Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (25)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Сам седеше в мекото кресло в северозападния ъгъл на градината в Махенфелд. Ан му избра това място след доста внимателно обмисляне. От това място най-добре се виждаше Матерхорн, чийто връх белееше в далечината.

Бяха минали три седмица от онази ужасна случка.

„Нулевата зона“.

Капитаните и турците си заминаха — кой ги знае къде, всеки в своята посока. Едва ли щяха да ги видят пак. Обслужващият персонал бе намален, остана само един готвач, който помагаше на Ан и Сам да почистват къщата и да поддържат градината. Макензи не го биваше за такива работи, но поне ходеше с колата до селото за вестници. Освен това всеки ден се отбиваше при скъпоплатения лекар, който бе докарал от Ню Йорк за всеки случай. Лекарят бе специалист по вътрешни болести и не можеше да се начуди защо му се плаща толкова много, като не правеше абсолютно нищо, по цял ден дремеше в луксозна вила на брега на една езеро. Но в духа на изискванията за спазване на лекарската тайна си мълчеше и си прибираше необлагаемите с данък пари.

Франческо (Сам все не можеше да свикне да му вика папа) се настани удобно на таванския етаж и всеки ден се разхождаше по насипите, потънали в зеленина.

Макензи наистина успя! Спечели най-голямата битка в кариерата си на пълководец.

И в момента бе зает с изключително сложни, оплетени и трудни за проследяване начини за предаване на исканията си за откуп от Ватикана. Предаваше кодирани съобщения чрез свръхвисокочестотно радио и сигналите кръстосваха пустини и океани от Алпите до Бейрут и Алжир, оттам през Марсилия, Париж и Милано, та накрая до Рим.

Според поставените от него условия Ватикана трябваше да отговори пак по радиостанция от Рим и отговорът щеше да се получи чрез ретранслатора в Бейрут в пет следобед.

Макензи вече отпраши с колата нагоре в планината, където в една барака бе разположил радиовъзела. Този известен само на Хоукинс център за свръзка бе оборудван с най-модерната радиотехника, която можеше да се намери в каталозите на военните доставчици. Тя бе осигурена от „Шато Сюис“, но монтажът, включването и настройката на апаратурата Макензи извърши сам.

Майко мила! В пет часа днес! Сам се опитваше да не мисли за тези ужасни неща.

Усети някакво раздвижване горе, в къщата. През широката задна врата излезе Ан, както винаги с дебела книга под мишница и със сребърен поднос с чаши в двете ръце. Пое през ливадата към градината на насипите. Походката й бе твърда, женствена, грациозна — като на родена танцьорка, отдадена изцяло на ритъма, който е вечно жив в нея. Светлокестенявата коса падаше небрежно около красивото й лице. Искрящите сини очи отразяваха всяка капчица светлина.

„И от четирите научих по нещо“ — мислеше си Девъро. По нещо различно и съвсем лично, което бяха му оставили като подарък. И ако някога животът му станеше пак нормален, сигурно щеше да им е благодарен за тези подаръци.

Ала сякаш най-важното нещо научи именно от Ан: непрекъснато се усъвършенствай, но не отричай миналото.

От ливадата до ушите му долетя смях. Ан гледаше нагоре към билото на насипа, където Франческо, облечен в шарен пуловер за ски, се бе навел през парапета.

Това им бе станала любима игра и на двамата. Щом Ястреба изчезнеше нанякъде, те веднага се събираха на разговор. Сам беше сигурен (защото Ан не отричаше това), че тя често се качва в апартамента му на таванския етаж, за да му занесе чаша кианти, което лекарите му забраняваха. Ан и Франческо станаха добри приятели.

Тази констатация се потвърди след няколко минути. Ан постави сребърния поднос с питиетата на масичката до Сам. Очите й блестяха.

— Знаеш ли, Сам, този Исус бил много практичен и земен човек. Когато измил краката на Мария-Магдалена, показал на всички, че и тя е човешко същество. При това навярно много нежно въпреки миналото й. И че хората не трябвало да хвърлят камъни по нея, защото и техните крака не били по-чисти от нейните.

* * *

Последната канара Макензи изкачи с помощта на алпинистка кука. Тези двеста метра от спираловидния път към върха бяха затрупани от дебел сняг, през който мотоциклетът трудно щеше да премине, тъй че по стената щеше да стигне горе по-бързо. Оставаха единайсет минути до пет часа, цюрихско време.

След единайсет минути щяха да долетят сигналите. От Бейрут. След пет минути щяха да ги повторят, за да може да се направи проверка за евентуални грешки при декодирането. В края на втория сеанс той трябваше да потвърди, че е приел съобщението, като предаде сигнала за излизане от ефир: два пъти по четири тирета.

Ястреба влезе в бараката и веднага включи генераторите. Със задоволство гледаше как колелцата се завъртяха с равен мъркащ звук, а скалата започна да отчита напрежението.

Когато светнаха и двете зелени лампички, показващи максимално напрежение, той включи реотановата електрическа печка и изчака малко, докато усети топлина. Започна да включва един по един блоковете на мощната късовълнова радиостанция, като завъртя копчето на усилвателя до положение на максимална сила на звука. Оставаха само още три минути.

Отиде до стената и бавно започна да върти ръчката за насочване на антената отвън. Мрежестият диск се отвори и тръгна със скърцане нагоре по пилона.

Върна се при приемника и започна да го настройва внимателно. Гласове на различни езици нахлуваха в говорителя на усилвателя. Когато стрелките на двете скали попаднаха точно на желаната честота, настъпи тишина. Още една минута.

Макензи извади от джоба пура и запали. Всмукна здраво от нея с истинска наслада и изпусна дима на колелца.

Само след секунди сигналите започнаха. Четири къси тирета с писклив звук, после още веднъж. Връзката бе чиста.

Той взе молив и се приготви да записва в тефтера кодираното съобщение от Бейрут.

Сигналите спряха, имаше пет минути да ги разшифрира. Сигналите обръщаше в цифри, цифрите — в букви, а буквите — в думи.

Когато свърши дешифровката, очите му се ококориха и просто не можеше да повярва на това, което бе записал като отговор на Ватикана.

Не можеше да бъде!

Трябва да е допуснал грешки при записването на сигналите.

Предаването започна отново. Ястреба записваше на чист лист. Внимателно. Точно.

Предаването свърши така, както и започна: с четири къси тирета с едно повторение.

Макензи постави пред себе си указанието за дешифриране. Знаеше го наизуст, но все пак така бе по-сигурно, в такива случаи не трябва да се правят грешки. Провери по няколко пъти всяко тира и всяка точка.

Всяка дума.

Нямаше грешка.

Стана невероятното.

* * *

„Относно налудничавото искане да бъдат платени под формата на дарение четиристотин милиона щатски долара, изчислени по долар на всеки член от епархиите в целия свят, известяваме, че финансовата служба на Светия престол няма намерение да обсъжда това искане. Нито каквото и да било искане на тази конкретна благотворителна организация. Светият отец се радва на превъзходно здраве и изпраща благословията си в името на Отца и Сина и Светия дух.“

Игнацио Кварце

Кардинал Omnipitum

Ковчежник на Ватикана

* * *

Компания „Шепърд“ затвори кепенците.

Макензи Хоукинс се разхождаше по цял ден из Шато Махенфелд, пушеше пури и гледаше с празен поглед неповторимата красота на Алпите.

Сам направи баланс на авоарите на корпорацията, без да смята имуществото и техническото оборудване. От първоначално събраните четиридесет милиона, оставаха дванайсет милиона, осемстотин и десет хиляди, четиристотин тридесет и един долара и два цента.

Плюс фонд за непредвидени разходи в размер на сто и петдесет хиляди долара, които не бяха пипани.

Хич не беше лошо. Особено като се има предвид, че инвеститорите — по обясними причини — отказаха да претендират за възстановяване на загубите им. Всъщност, не искаха да си имат работа нито с компания „Шепърд“, нито с директорите й. Бяха се заклели върху Библията, „Благородството“ на Бурк, „Майн кампф“ и Корана да не влизат в контакт с никого от тази фирма.

На Франческо пък вече разрешаваха да излиза от таванския си апартамент. Към пуловера за ски той прибави и една тиролска шапка. Всички му викаха чичо Франческо.

Разхождаше си се напълно свободно, защото не проявяваше желание да ходи някъде или да прави нещо друго, освен да си бъбри с някого. Винаги някой се навърташе около него, но не за да го пази, а за да му бъде от полза. В края на краищата човекът бе над седемдесетте.

Готвачът направо го боготвореше, защото чичо Франческо прекарваше дълги часове в кухнята, помагаше в приготвянето на сосовете и отвреме-навреме се примолваше да му разрешат да извърти някоя по-специална гозба.

Помоли Ястреба за една услуга. Но Макензи категорично му отказа.

В никакъв случай! Не! Не можело да се обажда по телефона в апартамента си във Ватикана! Нямало значение, че телефонният номер е частен и че не е регистриран никъде. Телефонните разговори можели да се проследяват.

Но не и ако се предават по радио, упорстваше Франческо. Нали има радиовръзка с Рим, която трудно може да бъде засечена. Е, разбира се, че по телефона е по-лесно и по-бързо. Но и с релейката може.

Не! На чичо Франческо главата му била пълна със спагети, мозъкът му изветрявал.

Да, да! На Ястреба мозъкът май бе по-изветрял. Постигна ли някакъв напредък генералът? Нещата са в застой. Ами кардинал Кварце дали не е надделял над хората на Франческо?

Добре, но един телефонен разговор няма да промени нищо.

Но и няма да влоши нещата, не отстъпваше Франческо. Ястреба щеше да стои до радиото с ръка на копчето на предавателя и да прекъсне връзката, ако чичо Франческо се опита да каже нещо, което не трябва. Не е ли по-изгодно за генерала поне двама души да знаят, че е жив? Че измамата е вярна. Нямаше какво да се губи, защото Ястреба вече загуби. А имаше и какво да се спечели. Четиристотин милиона долара, например.

Освен това Гуидо се нуждаеше от помощ. Не че иска да критикува този човек, як като бик. Беше новак в работата и съветите на братовчеда Джовани Бомбалини можеха да са му от полза. С помощта, разбира се, на младия свещеник от Харлем.

Положението не можеше да се оправи за една нощ. Но след като всичко, каквото трябваше, бе направено и казано, каква алтернатива имаше Ястреба?

Явно никаква. И така един ден Макензи се върна от планината с три кашона радиотехника, която започна да монтира в една от спалните на Махенфелд.

Когато свърши, Ястреба издаде странна заповед. Само той и чичо Франческо можеха да стоят при апаратурата по време на сеанс.

За Сам и Ан това беше без значение. И на двамата им бе все тая. А когато чу заповедта, готвачът реши, че всички са откачили и си отиде в кухнята.

Оттогава поне два пъти седмично голямата дискова антена се издигаше над покрива. Нито Сам, нито Ан знаеха какво правят двамата с радиостанцията и дали има някаква полза от всичко това, но често, когато сядаха на приказка в градината и зяпаха величествената швейцарска луна, дочуваха от горните стаи бурни изблици на смях. Ястреба и папата бяха като малки момчета, които се радват на нова игра.

При това тайна игра, само за хора от техния клуб.

* * *

Сам седеше в градината и разсеяно разглеждаше своя „Таймс“. Животът в Шато Махенфелд постепенно навлизаше в едно еднообразно русло. Така например, всяка сутрин някой от тях отиваше с кола до селото за вестници. Да си пиеш кафето в градината с вестник в ръце бе прекрасен начин за започване на деня. По света ставаха какви ли не ужасии, а животът в Махенфелд бе толкова спокоен.

Ястреба откри, че в границите на имението има трасе за езда и купи няколко коня. Така се запали по ездата, че, често се запиляваше с цели часове. „Най-после намери нещо, което да му доставя удоволствие“ — мислеше си Сам.

Франческо пък го изби на живопис. Кръстосваше из полето с Ан или с готвача, избираше си място, разпъваше триножника и започваше да увековечава алпийските красоти. Разбира се, с рисуване се занимаваше, когато не бе зает в кухнята, или не учеше Ан да играе шах, или пък не си бъбреше сладко-сладко със Сам на юридически теми.

Имаше едно-единствено нещо около Франческо, за което никой не отваряше дума. Франческо съвсем не бе здрав човек, когато го прибраха от римския хълм Апиа. Направо си бе много зле. Поради което Мак настоя да наемат лекар от Ню Йорк.

Но седмиците минаваха, а Франческо сякаш се оправяше от алпийския въздух.

Щеше ли това да стане, ако не бяха го отвлекли?

Никой, естествено, не искаше да засяга тази тема, но самият Франческо една вечер на масата каза нещо, което учуди всички:

— Пустите му лекари. Ще ги надживея всичките! Според тях преди месец трябваше да ме погребат.

Ястреба се задави и дълго време не можа да спре да кашля.

А Сам? Той какво?

Каквото и да стане, все Ан ще има пръст в него.

Наблюдаваше я как се припича на утринното слънце, разгърнала вестник. На масичката до нея, както винаги, лежеше книга. „История на Швейцария в картинки“.

Беше толкова красива, толкова прекрасна… единствена. Тя щеше да му помогне да стане по-добър адвокат, убеждавайки го, че правото не е толкова важно нещо.

Започваше да мисли за други неща.

За четене на спокойствие. С вникване. С изводи.

Или пък за съдията Девъро.

О, Бостън щеше да хареса Ан! И майка му щеше да я хареса. И Аарон Пинкъс — също. Аарон щеше да я одобри, без да се замисля.

Ако съдията Девъро изобщо някога се върне в Бостън.

Ще помисли пак за това утре.

— Сам? — стресна го Ан.

— Какво има?

— Чете ли тази статия в „Трибюн“?

— Коя статия? Още не съм стигнал до „Трибюн“.

— Ето тук — тя посочи с пръст мястото, но не му подаде вестника. Беше много развълнувана. — За католическата църква е. Всякакви работи. Папата свикал Пети икуменически съвет. Сто шейсет и три оперни трупи щели да бъдат субсидирани от Ватикана, за да издигнат творческия си дух. А известен кардинал… о, Сам!… за Игнацио Кварце става дума, онзи, дето Мак все го псува.

— И какво пише за него?

— Ами щял да се оттегли в някаква вила на име „Сан Винсенте“. Нещо се поскарали с папата по въпроса за разпределянето на средствата от бюджета. Не ти ли се струва странно?

Девъро помисли известно време, преди да й отговори.

— Май нашите приятели доста са поработили там горе, в оная стаичка.

Отдалеч долиташе тропот на конски копита. И след няколко секунди по черния път откъм полето, където само преди седмици се правеха маневри, се появи Макензи Хоукинс на кон. Пришпори животното и препусна към северозападния край на градината.

— Майка му стара! Ама че готин ден! Матерхорн се вижда много ясно.

Метален звън заглуши възторжените му изблици. Макензи се обърна и махна с ръка. Девъро и Ан също се извъртяха на столовете и видяха Франческо на терасата пред кухнята с металния триъгълник и сребърната пръчка в ръка. Отпред имаше голяма бяла престилка, на главата — неизменната тиролска шапка.

Чичо Франческо се провикна:

— Хайде всички на обяд! Специалитетът днес е фантастичен!

— Гладен съм като виетнамец! — изрева му в отговор Ястреба, като потупваше коремчето си. — С какво ще ни зарадваш, чичо?

Гласът на Франческо се извиси чак до върховете алпийски. А в думите му имаше много музика:

— Скъпи мои приятели. Ще вкусите Linguini Bombalini!