Робърт Лъдлъм
Превъзходството на Борн (1)

1.

Кулон. Гъмжащият от хора най-краен издатък на Китай, който е свързан със севера само по дух — ала този дух е проникнал дълбоко в човешкото съзнание без оглед на натрапени и несъществени практически съображения, каквито са политическите граници. Земята и водата са даденост, но именно волята на човешкия дух решава как ще бъдат използвани те — и отново тук нямат място абстракциите като ненужна свобода или относителна изолираност. Реална грижа са само празните стомаси, стомасите на деца и жени. Оцеляването. Нищо друго не съществува. Всичко останало e тор, който би трябвало да бъде разхвърлян по неплодородните полета.

Слънцето залязваше и над Кулон, както над пристанището Виктория на близкия остров Хонконг, бавно се спускаше невидима пелена, укротяваща постепенно шумотевицата на деня. С падането на сенките виковете на уличните търговци ставаха някак по-приглушени, а водените на тих глас преговори по високите етажи на величествените конструкции от стомана и стъкло, които рисуваха поднебесния контур на градския силует, приключваха с кимане, свиване на рамене и мимолетни усмивки на мълчаливо съгласие. Настъпваше нощта, възвестявана от ослепителното оранжево слънце, чиито лъчи пронизваха накъсаната и назъбена стена на облаците на запад — ясно очертани като тънки саби, събрали в себе си безмилостна енергия и готови всеки миг да прободат хоризонта, но стремящи се да оставят у тази част на света жив спомен за светлината.

Скоро небето щеше да потъмнее, но мрак нямаше да царства долу. Там щяха да грейнат милионите ярки светлини, създадени от човека, за да осветят града, земята и водата и да маркират изпълнените с напрежение кръстопъти на успехи и конфликти. В бурния и неспирен карнавал на нощта щяха да започнат нови игри — игри, от които човешката раса би трябвало да се откаже още в зората на Сътворението. Ала тогава не е имало хора — тъй че от кого е регистрирано? Кой е знаел? Кой се е вълнувал. Смъртта не е била стока за продан.

Малка моторница с мощен двигател под невзрачната външност се носеше по канала Лама покрай брега, насочена към пристанището. Случайният наблюдател би я взел за обикновена гемия, наследена от първородния син на едва скърпващ двата края рибар, на когото веднъж в живота е паднал случай да прекара незаконно хашиш или скъпоценности от Макао или пък е имал нощ на луд късмет в игра на маджонг, или все едно как е успял да припечели нещичко в повече. А синът просто е решил да монтира витло, вместо да разчита на мудната скорост от платното или от примитивните мотори на сампаните, за да прекарва по-бързо стоките си. Нито китайските гранични патрули, нито крайбрежната охрана на Шян Дзин Уан обръщаше внимание на подобни дребни нарушения; те бяха без значение, пък и знае ли човек интересите на коя от фамилиите отвъд Новите територии ще засегне? Растящите по хълмовете билки все тъй носеха добра печалба и пълнеха стомасите — може би и собствените им. Кой се интересува? Да минават и заминават.

Моторницата навлезе в пристанищния коридор, осветяван от двете страни — от остров Хонконг вдясно и от Кулон вляво. Три минути по-късно бръмченето на мотора постепенно се смъкна до най-ниския си регистър и моторницата се плъзна в едно празно място на кея Цим Ша Цуй, оживено и гълтащо немалко долари лице на Кулон, обърнато към морето. Шумните тълпи от търговци наоколо, заложили нощните си капани за туристи, не й обърнаха никакво внимание. Още едно старо корито, завръщащо се след риболов. Много важно.

Ала в следващия миг шумът около най-близките сергии стихна. Възбудените гласове се снишиха и погледите се насочиха към фигурата, изкачваща се по почернялата и омазнена стълба към кея.

Беше свят човек, облечен в дълга бяла дреха, подчертаваща стройното му и изненадващо високо тяло. Под качулката лицето му почти не се виждаше, но полъхът на бриза откри за миг мургавите страни и горящите решителни очи. За всички бе ясно, че не е обикновен свещеник. Беше хешанг, тоест един от избраниците на старите мъдреци, които търсеха сред младите монаси надарените с вътрешно духовно познание, определени от съдбата за висши дела. А ако такъв монах бе висок, строен и с огнен поглед, толкова по-добре. Подобни свети хора неизменно привличаха вниманието, а от това пък следваха щедри дарения, извикани от страх и преклонение, но най-вече от страх. Може би този хешанг бе член на някоя от мистичните секти, които бродеха по хълмовете и горите на Гуангце, или на религиозно братство от планините на далечния Кинг Гаоян — за членовете им се говореше, че са наследници на малък народ от далечните Хималаи и те открай време предизвикваха у хората силен интерес, обуздан от боязън, тъй като малцина проумяваха неясните им учения. В тия учения под благата маска се криеха тънки предупреждения за неописуеми мъки, очакващи всеки, пренебрегнал постулатите им. А по земята и водата бездруго имаше твърде много мъки — кому бяха нужни още? Затова давай каквото можеш на духовете, на техните посланици с огнен поглед, пък може някога някъде да ти се зачете.

Фигурата в бяло се движеше бавно сред разделилото се множество на кея и след малко се изгуби сред всеобщия хаос. Моментът бе отминал; между сергиите отново се възцари обичайната истерична суматоха.

Свещеникът се отправи по Сализбъри Роуд и стигна до хотел „Пенинсюла“, чиято сдържана елегантност явно губеше битката с околната шарения. Оттам зави по Нейтън Роуд, водещ към Голдън Майл — обляната в светлини главна търговска улица, от двете страни на която стотици търговци се мъчеха да привлекат вниманието на минувачите с крясъци. Стройната фигура на свещеника не остана незабелязана нито от местните, нито от туристите, додето той минаваше покрай отрупаните със стока витрини и сергии, покрай триетажни дискотеки и открити кафенета с огромни рекламни плакати, обещаващи ориенталски удоволствия и лакомства. Вървя близо десет минути сред тоя пъстър карнавал, като от време на време кимаше в отговор на по-настойчиви погледи, а веднъж се наведе към ниския мускулест китаец, който го следваше още от слизането на кея, издаде кратка команда и онзи мина пред него с пъргава танцуваща походка, обръщайки се от време на време, за да открие знак в горящите очи на господаря си.

Знакът дойде — две резки кимания — и свещеникът мина през мънистената завеса на шумно кабаре. Слугата му остана отвън с дискретно пъхната под широката наметка ръка, а очите му обхождаха изпълнената с кресливи тълпи, напълно непонятна за него улица. Тия хора бяха ненормални! Съвсем луди! Ала той бе телохранител и щеше да брани с живота си светия мъж, колкото и да не му харесваше тукашната обстановка.

Вътре в кабарето сред стелещия се гъст тютюнев дим свещеникът се спря за миг и огледа голямото препълнено помещение. От масите към него се насочиха погледите на посетители в различни фази на пиянство. Неколцина от гостите търкулнаха монети, преди да отвърнат очи, други се надигнаха от местата си, оставиха до чашите си хонконгски долари и се отправиха към вратата. Появата на хешанга очевидно бе имала ефект, но не какъвто би желал дебелият човек в смокинг, който го приближи.

— Мога ли да ви помогна, свети отче? — попита управителят на кабарето.

Свещеникът се наведе и прошепна едно име в ухото на мъжа. Очите на управителя се разшириха, после той се поклони и посочи малка маса до стената. Свещеникът му кимна за благодарност и тръгна след него, когато онзи го поведе към мястото, а насядалите наблизо клиенти се размърдаха неловко по столовете си.

Когато настани госта, управителят се приведе и с почтителност, каквато не изпитваше, го попита:

— Желаете ли нещо разхладително, свети отче?

— Козе мляко, стига да ви се намира. Ако няма, чаша вода ми е предостатъчна. Благодаря ви.

— За нашето заведение е чест — поклони се мъжът в смокинг и се отдалечи, като се мъчеше да разпознае откъде ли е бавният му мек изговор. Но това беше без значение. По-важното беше, че високият свещеник в бяла дреха има работа с големец. Нещо повече, бе изрекъл името му — едно име, рядко споменавано на Голдън Майл. При това тъкмо тази вечер влиятелната личност се намираше в заведението. Ала свещеникът бе дал ясно да се разбере, че управителят не бива да уведомява за присъствието му. Настоя за пълна дискретност. Августейшият тайпан щял сам да изпрати човек да го повика, щом пожелаел да го види. Нека бъде тъй; такъв бе обичаят на потайния големец, един от най-богатите и знатни тайпани в Хонконг.

— Изпрати някой от кухненските чираци да му потърси скапаното козе мляко из близките магазини — нареди управителят на оберкелнера. — И му поръчай да побърза, че иначе може и да не дочака смрадливото си поколение.

Светият мъж седеше на масата си и огнените му очи, сега по-кротки, наблюдаваха суетнята, очевидно без нито да я приемат, нито да я осъждат, а просто я регистрираха със снизхождението на баща към палавите му деца.

Внезапно през няколко маси нещо привлече вниманието му. Припламна голяма клечка кибрит и мигом бе угасена. Последва я втора, сетне трета, която най-сетне бе поднесена към дълга кафява цигара. Свещеникът бавно извърна глава към пламъка и към седналия сам небръснат китаец в грубовато облекло, който поемаше дима от цигарата. Очите им се срещнаха; кимването на свещеника бе едва доловимо, а отсреща му бе отвърнато със същото почти невидимо движение ведно с угасването на клечката.

Секунди по-късно масата на пушача неочаквано пламна. Огънят се плъзна по повърхността и обхвана бързо менютата и салфетките. Неугледният китаец се развика и с трясък преобърна масата, а смаяните, изпаднали в паника келнери се втурнаха към пламъците. Клиентите наскачаха, а синкавите пламъци подобно на вадички необяснимо бликнаха по пода във всички посоки сред трополящите крака. Хората се хвърлиха да гасят огъня с покривки и престилки, което още повече увеличи суматохата. Управителят и помощниците му възбудено жестикулираха и крещяха, че положението е овладяно, че опасността е преминала. Оркестърът засвири още по-живо, като се опитваше да върне присъстващите в лудешката си орбита и да ги отдалечи от мястото на затихващия пожар.

Ала в следващия миг врявата избухна с нова сила. Двамата помощник-управители се бяха нахвърлили върху опърпания китаец, чиято небрежност и огромни клечки кибрит бяха причинили подпалването. Той им отвърна със серия от резки саблени удари с ръце, а после с един-два бързи ритника ги просна на пода. Якият управител понечи да се намеси, но също беше повален с умел ритник под лъжичката. Трима келнери се притекоха на помощ на шефа си, но неописуемата суматоха вече бе приела нови размери. Мъже и жени, които допреди секунди само крещяха, сега размахаха юмруци срещу най-близките си съседи. Оркестърът свиреше с пълна сила и с лудешкия си дисонанс представляваше достоен фон на общата картина. Неугледният селянин стрелна поглед към единичната маса до стената. Свещеникът беше изчезнал.

Тогава небръснатият китаец взе стол, разби го в близката маса и размаха солидния му крак срещу тълпата. Оставаха само няколко мига, но те бяха най-важните.

Свещеникът излезе през вратата в дъното, затвори я бързо и примижа, за да нагоди зрението си към слабата светлина в дългия тесен коридор. Дясната му ръка все още бе пъхната под широкото бяло расо, а лявата стоеше на кръста, също скрита под гънките на грубата материя. В коридора, на не повече от двайсетина крачки, един мъж отскочи от стената стреснат, а в дясната му ръка от невидим кобур под мишницата мигом изникна голям едрокалибрен револвер. Светият човек взе да кима бавно и безстрастно, додето вървеше напред с грациозна походка, сякаш бе начело на религиозна процесия.

— Мир, мир — мълвеше той, приближавайки се към мъжа. — Всичко е мирно по волята на духовете.

— Да не сте се заблудили, отче? — изджавка пазачът с гърления изговор, типичен за северните кантонски провинции. Вече се намираше пред вратата и бе насочил заплашително напред зловещото си оръжие. — Какво правите тук? Вървете си! Това не е място за вас!

— Мир, мир…

— Изчезвай! Веднага!

Пазачът не успя и да гъкне. Свещеникът светкавично измъкна от гънките на кръста си тънък като бръснач двуостър нож. Замахна към китката на мъжа и едва не отсече ръката му, в която онзи държеше пистолета, сетне с хирургическа точност преряза гърлото му. Главата се килна назад, от раната шурна кръв и човекът се свлече на земята безжизнен.

Без секунда колебание свещеникът убиец скри окървавения нож в расото си, а от пазвата си измъкна лека картечница с повече муниции в извития й магазин, отколкото щяха да са му нужни. С пъргавината и силата на дива котка той ритна вратата и се втурна вътре, за да види точно онова, което бе очаквал.

Около масата бяха насядали петима китайци, пред всеки имаше купичка чай и чаша силно уиски; никъде не се виждаха листове с нещо писано по тях — явно се разчиташе на остър ум и добра памет. Всички впериха стъписани погледи към вратата и паника изкриви лицата им. Двама от преговарящите, елегантно облечени, скочиха от столовете и понечиха да измъкнат оръжие изпод добре скроените си сака; трети се пъхна под масата, а останалите двама с ужасени крясъци се хвърлиха назад към покритата с копринени тапети стена и се защураха отчаяно и безполезно около нея с надежда за пощада, ала знаеха, че е напразно. Оглушителният автоматичен откос порази китайците. Кръв бликна от смъртоносните рани — разбити черепи, изтекли очи, усти, разкъсани и разкривени в неми викове на агония. Стените, подът и полираната маса бяха цели оплискани с кървавото доказателство за смърт. Всичко бе свършило.

Убиецът огледа стореното. Доволен, приклекна до голяма локва кръв и натопи в нея показалеца си. Сетне измъкна от левия си ръкав квадратно парче черен плат и го разпростря по земята. Изправи се, бързо излезе от стаята, като в същото време разкопчаваше расото си и додето стигна до вратата, водеща към салона на кабарето, то вече бе разтворено. Измъкна от гънките на плата ножа с тънкото като бръснач острие и го пъхна в калъф, закачен на колана. После, смъкнал ниско качулката и придържайки отпред расото събрано, отвори вратата и влезе вътре сред оглушителния хаос, който ни най-малко не бе намалял през отсъствието му. Пък и какво друго можеше да се очаква. Беше се забавил само трийсет секунди, а и неговият човек бе добре обучен.

— Полиция! — Викът дойде от същия грубоват и небръснат кантонски селянин. Бе на няколко метра разстояние, току-що бе преобърнал още една маса и в момента палеше нова клечка кибрит, която хвърли на пода. — Ей сега ще пристигне полиция! Барманът най-сетне успя да се докопа до телефона. Видях го!

Свещеникът убиец рязко смъкна качулката си и съблече расото. Под лудо въртящите се цветни светлини лицето му изглеждаше също тъй зловещо като физиономиите на музикантите от роксъстава. Тенът му беше неестествено кафяв, а очите — силно гримирани, с очертани в бяло клепачи.

— Върви след мен! — изкомандва той селянина.

После пусна на пода до вратата расото и леката си картечница, додето сваляше надянатите хирургически ръкавици; тях пъхна в джоба на панталона.

В кабаре на Голдън Майл решението да се повика полиция не се взимаше лесно. Глобите и наказанията за несправяне на управата и поставянето на туристите в опасност бяха извънредно тежки. Полицията знаеше колко рискува заведението, когато се обръща към нея за помощ, затова винаги бързо се отзоваваше на подобни повиквания. Убиецът изтича зад кантонския селянин, който се присъедини към крещящата тълпа на изхода, опитваща се да се измъкне навън. Скандалджията с неугледните дрехи беше як мъж; телата пред него падаха като покосени от ударите му. Убиецът и телохранителят се шмугнаха на улицата, където се озоваха сред друга тълпа от зяпачи, скупчили се пред заведението. Двамата се изнизаха през нея, последвани от ниския мускулест китаец, който беше чакал отвън. Той грабна останалия без расо свещеник за ръката и го дръпна в една неосветена странична улица, където измъкна изпод дрехата си две кърпи. Едната — мека и суха, а другата — запечатана в прозрачен плик; тя беше топла, влажна и парфюмирана.

Убиецът грабна мократа кърпа и взе да търка с нея лицето си, като изтри внимателно клепачите си и оголената част от врата. После обърна кърпата от другата страна и взе да трие още по-енергично челото и слепоочията, додето отдолу се показа бялата му кожа. Накрая се избърса със сухата кърпа, приглади тъмната си коса, оправи вратовръзката върху кремавата си риза и изпъна тъмносиньото си сако. Кратко нареди нещо на двамата си спътници и те изчезнаха сред множеството.

Добре облеченият представител на Запада излезе на улицата, предлагаща изобилие от ориенталски забавления.

Вътре в кабарето разгневеният управител ругаеше бармана, който бе повикал полиция, заради глобите, които щяха да се стоварят на главата му. Защото суматохата най-неочаквано бе стихнала и клиентите се споглеждаха в пълно недоумение. Келнерите, опитвайки се да умилостивят шефовете си, се мъчеха да разчистят счупеното и да успокоят посетителите, раздавайки безплатно уиски. Рокгрупата се съсредоточи върху репертоара на най-нашумелия напоследък състав и редът бе възстановен със същата бързина, с която малко преди това бе нарушен. Управителят вече се надяваше да убеди полицията, че барманът по погрешка е взел някакъв шумен пиян за по-опасен, отколкото е бил всъщност.

Ала всичките му опасения за глоби и наказания изчезнаха от ума му в мига, щом зърна купчинката груб бял плат на пода пред вратата, водеща към вътрешните офиси. Бял плат, чисто бял… свещеникът? Вратата? Големецът! Съвещанието! Дъхът му секна, лицето му се обля в пот и той понесе дебелото си туловище между масите към мястото, където бе захвърлено бялото расо. Когато се наведе към него, изстена ужасен при вида на незасъхналата кръв по плата и на черната цев на картечницата, подаваща се отдолу.

— Какво има? — попита друг мъж в смокинг, брат на управителя и негов пръв помощник. Ала при вида на оръжието и окървавеното расо, той също пребледня и процеди: — Проклет да е християнският Бог!

— Ела! — нареди управителят, като се изправи и тръгна към междинната врата.

— Ами полицаите? — възпротиви се брат му. — Един от двама ни трябва да ги посрещне и да ги успокои, да направи каквото може.

— Едва ли ще можем да направим нещо, освен да им предложим главите си! Побързай!

Щом влязоха в слабоосветения коридор, мигом се потвърдиха най-черните им опасения. Убитият страж лежеше в локва от собствената си кръв, стиснал оръжието си в китка, почти отделена от ръката. А вътре в залата за съвещания всичко стана съвсем очевидно. В помещението имаше пет окървавени трупа, ала един в миг прикова вниманието на ужасения управител. Приближи тялото с пробит череп и с кърпичка изтри кръвта от лицето.

— Свършено е с нас — прошепна. — Кулон е мъртъв. Както и Хонконг. Край.

— Какво?

— Този човек е вицепремиерът на Народната република, приемник на самия председател.

— Виж тук! — извика помощник-управителят на брат си.

До тялото на мъртвия големец имаше черна носна кърпа, чиито бели черти бяха заличени от пропитата кръв. Братът я вдигна и се взря в надписа в ъгъла: ДЖЕЙСЪН БОРН.

Управителят скочи на крака.

— Боже Господи! — промълви той и цялото му тяло затрепера. — Върнал се е. Убиецът се е върнал в Азия! Джейсън Борн! Той отново е тук!