се справим с бунта, с щетите, нанесени на станцията… Накрая изпълнявахме заповедите на вашите капитани Малори и…

— Да. Хитро решение — начинът, който използвахте, за да изчистите коридорите от бунтовници. Но по това време нещата се бяха поуспокоили вече, нали? Доколкото разбрах, хора от И-зоната са били допуснати в Главния сектор.

На Лукас му бе трудно да диша. Настъпи продължително мълчание. Не намираше думи. Мазиан даде знак на един от пазачите край вратата.

— Намираме се в криза — рече Джон, просто за да запълни ужасното мълчание. — Може да съм действал своеволно, но ни се удаде възможност да овладеем опасното положение. Да, споразумях се със съветника от тази зона, който — мисля — не бе замесен в нещата, но чийто глас можеше да ги успокои… Нямаше друг, който…

— Къде е синът ви, мистър Лукас?

Той опули очи.

— Къде е синът ви?

— Навън в мините. Изпратих го с един влекач на къси разстояния да направи обиколка на мините. Той добре ли е? Чували ли сте нещо за него?

— Защо го изпратихте там, мистър Лукас?

— Честно казано, за да го махна от станцията.

— Защо?

— Защото в последно време бе поел управлението на офисите на станцията, докато аз се намирах на Тамдолу. След три такива години предаността, подчинението и комуникациите в офисите на фирмата тук бяха поставени под въпрос. Помислих, че краткото му отсъствие може да пооправи нещата. Освен това исках в офисите на мините да има някой, който да поеме управлението, ако се прекъснат комуникациите. Така че беше част от фирмената политика. По вътрешни причини, както и от гледна точка на сигурността.

— А не за да се компенсира присъствието на станцията на човек на име Джесад?

Сърцето му за малко да спре. Поклати спокойно глава.

— Не знам за какво говорите, капитан Мазиан. Ако бъдете така добър да ми кажете източника на тази ваша информация…

Мазиан направи знак и някой влезе в залата. Джон вдигна очи и видя Бран Хейл, който избягваше погледа му.

— Познавате ли се? — попита Мазиан.

— Този мъж бе уволнен от Тамдолу за лошо управление и метеж — каза Лукас. — Проучих досието му и го наех. Опасявам се, че може погрешно да съм му оказал доверие.

— Мистър Хейл се обърна към „Африка“ с намерение да се запише доброволец. Твърдеше, че разполага с определена информация. Но вие напълно отричате да сте познавали мъж на име Джесад.

— Нека мистър Хейл говори само за своите собствени познати. Това е скалъпена история.

— А някой си Кресич, съветник от И-зоната?

— Както вече ви обясних, мистър Кресич беше в главното управление.

— Както и въпросният Джесад.

— Може да е бил някой от охраната на Кресич. Не съм се интересувал от имената им.

— Мистър Хейл?

Бран Хейл погледна мрачно.

— Поддържам версията си, сър.

Мазиан кимна бавно, внимателно извади пистолета си. Джон се дръпна назад от масата, но пазачите зад гърба му го натиснаха обратно на стола му.

— Къде е Джесад? Как установихте контакт с него? Къде може да е отишъл?

— Тази измислица на Хейл…

Съвсем ясно се чу свалянето на предпазителя на пистолета.

— Бях заплашен — въздъхна Джон. — Принуден бях да сътруднича. Те бяха хванали човек от семейството ми.

— Затова им дадохте сина си.

— Нямах избор.

— Хейл — обърна се Мазиан, — вие, вашите спътници и мистър Лукас може да отидете в съседното помещение. Ще запишем разговора ви. Ще ви оставим да уредите насаме спора с мистър Лукас и когато свършите, доведете го обратно.

— Не! — възрази Джон. — Не. Аз ще ви дам информацията, ще ви кажа всичко, което знам.

Мазиан махна с ръка да излязат. Лукас се опита да се задържи за масата, мъжете зад гърба му го изправиха на крака. Той се съпротивляваше, но те го изведоха навън в коридора. Там беше целият екип на Хейл.

— Добре ще ви служат и на вас — извика Джон към залата, в която офицерите от „Европа“ продължаваха да седят. — Вземете го и той ще ви служи по същия начин. Той лъже!

Хейл го хвана за ръката и го тикна в стаята, подготвена за тях. Другите също се набутаха вътре. Вратата се затвори.

— Ти си луд — рече Лукас. — Ти си луд, Хейл.

— Вие загубихте — отвърна Бран.

Търгарски кораб „Краят на предела“ в дълбокия космос: 22:00 ч. станд.вр., 10:00 ч. алт.вр.

Мигането на светлините, шумът на вентилаторите, включването от време на време на комсъобщения от други кораби — всичко това й се струваше познато като в сън, сякаш Пел никога не бе съществувала, сякаш се намираше отново на „Естел“ и хората около нея можеха да се обърнат и да види познати лица, които знаеше от детинство. Елена си проправи път през затрупаната с работа кабина за управление на „Краят на предела“ и се пъхна в нишата под висящ отгоре пулт, за да вижда по-добре сканера. Усещанията й бяха все още замъглени от успокоителните. Притисна с ръка корема си, чувствайки непривично повдигане. Скокът не бе причинил нищо на бебето, не би трябвало. Търгарите бяха доказали това неведнъж — търгарските жени бяха със здраво телосложение и привикнали към натоварвания от самото си раждане. Девет десети се дължеше на нерви, а хапчетата не бяха толкоз силни. Нямаше да изгуби детето, дори не си го помисляше. Пулсът й се успокои след кратката разходка от главната зала дотук, вълните на повдигане утихнаха. Забеляза, че на сканера се появи още една мигаща точка. Търгарите пристигаха в нулевата точка по инерция, така, както бяха напуснали Пел, после се опитваха да наберат цялата възможна скорост в реалното пространство, за да се изпреварят новопристигащите, които прииждаха като прилив на плаж. Достатъчно бе само някой да надвиши минимума, някое забързано говедо да се появи в реалното пространство твърде близо до нулевата точка, за да престанат всички — те и новодошлият — да съществуват по какъвто и да е начин, разпръснати на парчета тук и там. Елена винаги бе смятала мисълта за подобна съдба за особено неприятна. Щяха да продължат да се носят още няколко минути, изправени пред действителната възможност за такъв край.

Все повече и повече търгари пристигаха, като си намираха по разумен начин място в това убежище. Възможно бе да са изгубили неколцина при преминаването през зоната на битката, но Елена не можеше да прецени.

Обзе я нов пристъп на повдигане. Дойде и отмина. Тя преглътна няколко пъти, твърдо решила да го пренебрегне, хвърли завистлив поглед към Нейхарт, който бе оставил управлението на кораба на сина си и се приближи до нея.

— Имам предложение — каза Елена между преглъщанията. — Дайте ми отново комканал. Няма да бягаме оттук. Погледнете само какво ни следва, капитане. Голяма част от търгарите, които някога са правили товарни курсове между станции на Компанията. А ние сме много, нали? И ако пожелаем, можем да станем още повече.

— Какво имате намерение да направите?

— Да се противопоставим и да защитим собствените си интереси. Да започнем да си задаваме не особено приятни въпроси, преди да се пръснем оттук. Загубихме станциите, които обслужвахме. Така че нима ще се оставим на Съюза да ни погълне, да ни командва, защото сме по-старомодни в сравнение с техните чисти нови кораби на централизирано подчинение? А тази мисъл може да се загнезди в главите им, ако отидем за лиценз да обслужваме техните станции. Но докато положението не е ясно и сигурно, все още имаме право и на глас и се обзалагам, че някои от тъй наречените съюзистки търгари могат да разберат не по-зле от нас какво ги очаква. Ние можем да спрем търговията, можем да изолираме всички планети, всички станции. Половин век ни лашкат насам-натам, Нейхарт, половин век представляваме лесна плячка за всеки военен кораб, който не е в настроение да съблюдава нашия неутралитет. И какво ще получим, след като военните заграбят всичко? Ще ми предоставите ли комканал?

Нейхарт остана замислен известно време.

— Ако тази работа се вкисне, Куен, вестта кой кораб е вдигнал глас ще се разнесе надлъж и нашир. Ще си имаме неприятности.

— Знам — рече тя. — Но искам да го направя.

— Може да използвате комстанцията, ако желаете.

Пел: синият док, на борда на „Норвегия“: 24:00 ч. станд.вр., 12:00 ч. алт.вр.

Сигни се обърна, без да може да намери покой, и се натъкна на спящо тяло, на рамо, на неподвижна ръка. В полусънното си объркване за момент не можа да си спомни кой беше това. Граф, реши тя накрая. Граф. Намести се удобно до него. Заедно бяха излезли в почивка. Задържа известно време очите си отворени към тъмната стена отсреща, към редицата шкафове, видими под приглушената светлина на лампата отгоре — не й харесваха картините, които виждаше под клепачите си, нито останалата в ноздрите й смрад на смъртта, която не можеше да измие.

Държаха Пел. „Атлантик“ и „Пасифик“ обикаляха самотно, патрулирайки заедно с всички ездачи на Флотата, така че можеха да си позволят да поспят. Искрено й се искаше „Норвегия“ да бе избрана за патрул. Горкият Дей Джанц беше поел командването на доковете и спеше в предния проход, ако изобщо можеше да заспи. Войниците й бяха пръснати из доковете, обзети от мрачни мисли и чувства. Равносметката от седемнайсет ранени и девет убити в бунта на И-зоната не подобри настроението им. Щяха да стоят на пост една смяна, после да почиват, и да продължават да се въртят така. За по-нататък Сигни не правеше планове. Корабите на Съюза щяха да дойдат, щом като решат, и Флотата щеше да реагира, както и друг път, когато шансовете й не са били по-добри от сега — щеше да стреля по достижимите цели и да си запазва свобода за други варианти на действие колкото се може по-дълго. Решението бе на Мазиан, не нейно.

Накрая склопи очи, застави се да поеме спокойно дъх. Граф се размърда до нея, притихна отново — приятелско присъствие в мрака.

Пел: първо ниво на синия сектор, номер 0475: 24:00 ч. станд.вр., 12:00 ч. алт.вр.

— Тя спи — рече Лили.

Сатина пое дъх и обгърна с ръце коленете си. Бяха доставили удоволствие на Слънцето-неин-приятел. Сънуващата бе плакала от радост, когато бе чула новините, донесени от Синия зъб — че Константин-мъж и неговият приятел са в безопасност. Толкова, толкова страхопочитателна бе гледката на сълзите върху това спокойно лице. Сърцата на всички хайза бяха свити от болка, докато разберат, че сълзите са от радост. Такава топлота бе изпълнила тези тъмни и красиви очи, че всички се бяха приближили да я видят. „Обичам ви — бе прошепнала Сънуващата. — Обичам ви всичките.“ После беше добавила: „Пазете го!“ Накрая се бе усмихнала и заспала.

— Блясък-на-слънце-през-облаци! — Сатина побутна Синия зъб, който през това време старателно се чистеше, като напразно се опитваше да приведе в по-добър вид козината си от уважение към туй място. Обърна се към нея. — Ти връща там, отива и държи очи върху този млад Константин-мъж. Хайза от Тамгоре са други, но ти си много бърз, много умен ловец от Тамдолу. Ти гледа него, идва и отива.

Синия зъб хвърли неуверен поглед към Стария и Лили.

— Добре — съгласи се Лили. — Добри, силни ръце. Върви.

Той се изправи скромно като млад мъжкар, но другите му сториха път. Сатина го изгледа с гордост, че дори особените стари го оценяваха така. И наистина имаше защо — нейният приятел имаше доста трезв и здрав разум. Той докосна Стария, Лили, докосна нея, после тихо се отдалечи.

А Сънуващата продължаваше да спи в безопасност, обградена от хайза, въпреки че за втори път хора се бяха били с хора и стабилният свят на Тамгоре се бе разлюлял като листо върху вълните на реката. Слънцето бдеше над нея и звездите все така светеха около тях.