Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (8)

ГЛАВА СЕДМА

Народният съд премина блестящо за всички заинтересовани. Макензи Хоукинс бе истинско олицетворение на разкаял се и преобразил се враг; идеално изигра ролята си на кротко агънце.

При пристигането си на летището във военновъздушната база „Травис“ в Калифорния той застана стоически пред телевизионните камери и отговори ясно на въпросите от тълпата журналисти и надути зяпачи; очарова печата и укроти кресливите свръхпатриоти.

Без много глезотии заяви, че е дошло време старите войници — дори по-младите стари войници — да се оттеглят с достойнство, времената се променили, а с тях — и ценностите. Това, което преди десетина години било смятано за вероломство, сега станало нормален начин да се действа. Мъжът в униформа и с военен манталитет не бил подготвен, а и не трябвало да бъде подготвен за велики международни дела. Достатъчно било той, простият войник от легионите на своята страна sic… ibid… in gloria transit… Макензи Хоукинс да следва вечните истини, така както той ги разбира.

Всичко бе много свежо. Всичко бе много затрогващо. Всичко бе абсолютна изгъзица. А Мак Хоукинс бе върхът.

За отбелязване е, че човекът в Овалния кабинет наблюдаваше цялата тази работа, потънал дълбоко в креслото си, а на скута му лежеше покорно седемдесеткилограмовото му куче на име Питон. Отвреме-навреме човекът избухваше в смях, пляскаше с ръце над косматото туловище на Питон, тропаше с крака по пода, хихикаше в шепи и се наслаждаваше истински на представлението. Час по час надникваха в стаята членове на семейството му, смееха се, пляскаха с ръце и тропаха с крака от възторг, също като татенцето. Не разбираха защо е толкова щастлив, но не бяха изпитвали такава радост, откакто татенцето застреля в корема онзи гаден малък шпаньол.

Сам Девъро наблюдаваше преобразяването на Макензи Хоукинс със смесени чувства — от сдържан смях през измамно спокойствие до необяснимо страхопочитание. Ястребът се бе превърнал в сантиментално пиленце и липсваше единствено причината за тази метаморфоза. Не че Сам забравяше за страшната заплаха — Монголия или Левънуърт, но след като се призна за виновен, извини се публично, написа онова унизително писмо и позволи да го снимат с наведена глава, докато му четяха присъдата — сто години условно, можеше поне да запази самочувствието си на висш офицер и да се противопостави с двойно по-голяма мощ на всички бури. Вместо това, за да разсее всяко съмнение, той стигна до крайности. Сякаш наистина бе решил да изличи и спомена за себе си.

„Каква ужасна фраза“ — мислеше си Девъро.

Естествено, Сам допускаше поведението на Хоукинс да е свързано по някакъв начин със сделката с Вашингтон за досиетата по силата на член 775 от Устава и разрешението Макензи да бъде допуснат до тях. И така да бе, пак изглеждаше ненужно генералът да се престарава; три разузнавателни служби бяха прегледали досиетата и не намериха в тях нищо, което би могло да навреди на националната сигурност. В по-голямата си част документите засягаха стари конспиративни операции в Сайгон, няколко направо дребни спекулативни сделки в Европа и куп догадки, слухове и недоказани твърдения — абсолютна боза.

Дори Хоукинс да бе убеден, че ще измъкне някой и друг долар от тези непотвърдени и стари данни — а явно тази бе единствената причина да настоява за изпълняване на член 775 от Устава — от това нямаше да пострада никой. А като се има предвид инфлацията, намалената пенсия, която щеше да получи, и статутът му на недосегаем човек, животът му нямаше да е песен. Така че, никой не се притесняваше от това какво ще прави със старите си досиета. Освен това и да имаше неприятни последици, нали бе написал и подписал собственоръчно онова писмо.

* * *

— Мамка му стара, момко, да знаеш как се радвам, че те чувам отново — по телефона гласът на Макензи звучеше много силно и някак ентусиазирано, та Сам инстинктивно отдели слушалката от ухото си. Къде от загриженост за слуха си, къде от неясен страх, свързан с този глас.

Девъро се бе разделил с Ястреба преди повече от две седмици в Калифорния, веднага след пресконференцията в базата „Травис“. Сам се върна във Вашингтон и до този момент — три дни преди бе зает почти изцяло с прибиране на багаж и довършване на всички канцеларски задължения, които биха могли дори с една минута да забавят настъпването на великото събитие.

Хоукинс не бе сред тези задължения, но самото му присъствие вещаеше някаква абстрактна заплаха. В по-общ смисъл.

— Здрасти, Мак — предпазливо отговори Сам. Още в началото на съдебния процес в Пекин бяха зарязали военните титли в контактите си. — Във Вашингтон ли си?

— Къде другаде, момко? Утре трябва да се явя в G–2 по член 775. Не знаеше ли?

— Бях много зает. Трябваше да свърша куп неща, преди да пусна кепенците тук. Освен това не виждам защо някой трябва да ми казва, че ще ходиш в архива.

— А е трябвало — отвърна Хоукинс. — Защото ти ще ме придружаваш. Мислех, че знаеш.

Изведнъж Девъро усети огромна твърда буца в стомаха си. По навик изтегли чекмеджето и бръкна за хапче „Малокс“^[1]:

— Да те придружавам ли? За какво ти е придружител? Не знаеш ли адреса? Ще ти го кажа, Мак, имам го тук записан. Не си тръгвайте, сержант! Дайте ми веднага адреса на архива на G–2! Размърдайте си задника, де!

— Чакай, Сам — прогърмя гласът на Макензи Хоукинс. — Това е просто една процедура, нищо повече. Няма защо да се спичаш. Естествено, че знам адреса; би трябвало и ти да го знаеш, момко, нали така?

— Не желая да те придружавам. Не ставам за придружител! Казах ти сбогом още в Калифорния.

— Можеш пак да ми кажеш „здрасти“ на вечеря. Как ти се вижда това?

Девъро задиша тежко. Преглътна хапчето и махна на сержанта-секретар да си ходи.

— Съжалявам, Мак, но наистина имам да довършвам някои неща. Може би в края на седмицата; всъщност, по всяко време след други ден. По-точно, след шестнайсет нула нула.

— Е, Сам, мислех, че ще свършим тая работа утре сутринта. Искам да кажа, че трябва да си там, синко. Така пише в заповедта. Няма да се изцелим накрая, я? Господи! Ако не изпълним заповедта, няма да ни уволнят и двамата.

— Къде искаш да вечеряме? — попита Девъро. Лицето му се сгърчи от болка. Шишенцето с хапчета бе празно.

* * *

„Ти ще ме придружаваш. Мислех, че знаеш… Така пише в заповедта. Няма да се изцепим накрая, я?“

В никакъв случай. Девъро поклати глава. От съседното сепаре двойка влюбени го зяпаха учудено. Той спря да клати глава и им се ухили тъпо; пошушнаха си нещо и извърнаха поглед от него. Явно бяха разбрали, че човек никога не може да предвиди кой идиот ще седне на съседната маса.

Висок мъж разгърна завесите под арката, разделяща заведението на две. Сега пък Сам зяпна. От шаш.

Това бе Ястребът. Нямаше съмнение. Само че високият мъж, който културно си пробиваше път през навалицата в ресторанта по нищо не приличаше на разчорления Макензи Хоукинс, който му правеше физиономии с пура в уста през стъклото на килията в Пекин. Нито пък имаше нещо общо с образа на героя Хоукинс, маршируващ твърдо с изпънати рамене срещу силния порив на вятъра под звуците на хиляда гайди.

Първото нещо, което се набиваше на очи, бе брадата а-ла Ван Дайк. Все още не бе пораснала съвсем, но очертанията й бяха ясни, а космите й — добре вчесани. Както и косата — поизрасла, но сресана от грижовни ръце така, че сиви къдрици обгръщаха плътно ушите. Много, ама много изискан вид. Ами очите — е, те не се виждаха много, защото бяха скрити зад очила с рогови рамки и леко матирани стъкла, които му придаваха повече академичен или дипломатичен, отколкото тайнствен вид.

А походката. Мили боже! Нямаше и помен от вдървената военна стойка, сменена с леки, грациозни движения. Непринуденото му поведение и безгрижната походка подобаваха много повече на Палм Бийч, отколкото на Форт Бенинг.

— Забелязах как ме зяпаш — рече Ястребът, докато се намъкваше в сепарето. — Не изглеждам зле, нали? Посерковците в униформа дори не ме забелязват. Какво ще кажеш, а?

— Събра ми очите — призна си Сам.

— Не се шашвай, синко. Първото нещо, което научава шпионинът, е способността да се адаптира. Не само към обстановката, но и към акцента в говора, местните обичаи, начините на общуване… Това е основата на психологическата война.

— Какви ми ги дрънкаш?

— В тила сме, Сам. На вражеска територия, не разбираш ли?

Още преди да е изсърбал елегантно студената си супа, Мак Хоукинс стигна до бомбастичното обяснение за поканата на вечеря. Експлозивната му същност се съдържаше в едно-единствено име.

Хезълтайн Броукмайкъл. Бивш генерал-майор от командването в Банкок. Понастоящем в архива във Вашингтон, окръг Колумбия.

— Да, Сам, старият Броуки бе с мен в Корея. Дяволски добър офицер, малко избухлив, но нали все трябваше да се съревновава с оня тъпигьоз братовчед му. Как му бе идиотското име? Май се казваше Етълред, а? Представяш ли си? Двама Броукмайкъловци в една и съща армия, и двамата с шибани имена!

— Не ми се яде повече — промълви Девъро. Ястребът продължаваше:

— Да, господинчо, ти наистина съсипа кариерата на Броуки. Не можеше да прибави още една звезда на пагона си, дори да се примоли на всички астролози от Пентагона. Те просто не можеха да се ориентират — единият от двамата Броукмайкъловци бе мошеник, но ти не можа да докажеш и това.

— Не ми разрешиха! — изшептя Девъро, но явно не прецени силата на гласа си. Двойката от съседното сепаре пак го зяпна. Сам пак им се ухили — Имах доказателства и бях подготвил делото. Принудиха ме да го заровя!

— И един достоен мъж бе закопан, точно когато началник-щабовете го гледаха с добро око. Жалко е, казвам ти.

— Стига, Мак. Бях сгащил това копеле на пангара…

— Да, ама обърка копелетата, момко. А тези така наречени доказателства си ги събрал чрез закононарушения.

— Реших се на преценен риск, защото бях побеснял. Платих за това с две години от живота си в тази тъпанарска униформа. И толкова. Сега искам да се махна от армията.

— Много лошо. Искам да кажа, жалко, че чувам това от теб, защото може да се наложи да поостанеш още в Канцеларията на главния инспектор, ако аз…

— Стига! — изрева Девъро шепнешком. — Уволнявам се вдругиден! Нищо, абсолютно нищо не може да спре това!

— Дано. Но нека довърша. Може да се наложи да поостанеш, ако не успея да убедя стария Броуки да си избие от главата една налудничава идея. Виждаш ли, обвиненията срещу теб в Банкок всъщност не са отпаднали; отложили са ги един вид поради усложнените обстоятелства, а какво ще кажеш за кресливите миролюбци, дето постоянно плюят по армията? Броуки не че няма никакви доказателства срещу теб, Сам, но ще иска да изчисти собствения си статут, разбираш ли? Той си мисли, че като разчепка тези обвинения, ти ще изровиш досиетата и ще посочиш истинския Броукмайкъл — ще си принуден да го направиш, иначе отиваш на кино — и тогава шефовете пак ще му се усмихнат, както преди. Това няма да продължи повече от шест-седем месеца. Най-много година или година и половина, ако делото се закучи, но и двамата ще получите каквото искате…

— Искам да се махна от армията! Нищо друго! — Сам така изви салфетката, че тя чак изпука. — Платих си за справедливото възмущение. Това вече е минало!

— За теб, момко. Но не и за стария Броуки.

— Фактите не могат да бъдат изопачени. Извиних се, и то писмено. В други ден след шестнайсет нула нула ще продиктувам на цивилен секретар декларация, в която ясно ще заявя, че няма да отварям това дело!

— Ще го отвориш, ако старият Броуки измъкне един документ от банкокското досие и издаде заповед за арестуването ти. Той е генерал, Сам. Дори да е прекарал службата си в лъскане на пагони на по-висшестоящи лайнари, както разбирам.

Хоукинс стисна устни, зацъка с език и бавно поклати глава; широките невинни очи зад леко матираното стъкло на очилата изразяваха всичко друго, но не и невинност.

— Добре, Мак. Играта свърши. Спомена, че искаш да уговориш Броукмайкъл да зареже тези глупости. Можеш ли?

— Или ще го убедя да не го прави, или ще го разкарам за известно време. Да, мога да направя или едното, или другото. Вземеш ли веднъж в ръка заповедта за уволнение, Броуки няма да може да насъска никого срещу теб, ако ще да си съдере задника. Тази хартийка ще му върже ръцете, нали. Всъщност, ти го знаеш по-добре от мен.

— Да, знам. Само ми кажи каква гадост искаш да извърша.

Ястребът свали тъмните очила и с елегантни жестове започна да чисти стъклата, сякаш лъскаше сапфир.

— Трябва да ти призная, че мислих много за бъдещето си. И смятам, че в него има място и за теб, но не съм много сигурен.

— И си напълно прав. Идната седмица се връщам на бюрото си в „Аарон Пинкъс и съдружници“ в Бостън, най-добрата юридическа фирма по Източното крайбрежие.

— Е, би могъл да го поотложиш с няколко седмици. Да кажем с един месец, а? За Бога, момко, изгубил си цели четири години; какво е още един месец?

— Някой ден Аарон Пинкъс ще влезе във Върховния съд. Всеки ден в неговата кантора носи знания и не желая да се отказвам от трийсет години платено образование. Какво искаш да кажеш с това, че имало място и за мен? Къде?

— Нужен ми е адвокат. Мисля, че по-добър от теб не познавам.

— Предполагам, че съм единственият, когото познаваш…

— Но по някои точки издъхваш, приятелче — прекъсна го Хоукинс, докато нагласяше очилата на носа си. — Съжалявам, че ти го казвам, но това е факт. Така че, двоумя се дали да те наема. Ще помисля още по въпроса.

— А междувременно ще държиш Броукмайкъл настрана, нали?

— А ти ще размислиш ли по предложението, което ти направих? Само за няколко седмици, а? Виждаш ли, имам някой и друг спестен долар…

— Много добре знам колко пари имаш — обади се Девъро. — Наложи се да го проверя. Навярно искаш съвет от мен как да ги вложиш?

— Нещо такова…

— Нямам съответната квалификация, но ще ти помогна. Наистина — Сам искаше да му помогне. След толкова години всеотдайна и изпълнена с опасности служба на родината Мак бе успял да спести общо петдесет хиляди долара. Никакви други авоари. Никакви къщи, недвижимо имущество или акции. Нищо. Тези пари и занижената пенсия бяха всичко, на което можеше да разчита до края на живота си. — А ако не мога да ти дам съвет, какъвто мисля, че заслужаваш, ще намеря някой, който може.

— Трогнат съм, синко.

Дали в грубите бръчки около войнишките му очи не блестеше издайническа сълза? Сам не можеше да каже, защото тъмните очила му пречеха.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Може да прозвучи сантиментално, но това е най-малкото, което всеки данъкоплатец може да направи за теб. Дал си много на страната, а политиците те прекараха. Знам го много добре.

— Е, момко — рече Хоукинс с дълбока, героична въздишка, — всеки прави каквото трябва в този свят. В даден момент… Ох! Тоя идиотски костюм ме стяга повече и от парадна униформа — Ястребът измъкна от вътрешния джоб сгънато пожълтяло списание. Ъгълчетата на някои страници бяха прегънати и маркирани с червено мастило.

— Какво е това? — попита Девъро.

— А-а, китайска комунистическа пропаганда. Жмичките го бяха забравили в килията ми. Обичайните комунистически глупости, написани на неправилен английски. Това е статия, която би трябвало да покаже колко несправедлива е институционализираната религията. Папата на римокатолиците имал първи братовчед — нещо като Броукмайкъловци, само че имената им са различни — с който си приличали като две капки вода. Всъщност, били еднакви като еднолични близнаци, само че братовчедът на папата си пуснал брада, за да скрие приликата.

— Не разбирам. Къде е несправедливостта?

— Братовчедът е второкласен певец в една невзрачна оперна трупа и през половината от годината е без работа. Китайските комуняги веднага правят набиващото се в очи сравнение. Певецът дере гласа си, за да радва хората със своето изкуство и гладува, докато братовчед му папата се тъпче като чревоугодник и краде от залъка на бедните.

— И това толкова те впечатли, та чак си го отбелязал?

— Аа, не, момко. Подчертал съм си само неточностите, за да ги покажа на един мой приятел свещеник. Може да ти се стори чудно, но проучих някои неща, за които преди и на ум не ми е идвало. Бог, църквата и други подобни… Само не ми се смей.

Девъро се усмихна:

— Не намирам нищо смешно в такива работи. Винаги съм ги вземал доста насериозно. Религиозното съзнание е не само конституционно право, но често то е истинският жизнен сок на човека.

— Много хубаво го каза. И задълбочено, Сам. Между другото, пак за оная работа с Броукмайкъл. Утре сутрин в G–2. Трайкай си и прави, каквото ти кажа.

* * *

Хоукинс чакаше под навеса пред входа на хотела, когато Сам паркира до бордюра. В едната си ръка носеше дипломатическо куфарче, което изглеждаше много скъпо, с другата отвори вратата и се намъкна в колата. Широка усмивка щеше да разчекне лицето му.

— Майка му стара! Ама че хубава утрин! Денят бе ужасен. Студен и навъсен, а облаците по небето обещаваха проливен дъжд.

— Барометърът ти май се е скапал.

— Дрън-дрън! Слушай, момко, денят, както и възрастта, зависи от това как се чувстваш. А аз се чувствам прекрасно! — Хоукинс поизпъна реверите на туиденото си сако, понагласи тъмно червената вратовръзка върху модерната си раирана риза и приглади нежно с пръсти косата край слепоочията.

— Радвам се, че си в такова добро настроение — рече Сам, запали мотора и се включи в движението. — Не бих искал да ти го развалям, но там не можеш да влезеш с куфарче. Нямаш право да изнасяш документи. Такива са разпоредбите в G–2.

Хоукинс се разсмя. Измъкна пура от джобчето на ризата:

— О, не затруднявай юридическото си мозъче с подробности — той отряза крайчеца на пурата със сребърно ножче. — Погрижил съм се за всичко.

— Не си ти човекът, който трябва да се грижи за нещо! Аз отговарям за теб и през следващите двайсет и четири часа трябва да съм абсолютно чист — Девъро изкара яда си на клаксона; колите около тях му отвърнаха със същото.

— Господи, защо си се вкиснал? Дръж под око само авангарда, за фланговете не се кахъри.

— Абе, на какъв език разговаряме? За какви флангове ми говориш? Какво означава това?

— Означава това, което ти казах снощи — Макензи палеше пурата си. — Прави, каквото ти говоря и не вдигай шум. Между другото, искаш ли да знаеш кой отговаря за архивите в G–2? Всъщност името му едва ли те интересува, но е разкошно копеле, истински гений. Изобщо не бе чувал за мен преди няколко години, когато го измъкнах от лагер за военнопленници, западно от Ханой. Завършил е „Уест Пойнт“. Випуск четиридесет и седма. Също като мен. Майка му стара, колко малък е светът и какви съвпадения…

— Не!… Не, Мак! Не! Не, не и не! Без тия! Няма да стане! — Сам пак се нахвърли на клаксона. Натискаше го като луд. Заради една възрастна дама, която със сетни сили прекосяваше улицата. Бедната женица се разтрепера и сгуши глава още по-дълбоко между раменете си.

— Член седемстотин седемдесет и пет ясно определя, че юристът-придружител е само придружител.

Не и наблюдател. Той отвежда офицера от разузнаването до мястото за преглеждане на документите и го връща, но няма право да влиза с него в помещението. Навярно има много непочтени адвокати, а, Сам? — Макензи дръпна яко от пурата.

— Има още нещо, което е забранено в тази стая, копеле отровно! — Девъро пак натисна с цяла длан клаксона. Възрастната дама преполовяваше със скорост на костенурка улицата. — Не се допускат хора с куфарчета!

— Допускат се, ако става въпрос за окончателно попълване на досието. Никой не може да вижда тези документи, освен дежурният офицер по архив. Те са строго поверителни.

— Да, ама там няма нищо! — изкрещя Сам, като сочеше към куфарчето.

— Откъде знаеш? То е заключено.

* * *

При влизането в сградата на военното разузнаване Хоукинс бе придружен мълчаливо, професионално от двама военни полицаи до специалната стая, определена за изпълняване на процедурата по член седемстотин седемдесет и пет. Сам вървеше отзад. Процесията му се стори формална и суха, като на екзекуция, само дето Мак разваляше впечатлението с безгрижната си походка и с цивилния си костюм. Но щом влязоха в стаята, Хоукинс изпъна рамене и с дресирания лай на щатен офицер нареди на двамата полицаи да отведат Сам в съседната стая и да повикат началника си. Те му изкозируваха, подхванаха мълчаливо Сам от двете страни и го заведоха в съседната стая. Затръшнаха вратата, заключиха я, провериха коридора и с походка на офицери от Вермахта излязоха в преддверието. Заключиха и неговата врата.

Цялата тази работа му напомняше нещо; ами, да, сети се накрая Девъро. Преди няколко седмици гледа по телевизията един филм. „Седем дни през май“. Отиде до единствения прозорец и се загледа навън. И надолу. През решетките. Стаята бе на четвъртия етаж. Военното разузнаване явно не желаеше да поема рискове дори с юридически придружители от Главния инспекторат.

От съседната стая се чуваха гласове. Говорещите избухнаха в смях, последваха здрави мъжки псувни. Отколешни братя по оръжие си припомняха доброто старо време, когато на всеки му се печеше яйце на гъза и само генералите си гледаха кефа. Сам седна на един стол, взе в ръце стар, протъркан екземпляр на „Да изкореним венеричните болести в G–2“ и зачете.

Монотонен звук от съседната стая изведнъж откъсна погледа му от четивото, което наистина бе интересно.

Трррррт-шън. Трррррт-шън. Трррррт-шън.

Девъро преглътна няколко пъти, притеснен от това, че забрави хапчетата за стомах в колата. Дори да искаше, не можеше да сбърка този звук с друг. Беше ксерокс-машина.

Защо в секретна стая, където поверителните документи могат само да бъдат разглеждани, имаше копирен апарат?

От друга страна, защо пък не?

Първият въпрос обаче бе много по-логичен. Наличието на копирна машина противоречеше на разпоредбата по член седемстотин седемдесет и пет.

Сам се върна към четивото си, но не можеше да се съсредоточи дори върху илюстрациите.

След час и двайсет минути звукът спря. След няколко минути се чу изщракване в ключалката и вратата към стаята се отвори. Появи се Макензи с куфарчето си в ръка, поиздуто и стегнато с две блестящи метални ленти със знака на военното разузнаване. От дръжката висеше къса стоманена верига.

— Какво по дяволите е това? — попита Девъро от стола, притеснен и доста изнервен.

— Нищо — отвърна спокойно Хоукинс. — Само няколко досиета, готови за прехвърляне.

— И какво по дяволите е това?

— Майоре — продължи Макензи, като извиси глас и се изпъна като струна. — Влиза бригаден генерал Беризфикуш! Мир-но!

Девъро скочи от стола и козирува на огромния офицер с дванайсет реда отличия, превръзка на окото и перука на главата, който бързо влезе в стаята. Генералът отвърна стегнато на поздрава и протегна на Сам тежка, мускулеста ръка.

— Разбрах, че ви предстои уволнение, майоре — рече той с прегракнал глас.

— Да, сър — отвърна Девъро и стисна протегнатата ръка.

В същия миг Хоукинс прехвърли веригата на куфарчето през ръката на Сам, завъртя трите колелца на шифрованата ключалка на нула и излая:

— Първото предаване изпълнено, генерале!

— Прието, сър! — изкрещя в отговор генералът, който все още стискаше здраво ръката на Сам, втренчил единственото си око право в него. — Документите са под ваша охрана и отбрана, майоре! Готови за второ предаване!

— За какво генерале?

— А така! — генералът пусна ръката му. — Не сте ли вие онзи тъпунгер от Главния инспекторат, който прекара стария Броуки Броукмайкъл?

Стомахът на Сам се загърчи; ситна пот изби по челото му, а тежкото куфарче сякаш щеше да му откъсне ръката.

— Нещата не стоят съвсем така, сър.

— Така ли? — изрева генералът. — Значи трябва да вярвам на един нестроевак, а не на Броуки?

— Но, генерале…

— Млък, войнико! Какво е това? Неподчинение ли?

— Не, сър. Съвсем не, сър. Само исках да обясня…

— Да обясните ли? Кръъъ-гом към вратата и пристъпете към второ предаване или ще ви дам на военния съд! За неподчинение и некомпетентност!

— Да, сър! Слушам, сър! — Сам се опита да козирува, но куфарът и веригата бяха много тежки, та само размаха ръка пред лицето и отпраши към вратата, която като по чудо двамата военни полицаи отвориха тъкмо навреме.

Формалностите на входа приключиха много бързо. Металните ленти на куфара имаха въздействието на генералски пагон. Девъро трябваше само да се разпише в книгата за регистриране на посетителите, а миниатюрна камера му щракна една снимка.

Чак на улицата Сам проговори на Ястреба:

— Това копеле е лудо! Щеше де ме набута в дранголника за нищо! Защо?

— Старият Броуки има много приятели — отвърна Макензи. — Дай аз да карам.

— Благодаря — Девъро забърка с лявата ръка в десния си джоб и му подаде с още треперещи пръсти ключовете. Отидоха на паркинга и се качиха в колата.

След петнайстина минути, насред задръстването в центъра на Вашингтон нервите на Сам започнаха да се отпускат. Паническият страх от генерала-идиот, който можеше в последния момент да провали уволнението му, бавно отмираше. Но на негово място идваше друга, много реална заплаха. Присъствието й се засилваше от мълчанието на Ястреба.

— Мак, какво по дяволите трябва да правя с тия шибани документи, като са под моя охрана? Къде ще стане това второ предаване?

— Не знаеш ли?

— Ами, не, разбира се.

— Щото генералът мисли, че знаеш.

— Не, не знам!

— К’во ще кажеш да се върнем и да го попиташ, а, Сам? Ако питаш мен, не ти препоръчвам да го правиш. След като знаеш какви чувства изпитва към теб. Господи! Може да изрови какви ли не закононарушения от твоя страна. А преди малко те и снимаха. Всяка беда води след себе си друга. Като ефекта на доминото. Ще те размятат по съдилищата година-две.

— Какво има в този куфар, Хоукинс? Не ме будалкай! Какво има в него?

— Съжалявам, Сам. Опасявам се, че не мога да ти кажа. Нали разбираш, момко. Поверително е.

* * *

Девъро седеше на дивана. Наведе се напред с ръка протегната над малката масичка. Макензи стържеше с ножовка веригата.

— Веднъж да махнем тая проклета верига, после лесно ще отключим куфара — рече Мак успокоително. — С бензинова горелка щяхме да свършим за нула време.

— Ами ръката ми, говедо такова? На всичко отгоре не знаеш и комбинацията на шифъра.

— Не се спичай, до десетина минути ще я сваля. Това желязо се оказа доста яко.

След час и десет минути веригата бе разрязана и увисна на китката на Девъро с ключалка с шифрова комбинация от три цифри.

— Трябва да се обадя в службата — рече Сам. — Ще се безпокоят къде съм.

— Няма. Нали си с мен. Във военното разузнаване. Така пише в споразумението. Най-малко един ден, най-много три.

— Но сега не сме там.

— Отишли сме на обяд… — Макензи се прокашля.

— Все пак, трябва да телефонирам…

— Майка му стара, никакво доверие ми нямаш! Защо мислиш чаках чак до днес, за да отида във военното разузнаване? Остава ти един ден и аз разполагам с времето ти. Ако не си в службата, никаква беда не може да те сполети.

— Разбира се. Ако не смятаме това, че може да ме изправят до стената.

— Глупости — Хоукинс стана от пода и отнесе освободеното куфарче до писалището на хотелската стая. — При мен си на сигурно място. Нали ги знам какви са мърльовци в Главния инспекторат. Мислиш си, че си приключил всичко и в последния момент влиза някой смръдльо и ти казва, че няма да мръднеш от там, докато не свърши инструктажът или някоя друга тъпотия.

Девъро гледаше как генералът отвърза металните ленти и отвори куфарчето. Имаше някаква логика в лудостта на Мак. Сигурно щеше да се появи я някой неоформен документ, я някоя работа, дето началството няма да иска да се занимава с нея. Я ще пратят на грешен адрес някой меморандум. Всичко можеше да се случи. Хоукинс определено имаше право: далеч от службата Сам бе на завет.

Макензи извади неколкостотин фотокопирани страници и ги сложи на писалището до куфарчето. Девъро ги посочи с пръст и попита предпазливо:

— Това цялото ти досие ли е?

— Е, не съвсем. Повечето са отворени дела, които никога не са били закривани.

Сам изведнъж изтръпна повече, отколкото през последните три часа:

— Я, почакай. Нали в архива ми каза, че това са само сурови материали за хора, с които си се сблъсквал по време на службата си?

— Или за хора, с които други са се сблъсквали. И това ти казах, синко, не помниш ли? Така се беше спекъл, че не ме слушаше.

— О, Господи! Изнесъл си документи по дела, които не са твои?

— Не, Сам — отвърна Ястребът, докато подреждаше купчина листове. — Ти ги изнесе. Така е записано в книгата за посетители. И срещу името ти стои твоят подпис.

Девъро падна назад на дивана:

— Мръсен гадняр!

— Това май обяснява всичко — съгласи се Хоукинс натъжен. — Колко пъти на бойното поле съм се чудил как е възможно да правя такива неща. И отговорът винаги бе един и същ. Бях обучен да оцелявам, момко. И сега се боря за оцеляването си.

Ястребът прилежно подреди от ляво на куфарчето четири купчини фотокопия. И забарабани по тях с пръсти сякаш свиреше на пиано, забил замислен поглед в Сам.

— Мисля, че ще се справиш блестящо. Ще приемеш да те назнача временно за мой адвокат, нали? Няма да е за дълго.

— И става въпрос за нещо много по-сложно от обикновени инвестиции, нали? — Девъро не смееше да отлепи гръб от облегалката на дивана.

— Дребна работа, бих казал.

— А ако откажа, да не се притеснявам и за Броукмайкъл. И той е дребна работа. Ами това незначително измъкване на документи от архива на военното разузнаване? Нищо работа, нали?

— Не си мисли, че е кой знае какво.

— Какво искаш от мен?

— Да подготвиш няколко договора. Фасулска работа според мен. Основавам компания. Можеш да я наречеш дори корпорация.

Сам пое дълбоко дъх:

— Много забавно, ако не беше тъжно. Каквито и да са целите и намеренията, има едно не съвсем маловажно нещо, което се нарича уставен капитал и без което не може да се основе корпорация. Зная финансовото ти положение. Не искам да те обиждам, но спестяванията ти не стигат, за да влезеш в списъка на корпоративните риби.

— Това че не вярваш си е твой проблем. Надявам се много скоро да промениш мнението си.

— И какво искаш да кажеш с тази тъжна забележка?

— Че съм изчислил авоарите до цент, това искам да ти кажа — Хоукинс положи длани върху купчините фотокопия. Сякаш бе открил Изгубения кивот.

— Какви авоари?

— Четиридесет милиона долара.

— Какво? — Сам скочи от дивана като ударен от електрически ток. Стоманената верига на китката му заскача из въздуха и краят й го халоса по окото.

По лявото.

Стаята се завъртя пред очите му.