Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиансът и Съюзът
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Downbelow Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020)
Корекция
sir_Ivanhoe (2021)
Източник
sfbg.us (първоначален)

Издание:

Автор: К. Дж. Чери

Заглавие: Светът на Пел

Преводач: Емануел Икономов

Година на превод: 1996

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“; ИК „Аргус“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Велко Милоев

ISBN: 954-570-025-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1497

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Нови цифровизиране

Част четвърта

Глава първа

Пел: 10.10.52 г., 11:00 ч.

Станцията се бе успокоила. Хората отново започнаха да отправят запитвания към Правния отдел, а това бе сигурен признак, че напрежението на Пел намаляваше. Папката с входящи документи бе пълна с въпроси относно военните действия, заплахи за даване под съд, възмутени протести от търгарите в станцията, които смятаха, че трябва да получат обезщетение за продължаващия полицейски час на доковете. Имаше сигнал от търгарския кораб „Краят на предела“ за изчезнал младеж — нещо, което предизвикваше особено безпокойство поради предположението, че някой военен екипаж на кръстосвач може да го е вербувал принудително. Но по-вероятно беше младежът да се намери някъде из станционните общежития, изпаднал във временно увлечение по някого. Компютърът безшумно претърсваше данните за следа от използване на картата му, което никак не бе лесно, защото търгарските пропуски не влизаха в употреба толкова често, колкото личните карти на станцистите.

Деймън хранеше надежда да го намери жив и здрав, въздържаше се да вдигне тревога, преди да е получил резултатите от проучването. Когато в офиса му бяха постъпвали подобни оплаквания, в повечето случаи бе откривал, че става дума за млад търгар, скаран с рода си или прекалено пиян, за да обърне внимание на визията. Цялата тази работа бе задължение по-скоро на службата за сигурност на съответното ниво, но в момента полицията бе затрупана от множество други проблеми, а нейните служители стояха на пост в коридорите. Правният отдел можеше да натисне поне няколко клавиша на компютъра и да свърши част от чиновническата работа. Още едно убийство в И-зоната. Беше потискащо, а те не можеха да направят нищо друго, освен да отбележат факта. Имаше докладна записка за временното отстраняване от длъжност на полицай, обвинен, че е внесъл контрабандно кашон тамдолско вино в И-зоната. Някой офицер бе решил, че проблемът не търпи отлагане, понеже се предполагаше, че навсякъде се върти дребна контрабанда от щъкащите наоколо търгари. Наказанието трябваше да послужи за пример.

Деймън имаше насрочени за следобед три отложени дела. Очакваше пак да ги отложат заради заседанието на станционния съвет по същото време, на което трябваше да са и представителите на съдебната комисия. Реши да се споразумее за това с адвокатите на защитата и изпрати съобщение. По този начин си освободи следобеда за разглеждане на запитвания, на които по-нискостоящите служители в офиса не можеха да отговорят.

Уреди въпроса и се завъртя на стола да погледне към Джош, който четеше някаква книга на спомагателния монитор, опитвайки се да не изглежда толкова отегчен, колкото навярно се чувстваше.

— Хей! — рече Константин и Тали вдигна поглед към него. — Ще обядваме ли? Можем да направим по-голяма почивка и да потренираме в спортната зала.

— Можем ли да отидем там?

— Тя е отворена. Джош изключи монитора.

Деймън се изправи, оставяйки всичко както беше, прекоси стаята, провери дали картите и документите са в сакото му. Все още безпричинно, както и преди, тук-там стояха на пост войници на Мазиан.

Джош също си облече сакото — двамата с Деймън бяха почти еднакви на ръст и Константин му го бе дал на заем. Тали се съгласяваше да приеме неща на заем, но не и като подарък, обогатявайки малкия си гардероб, така че да може да стои в офиса, без да привлича ненужно внимание. Деймън натисна бутона до вратата, мина в другата стая и даде наставления на служителите си да отлагат всякакви обаждания с два часа.

— Значи ще се върнете в един — потвърди секретарката и се обърна, за да отговори на ново обаждане.

Деймън преведе Тали през помещението и двамата излязоха в коридора навън.

— Половин час тренировка — рече той, — после сандвич в голямата зала. Гладен съм.

— Добре — отвърна Джош.

Озърна се нервно наоколо. Константин го последва и се почувства неловко. По коридорите все още движението бе твърде слабо. Хората просто не изпитваха доверие към създалото се положение. По-надалеч се виждаха няколко войника на пост.

— Цялото военно присъствие трябва да бъде изтеглено до края на седмицата — каза той на Джош. — Нашата собствена служба за сигурност вече пое целия бял сектор. Сигурно след два дни и зеления. Имай търпение. Действаме по въпроса.

— Те ще продължат да правят каквото си поискат — заяви мрачно Тали.

— Хм. Малори направи ли го?

По лицето на Джош премина сянка.

— Нямам представа. Дори когато си мисля за това, все още не знам.

— Повярвай ми. — Бяха сами, когато стигнаха до асансьора. На ъгъла на съседен коридор стоеше войник, на практика в самия край на полезрението. Деймън въведе кода за ядрото. — Тази сутрин пристигнаха и добри новини. Брат ми се обади и каза, че нещата долу се оправят.

— Радвам се — промърмори Джош.

Внезапно войникът се раздвижи. Тръгна към тях, беше жена. Константин се огледа. Всички, които се намираха по-нататък по коридора, също се приближаваха, почти на бегом.

— Анулирайте повикването! — тросна се жената в униформа, когато стигна до тях. После сама посегна към панела. — Викат ни по тревога.

— Мога да ви осигуря приоритет — предложи Деймън, просто за да се отърве от тях. Припряността им означаваше неприятности. Помисли си, че на други нива може би разблъскваха станцистите.

— Направете го.

Извади картата си от джоба, пъхна я в прореза и набра кода на своя ранг. Светна червена лампа. Останалите войници пристигнаха едновременно с асансьора и рамената в брони изблъскаха Константин и Тали встрани, оставяйки ги отвън, докато всички се натикаха в кабината. Асансьорът се понесе без да спира по пътя на въведената цел. В коридора не остана нито един войник. Деймън погледна към пребледнелия и изтръпнал Джош.

— Ще се качим на следващия — каза Константин, като вдигна рамене. Самият той бе разстроен и мълчаливо въведе кода на девето синьо ниво.

— Елена ли? — попита Джош.

— Искам да сляза там — отвърна Деймън. — Ще дойдеш с мен. Ако има някакви размирици, твърде вероятно е да стигнат и до доковете. Трябва да отида долу.

Асансьорът се забави. Той почака още известно време и отново използва картата си за второ приоритетно повикване. Червената лампа светна, после замига, което означаваше, че няма свободна кабина. Деймън удари с юмрук по стената, отново хвърли поглед към Джош. Беше далече, за да отидат пеш, в крайна сметка щеше да е по-бързо да се изчака асансьора.

Отиде до най-близкия интерком и зададе приоритетно обаждане, докато Тали остана да чака край вратата на асансьора.

— Задръж кабината, ако дойде — рече той на Джош и набра номера. — Комцентрала, тук е Деймън Константин, обаждам се по спешност. Видяхме войници да се изтеглят на бегом. Какво се е случило?

Последва дълга пауза.

— Мистър Константин — отвърна глас, — това е обществен интерком.

— В момента не е такъв. Какво става?

— Обща тревога. Заемете аварийните постове, моля.

— Какво се е случило?

Връзката прекъсна. Зави глухо сирена. По тавана замигаха червени светлини. От офисите наизлизаха хора и се спогледаха, сякаш се надяваха това да е тренировка или грешка. Собствената секретарка на Деймън също беше навън, по-надолу по коридора.

— Влизайте обратно вътре! — викна той. — Затворете вратите!

Хората отстъпиха назад, прибраха се в офисите. Червената лампа до рамото на Тали продължаваше да мига, сигнализирайки, че няма свободен асансьор. Всички кабини на транспортната система сигурно бяха струпани долу на доковете.

— Ела! — рече Деймън на Джош, като махна с ръка към другия край на коридора. Тали изглеждаше смутен и той се приближи до него и хвана ръката му. — Хайде!

В отдалечената част на коридора стояха още хора. Той им нареди да се приберат, без да ги вини — освен Константин имаше хора, чиито близки и любими бяха пръснати из станцията, деца на училище или в детска градина, роднини в болница. Някои хукнаха напред, отказвайки да се подчинят на заповедта. Служител на станционната служба за сигурност също им викна да спрат и когато те не обърнаха внимание на заповедта, посегна към пистолета си.

— Пуснете ги да вървят — възпря го Деймън. — Оставете ги.

— Слушам, сър. — Изразът на ужас се стопи от лицето на полицая. — Сър, никой не отговаря по интеркома.

— Дръжте си пистолета в кобура! От войниците ли заимствате тези реакции? Застанете на поста си. Успокойте хората. Помогнете им, ако можете. Готви се спешно излитане. Възможно е да е тренировка. Отпуснете се.

— Да, сър.

Продължиха нататък към аварийната рампа, прекосиха смълчания коридор, без да тичат — един Константин не можеше да всява паника. Деймън вървеше, като се опитваше да се успокои.

— Няма време — измърмори Джош под носа си. — Докато се предаде сигналът за тревога, корабите вече ще са стигнали тук. Ако Мазиан е бил изненадан, докато стои на док…

— Извън станцията има милицейски кораби и два кръстосвача — каза Деймън и внезапно си припомни кой бе Тали. Притаи дъх, погледна ужасено към Джош и видя лице, което бе също толкова угрижено, колкото и неговото. — Да вървим! — подкани го той.

Стигнаха аварийната рампа, чуха викове, които станаха по-силни, когато отвориха вратата. От другите нива надолу се спускаха тичащи хора.

— Не бягайте! — извика Константин на тези, които минаха покрай него.

Някои намалиха темпото, неколцина се обърнаха, но това не помогна, тъй като изведнъж заприиждаха още хора, повечето тичащи и шумът се усили. Транспортната система бе блокирала навсякъде и потоците от хора от всички нива се изливаха в кладенеца със спиралната рампа.

— Успокойте се! — викна Деймън, хвана този-онзи за рамото и се опита да ги задържи, но приливът се увеличаваше, тела се блъскаха едно в друго, мъже, жени, деца, вече бе невъзможно дори да се измъкне оттук. Вратите бяха задръстени от хора, които се опитваха да слязат надолу.

— Към доковете! — чу той викове.

Те подействаха като искра на фона на червените лампи за тревога и на предположението, което тревожеше духовете из Пел, откакто бяха дошли войниците — че някой ден ще се стигне дотам, че станцията бе нападната, че се извършваше евакуация. Масите напираха надолу и нямаше как да бъдат спрени.

„Норвегия“: 11:05 ч.

КФХ/РИЦАР/189-8989-687/СПОКОЙНОСПОКОЙНОСПОКОЙНО/СКОРПИОНДВАНАДЕСЕТ/НУЛАНУЛАНУЛА/КРАЙ.

Малори потвърди и махна широко с ръка към Граф.

— Действайте! — препредаде Граф и сигнал „Старт“ се разнесе из кораба. Замигаха предупредителни светлини, видими и от доковете. Войниците отвън свършиха с разкачването на свързващите ръкави.

— Не можем да ги вземем — каза Сигни, когато Дей Джанц се обади развълнувано по интеркома. Никой не очакваше от нея да зареже хората си. — Ще се оправят.

— Ръкавите са чисти — провикна се Граф, без да използва интеркома.

От „Европа“, която бе зарязала войниците си и вече излизаше навън, бяха дали сигнал „старт при готовност“. „Пасифик“ се откъсна. Ездачът на „Тибет“ все още се носеше насам, догонващ изпратеното съобщение и потвърждавайки го с присъствието си. А това, което ставаше в покрайнините на планетната система на Пел, вече бе толкова остаряло, колкото и светлинният сигнал на съобщението — кораби бяха навлезли в системата преди повече от час. Лампичките по главния контролен панел на „Норвегия“ образуваха непрестанни светлинни вълни, мигайки в зелено. Сигни освободи захвата и откачи кораба от дока още докато войниците, успели да се качат на борда, бързаха да се приберат на безопасно място. За момент „Норвегия“ остана в безтегловност, придвижвайки се под леките тласъци на насочващите двигатели и доковите изтласквачи, продължи да се върти заедно с външната си рама и включи главния двигател на такова близко разстояние, че направо обра клиренса на „Австралия“ и навярно вдигна тревога из цялата Пел. Кръстосвачът придоби по-голямо ускорение, когато вътрешният му цилиндър влезе в синхронизация за бойно положение, въртейки се, за да компенсира натоварванията — тежестта се стовари върху хората, за миг намаля и отново рязко ги притисна към пода.

„Норвегия“ се насочи навън, докато на по-ниска равнина се намираха струпани търгарски кораби, „Европа“ и „Пасифик“ бяха пред нея, „Австралия“ се откъсна отзад. „Атлантик“ тръгваше всеки момент, докато Кеу от „Индия“ все още бе на станцията, придвижвайки се към кораба си. Пори от „Африка“ се намираше долу на планетата и „Африка“ щеше да излети под командването на лейтенанта си, да се срещне със сондата на Пори, издигаща се от Тамдолу. В най-добрия случай щеше да пази тила им.

Очакваше ги неизбежното. Онзи ездач се носеше само на няколко минути след съобщението на „Тибет“, просто за подсигуряване. Сега до тях стигаха неговите сигнали и по-нататъшни предавания от самия „Тибет“. Едновременно с тревогата, вдигната от безпомощните милицейски кораби, се чу и гласът на „Северен полюс“. „Тибет“ се опитваше да накара пристигащата флота да намали скоростта си, за да се занимае с него. „Северен полюс“ правеше маневра. Търгарските кораби, изпълняващи ролята на милицейски патрули, променяха курса си, но бяха бавни, предназначени за пренасяне на товари на къси разстояния и изглеждаха замръзнали на място в сравнение със скоростта на влетялата в системата флота. Но те можеха да я забавят, ако им стискаше. Ако.

— Ездачът се връща обратно — рече в ухото й гласът на сканоператора.

Видя го на екрана. Ездачът бе получил сигнала им преди минути и бе променил посоката. Сега върху дългообхватния сканер виждаха маневрата му. Компютърът му бе допълнил останалите точки от кривата, а обслужващият го оператор бе предугадил останалото, преценявайки човешките намерения. Размитата жълта лента, която се отдалечаваше от червената крива на приближаване, беше новата оценка на далекообхватния сканер за позицията на ездача. Старата предполагаема траектория изсветля до бледосиньо, остана като предупреждение за всеки случай да се провери този курс на приближаване. Кръстосвачите се носеха в изходна равнина под тази крива, а навлизащият в системата ездач трябваше да се насочи към надира. Корабите се движеха един след друг по еднакъв маршрут.

Сигни хапеше устни пред мониторите на сканера и комсистемата, докато следеше актуалната информация за събитията в сферата на обхват, недоволна, че Мазиан ги бе изкарал навън само по един вектор. „Хайде — помисли си тя, усещайки в устата си горчивината на вече преживяна катастрофа, — не прави пак като край Викинг. Дай ни няколко възможности, човече.“

КФХ/РИЦАР/189-9090-687/ДЕВЕТИДЕВЕТИДЕВЕТИ/СФИНКС/ДВЕДВЕДВЕ ТРОЙКА/ДВОЙКА/ЧЕТВОРКА/ ЯТО/КРАЙ.

Нова заповед. На последните кораби бяха дадени други вектори. „Пасифик“, „Атлантик“ и „Австралия“ се насочиха по нови курсове, формацията се разтвори бавно като цвете, за да изгради щит на системата.

Пел: офис на станционния управител

ТЪРГАРСКИ КОРАБ ЧУКЪТ ДО ВСИЧКИ КЗК В БЛИЗОСТ/ПОМОЩПОМОЩПОМОЩПОМОЩ/ПРИСТИГАТ КРЪСТОСВАЧИ НА СЪЮЗА/ДВАНАДЕСЕТ

СВЕТЪТ НА ПЕЛ КРЪСТОСВАЧИ КРАЙ НАС/ПРАВИМ СКОК/ПОМОЩПОМОЩПОМОЩПОМОЩ…

ЛЕБЕДОВО ОКО ДО ВСИЧКИ КОРАБИ/БЯГАЙБЯГАЙБЯГАЙБЯГАЙ…

КЗК ТИБЕТ ДО ВСИЧКИ КОРАБИ/ПРЕПРЕДАЙ/…

Съобщението бе от преди повече от час, разпространяваше се из системата, препредавано от комстанциите на всеки кораб, и продължаваше да се носи като ехо в лудница. Анджело се наведе над клавиатурата и се свърза с доковете, където изненадата от масираното изтегляне все още изкарваше по тревога обслужващите бригади. Но военните екипажи се бяха справили сами, по своя собствена процедура, осигурявайки незабавно напускане на доковете. В центъра за управление цареше хаос, все още имаше опасност да се наруши равновесието на станцията, ако системите не успееха да компенсират едновременното отлитане. Липсата на стабилност се усещаше. Комвръзките бяха задръстени. А по периферията на слънчевата им система събитията се бяха развивали в продължение на почти два часа, докато съобщението се носеше към тях със скоростта на светлината.

По доковете се забелязваха останали войници. По-голямата част се бяха качили и барикадирали на корабите, но някои не бяха успели. Военните канали, минаващи през станцията, ехтяха от неразбираеми съобщения и сърдити гласове.

Емилио, помисли си той разсеяно. На картата на Тамдолу върху екрана на лявата стена мигаше точка, която представляваше планетната сонда на Пори. Анджело не можеше да се обади, никой не можеше — заповед на Мазиан за мълчание по комканалите. „Не напускайте строя“ — бе нареждането, с което от станционното управление на полетите се обърнаха към висящите на орбита търгарски кораби. Единственото, което можеха да им кажат. От търгарите, намиращи се в док, идваше поток от запитвания по интеркома — по-голям, отколкото операторите успяваха да отклонят.

Трябваше да е заради Съюза. „Както се очакваше“ — му бе отговорил Мазиан в рамките на пряката връзка, която Константин успя да осъществи с него. От няколко дни капитаните стояха близо до корабите си, войниците бяха нагъчкани в неудобните бордови условия. Не от уважение към станцията, не и в отговор на исканията й да се изтеглят войниците от коридорите.

Готови за изтегляне. Готови за изтегляне, въпреки всички обещания.

Посегна към бутона на интеркома, за да се обади на Алисия, която може би следеше всичко на екраните…

— Сър — обади се по интеркома секретарката му Милс. — Службата за сигурност ви моли да отидете в комцентралата. Долу в зеления сектор се е създала тежка ситуация.

— Каква ситуация?

— Тълпи, сър.

Скочи от стола и грабна сакото си.

Константин се обърна. Вратата на офиса му се отвори без искане на разрешение, докато Милс възразяваше срещу нахълтването на Джон Лукас, съпроводен от още един мъж.

— Съжалявам, сър — извини се секретарката му. — Мистър Лукас настояваше. Казах му…

Анджело се намръщи, обиден от такова нахълтване, но същевременно се надяваше на съдействие. Джон бе способен, макар и интересчия.

— Имам нужда от помощ — рече Константин.

В очите му обаче се изписа тревога, когато видя лекото движение на ръката на влезлия с Лукас мъж към якето, внезапното проблясване на метал. Но Милс не го забеляза. Анджело извика в мига, в който непознатият сряза гърлото на секретарката му, после отстъпи назад, когато мъжът се хвърли към него. Хейл, разпозна той лицето изведнъж.

Милс изстена, облята в кръв, сринала се на прага на отворената врата. От другата стая на офиса се чуха писъци. Ударът застигна Константин и той изпита вцепеняваща болка. Посегна към нападащата ръка и напипа стърчащия от гърдите му нож, погледна невярващо Джон, видя омразата. На вратата имаше и други.

В него се надигна шок — едновременно с кръвта.

И-зоната

Василий — рече гласът по интеркома, — Василий, чуваш ли ме?

Кресич седеше парализиран на бюрото си. Вместо него Коледи — един от тези, които седяха наоколо скупчени и чакащи — се пресегна и натисна бутона за връзка.

— Слушам — отвърна Кресич въпреки буцата в гърлото си. Погледна към Коледи. В ушите му бучаха гласовете отвън на дока, на хора, вече изплашени, готови да се разбунтуват.

— Пази го! — нареди Коледи на Джеймс, който бе най-старши от петимата, застанали отвън. — Пази го много внимателно!

И излезе. Бяха чакали, бяха висели над интеркома, край него винаги имаше един от тях — от събралите се тук в суматохата. Вече бе започнало. След малко шумът на тълпата се засили, превърна се в зловещ животински звук, който разтрепери стените.

Кресич зари лице в ръцете си и остана така дълго, като не искаше да знае какво става.

— Вратите! — дочу той най-накрая вик отвън. — Вратите са отворени!

Девето ниво на зеления сектор

Тичаха, препъвайки се и останали без дъх, блъскаха се в коридора — море от паникьосани хора, с почервенели от светлините за тревога очи. Продължаваше да вие сирена. Чувстваше се нестабилността на притеглянето, докато системите на станцията се опитваха да запазят равновесието.

— От доковете е — рече Деймън с въздишка, погледът му бе замъглен. Той отблъсна удара на тичащото тяло и си запробива път към края на рампата, излизащ на девето ниво, следван по петите от Джош. — Мазиан е отлетял — това бе единственото разумно обяснение.

Отекнаха викове и тълпата се дръпна назад, което спря цялото движение. Изведнъж потокът тръгна в обратна посока, хората отстъпваха. Чуваха се ужасени писъци в тях, се притискаха тела.

— Деймън! — извика Джош зад гърба на Константин.

Но нямаше смисъл. Бяха изтласкани и притиснати от напиращите отзад. Над главите им просвистяха изстрели, огромната скупчена маса потрепери и побягна с пищене. Деймън протегна напред ръце, за да не бъде удушен и смачкан.

После задните редици в гъчканицата се обърнаха, обзети от паника, към някакъв изход на спасение и мачкането се превърна в помитащ прилив. Константин опита да се задържи срещу него, решен да върви в собствена посока. Нечия ръка го хвана за рамото — Джош го достигна, олюлявайки се, докато тълпата блъскаше и тъпчеше, а те се опитваха да се преборят с този поток.

Долетяха още изстрели. Някакъв мъж падна, после още един улучен. Стреляше се по тълпата.

— Спрете стрелбата! — кресна Деймън, все още изправен срещу стена от хора пред себе си, стена, която намаляваше, сякаш я подрязваше коса. — Прекратете огъня!

Някой зад гърба му го хвана и го дръпна, докато профучаваха нови изстрели. Единият от тях го парна и той се сви от болка, като се опитваше да запази равновесие сред отстъплението, тичайки сега с него. Тали го следваше в бягството им. Тилът на мъж само на ръка разстояние пред тях се пръсна и човекът падна под краката на другите.

— Насам! — викна Джош и го дръпна наляво към страничен коридор, през който се изнасяше част от тълпата. Константин пое натам, тъй като тази посока не бе по-лоша от другата и видя път, по който можеше да се върне назад. Удвоил усилията си, за да се добере до доковете, хукна през лабиринт от второстепенни коридори обратно към девето ниво.

Успяха да минат цели три кръстовища, навсякъде сновяха обезумели хора, изскачаха на кръстовищата, препъвайки се от приливите и отливите на гравитацията. После писъци огласиха лабиринта пред тях.

— Виж там! — викна Джош, като го настигна. Деймън пое въздух, извърна се и се втурна към ъгъла на страничен коридор, който вървеше нагоре, за да стигне до сляпа стена — границата между секторите.

Тук обаче имаше проход. Тали изкрещя и се опита да го издърпа назад, когато видя задъненото разклонение.

Ела! — изсъска Константин и хвана Джош за ръкава.

Продължиха да тичат, докато стената с изрисуван стенопис се спусна от хоризонта и се изправи пред тях; в десния й долен ъгъл обаче имаше шлюз за тамдолски проход.

Деймън се подпря, измъкна с треперещи пръсти картата си и я натика в прореза. Люкът се отвори, като вдигна облаче прах, и той издърпа Тали след себе си, в истински мрак и в сковаващ студ.

Механизмът се затвори. Започна процедура за смяна на въздуха и Джош се огледа уплашено. Деймън взе маските от нишата — едната за Тали, а другата за него и пое глътка въздух, като толкова трепереше, че едва успя да намести ластичната й лента.

— Какво ще правим? — попита Джош с променен от маската глас. — Сега накъде?

В нишата имаше прожектор. Константин го взе и включи светлината. Протегна ръка към вътрешната врата, отвори я и звукът проехтя далеч нагоре. В лъча на прожектора видяха, че са стъпили върху решетка и от нея тръгва стълба, която влиза в кръгла тръба. Притеглянето намаля изведнъж. Той се хвана за металното перило.

Елена. Елена сигурно бе излязла да търси убежище, заключила бе вратите на офиса и е попаднала сред блъсканицата. Оттук Деймън не можеше да излезе на доковете. Трябваше да доведе помощ, да стигне до място, откъдето да организира силите за сигурност, които да спрат всичко това. Нагоре. Да се изкачи на по-високите нива. От другата страна на тази преграда се намираше белият сектор. Опита се да намери проход към него, но лъчът не откриваше нищо подобно. Нямаше пряка връзка между секторите, освен на доковете и на първо ниво, спомни си той. Съществуваше сложна система от шлюзове, тамдолците знаеха къде са, но не и той. Реши, че трябва да се обади в главното управление, да излезе в някой по-горен коридор и да се добере до интерком. Нищо не беше наред. Станцията беше нестабилна — Флотата бе заминала, навярно и търгарите, нарушавайки равновесието, а главното управление не го компенсираше. Там горе ставаше нещо много, много лошо.

Обърна се, залитна при внезапния подкосяващ прилив на гравитация, хвана водещото нагоре перило и започна да се катери.

Джош го последва.

Док на зеления сектор

От централата не отговаряха. Ръчното комустройство даваше само сигнал за изчакване, придружен от пращене. Елена го изключи и хвърли нервен поглед към редицата войници, преграждайки входа на девето зелено ниво.

— Вестоносец! — извика тя. При нея пристигна на бегом един младеж. Какво друго им оставаше да използват, след като интеркомът бе изключен? — Мини по всички кораби на пръстена, докъдето можеш да стигнеш, кажи им да предадат съобщението по собствените си комвръзки, ако могат. „Стойте си по местата!“ — гласи то. Обясни им… знаеш какво да им говориш: че навън има неприятности и те ще налетят право на тях, ако изскочат от доковете. Върви!

Възможно бе да не работи и сканерът. Спомни си комуникационното затъмнение, което налагаше Флотата. Но „Индия“ и „Африка“ си бяха тръгнали като оставиха войници да пазят дока. Връзките все още бяха прекъснати. Нямаше как да разбере каква информация имаха търгарите, нито какви нареждания може да са получили войниците по техните собствени комвръзки. Не знаеше кой ръководеше тези изоставени войници — дали висш офицер или някой отчаян и объркан сержант. Те образуваха стена пред входовете на девето ниво от синия и зеления док, обърнати с лице към извитите хоризонти, които отделяха доковете от всяка страна. Вдигнати пушки, готови да защитават периметъра. Елена се страхуваше от тях не по-малко, отколкото от приближаващия се враг. Те бяха стреляли, бяха отблъснали една тълпа, бяха убили хора. Продължаваха да се разнасят откъслечни изстрели. Шест от нейните дванадесет служители липсваха — отрязани от прекъснатите комвръзки. Другите ръководеха докерните бригади в проверка на зарязаните свързващи ръкави — търсеха дали няма критична повреда в някой шлюз. Като предпазна мярка трябваше да се изолира цялата секция. Само ако хората й в управлението на синия док успееха да оправят нещата. Контролните им панели бяха блокирали, тъй като цялата система бе запушена от централно прекъсване. Колебанията на гравитацията продължаваха да се усещат от време на време. Течността в резервоарите трябваше да се преразпредели възможно най-бързо, като натовари пълния капацитет на тръбите, за да се компенсира промяната. Станцията разполагаше и с двигатели за коригиране на орбитата, можеха да използват и тях. Подобно увеличаване и намаляване на теглото бе ужасяващо в огромно празно пространство на доковете, неприятното предусещане, че всеки момент може да се появи по-голямо колебание.

— Мис Куен!

Извърна се. Вестоносецът не бе успял да премине, някой идиот от редицата войници трябваше да го е върнал. Елена тръгна забързано към него, към редицата, която внезапно и необяснимо се разлюля и се обърна с вдигнати пушки към тях.

Вик проехтя зад гърба й. Тя погледна към извиващия се нагоре хоризонт, видя неясна вълна от бягащи хора, които се спускаха по тази мнима стена към тях, но бяха все още оттатък спускащата преграда на секционната арка. Бунт.

Хидравличният портал! — извика в безполезния ръчен ком, който продължаваше да е все така блокирал.

Войниците се приближаваха, а Елена се намираше между тях и мишените им. Затича се към външната страна, към плетеницата от подемни кранове и електрокари, сърцето й биеше лудо. Хвърли отново поглед назад, докато редицата войници напредваше, стесняваше периметъра си. Те я подминаха, няколко от тях заеха позиции под прикритието на машините. Елена натисна бутона на ръчното комустройство и отчаяно се опита да се свърже с офиса си, викайки: „Затворете го!“ Но тълпата вече бе подминала управлението на синия док, можеше дори да е вътре в него. Шумът от навалицата се засилваше, разливаше се като прилив, а от хоризонта продължаваха да слизат още хора, безкрайна маса. Изведнъж тя успя да определи изражението на далечните лица — на тях бе изписана не паника, а омраза, и оръжията им бяха парчета тръби, палки…

Войниците стреляха. Разнесоха се писъци, когато първата редица падна. Елена стоеше като вкаменена на не повече от двайсетина метра по-назад от войниците и видя към тях да се стича все по-голяма и по-голяма тълпа, прегазвайки собствените си мъртъвци.

И-зоната. И-зоната бе на свобода. Хората прииждаха, като размахваха оръжия и крещяха, шумът се превърна от далечно боботене в оглушителен рев, а броят им сякаш нямаше край.

Елена се обърна и побягна, като се препъваше от промяната в притеглянето, следвайки собствените си докерни бригади, които бяха хукнали да се спасяват пред нея, и пръснатите тамдолци, които бяха надушили хорските неприятности и търсеха убежище.

Шумът зад гърба й нарасна.

Тя ускори крачка, притиснала с ръка корема си, като се опитваше да намали сътресението от собствения си бяг. Зад нея се чуваха крясъци, почти заглушени от тътена. Тълпата щеше да прегази и тези войници, да им вземе пушките — да надделее благодарение на своята многочисленост. Погледна назад и видя от девето зелено ниво да се измъкват четирима бегълци, които минаха покрай войниците. По лицата им се четеше паника. Елена пое дълбоко въздух и продължи да тича въпреки тъпата болка в таза, преминавайки в лек тръс, когато й се налагаше, клатушкайки се под приливите на гравитацията. Започнаха да я задминават други тичащи, отначало само неколцина, после повече, помитаща лавина. Мина под арката на границата с белия сектор и видя на хоризонта пред себе си вълна от хиляди и хиляди хора нагоре по извивката на хоризонта, тичащи към търгарските кораби на доковете. Чу писъци, сливащи се с крясъците отзад, на мъже и жени, които викаха и се блъскаха.

Подминаваха я, все по-многобройни, окървавени, смърдящи, размахващи оръжия, крещящи хора. Някакъв мъж я удари в гърба, накрая я да се подпре на едно коляно, а той продължи да бяга. Друг я блъсна, препъна се, но не спря да тича. Елена се изправи, залитайки, с изтръпнала от болка ръка, и се насочи към електрокарите встрани, под заслона на крановете и захранващите тръби. От входа за достъп до кораба пред нея прогърмяха изстрели.

— Куен! — извика някой. Не можа да определи откъде, озърна се, опита се да се пребори с човешката вълна и се препъна под натиска.

— Куен!

Огледа се. Някаква ръка я хвана за лакътя и я дръпна, покрай главата й профуча куршум. Други двама я подеха, повлякоха я. Удар закачи главата й и тя се олюля, после отпусна тялото си в посоката, в която се опитваха да я изтеглят мъжете, към плетеницата от тръби и въжета. Ехтяха викове и гърмежи, други ръце се протегнаха да я хванат и Елена се стегна за борба, като ги сметна за някои от тълпата, но стена от тела я огради заедно с носещите я мъже с вид на търгари.

— Връщайте се! — провикна се някой. — Връщайте се! Те успяха да се измъкнат.

Изкачваха се по рампа към отворен люк, към лъхащия хлад на набразден тунел, облян в жълто-бяла светлина — ръкав водещ към кораб.

— Не искам да се качвам на борда! — опита се да възрази Елена, но не й бяха останали сили да протестира и вече нямаше къде да отиде, освен сред тълпата. Повлякоха я нагоре по тунела и тези, които стояха край входа, тръгнаха веднага подир тях, след като прекрачиха прага. Всички се натикаха навътре, притиснати до болка, щом последните отчаяно затичали се, нахълтаха в ръкава. Люкът се затвори със съскане и трясък и тя потрепери — по някакво чудо вратата не бе откъснала ничия ръка или крак.

Вътрешният люк ги пусна в коридор, водещ към асансьора. Двама едри мъже изблъскаха останалите и я подкрепиха, за да се задържи на краката си, докато гръмовен глас даваше заповеди по интеркома. Свиваше я коремът, болки пронизваха бедрата й. Елена се подпря на стената и се отпусна да почине, докато единият от тях — огромен мъж с нежни ръце — не я докосна по рамото.

— Добре съм — рече тя. — Нищо ми няма.

Напрежението от лудия бяг се стопяваше. Елена придърпа назад косата си и погледна мъжете — двамата, които се бяха добрали до нея навън, бяха я извлекли от навалицата, разблъсквайки бунтовниците от пътя си. Разпозна ги, както и емблемата, която носеха — черна, само от плат, без бронзова значка: „Краят на предела“. Корабът, който бе изгубил син на станцията, мъжете, с които се бе разправяла тази сутрин. Навярно бяха тръгнали да се прибират на кораба и се бяха отклонили от пътя си, за да изтеглят от тълпата една жена като тях, една Куен.

— Благодаря ви — промълви тя. — Вашият капитан… Моля ви, трябва да говоря с него, и то спешно.

Те не възразиха. Едрият мъж — Том, спомни си името му — я обгърна с ръка през раменете и й помогна да върви. Братовчед му отвори вратата на асансьора и натисна бутона. От кабината излязоха в просторен централен коридор, който сега, при липсата на ротация, бе претрупан. В края му се намираха главната зала и мостикът, който бе по-напред, и двамата мъже я поведоха натам. Вече се чувстваше по-добре, значително по-добре. Елена влезе сама, без подкрепа, в натъпкана с оборудване командна кабина, където се бе събрал целият пилотски състав. Нейхарт. Фамилията на кораба се казваше Нейхарт. Базата им бе на Викинг. Възрастните бяха на мостика, по-младите от екипажа, децата, сигурно бяха прибрани някъде горе, далеч от тук. Тя разпозна Уес Нейхарт, капитана на семейството, със сребриста коса и покрито с бръчки тъжно лице.

— Куен — приветства я той.

— Сър — прие тя протегнатата му ръка, отказа да седне на предложения й стол, но се подпря на облегалката му, застанала с лице към него. — И-зоната е на свобода, интеркомът е изключен. Моля ви, свържете се с другите кораби, предайте им… Не знам какво става в главното управление, но Пел е в голяма беда.

— Няма да вземем пътници — каза Нейхарт. — Вече видяхме до какво води това. Както и вие. Не отправяйте такова искане.

— Чуйте ме! Там отвън е Съюзът. Ние сме като обвивка на тази станция. Трябва да си останем на мястото. Ще ми осигурите ли комвръзка?

Елена защитаваше Пел, беше го правила пред този капитан, пред всички останали. Но сега се намираше на борда на неговия кораб, не на Пел, а без собствен кораб тя не бе повече от просяк.

— Шефът на дока е добре дошъл — изненадващо прие той и вдигна ръка към пултовете. — Комстанцията е ваша.

Куен кимна в знак на благодарност, приближи до най-близкия панел, който й посочиха, седна на мекото кресло. Остър спазъм я сряза в долната част на корема, тя сложи ръката си там и се примоли: „Само не бебето!“ Ръката й бе безчувствена, гърбът я болеше там, където я бяха ударили. Инструментите на таблото се размиха пред очите и, когато посегна да вземе слушалката, и тя с усилие фокусира погледа си, опитвайки се едновременно с това да избистри съзнанието си. Натисна бутона за връзка между корабите.

— До всички кораби, запишете и препредайте! Говори управлението на доковете на Пел, аз съм Елена Куен, офицер за свръзка, предавам от борда на „Краят на предела“ на фамилия Нейхарт, намиращ се белия док. Нареждам на всички търгарски кораби в док да затворят люковете си и да не пускат, повтарям: да не пускат никакви станцисти на борда. Пел няма да бъде евакуирана. Съобщете това по външните си високоговорители, ако смятате, че може да се чуе по доковете. Комвръзките на станцията са блокирани. Тези кораби в док, които са в състояние да освободят безопасно захватите отвътре, да се откачат, но да не напускат дока! Корабите на орбита да останат на нея и да не се отклоняват от орбитата си! Станцията ще извърши компенсаторни операции и ще си възвърне стабилността. Повтарям: Пел няма да бъде евакуирана. В момента в системата се извършват военни действия. Чрез евакуиране на станцията няма да се постигне нищо. Моля, препредайте, ако е възможно, следното съобщение по външните си високоговорители: Внимание! От управата на доковете до всички, упълномощени да въдворяват ред на станцията: направете всичко, което е възможно, за да осигурите ред в зоните, където се намирате! Не се опитвайте да отидете в главното управление! Останете там, където сте! Граждани на Пел, намирате се в голяма опасност поради бунт. Издигнете барикади на всички входове на девето ниво и на всички граници между сектори и се пригответе да ги отбранявате, за да попречите на движението на разрушителните тълпи. Хората от изолационната зона са излезли навън. Ако има паника, само ще помогнете на бунта и ще застрашите собственото си оцеляване. Защитавайте барикадите! Ще може да отбранявате станцията секция по секция. Станционният интерком е изключен заради военните действия, а приливите и отливите на гравитация се дължат на това, че военните кораби напуснаха доковете без разрешение. Стабилността ще бъде възстановена възможно най-бързо. До всички бежанци извън И-зоната: призовавам ви да съдействате за издигането на отбранителни линии и барикади заедно с гражданите на Пел. Станцията ще се споразумее с вас. Вашето сътрудничество при тази криза ще бъде отбелязано с благодарност от Пел и може да разчитате на благоприятни решения, когато условията се нормализират. Моля, останете там, където сте, защитавайте зоните, в които се намирате, и не забравяйте, че тази станция поддържа също и вашия живот. До всички търгари: моля, помогнете ми при тези кризисни обстоятелства! Ако разполагате с някаква информация, моля да ми я предадете на „Края на предела“. Този кораб ще изпълнява ролята на щаб на доковете по време на аварийната ситуация. Моля, препредайте съобщението от кораб на кораб, както и съответните части от него по външните си високоговорители! Аз съм на ваше разположение при нужда.

Мигновено пристигнаха обратни съобщения, тревожни запитвания за допълнителна информация, груби искания, заплахи, че незабавно ще напуснат дока. Около самата Елена екипажът на „Края на предела“ извършваше необходимата подготовка за отлитане.

Всеки момент, надяваше се тя, комвръзката можеше да се възстанови, от комцентралата на станцията можеха да се обадят ясно и разумно, да възстановят контакта с главното управление — с Деймън, който сигурно се намираше там. Дано не се намира, примоли се Елена, в онези коридори сред полуделите хора от И-зоната. Беше обедната почивка на основния ден — възможно най-лошото време, когато голяма част от жителите на Пел бяха излезли от офисите и работилниците навън в коридорите…

Неговото назначение при аварийна ситуация бе на синия док. Навярно се бе опитал да стигне дотам, сигурно го бе направил. Тя го познаваше. Сълзи напълниха очите й. Стисна юмрука си върху страничната облегалка на креслото, като се опита да не мисли за затихващата болка в корема си.

— Току-що се активира хидравличният портал на белия сектор — пристигна съобщение от „Сайта“, който се намираше в изгодна позиция. Други кораби докладваха за задействането на останалите хидравлични портали. Пел се раздели на изолирани зони в положение на отбрана — първият знак, че станцията все още имаше някакви сили да се защитава.

— Сканерът засече нещо — чу се изплашеният глас на член от екипажа зад гърба на Елена. — Може да е търгарски кораб, напуснал орбитата. Не е ясно.

Тя избърса лицето си и се опита да се съсредоточи върху всички неща, които изискваха вниманието й.

— Не напускайте дока — каза Елена. — Ако се отскубнем от свързващите ръкави, там навън ще загинат хиляди. Извършете запечатването ръчно. Не прекъсвайте, не откачайте тези връзки.

— Ще ни е нужно време — рече някой. — А може да не разполагаме с него.

— Тогава започвайте — подкани ги тя.

Пел: главно управление — първо ниво на синия сектор

Червените светлини, които бяха залели панелите, намаляха. Джон Лукас се местеше от пулт към пулт и наблюдаваше операторите, сканера, всички действия, които изискваха контрол. Хейл и Дениълс пазеха от другата страна на остъклената преграда на комцентралата, тук в единия и другия край на помещението бяха Клей и Лий Куейл още хора от службата за сигурност на фирма „Лукас“, докато от собствената охрана на станцията нямаше никой. Операторите и техниците не задаваха въпроси, работеха изцяло погълнати от аварийните ситуации.

Залата бе изпълнена с друг страх, по-голям от този, който предизвикваше нападението отвън. Присъствието на хора с оръжие, дълго липсващата комвръзка… Те разбираха, помисли си Джон, даваха си сметка, че нещо не бе наред при такова мълчание от страна на Анджело Константин и при факта, че никой от рода Константин и от неговите помощници не бе успял да стигне дотук.

Един оператор му връчи съобщение и хукна обратно към мястото си, без дори да срещне погледа му. Беше повторно запитване от основната база на Тамдолу. Но то бе проблем, който можеха да игнорират. За момента държаха службите на управлението и Лукас нямаше намерение да отговаря на запитването. Нека Емилио си мисли, че комцентралата на станцията мълчи по заповед на военните.

Картината по екраните на сканера показваше злокобна липса на действие. Онези стояха отвън. Чакаха. Джон направи още една обиколка на залата, вдигна рязко поглед към вратата, когато тя се отвори. Всички оператори в централата застинаха като вцепенени по местата си с ръце, замръзнали по средата на движение, забравили за своите задължения, когато видяха групата на вратата — мъже в цивилни дрехи и вдигнати дула на пушки, и още други зад гърба им.

Джесад, двама от хората на Хейл и окървавен агент от службата за сигурност, който бе от техните доверени.

— Зоната е обезопасена — докладва Джесад.

— Сър — един от техниците стана от поста си. — Съветник Лукас, какво става?

— Накарайте го седне! — кресна Джесад и техникът се хвана за облегалката на стола си, като погледна Джон с изпаряваща се надежда.

— Анджело Константин е мъртъв — обяви Джон, оглеждайки изплашените лица. — Убит по време на бунта, както и целият му екип. Убийци са нахълтали в офиса. Продължавайте да си вършите работата. Опасността още не е преминала.

Лицата се обърнаха към панелите, виждаха се само гърбове, докато операторите се опитваха да станат невидими, отдали се изцяло на задълженията си. Никой не обели ни дума. Лукас бе разчувстван от такова покорство. Обиколи още веднъж помещението и после застана по средата му.

— Слушайте ме, без да спирате да работите! — каза той на висок глас. — Персоналът на фирма „Лукас“ осигурява безопасността на тази секция. Навсякъде другаде положението е такова, каквото го виждате на екраните. Ще възстановим връзката само за съобщения от това управление, но такива, каквито аз разреша. За момента фирма „Лукас“ представлява единственото ръководство на тази станция и за да спестя на Пел щети, ще наредя да се стреля по всеки, който го предизвика. Имам на разположение хора, готови да го сторят без колебание. Ясно ли е?

Беше посрещнато с мълчание, никой дори не извърна глава. Навярно това временно ги устройваше, докато системите на Пел се опитваха да запазят крехкото равновесие и И-зоната се бунтуваше по доковете.

Пое по-спокойно въздух и погледна към Джесад, който кимна с увереност и задоволство.

 

 

Плетеницата от стълби се простираше наоколо, над тях имаше мрежа от тръби и бе ужасно студено. Деймън освети с лампата двете посоки, хвана се за едно перило и седна на металната решетка, Джош последва примера му. Звуците от дихателите бяха силни, показваха напрежение. Главата му бучеше. Нямаше достатъчно въздух, недостатъчно за такива физически усилия. А лабиринтът, в който бяха попаднали, се разклоняваше. В него имаше логика, ъглите винаги бяха едни и същи, просто трябваше да брои стълбите. Опитваше се да не ги обърка.

— Изгубили ли сме се? — попита Джош между две глътки въздух.

Поклати глава, вдигна нагоре лъча на прожектора, накъдето трябваше да вървят. Чиста лудост бе да тръгнат така, но все още бяха живи, цели-целенички.

— Следващото ниво… трябва да е второ — каза той задъхан. — Предлагам… да се покажем навън… да видим как са там нещата…

Джош кимна. Гравитационните колебания бяха престанали. Продължаваха да дочуват шум, но сред този лабиринт не бяха сигурни откъде идва. Далечни викове. По едно време се разнесе мощен трясък и Константин помисли, че може да са хидравличните портали. Нещата изглеждаха по-добре, поне така се надяваше. Стана и пристъпи напред, металът изтрака. Хвана се отново за перилото и започна да се изкачва по последната стълба. Чувстваше се ужасно притеснен за Елена, за всичко, от което се бе откъснал, тръгвайки оттук… Независимо от опасността, трябваше да излезе навън.

Чу се пукот от статично електричество. То прогърмя из тунелите и ехото му се върна.

— Интеркомът — рече Деймън.

— Съобщение до всички! Притеглянето скоро ще се стабилизира. Умоляваме всички граждани да останат в зоните, където се намират в момента, и да не се опитват да преминат границите на секторите. Все още няма никакво съобщение от Флотата, но такова не се и очаква. Сканерите не показват нищо. Не очакваме военни действия в близост до станцията… С най-голямо съжаление трябва да ви съобщим, че Анджело Константин е бил убит от бунтовници и останалите членове от семейството му навярно са изчезнали насилствено. Ако някой от тях е намерил убежище, моля, да се свърже с главното управление на станцията колкото се може по-скоро. Умоляваме който и да е роднина на Константин или всеки, който знае къде се намират, да се обади незабавно в комцентралата. Временно изпълняващ длъжността станционен управител, докато трае кризата, е съветник Джон Лукас. Моля оказвайте пълно съдействие на служителите на фирма „Лукас“, които изпълняват задълженията на служба за сигурност в тази кризисна ситуация.

Деймън се отпусна на стълбите. Почувства, че отвътре го обзема по-голям хлад, отколкото бе студът на метала, върху който седеше. Не можеше да диша. Даде си сметка, че плаче, сълзите замъгляваха погледа и задавяха дишането му.

— … до всички! — започна да повтаря интеркомът. — Притеглянето скоро ще се стабилизира. Умоляваме всички граждани да…

Усети ръка да го хваща за рамото и да го разтърсва.

— Деймън? — каза Джош през шума.

Беше обзет от вцепенение. Нищо нямаше смисъл.

— Мъртъв! — рече той и потрепери. — О, Боже…

Тали го изгледа, после взе лампата от ръката му. Константин скочи на крака и се втурна за последно изкачване, към прохода, за който бе сигурен, че ще намери.

Джош го дръпна силно, обърна го с гръб към стената в единия край на площадката.

— Не отивай! — помоли го той. — Деймън, не излизай там сега!

Налудничавите кошмари на Тали! На лицето му отново бе онова изражение. Константин се облегна на стената, мислите му хвърчаха на всички посоки и нито една от тях не беше ясна. Елена.

— Баща ми… майка ми… Това е първо синьо ниво. На него е нашата охрана. Нашите собствени хора.

Джош нищо не отвърна.

Деймън се опита да мисли. Нещата продължаваха да не изглеждат както трябва. Войниците се бяха оттеглили, Флотата бе отлетяла. На тяхно място убийци, и то в най-охраняваната зона на Пел…

Обърна се и тръгна в посоката, от която тъкмо бяха дошли. Ръцете му така трепереха, че едва успяваше да се държи за перилата. Тали освети пътя му с лампата, хвана го за лакътя, за да го спре. Деймън се извърна на стъпалото и погледна захлупеното му от маската, изкривено от светлината лице.

— Накъде? — попита Джош.

— Не знам кой държи положението горе. Казват, че е чичо ми. Не съм сигурен.

Посегна към прожектора, за да го вземе. Джош с нежелание го отстъпи и Константин отново се насочи надолу. Започна толкова бързо да се спуска по стълбата, плъзгайки се по стъпалата й, че Тали с мъка успяваше да го следва.

Вървяха пак надолу. Надолу бе лесно. Носеше се забързан на границата на дъха и равновесието си, докато главата му не се замая и лъчът на прожектора не тръгна да се разхожда като побеснял по металното скеле и тунелите. Подхлъзна се, изправи се, продължи да слиза.

— Деймън! — опита се да го укроти Джош.

Не му стигаше въздух, за да спори. Не спря докато почти престана да вижда от липсата на въздух. Седна на стъпалата и се опита да изсмуче достатъчно от дихателя си, така че да не припадне. Усети, че Тали се наведе над него, че също се задъхва и не се чувства по-добре.

— Доковете — рече Деймън. — Трябва да слезем на тях… да стигнем до корабите. Елена навярно би отишла там.

— Не можем да минем.

Той изгледа Джош, даде си сметка, че въвлича още един живот в това. Но нямаше друг избор. Изправи се, потегли пак надолу, почувства трептенето от стъпките на Тали зад гърба му.

Корабите щяха да са затворили люковете. Елена може да беше там или се бе заключила в офиса. Или бе мъртва. Ако войниците го бяха ударили… ако по някаква налудничава причина някой обезвреждаше станцията още преди да бъде превзета от Съюза…

Напълно логично бе обаче Джон Лукас да се намира в главното управление.

Пропаднала ли беше някоя акция? Наистина ли Джон бе успял по някакъв начин да предотврати превземането на станционното управление?

Деймън загуби представа колко пъти спираха за поемане на дъх, за нивата, които бяха минали. Надолу. Най-накрая стигна дъното — изведнъж се озова на по-широка метална решетка, не си даде сметка какво е това, докато не я претърси с лампата и не откри, че нямаше повече стълби надолу. Прекоси площадката по дължина, забеляза слабото мъждукане на синя лампа над шлюз. Приближи се, натисна бутона, вратата се отвори със съскане и Джош го последва в осветената кабина на шлюза. Вратата се затвори и въздухът започна да се сменя. Константин смъкна маската си и пое с пълни гърди ледения и малко прашен въздух. Главата му бучеше. Обърна премрежени очи към изпотеното лице на Джош, върху което личаха следите от впиване на маската, и забеляза смущението му.

— Остани тук — каза той. — Стой тук. Ще се върна веднага щом разбера какво става. Ако не успея, решавай сам какво да правиш.

Тали се облегна на стената с празен поглед.

Деймън насочи вниманието си към вратата, успокои дишането, потърка очите си, за да ги проясни, сетне натисна бутона и задейства вратата. Светлината го заслепи. Отвън се чуваха викове и пищене, носеше се мирис на изгоряло. Жизнеосигуряващите системи, помисли си Константин с ужас. Вратата водеше към един от второстепенните коридори и той тръгна по него, затича се, чу бягащи стъпки си и погледна назад.

— Върни се! — рече той на Джош. — Върни се и стой вътре!

Нямаше време да спори с него. Хукна надолу по коридора — това трябваше да е зеленият сектор и посоката към девето ниво, но всички обозначения бяха заличени. Видя бунт пред себе си, хората тичаха, някои от тях държаха парчета тръби. Насред коридора лежеше проснато тяло, Деймън го прескочи и продължи нататък. Бунтовниците, които забелязваше, не приличаха на хора от Пел — бяха небръснати, несресани. Изведнъж проумя кои бяха те и вложи всички сили в своя бяг. Сви, насочвайки се колкото се може по-близо до доковете, като избягваше на главната алея. Накрая трябваше все пак да излезе на нея, да се шмугне се сред всички тичащи. По пода се търкаляха тела и навсякъде беснееха разбойници, търсещи плячка. Проби си път сред мъже, които стискаха тръби и ножове, а някои от тях дори пушки…

Входът към дока бе затворен, залостен. Видя това и се дръпна встрани, тъй като насреща му се хвърли вандал, размахващ парче тръба, по единствената причина че се намираше на пътя му.

Нападателят продължи да се носи, направи полукръг около него и се заби в стената, а там бе Джош, който удари главата му в нея и измъкна тръбата от ръцете му.

Деймън се завъртя и се хвърли напред, към затворената врата, бръкна в джоба си за картата за отваряне на шлюза.

Константин! — извика някой зад гърба му.

Извърна се и видя мъж, вдигнал към него дулото на пушка. Изневиделица над главата му се появи парче тръба и го удари, а мародерите се хвърлиха, за да му вземат пушката — цяла тълпа. Обзет от ужас, Деймън се обърна отново и пъхна картата в прореза. Вратата задейства, а зад нея видя обширното пространство на доковете и други грабители. Затича се, вдишвайки студения въздух, надолу по дока към белия сектор. Веднага забеляза, че големият хидравличен портал на дока, който бе висок две нива и херметически изолиращ, бе затворен. Препъна се от изтощение и едва не падна, после се засили по издигащия се док нагоре към портала. Чуваше как някой бяга по петите му и се надяваше това да е Джош. Леките бодежи, който бе започнал да усеща в хълбока си, се превърнаха в прерязваща болка. Мина покрай плячкосани работилници със зеещи тъмни врати, стигна до стената край огромния хидравличен портал, до затворената врата на малкия шлюз за персонала и тикна картата си в прореза.

Не последва нищо. Константин я натисна навътре, решил, че не е направила контакт, пъхна я втори път. Беше блокирана. Поне бутоните трябваше да светнат, да му дадат шанс да въведе приоритетен код за достъп или да замига сигнал за повреда.

— Деймън! — Джош стигна до вратата, хвана го за рамото и го извърна. Зад тях се приближаваха хора — трийсетина, петдесетина, от всички страни на доковете, най-вече от девето зелено ниво, откъдето прииждаше все и по-голям брой.

— Знаят, че си отворил врата — рече Тали. — Разбират, че имаш такова право на достъп.

Погледна към тях. Извади картата си от прореза. Беше безполезна, мъртва. Управлението бе блокирало картата му.

Деймън!

Хвана Джош за рамото и побягна, а тълпата тръгна напред с вой. Насочи се към отворените врати на работилниците, вмъкна се в тъмното преддверие на първата от тях. Вътре се извъртя и натисна бутона да затвори вратата. Той поне работеше.

Първите от тълпата се добраха до вратата и започнаха да блъскат по нея. Паникьосани лица се притискаха близо до прозрачната пластмаса, от която бе направена, парчета тръби я удряха и драскаха. Но тя бе специално обезопасена, като вратите на всички помещения, гледащи към дока — херметически затварящи си, без прозорци, но затова пък два пъти по-дебели.

— Ще издържи — рече Джош.

— Не мисля, че ще можем пак да излезем — отвърна Деймън. — Не мисля, че можем да излезем оттук, докато не дойдат да ни измъкнат.

Джош се обърна към него, застанал пред прозореца малко по-встрани от вратата, на светлината, която струеше през него, лицето му изглеждаше пребледняло.

— Блокирали са картата ми — каза Константин. — Престана да работи. Който и да се намира в главното управление на станцията, той току-що забрани нейното използване. — Погледна пластмасовата врата, върху която вдлъбнатините ставаха все по-дълбоки. — Май попаднахме в капан.

Блъскането продължи. Навън бушуваше ярост — това не бяха убийци, нито хора, водени от разумно желание да хванат заложници, просто обзети от лудостта на своето отчаяние люде. Бежанци от И-зоната, в чийто обсег бяха попаднали двама станцисти. Драскотините по пластмасата ставаха по-дълбоки и почти забулваха лицата, ръцете и оръжията. Съществуваше малка възможност те все пак да успеят да я пробият.

И ако това се случеше, нямаше да има нужда от убийци.