Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (15)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Камбаните звъняха тържествено и славно. Ехото им огласяше целия площад „Свети Петър“, носеше се над мраморните пазачи на Бернини и кубетата на църквите и стигаше до най-отдалечените кътчета на градините във Ватикана.

На бяла мраморна пейка, загледан в оранжевите лъчи на залязващото слънце, седеше пълничък мъж с пице, по което личаха белезите на седем десетилетия, изживяни ако не в пълен мир, то поне в добро разположение на духа. Лицето му бе едро, но селската костна структура под изобилстващата плът издаваше, че не е свикнало на глезотии. Очите му бяха големи и кръгли — кафяви на цвят и спокойни. В тях се четеше в еднаква степен и сила, и схватливост, и решителност, и приповдигнато настроение.

Носеше разкошните бели одежди, отговарящи на неговия сан. Най-високият сан в йерархията на Свещената Апостолска Католическа Църква, наследник на самия апостол Петър, епископ на Рим и духовен пастир на четиристотин милиона души по цялата земя.

Папа Франческо Първи, наместникът на Христос.

Появил се на бял свят като Джовани Бомбалини в едно селце на север от Падуа в първите години на века. За обстоятелствата около раждането му не се знаеше почти нищо, защото семейство Бомбалини не бе богато. Местната акушерка понякога забравяше да докладва на селския писар за резултатите от своя (и на пациентките си) труд, тъй като знаеше, че църквата все ще направи нещо по този въпрос — кръщавките носеха пари. Всъщност появата на Джовани Бомбалини в този свят можеше изобщо да не бъде регистрирана законно, ако баща му не се бе хванал на бас с братовчед си Фрескобалди, живеещ през две села по на север, че второто му дете ще е момче. Татко Бомбалини не искаше да даде на братовчеда Фрескобалди и най-малка възможност за отказ от облога и затова отиде лично в кметството, за да съобщи за раждането на сина си.

Втората част на облога бе, че съпругата на Фрескобалди, която очакваше дете в същия месец, ще роди момиче. Но и тя роди момче и басът бе анулиран. Според оскъдните данни в регистрите малкият Гуидо Фрескобалди се пръкнал два дни след братовчеда си Джовани.

Още в първите години на живота си Джовани показал, че е по-различен от останалите деца в селото. Така например той не учеше катехизиса наизуст чрез повтаряне на глас, ами първо искаше да го прочете открай докрай и тогава да го запомни. Това смути селския свещеник, защото понамирисваше на прекалена предпазливост и донякъде противоречеше на църковните норми, но детето не можеше да бъде убедено да прави като другите.

Джовани Бомбалини наистина бе изключително момче. Въпреки че не кръшкаше от кърската работа, умората не му пречеше да чете до среднощ всичко, което му попаднеше. На дванайсет години откри библиотеката в Падуа, която не можеше да се сравнява с тази в Милано или Венеция, да не говорим за Рим, но приятелите на Джовани разправяха, че изчел всичко в Падуа, после в Милано и във Венеция. И тогава неговият свещеник го препоръчал на светите отци в Рим.

В църквата Джовани откри възможност за осъществяване на молитвите си. И тъй като се молеше много (което бе по-лесно, но отнемаше също толкова време, колкото и работата на полето), накрая стана така, че можеше да чете повече, отколкото си бе мечтал.

На двайсет и две години Джовани Бомбалини вече бе ръкоположен за свещеник. Някои го смятаха за най-учения свещеник в Рим. За него казваха, че е erudito fantastico. Но Джовани не притежаваше онзи скован от догмите ум на обикновените ерудити във Ватикана и не възприемаше без съмнение всяка житейска истина или религиозна даденост. Във всичко търсеше изключенията и отклоненията, дори и в светите писания, посочвайки (не без известна палавост според някои), че църковните книги затова са покоряващи, защото съдържат открити противоречия.

Когато стана на двайсет и шест, Джовани Бомбалини вече създаваше сериозни главоболия на Ватикана. На всичко отгоре, имаше доста незрял вид, което не съвпадаше с изискванията за строго академично излъчване на римски ерудит. Приличаше по-скоро на смешен селчо от северните провинции. Нестройно, набито и широко скроено, тялото му щеше да подхожда повече на някой планински козарник, отколкото на мраморните зали във Ватикана. Нито широките теологични познания, нито добрият му нрав, нито дори дълбоката вяра в църквата можеха да заличат крещящото несъответствие между дух и тяло. Поради тази причина все му намираха работа на забутани места като Златния бряг, Сиера Леоне, Малта и по погрешка — в Монте Карло. Поуморен служител на протокола във Ватикана бе сбъркал назначението му за Монтес Кларос в Бразилия (навярно никога не бе чувал за това място) и вписа срещу името му Монте Карло. И тогава съдбата се усмихна на Джовани Бомбалини.

Обикновеният на вид свещеник с весели очи и леко чувство за хумор, с глава пълна със знания, повече отколкото на дузина международни финансисти взети заедно, попадна във водовъртежа на високите залози и вихрените страсти. На Златния бряг, в Сиера Леоне и в Малта стоеше без работа и когато нямаше молитви и проповеди сред местното население, запълваше времето с четене на всевъзможна литература, с което натрупа още знания в необятната си памет.

Всеизвестно е, че хората, които живеят в постоянно движение, които се подлагат на големи рискове и употребяват алкохол в значителни количества, изпитват отвреме-навреме необходимост да се утешат духовно. Така отец Бомбалини прибра под крилото си няколко черни овци. И последните с изненада откриха, че той не е обикновен свещеник, който предлага просто покаяние, а много забавен човек, с когото часове наред можеш да разговаряш на всякаква тема: и за състоянието на световните пазари, и за бъдещи геополитически събития в светлината на историческите прецеденти, и особено за постиженията на кулинарното изкуство. (Бомбалини отдаваше предпочитание на основните сосове и препоръчваше да се избягват изобретенията на често неподходящата haute cuisine^[1].)

Не минаха много месеци и отец Бомбалини стана редовен гост на почти всички по-големи хотели и вили на важни клечки по Лазурния бряг. Този странен на вид и топчест прелат бе прекрасен събеседник и всеки се чувстваше по-добре, ако поговори с него, преди да излезе и да оправи (успешно) жената на съседа.

В резултат на това църквата се сдоби с доста богати благодетели, които прехвърляха във Ватикана значителни парични пожертвования на името на отец Джовани. Броят им растеше бързо заедно с размера на благодеянията.

Рим не можеше повече да пренебрегва Бомбалини. Това потвърждаваха и ковчежниците на Ватикана.

По време на войната монсеньор Бомбалини обикаляше столиците на съюзниците и се свързваше ту с една, ту с друга съюзническа армия. Това стана по две причини. Първо, защото не се подчини на началниците си във Ватикана и не можеше да остане неутрален пред целите на хитлеризма. Своето становище той подкрепи на шестнайсет страници с безброй исторически, теологически и литургични факти, които само йезуитите можеха да разберат и застанаха на неговата страна. Рим предпочете да си затвори очите и да се надява на най-доброто. Втората причина за пътуванията по време на войната бе тази, че много от богаташите, подвизавали се през трийсетте години в Монте Карло, по онова време бяха или полковници, или генерали, или посланици с дипломатически връзки. Всички те искаха да го имат до себе си. Толкова много бяха заявките за неговите услуги от страна на съюзниците, че във Вашингтон Джон Едгар Хувър написа върху досието му следното: „Крайно подозрителен. Може да е педераст.“

Следвоенните години бяха за кардинал Бомбалини време на стремително изкачване по стълбата на църковната йерархия. За това в значителна степен допринесе приятелството му с Анджело Ронкали, с когото го сближиха свободните възгледи и склонността към непокорство, а не на последно място и взаимното влечение към винцето и приятната игра на карти след вечерната молитва.

Джовани Бомбалини — вече папа Франческо — седеше на бялата каменна пейка в градината на Ватикана и си мислеше колко му липсва Ронкали. Заедно бяха постигнали много — весели времена бяха ония. Идентичността на възкачването им към престола на Свети Петър винаги му се бе струвала забавна. Ронкали — Йоан, сигурно също би се забавлявал с това.

И двамата бяха компромис, предложен от строгите ортодоксални кръгове във Ватикана, за да се потуши огънят на недоволството, зараждащ се в някои части на световното паство. Никой от тях не трябваше да управлява дълго. Но на Ронкали му бе по-лесно — трябваше да се бори само с теологически аргументи и недоразвити социални реформатори. Не му се налагаше да си има работа с тъпи млади свещеници, които искаха да се женят и да имат деца или пък да оглавяват хомосексуални енории. Не че това тревожеше лично Джовани; религиозните закони и догми по принцип не забраняваха брака и създаването на поколение, а що се отнасяше до другото, щом любовта към ближния не надхвърляше библейските неясноти по този въпрос, нямаше нищо лошо в това. Но Господ му бе свидетел какъв шум се вдигаше по тези проблеми!

Имаше да направи още толкова много, а докторите му дадоха да разбере, че времето му е ограничено. Това бе единственото нещо, по което бяха наясно — не можеха да определят някаква конкретна болест или увреждане. Просто се посъветваха и потвърдиха, че неговите „жизнени сили“ отслабват с тревожна бързина. Той настоя да бъдат откровени с него. Господи, не се страхуваше от смъртта! Дори се радваше на почивката. Заедно с Ронкали щяха да орат райските лозя и пак да си играят на бакара. След последната игра тук, на земята, Ронкали му дължеше към шестстотин милиона лирети.

Каза на докторите, че твърде много зяпат в микроскопите си, а обръщат малко внимание на очевидното. Всичко беше толкова просто — машинката се износваше и толкова. На което те само поклатиха глава дълбокомислено и рекоха тъжно: „Още три месеца, най-много четири, свети отче.“

И това ми било лекари! Basta! Конски доктори с дипломи! А какви заплати получаваха само! Козарите от Падуа знаеха повече от тях за медицината — неволята ги беше научила.

Франческо чу стъпки зад гърба си и се обърна. По градинската алея към него приближаваше млад папски помощник, чието име не можа да си спомни. Младият свещеник носеше в ръката си папка. На корицата имаше отпечатано разпятие, което изглеждаше доста глупаво.

— Ваше светейшество ме помоли преди вечерня да уредим някои дребни въпроси.

— Разбира се, отче. За какво става дума?

Помощникът изреди набързо няколко незначителни неща от протоколно естество и Джовани поласка младия прелат, като поиска мнението му по някои от тях.

— Накрая има една просба от американско списание — „Да живее чревоугодничеството“. Нямаше да я спомена на Ваше светейшество, ако не бе придружена с много положителна препоръка от Информационната служба на американските въоръжени сили.

— Ама че странна комбинация, нали отче?

— Да, Ваше светейшество. Напълно необяснима.

— И каква е молбата?

— Имат дързостта да молят Ваше светейшество да се съгласи да даде интервю на една журналистка, която се интересува от най-любимите ви ястия.

— Защо наричате това дързост?

Младият прелат замълча и за миг изглеждаше малко объркан. Но той бързо се окопити и продължи по-уверено:

— Защото кардинал Кварце каза така, Ваше светейшество.

— Обясни ли високообразованият кардинал причините за такава оценка? Или, както винаги, е общувал насаме с Господ Бог и просто е предал божествената присъда?

Франческо се опита да не пресилва съвсем естественото си отношение към Игнацио Кварце. Кардиналът се ползваше с омразата на почти всички свещенослужители във Ватикана. Беше erudito aristocratico^[2] с италианско-швейцарски произход и толкова жалостив, колкото можеше да бъде разярена кобра.

„А и на външен вид прилича на змия“ — помисли си Джовани.

— Обясни, Ваше светейшество — отвърна свещеникът и в същия миг съвсем се стъписа. — Той… ами той…

— Нека се опитам аз да отгатна, отче — рече светият отец благосклонно и с разбиране. — Любимият на всички ни кардинал е изразил мнението, че любимите манджи на папата изобщо не са впечатляващи, нали?

— Ами то… как да кажа…

— Виждам, че точно това е казал. Но, отче, истина е, че предпочитам по-обикновена кухня от тази на нашия кардинал с вечно течащ нос. Само че това не е от незнание. А по-скоро от липса на суетност, бих казал. Не искам да кажа, че е суетен нашият кардинал, чието ляво око за нещастие все гледа надясно. Убеден съм, че не е и помислял да бъде такъв.

— Разбира се, че не, Ваше светейшество.

— Но аз смятам, че би било добре в тези времена на високи цени и голяма безработица вашият свети отец да посочи някои съвсем евтини и при това много вкусни блюда. Как се казва тази журналистка? Нали беше жена? Вижте, отче, не искам да се разчува, че е мое мнение, но жените не ги бива много в готвенето.

— И аз така смятам, Ваше светейшество. Монахините от Рим полагат огромни усилия, но…

— Забъркват само буламачи, нали така, отче? Та как й е името на тази журналистка от чревоугодническото издание?

— Лилиан фон Шнабе. Американка, родена в Калифорния, омъжена за доста по-стар от нея германец, избягал в Щатите по времето на Хитлер. По щастливо стечение на обстоятелствата в момента е в Берлин.

— Попитах само как се казва, отче. А не за биографията й. Откъде знаете толкова много за нея?

— Ами, пишеше го в препоръката от Информационната служба на американските въоръжени сили. Очевидно военните имат високо мнение за нея.

— Повече от очевидно. Значи съпругът й избягал от Хитлер? Човек не може да откаже на толкова състрадателна жена. Като отчетем и цените на хранителните продукти, явно налага се папата да препоръча някои по-евтинки манджици. Уредете ми среща с нея, отче. А на нашия прекрасен кардинал, който така страда от хронична високодецибелна кихавица, предайте, че искрено се надяваме да не погледне на решението ни като на лично предизвикателство към него. „Да живее чревоугодничеството“. Господ Бог е благосклонен към мен. Това ще бъде едно признание. Чудя се защо ли кореспондентката им е в Берлин? В Бон има един монсеньор, който прави разкошно Sauerbraten^[3].

* * *

— Ако искаш, вярвай, ама от устата ти стърчи перушина! — възкликна Лилиан, щом Сам влезе в стаята.

— Можеше да са и курешки.

— Моля?

— Пътувах с доста странно превозно средство до мястото на деловата си среща.

— За какво говориш?

— Ще взема един душ.

— Но не с мен, скъпи!

— Никога не сам изпитвал такъв глад. Ония идиоти не пожелаха да спрем дори за един… как му викаха? А, щрудел. Навсякъде eìn, zwei, drei! Mach schnen!^[4] Господи, ще умра от глад! Ама тия наистина си мислят, че са спечелили войната!

Лилиан се отдръпна от него.

— У-у-у, смърдиш ужасно! Как изобщо са те пуснали да влезеш в хотела?

— Минах с маршова стъпка — сигурно затова — Сам забеляза голям бял плик на писалището. — Това какво е?

— Изпратиха го от рецепцията. Било спешно, пък не били сигурни ще се отбиеш ли на връщане да попиташ дали има нещо за теб.

— Мога да заключа само, че твоят бивш перко пак не е стоял със скръстени ръце — Девъро взе и разпечата плика. Вътре имаше самолетни билети и кратка бележка. Нямаше нужда да чете бележката билетите казваха всичко.

Алжир.

Тогава зачете бележката.

— О, не! Мамка му, не! Нямам и един час!

— За какво? За самолета ли?

— Какъв самолет? Откъде, по дяволите, знаеш, че трябва да летя?

— Ами Макензи се обади. От Вашингтон. Да знаеш само как се шашна, като ми чу гласа…

— Спести ми оригиналните си обяснения! — изрева Девъро и се втурна към телефона. — Ще му кажа само няколко неща на това копеле гадно! Дори каторжниците имат почивен ден! Или поне време да хапнат и да се изкъпят!

— Няма да го намериш сега — избърбори Лилиан. — Затова се обади. Нямало да го има в хотела цял ден.

Сам се обърна и тръгна към нея застрашително. Но се спря. Това маце можеше да го накълца и да го начука на пържоли.

— Предполагам, че е обяснил защо трябва да летя точно с този самолет. Разбира се, след като е преодолял шока да чуе сладкото ти гласче.

Лилиан го гледаше учудено. Но Девъро не можеше да разбере доколко искрено бе учудването й.

— Мак спомена за някакъв германец на име Кьониг. Този Кьониг много искал да изчезнеш от Берлин веднага — независимо по какъв начин.

— И най-безобидният начин е с полет на „Еър Франс“ до Париж и оттам до Алжир, така ли?

— Да, така каза. Макар и не със същите думи. Той страшно те обича, Сам. Говори за теб като за свой син. Нероденият син, за който винаги си е мечтал.

— Ако съществува Яков, то аз съм Исав. Иначе ще ме прецакат като Авесалом.

— Не е нужно да ставаш вулгарен…

— Точно това е нужно, нищо друго! И за чий, по дяволите, ще ходя в Алжир?

— При някакъв шейх на име Азаз-Варак — отвърна Лилиан Хоукинс фон Шнабе.

* * *

Хоукинс побърза да напусне хотела. Нямаше желание да разговаря със Сам. Имаше пълно доверие в Лилиан. Всъщност доверяваше се изцяло и на четирите момичета. Вършеха си работата без грешка! Освен това трябваше да се срещне с един майор от израелската армия, който с малко повече късмет можеше да попълни и последните липсващи му подробности от гатанката. Гатанката се наричаше шейх Азаз-Варак. Трябваше да се обади по телефона в Алжир, преди Девъро да пристигне там. Ястребът не можеше да мине без тези последни уточнения, които щяха да осигурят останалата част от уставния капитал на компания „Шепърд“.

Азаз-Варак бе крадец от световен мащаб и това се знаеше. По време на Втората световна война той продаваше петрол на убийствени цени както на съюзниците, така и на Оста, като предпочиташе само онези, които плащаха на място и в брои. С това обаче не си спечели врагове; напротив — радваше се на всеобщо уважение от Детройт до Есен.

Но войната беше много стара история. Онази война. А Хоукинс се интересуваше от поведението на Азаз-Варак по време на един много по-пресен конфликт — Близкоизточната криза.

По нейно време Азаз-Варак се покри много старателно.

Страните от Близкия изток си разменяха клетви, светът напрегнато следеше сблъсъците между армиите, свикваха се спешни международни конференции, от целия този хаос хитреците трупаха невъобразими печалби, а най-лакомият от всички тях — шейх Азаз-Варак, обяви, че го нападнали херпеси и отива на лечение на Вирджинските острови.

Майка му стара! Нямаше логика в това! Ето защо Макензи изрови досието на шейха и го проучи основно като истински професионалист. И установи, че обяснението се крие някъде между 1946 и 1948 година. По това време шейх Азаз-Варак посещавал много често Тел Авив!

Според докладите на разузнаването първите няколко пътувания до там той направил съвсем открито. Предполагало се, че търсел израелки за харема си. След това обаче продължил честичко да идва в Тел Авив, но тайно, като кацал през нощта на частни летища, които можели да приемат свръхмодерните му лични самолети.

Пак ли е идвал за жени? Хоукинс се съсипа да търси из документите, но не намери името на нито една еврейка, пожелала да замине за шейхството на Азаз-Варак.

Тогава какво е правил шейхът в държавата Израел? И защо е ходил там толково често?

Отговорът на този въпрос Макензи научи съвсем неочаквано от информация на военноморското разузнаване на остров Свети Тома, където Азаз-Варак се оттегли по време на Близкоизточната война. Там той се опитал да купи повече недвижимо имущество, отколкото предлагали желаещите да продават. И побеснял, когато ударил на камък.

Местните жители и без това си имали достатъчно грижи. На тях не им трябвали араби с хареми и с роби. Господи! Роби! Като чули за това, в бюрото по туризма щели да паднат; само това оставало — да започнат въстания срещу робовладелството. Навсякъде затръшвали вратата на Азаз-Варак и не скланяли да му продадат дори две кофи пясък. Когато имало подозрения, че се опитва да купи нещо чрез подставени лица, в договорите се включвали такива условия, от които Палм Бийч можел да позеленее от завист, а Американското сдружение за граждански права да се пръсне от яд. С една дума, никой шибан арабин не можел да притежава, наема, посещава или преминава през местна земя.

Съвсем разярен, шейхът включил в играта някаква американска холдингова компания на име „Бъфало корпорейшън“ и се опитал да преговаря чрез нея. Все пак си има закони и Свети Тома беше притежание на Съединените щати. Така че на Хоукинс не му отне много време откриването на факта, че корпорация Бъфало с адрес: Олбани стрийт, Бъфало, Ню Йорк, телефон — неупоменат, е филиал на друга неизвестна компания — „Всеобща дружба“, с централа в Бейрут, телефон — също неупоменат.

Няколко проследени телефонни обаждания до израелски разчетни къщи показваха съвсем ясно с какво се е занимавал Азаз-Варак по време на честите си посещения в земята на евреите. Той притежаваше половината недвижимо имущество в Тел Авив, и то предимно в по-бедните квартали на града. Шейхът беше собственик на бордеите в еврейската столица.

Корпорацията „Бъфало“ събираше наеми от различни квартали на града. И ако израелският майор, който работеше в техническото снабдяване, можеше да потвърди съдържанието на един доклад, даден на Ястреба от негови приятели от ЦРУ в Камбоджа, значи корпорацията „Бъфало“ се занимаваше и с нещо друго. Бизнес, който можеше да има ужасни последици за собственика й, в случая — същия онзи арабин, който подплашил търговците на недвижимо имущество на остров Свети Тома.

Докладът бе съвсем обикновен — трябваше само някой военнослужещ да потвърди съдържанието му пред Макензи. Информацията бе съвсем кратка: хората на ЦРУ надушили, че по време на Близкоизточната война основен снабдител на Израел с горива и петролни продукти била неизвестната американска фирма „Бъфало корпорейшън“.

Шейх Азаз-Варак не само владееше половината земя в Тел Авив, ами е смазвал израелската военна машина в разгара на конфликта с арабите, за да не позволи на маниаците в Кайро да разрушат инвестициите му в израелската столица.

„С такава информация в ръцете трябва само едно телефонно обаждане“ — мислеше си Макензи Хоукинс. — „До шейхството на Азаз-Варак“.

* * *

Девъро се зарадва на проявеното към него съчувствие от стюардесата на „Еър Франс“, но много повече щеше да се зарадва на някоя манджица. В бюфета на Боинга не бе останало нищо, но стюардесата обеща, че в Париж всичко ще бъде наред. От това, което можа да разбере от нея, руски военни маневри блокирали аутобана и снабдителните камиони на „Бош“ не успели да пристигнат навреме на летището, а каквото имало в бюфета, го разграбил наземният обслужващ персонал в Прага. Но всяко зло, за добро — в Париж храната била къде-къде по-добра.

И така, за да не мисли за глада, Сам пафкаше цигари (дори по едно време се усети, че дъвче тютюн) и размишляваше върху делата на Макензи Хоукинс. Съседът му по място бе представител на някаква източна религия, навярно сикх, с кафява кожа и сиви петна по лицето, с много малка черна брадичка, с виолетов тюрбан на главата и с бляскащи миши очи. Пътуването до Париж явно нямаше да мине в разговори и това щеше да улесни размишленията на Сам.

Значи така. Хоукинс прибра още десет милиона. И сега оставаше някакъв арабски шейх, който щеше да направи четвъртата и последна финансова инжекция. Не беше ясно какво е измъкнал Макензи от архива на разузнаването, но шантажиращият ефект от информацията можеше да се сравнява само с взрив на термоядрена бомба. Господи! Четиридесет милиона!

Какво щеше да ги прави? Кое „техническо оборудване“ и кой „личен състав“ (независимо от качествата им) струваха толкова много?

Естествено, че папата не може да бъде отвлечен с долар и половина в джоба, но беше ли необходимо да се събират пари, които биха стигнали за изплащане на външния дълг на Италия?

Едно беше сигурно. Планът на Ястреба за отвличане на папата предвиждаше прехвърляне на огромни парични суми. И всеки, който приемаше тези пари, ставаше де факто съучастник в това най-тежко престъпление! Това беше още една възможност, която Сам можеше да използва. При това доста добра възможност. Да можеше само да се докопа до имената на снабдителите — знаеше как да ги подплаши и да остави Мак с вързани ръце. Разбира се, че Ястребът няма да отиде при някой и да му каже: „Абе, знаеш ли, ще купя от теб този влак, защото смятам да отвлека онзи симпатяга папата и влакът ще ми е от полза.“ Не, опитен генерал от военното разузнаване няма да постъпи така. Но ако Сам успее да се свърже с този някой и му рече: „Абе ти знаеш ли, че влакчето, дето го продаваш на оня брадат идиот, ще бъде използвано за отвличане на папата? Ха, сега спи спокойно, де!“ — е, това вече е нещо друго. Онзи няма да си продаде влака. И ако успее да спре продажбата на влака, навярно ще може да прегради пътя и на другите доставки, от които се нуждаеше Ястребът. Макензи представляваше една цяла армия, а всяка военна операция зависеше изцяло от стабилните доставки. Без тях стратегическите замисли трябваше да се променят, а можеше и съвсем да пропаднат. Това е свещено военно правило.

Да, разсъждаваше Девъро, вторачен в германския здрач от борда на незаредения с храна самолет на „Еър Франс“, тази възможност си заслужава да бъде използвана. Като прибави първото — да открие как Ястребът възнамерява да осъществи отвличането, и второто — да разбере с какъв шантажиращ материал Макензи държи инвеститорите в ръцете си, доставчиците ставаха третата важна съставка. В превантивното лекарство.

Сам затвори очи и го налегнаха видения от далечното минало. Беше в стаята си на приземния етаж в къщата в Куинси, щата Масачузетс. На средата имаше огромна маса, върху която влакчетата му от комплекта „Лайънъл“ кръстосваха във всички посоки, през миниатюрни тунели и мостчета, през долчинки и баирчета. Но изведнъж усети, че нещо не бе на ред.

Ами да! С изключение на локомотивите, всички вагони имаха един и същ надпис: „Хладилен. Храна“.

На летище „Орли“ обявиха, че пътниците за Алжир трябва да останат в самолета. За Девъро това нямаше значение, щом забеляза белия камион, който се приближи до служебната врата и мъже в бели престилки започнаха да прехвърлят от него в бюфета блестящите от чистота метални кутии с вкуснотии. Дори хвърли радостна усмивка към Мишето око до него и забеляза, че тюрбанът му се е смъкнал над челото. Реши да го предупреди (защото всеки ще ти е благодарен, ако му кажеш, че се разхожда с разкопчан панталон), но се сети, че на „Орли“ в самолета се качиха няколко познати на арабина, които дойдоха при него да изразят почитанията си и не рекоха нищо за тюрбана. Значи не е фатално, заключи Девъро. Освен това и на ония чалмите бяха поразкривени. Навярно това бе религиозен признак, по който се отличаваха от други секти.

А и в момента Сам не можеше да мисли за нищо друго, освен за блестящите кутии на колелца, които вече изпълваха скарите в бюфета на самолета и разпращаха във всички посоки ухания на escalope de veau, tournedos, sauce Béarnaise^[5] и, ако не го лъжеше обонянието, на стек au poivre.^[6] Бог на небето не спеше и се грижеше за „Еър Франс“. Майко мила! Девъро пресметна грубо часовете, откакто яде за последен път: бяха към трийсет и шест.

От високоговорителя над пилотската кабина се чуха неясни думи и боингът потегли към пистата за излитане. Само след две минути самолетът вече бе във въздуха, а стюардесата разнасяше сред пътниците най-смислената според Сам литература — менюто.

Поръчката му задържа стюардесата при него по-дълго от всеки друг на борда. Това се дължеше на факта, че му течаха обилно лигите и трябваше да преглъща, докато изреждаше блюдата. Последва цял час на агония, през който за аперитив пътниците вземаха коктейли. Обикновено Сам не пропускаше аперитива, но този път не можеше да помисли за пиене. Стомахът му бе празен, та дрънчеше.

Накрая вечерята се появи в дъното на пътеката между седалките. Стюардесата мина напред да раздаде малките салфетки и приборите, като подпитваше тук-там кой какво вино е поръчал с основното ястие. Сам не го сдържаше на мястото му и проточваше нетърпеливо врат над облегалката пред него. Миризмите, които достигаха до него, щяха направо да го побъркат. Всяко отделно благоухание бе като празник за ноздрите му и обилни слюнки се стичаха надолу в гърлото му с всеки разпознат мирис.

И естествено, че точно това ще се случи.

Странният сикх до него скочи от мястото си и развърза чалмата. От нея изпадна огромен револвер. Желязото издрънча на пода, Мишето око се наведе, сграбчи го и закрещя:

— Айиии! Айиии! Ал Фатах! Ал Фатах! Айиии!

Това беше сигнал за начало. В първа класа започна невъобразима симфония от викове „Айиии!“ и „Ал Фатах!“.^[7] Някъде изпод широките си панталони Мишето око измъкна адски дълъг ятаган, от вида на който можеше да ти призлее.

Сам гледаше безмълвно. Напълно съкрушен.

Значи тоя не беше сикх. А арабин. Мръсен палестинец, неговата мила родна мамка! Какво друго?

Острието на ятагана вече лъщеше пред очите на уплашената стюардеса, а дулото на пистолета потъна между гърдите и. Момичето правеше всичко възможно да запази присъствие на духа, но ужасът просто струеше от очите й.

— На жицата! На жицата при командира! — крещеше палестинецът. — Този самолет ще продължи за Алжир. Такава е повелята на „Ал Фатах“! Към Алжир! Само към Алжир! Или всички ще умрете! Ще умрете! Ще умрете!

— Mais, oui, monsieur^[8] — проплака стюардесата. — Самолетът е за Алжир! За там летим, мосю!

Арабинът се оклюма. Блесналите му от ярост очи помътняха от объркване и недоумение.

Но нов пристъп на злоба ги съживи.

Той разцепи въздуха с ятагана и неистово размаха револвера.

Налудничавите му крясъци можеха да пръснат свръхиздръжливите стъкла на илюминаторите, но за щастие не успяха.

— Айиии! Айиии! Арафат! Чуйте думата на Арафат! Еврейски кучета и християнски свини! Никаква храна, никаква вода, докато не кацнем! Така повелява Арафат!

Някъде далеч в мъждукащото си подсъзнание Сам чу тихо гласче, което нашепваше: „Прецакаха те, сладуран такъв“.