К. Дж. Чери
Светът на Пел (16)

Глава четвърта

На борда на „Норвегия“: точка нула, територия на Съюза: 10.9.52 г.

Омикрон.

„Норвегия“ не бе първият кораб, който изплува в реалното пространство близо до тази камара от скали и лед с големината на планета, която се виждаше само когато затъмняваше звезди. Други бяха пристигнали вече на тази лишена от слънце среща. Омикрон бе скитник, купчина отломки сред звездите, но местоположението му бе предсказуемо, освен това имаше достатъчно голяма маса, за да послужи за излизане от скок. Това място, толкова никъде, колкото бе възможно, бе случайно открито от Сънг на „Пасифик“ преди много време и оттогава бе използвано от флотата. То бе едно от образуванията, от които се бяха страхували субсветлинните товарни кораби, но които скоковите кораби, заинтересовани от дискретен бизнес, ценяха високо и пазеха в тайна.

Сензорите долавяха все по-голяма активност, наличието на няколко кораба, комуникации сред тази вечна нощ. Компютрите говореха помежду си, когато „Норвегия“ изплува, и Сигни Малори непрестанно местеше поглед от един телеметричен уред на друг, борейки се с хипнотичното състояние, в което бе толкова лесно да изпаднеш след скок и необходимите седативи. Тя тласна кръстосвача към максимална скорост в реално пространство, насочвайки се към тези сигнали. Бе излязла от скока с чувство, че си имат опашка, довери се на действията на екипажа си и уточни курса, докато корабът ускоряваше. През тези няколко трепетни минути на пътуване с почти светлинна скорост чувстваха сърцата си в гърлата и можеха да работят единствено с приближения.

Малори бързо намали скоростта, започна да спира, което не бе приятен процес, обърканите от шеметното движение телеметрични уреди и обърканият от седатива човешки мозък се бореха да определят точното местонахождение — ако не преценеше правилно спирането, можеше да блъсне „Норвегия“ право в тази скала или в друг кораб.

— Ясно, ясно, всички са тук освен „Европа“ и „Либия“ — докладва комофицерът.

Не беше малък навигационен подвиг да попаднат толкова близо до Омикрон, да изплуват в обхвата на средния сканер, точно в скоковата област, след като стартираха край Ръсел, доста отдалеч. Ако закъснееха, щяха да се намират в скоковата област, когато в нея пристигне друг кораб, а това означаваше катастрофа.

„Добра работа“, изпрати Малори до всички станции, докато преглеждаше на екрана си изчисленията, приготвени от Граф.

— Две минути закъснение, но право в целта; като се има предвид стартовото ни разстояние, не можехме да изплуваме по-точно. Приемаме сигнали от нашите. Останете в готовност.

Тя засече позицията си по отношение на Омикрон, провери данните; след половин час се получи сигнал от „Либия“, който току-що се бе появил. „Европа“ пристигна четвърт час по-късно в друга плоскост.

Това бе тайният им сборен пункт. Бяха на едно и също място по едно и също време, което не се бе случвало от годините на най-ранните им операции. Колкото и да бе невероятно Съюзът да предприеме масирана атака тук, продължаваха да чувстват безпокойство.

Дойде компютърен сигнал от „Европа“. Даваха им време да отдъхнат. Сигни се облегна, извади комслушалката от ухото си, откопча колана си и стана, а Граф се настани на мястото й. Те бяха в по-изгодно положение от други: „Норвегия“ бе измежду корабите, на които течеше основният ден — според графика на смяна бе основният команден екипаж. На някои като „Атлантик“, „Африка“ и „Либия“ сега бе алтернативният ден, така че противникът да не може да избере удобен момент за нападение, така че по всяко време да има кораби, на които на смяна е основният екипаж. Но сега всички трябваше да се пренастроят на основен ден — синхронизация, каквато никога не бяха извършвали и от която страдаха капитаните от алтернативната смяна заради комбинацията от скока и смяната на времето.

— Поеми управлението — помоли тя Граф, измъкна се през прохода, докосна тук-там нечие рамо, стигна до собствената си каюта в дъното на коридора и я подмина. Запъти се към квартирите на екипажа, надникна в тях — там лежеше алтернативната смяна — повечето упоени до безчувственост, за да почиват въпреки скока. Неколцина, които не обичаха процедурата, бяха будни и седяха в столовата на екипажа, като изглеждаха по-добре, отколкото навярно се чувстваха.

— Всичко е нормално — каза им Малори. — Някой да е зле?

До един отрекоха. Сега им предстоеше бавно да превъзмогват влиянието на седативите. Тя ги остави, спусна се с асансьора към външния пояс и войнишките квартири, тръгна по главния коридор зад тренировъчната зона и обиколи едно след друго всички казармени помещения, където неизменно прекъсваше заниманията на групички мъже и жени, обсъждащи предстоящите събития. Срещна виновни и стреснати погледи, войници, които скачаха на крака, смутени от това, че е дошла да ги провери, припряно търсеха части от облеклото си, скриваха туй-онуй, което можеше да предизвика неодобрение; тя не правеше забележки, но екипажът и войниците често проявяваха чудата потайност. И тук някои спяха упоени, проснати върху койките си; повечето обаче бяха будни — в много от помещенията играеха хазарт, докато корабът хвърляше своите зарове срещу Бездната, докато телата на хората и корпусът му сякаш се разтваряха и играта продължаваше оттатък този безкрайно разтегнат миг.

— Тук ще се позабавим — съобщаваше във всяко помещение Малори. — На позиция сме и всичко е нормално; правете каквото искате, но бъдете готови да реагирате за минута при сигнал за действие. Няма основания да очакваме проблеми, но не бива да рискуваме.

Дей Джанц я пресрещна в главния коридор, щом тя излезе от третото казармено помещение, кимна й любезно и я съпроводи из това свое царство, очевидно зарадван от нейното посещение сред подчинените му. Войниците се ободриха, когато видяха Дей в компанията на Малори, посрещнаха ги с мълчаливо внимание. Най-добре е, помисли си тя, да се довърши импровизираната проверка, просто за да им се покаже, че командването не ги е забравило тук долу. Операцията, която предстоеше, бе именно от типа, от който те най-много се страхуваха — едновременно нападение на много кораби, което увеличаваше шансовете някой да бъде засегнат. И войниците трябваше да го преживеят слепешком, ненужни, затворени в тесните помещения, в относителна безопасност, каквато вътрешната структура на кораба можеше да им осигури. Не бяха по-смели, когато трябваше да прекосят обстрелвана зона, да се качат на борда на спрян търгар, да кацнат за бърза атака на някоя планета или станция; те извършваха с лекота обикновените нападения, в които участваше само „Норвегия“ — удряха и бягаха. Сега обаче бяха нервни, тя го усещаше в прошепнатите коментари, дочути по отворения интерком — винаги отворен, такава бе традицията на „Норвегия“, всички, до последния новобранец да знаят какво става. Те се подчиняваха, щяха да се подчинят, но гордостта им бе наранена в този нов етап от войната, в който от тях нямаше нужда. Затова бе важно сега да ги посети тук, долу, да направи този жест. Замаяни от скока и седативите, те бяха в най-ниското си състояние на духа и физиката и Сигни видя как очите им светват от проста дума, от докосване по рамото при разминаване. Познаваше ги по име всичките, обръщаше се по име към един или друг войник. Този беше Малер, бе го взела от бежанците от Ръсел, изглеждаше трезв и доста изплашен; Кий, от търгарски кораб; Дей бе дошъл преди години по същия начин. И още много, много други. Някои от тях бяха подмладени като нея самата, познаваха я отдавна и тя си даде сметка, че разбираха истинското положение на нещата също като нея, както трябваше да го знаят и всички останали. Най-горчиво приемаха факта, че този критичен етап не бе техен, не можеше да е техен.

Сигни мина през тъмния преден трюм, разположен край стената на цилиндъра, и влезе в странния свят на екипажите на корабите ездачи. Това място й беше като роден дом, спомен за отминалите дни, когато тя също живееше в подобна обстановка, в една такава секция, в която екипажите на бойните кораби, техните механици и подготвителни екипи водеха свой собствен живот в отделен свят. Тук съществуваше друг команден отсек, нормално ориентиран при въртене като в момента и обърнат с пода нагоре в редките случаи, когато се намираха в док. В него бяха настанени два от осемте екипажа — на Куеведо и на Алмаршад. Четири екипажа почиваха, а останалите два пътуваха при нулево притегляне в носещата рамка на „Норвегия“ или в корабите си, защото прехвърлянето на екипажа с асансьора извън въртящия се цилиндър траеше една ротация и те не можеха да си позволят подобно губене на време в критична ситуация. А скок при нулево притегляне бе добре познато преживяване за Сигни. Не възнамеряваха да разгръщат ездачите тук, край Омикрон, иначе още два екипажа щяха да се намират на подобно заточение в тъмницата, както я наричаха.

— Всичко е наред — рече Малори на екипажите, които бяха в готовност също да отидат в ездачите. — Почивайте, отпуснете се, но не пийте. Все още сме в изчакване и ще останем в този режим, докато сме тук. Не знам кога ще ни наредят да отлетим, нито колко по-рано ще ни предупредят за това. Може да се наложи да е по спешност, но е малко вероятно. Предполагам, че няма да извършим скок, без да си починем. Тази операция върви по наш план, а не по сметките на Съюза.

Нямаше възражения. Сигни взе асансьора до основното ниво и прекоси малкото разстояние, което я отделяше от коридор номер едно. Все още чувстваше краката си сковани, но седативите вече губеха притъпяващия си ефект. Отиде в собствения си офис квартира, легна на койката и се отпусна, просто затвори очи и остави напрежението да отмине, да се разсее нервната енергия, с която винаги я изпълваше скокът, защото излизането от него обикновено означаваше влизане в бой с необходимото бързо взимане на решения — да убиеш или да умреш.

Но не и този път. Този скок бе планиран, бе нещо, към което се бяха приближавали в продължение на месеци, изпълнени с дребни удари, с набези; бяха изкарали извън строя жизненоважни съоръжения, бяха опустошавали и разрушавали при всяка възможност.

Трябваше да си почине малко, да поспи, ако успее. Но не й се удаде. Зарадва се, когато я извикаха.

Изпитваше странно чувство, докато минаваше по коридорите на „Европа“, още по-странно, когато се озова в заседателната зала на флагманския кораб в компанията на всички останали. Неестествено и объркващо чувство, предизвикано от събирането на всички капитани, които бяха работили заедно, без да се виждат в продължение на години, старателно бяха избягвали близостта си, освен при кратки срещи, за да предадат заповеди от кораб на кораб. Изглеждаше невероятно дори самият Мазиан да е знаел през това време къде се намира цялата му флота, дали отделни кораби са оцелели след мисиите, на които са били изпратени, или след безрасъдните операции, които са предприели сами. Действията им не подобаваха на флота, а по-скоро на партизански отряди — да се промъкваш, да нападаш и да бягаш.

Сега тук бяха последните десет капитани, преживели маневрите — тя самата; Том Едгър от „Австралия“, строен мъж със сурово изражение; едрият Мика Крешов от „Атлантик“, постоянно намръщен; Карло Мендес от „Северен полюс“, дребен, мургав мъж със спокойни обноски. Ченъл от „Либия“ бе преминал подмлада и косата му бе станала изцяло сребриста от последния път преди година, когато го бе видяла Сигни. Тук бе и тъмнокожият Пори от „Африка“, ужасно отблъскващ, тъй като във флотата не се правеха козметични операции на раните. Кеу от „Индия“, мек като коприна, но твърд и уверен; Сънг от „Пасифик“, символ на самата ефективност; Кант от „Тибет“, още един от типа на Сънг.

И Конрад Мазиан. Висок, красив мъж със сребриста от подмладата коса, облечен в тъмносин костюм; бе подпрял ръце на масата и бавно оглеждаше присъстващите. С този откровен поглед търсеше ефект, а навярно изразяваше и истинска привързаност. Мазиан винаги проявяваше особено чувство за драматизъм, живееше, воден от това чувство. Макар че Сигни го познаваше, макар да знаеше какъв бе всъщност, тя все пак се почувства развълнувана както някога.

Без уводни думи, без приветствия, само този поглед и едно кимване.

— Папките са пред вас — каза Мазиан. — С най-висока степен на секретност, защото съдържат кодове и координати. Вземете ги със себе си и запознайте нужните хора с подробностите, но не обсъждайте нищо между корабите. Настройте компютрите си за вариантите А, Б, В и тъй нататък и действайте, като изберете подходящия според ситуацията. Ние обаче не възнамеряваме да използваме варианти. Нещата са планирани така, както трябва да бъдат. Ето схемата.

Той изведе на екрана пред тях изображение, показващо познатата територия на неотдавнашните им действия, при които чрез изтегляне на важен персонал и създаване на хаос на станциите бяха оставили една-единствена незасегната станция, стесняваща като фуния пътя и насочваща го към Пел, към широко пръснатата група на Старите звезди. Една станция. Викинг. Сигни отдавна си бе дала сметка какво се целеше с това, разпознала бе тактика, стара колкото Земята, колкото войната, тактика, на която Съюзът не можеше да устои. Защото той не би позволил да се получи вакуум във властта, не можеше да позволи станциите, за чието превземане се бе борил, да изпаднат в хаос, лишени от техници, директори, сили за сигурност и да загинат оставени на произвола. Съюзът пръв бе започнал тази игра на превземане на станции. Така че те бяха натъпкали гърлото на Съюза със станции, за да го накарат да реагира, да ги вземе, за да не ги загуби, да изпрати на тях техници и друг опитен персонал, който да замести евакуираните. Както и кораби, които да ги пазят. Съюзът трябваше да разпредели в широк мащаб чудовищните си ресурси, за да задържи това, което му бе дадено за смилане.

Беше му се наложило да превземе Викинг цяла, с всички вътрешни усложнения на станция, която не е била евакуирана. Да я превземе последна, защото като бяха задръстили бързо гърлото на Съюза със станция подир станция, те бяха диктували реда и посоката на движение на неговите кораби и персонал.

Викинг беше последната.

Спрямо другите тя се намираше в центъра, сред низ от опустошение, сред станции, които се бореха да оцелеят.

— Всичко показва, че са решили да укрепят Викинг — говореше меко Мазиан. — Логично решение. Викинг е единствената станция с пълни файлове в компютрите, единствената, на която имаха възможност да хванат всички дисиденти, да сломят всякаква съпротива, да приложат собствената си полицейска тактика и да регистрират в компютъра всеки — мигновено. Сега всичко е чисто, всичко там е подготвено за база на техните операции. Позволихме им да инвестират много в тази станция. Ще извадим Викинг от строя и ще ударим всички други, които се крепят на косъм от гледна точка на жизнеспособност. Тогава между нас и Фаргон ще има само боклук. Между Пел и Съюза. Ще направим разширяването неудобно и скъпо. Ще насочим звяра към широките му полета в обратна посока. Докато можем. В папките има специални указания за всеки от вас. Може да се наложи в определени граници да се импровизират някои подробности в зависимост от това на каква ситуация попаднете в сектора си. „Норвегия“, „Либия“ и „Индия“ са първо звено; „Европа“, „Тибет“ и „Пасифик“ — второ; „Северен полюс“, „Атлантик“, „Африка“ — трето; „Австралия“ има отделна задача. Ако имаме късмет, никой няма да ни излезе в гръб, но всяка възможност е предвидена. Обсъждането ни ще е дълго, затова ви давам възможност да си отдъхнете малко. Ще правим симулации, докато нямате повече въпроси.

Сигни бавно пое въздух и издиша, отвори папката и в настъпилата тишина прегледа планираната операция, все по-силно свивайки устни. Нямаше нужда от специална подготовка — знаеха какво трябва да правят, вариации на стари теми, които те бяха разработвали самостоятелно. Но подобна навигация подлагаше на изпитание цялото им умение — масова атака, изискваща точност при пристигането, което нямаше да е синхронизирано, а трябваше да се извърши поотделно. Защото ги очакваше катастрофа, ако след скока кораби попаднеха близо един до друг, ако обект с голяма маса, като например противникът, просто се случеше да е там. Щяха да се появят съвсем близо до Викинг, така че да не дадат никакъв шанс за съпротива, но и на косъм от гибелта. Наличието на вражески кораб на място, където не би трябвало да е, разгръщането на противниковите кораби около станцията по нестандартен начин — предвидени бяха всякакви случайности. Отчитаха също местоположението на планетите и спътниците в системата в момента на пристигането им, за да се скрият, където е възможно. Защото трябваше да излязат от скок с все още забавени реакции, да задействат замъглените си умове и да се опитат веднага да локализират местоположението на приятели и врагове, да координират атаката си толкова точно, че някои от тях да изплуват отвъд Викинг, други пред станцията, да я нападнат едновременно от всички страни, тръгвайки от едно и също място…

Имаха едно-единствено предимство пред пъргавите нови кораби на Съюза, пред модерното им оборудване, пред безстрашните им млади екипажи, тренирани с рефлексни записи, подсъзнателно заучили решенията на всички проблеми. Флотата имаше опит, можеше да придвижи кърпените си кораби с точност, която прецизната техника на Съюза все още не успяваше да постигне, владееха играта на нерви, която консерватизмът на Съюза и придържането към уставите не разрешаваха на неговите капитани.

Можеха да загубят кръстосвач при този вид операция, може би повече от един, ако се появяха твърде близо един до друг, тъй че да се унищожат взаимно. Вероятността за това беше висока. Разчитаха на „Късмета на Мазиан“, че няма да е тъй. Това беше предимството им — можеха да сторят нещо, което никой здравомислещ не би направил.

На екрана се редуваха една след друга схеми. Капитаните спореха, но в повечето случаи слушаха и приемаха, защото нямаше много неща, по които биха възразили. Обядваха заедно, а след това се върнаха отново в заседателната зала, за да обсъдят всичко за последен път.

— Един ден почивка — рече Мазиан. — Ще тръгнем вдругиден призори по основното време. Въведете всичко в компютрите и го проверете няколко пъти.

Кимнаха и се разделиха, всеки тръгна към своя кораб. Раздялата им също имаше особен привкус, защото следващия път, когато се срещнеха, щяха да са по-малко на брой.

— Ще се видим в ада — измърмори Ченъл и Пори се усмихна.

Разполагаха с един ден да настроят компютрите и задачите ги чакаха.