Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (13)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Девъро забеляза отдалече светлината на бялата лампичка в дъното на коридора в „Савоя“. Не беше нужно да приближава, за да се увери, че светеше до вратата на неговия апартамент, а възможността да се направи на разсеян му даваше още една причина да се вмъкне в покоите на Ан.

— Ако не си ти, Сам, значи съм го закъсала — провикна се тя от спалнята.

— Аз съм. Но ще го закъсаш по друг параграф.

— Тая закъсвация най я обичам.

Девъро влезе в просторната спалня с изглед към реката. Ан седеше в леглото и четеше някаква книга с шарени корици на светлината на нощната лампа.

— Какво четеш? Изглежда внушително.

— Прекрасен разказ за жените на Хенри Осми. Купих си я в „Тауър“ сутринта. Тоя човек е бил истински звяр!

— Не съвсем. Имал е много геополитически грижи.

— Май повече грижи му е създавала оная работа!

— Сама не предполагаш колко си близо до историческата истина. Ще пийнем ли нещо?

— Първо трябва да се обадиш по телефона. Обещах щом се прибереш, да позвъниш веднага.

Ан спокойно прелисти страницата. Сам се втренчи в нея с недоумение и любопитство.

— Какво каза?

— Макензи се обади. Чак от Вашингтон — тя прелисти следващата страница.

— Макензи ли? — Девъро не можа да се сдържи да не изреве. — Ей така — Макензи се обадил! Седиш си тук и ми разправяш, че Макензи се обадил. Откъде знаеш? Теб ли е търсил?

— Ама слушай, Сам, не се нервирай — с ледено изражение на лицето тя обърна още една страница от проклетата си книга. — Да се правя, че не го познавам ли? Имам предвид…

— Ааа, не! Спести ми идиотските сравнения! Искам само да знам какво е това невероятно съвпадение, при което на седем хиляди мили от дома си на телефона те уцелва бившият ти съпруг, който търси мен — на три хиляди мили от Ню Йорк.

— Ако се успокоиш, ще ти кажа. Ако не, ще си чета книжката и толкоз.

На Девъро му идеше да удари първо на екс сто грама, но подтисна гнева си и рече по-смирено:

— Спокоен съм и много бих искал да те чуя. Моля те, говори.

Ан остави книгата в скута си и вдигна очи към него:

— Първо, Мак бе също толкова нервиран, колкото си и ти сега.

— Как стана така, че те намери на телефона?

— Притесних се — затова.

— Не те питам защо, а как.

— Ако си спомняш, а мисля, че няма да ти е трудно, стига да се понапънеш малко, ти ме остави на масата долу в ресторанта. Закъсняваше за някъде и аз ти предложих да платя сметката, а после да те чакам горе. Така ли беше?

— Ще ти върна една вечеря. Карай нататък.

— Прекрасен момък с фрак и бяла вратовръзка дойде и ми каза, че те търсят спешно на телефона от Щатите. Винаги ли ходят така издокарани?

— Така е прието в „Савоя“. Какво му каза?

— Че ще се върнеш много късно, че не знам точно в колко часа. Той съвсем се шашна и затова го попитах дали не бих могла да му помогна. Тогава ми каза, че те търси някой си генерал Хоукинс от Вашингтон — явно чинът и градът го бяха притеснили. Мак винаги прави така, за да се свързва по-лесно по телефона. И тогава му казах: „Я дай, аз да разговарям със стария пръдльо“. Това много му хареса — Ан пак вдигна книгата. — Сега върви му се обади. Записала съм номера му на бюрото в другата стая. Оставих го още до телефона в твоя апартамент и долу на рецепцията. Много съм поласкана, че най-напред влезе при мен.

„Наистина изглеждаше възможно“ — помисли си Сам. Необичайно, но в рамките на вероятното, колкото вероятно бе някои радиовълни да означават, че в Галактиката има и друга цивилизация.

— Какво каза Хоукинс? Защо бе нервиран?

— А, навярно защото попадна на мен — отговори тя, като отдели без желание очите си от книгата. — Разпсува се, започна да крещи, да издава заповеди. Викам му: „Мак, да си измиеш устата със сапун, преди да говориш с мен!“ Все това му казвах. Ние в Бел Айл не сме свикнали на такъв език. Накрая се успокои и дори се разсмя — очите й се извъртяха към тавана.

„Май я налегнаха спомени — реши Сам, — и то съвсем не невинни“.

— Пита ме дали съм се отървала от оня келнер — той така му вика на Дон — и ако не съм, защо. Каза ми какъв готин човек си. Знаеш ли, Мак има много високо мнение за теб. Както и да е, много било важно да му се обадиш. Обясних му, че ще се върнеш много късно, може би чак в три сутринта. Ама той вика: нищо, във Вашингтон щяло да бъде едва десет вечерта.

— Не може ли да почака до сутринта?

— Не. Повтори ми го няколко пъти. Каза, ако решиш да отлагаш, да ти предам, че някакъв италианец те търсел спешно.

— Не спомена ли случайно дали не е строителен предприемач?

— Не. Но мисля, че трябва да му позвъниш. Ако искаш да говориш насаме с него, има телефон и в другата стая.

* * *

— Мама му стара, момко! Иди разправяй после, че светът не е малък! На другия край на света си и на кого попадаш — на малката стара Ани. Не че е дърта, нали ме разбираш…

— Разбирам — прекъсна го Сам, — че си искал да ми предадеш поздрави от Делакроче. Този път какво каза на набожния си приятел? Че съм разпнал Христос ли?

— Ами, не! Това беше психологическа уловка, в случай че не искаш да ми се обадиш. Не съм му виждал очите на Делакроче. Едва ли гори от желание да се вижда с нас. Оправих ти настроението, нали?

Девъро запали цигара. Това му помогна да притъпи леката болка, зараждаща се в стомаха му.

— Ще ти призная нещо, Мак. Притеснявам се дори само от това, че си ме търсил. Имам чувството, че ще ми кажеш нещо, което няма да ме приближи и със сантиметър до Бостън, до майка ми и до моя истински работодател Аарон Пинкъс. Така ми действат психологическите ти номера.

От другата страна на линията последва продължително и звучно цъкане с език.

— Абе много подозрителен човек си бил ти. Сигурно защото си адвокат. Как мина срещата с Данфорт?

— Тоя е луд, бе. Пълна откачалка. Но подписа. Влиза с десет милиона долара по причини, които са ми неизвестни. Банката се намира на Каймановите острови, заради което, предполагам, се и обаждаш.

— Да не мислиш, че ще те пращам чак на Каймановите острови?

— И това ми мина през акъла.

— Няма да направя такова нещо. Там не е гот. Няма нищо интересно, само банки и банкери с пожълтени гащи. Опитват се да направят там втора Швейцария… Не, аз ще прескоча дотам и ще се погрижа за всичко. А, прибавил съм още десет бона в банковата ти сметка. Мисля, че това ще те зарадва.

— Мак! — Девъро се сгърчи от остра болка в стомаха. — Не е възможно!

— Напротив, много е лесно, приятелю. Касиерът трябваше само да провери номера на влога ти.

— Не това имах предвид! Нямаш право да внасяш пари по моя сметка!

— Банката нямаше нищо против…

— Естествено, че на банката не й пука! Аз съм против! Аз! Не разбираш ли? Това означава, че ми плащаш!

— Една десета от един процент? Майка му стара, момче, това не е възнаграждение, а измама!

— Не желая да ми плащаш! Не ща да имам никакви финансови отношения с теб! Това ме прави съучастник!

— Не ги разбирам аз тия работи, но със сигурност знам, че не е редно човек да се възползува от способностите на друг, да му губи времето и да не му плати за това — Хоукинс изрече това с глас на умерен евангелист.

— Млъкни, че ми призлява, педал такъв — отвърна Девъро, усетил неизбежното поражение. — Освен за Данфорт, какво друго искаше да разбереш?

— А, добре, че ме подсети. Има в Западен Берлин един образ, с когото искам да се видиш.

— Стига. Знам — прекъсна го Девъро съвсем сломен. — Самолетните билети и резервацията за хотела ще са на рецепцията в „Савоя“, преди да съм си изрекъл името.

— Ега ти дългото име. Ще пристигнат сутринта.

— Добре, Мак, вече разбирам и от една дума. Сам знаеше, че затъва здраво. Но някой ден щеше да намери начин да се измъкне, обеща си той.

* * *

Макензи изписа сумата с цифри. 20 000 000, 00. След това — с думи: Двадесет милиона долара.

Странно, но това не го впечатли особено. Бяха просто средства, а не същинската цел. Все пак, мина му мисълта, че много лесно може да определи деня като печеливш, да затвори кепенците и да се оттегли на заслужена почивка в Южна Франция. Сигурно беше, че нито Делакроче, нито Данфорт щяха да тръгнат да го съдят. В никакъв случай. Но не това бе целта. Парите им бяха само средство и междинен продукт. И един вид законна форма на наказание. И двамата си го заслужаваха.

Но времето напредваше стремително и не трябваше да се отвлича с подобни размишления. До лятото оставаха само няколко месеца — имаше да се свърши още много работа. Доста време щеше да отнеме подборът и обучението на личния състав. Наемането и оборудването на тренировъчната база щеше да е трудно, особено тайното закупуване на техниката. Само тренировките щяха да отнемат няколко седмици. С една дума, за кратко време трябваше да се направи много. Това също създаваше изкушение да се отклони от първоначално избраната стратегия и да се задоволи само с наполовина събрания капитал, но щеше да сбърка, ако го направи. Сто на сто. Беше определил сумата четиридесет милиона не само заради цифровата симетрия с четиристотин милиона (въпреки че върху договора двете суми изглеждаха съвсем добре), ами защото четиридесет милиона щяха да стигнат за всичко, включително за непредвидени разходи, каквито можеше да се появят в последния момент.

Известни още като спешно изтегляне от огнева позиция.

Трябваше да са четиридесет милиона и толкоз. Почти беше готов с третия си инвеститор. Хайнрих Кьониг от Берлин.

Хер Кьониг не беше лесна плячка. Докато Сидни Данфорт се бе престарал с начина си на действие в Чили, а Анджело Делакроче не прикриваше добре сделките си в Средиземноморието и публично демонстрираше широк живот, то Хайнрих Кьониг не бе допуснал никакви очевидни грешки и си живееше спокойно в малко градче на двайсетина мили от Берлин.

Но преди двайсет и две години той изпълнил блестящо ролята си в една изключително опасна игра. Тя му донесла не само огромна печалба, но и гарантирана капитализация и краен успех в разнообразните му делови начинания.

В разгара на студената война Кьониг бил двоен агент-изнудвач. Започнал с осигуряване на поверителна информация и за двата лагера, после започнал да крънка пари (посредством канали на трети разузнавания) от онези, които се страхували да не бъдат разкрити. Много скоро получил митнически облекчения за новите си компании от доста страни, зависими от икономическата благосклонност на двата мастодонта в студената война. Накрая с благословията на Мефистофел успял да убеди Вашингтон, Лондон, Берлин, Бон и Москва да изключат неговите компании от действащото международно законодателство. Просто им обяснил, че ще информира останалите за предишните им деяния.

И тогава, за всеобщо облекчение на много правителства Кьониг се оттеглил на завет. Беше изградил империята си върху смачканите тела (мъртви и парализирани) на половината бюрократичен и индустриален елит в Европа и в Америка. Беше останал недосегаем, защото всеки изпитваше ужас от реалната заплаха да започне разчистване на сметки, ако той проговори. Та кой бюрократ, кой заместник-министър или министър, кой държавник (пък бил той и премиер) ще допусне да бъде отворена кутията на Пандора? По този начин дори в пенсия Кьониг оставаше толкова сигурен, колкото и в най-дейните си години.

Кьониг разчиташе на страха. Но можеше ли да има страх човек, на когото не му пука за последиците, дори да засягат правителства, компании или целия свят?

И това бе оръжието на Хоукинс.

Защото желаещите да пречукат Кьониг щяха да се наредят на дълга опашка пред дома му, ако на всички станеше ясно, че враговете им отдавна знаят за миналите им грехове. Пълно разобличаване — това бе заплахата на Мак.

Кьониг лесно щеше да види смисъла в този подход, защото именно неговата липса му бе осигурила благоденствието. Веднага щеше да се сети какво ще стане — стотици обяснителни радиограми щяха да полетят към своите адресанти във висшите коридори на властта в целия свят. Ама разбира се! Кьониг щеше да разбере веднага, щом го засипе с имена, дати и събития.

Макензи вдигна отделените на леглото фотокопия, като внимаваше да не ги разбърка и ги отнесе до масичката за кафе пред дивана. Седна и с червен молив започна да огражда точките, които му трябваха.

Нещата се нареждаха чудесно. Трябваше само да се преценят добре възможностите и наличните резерви, на които можеше да се разчита. Проста инвентаризация. Събра фотокопията, премести се на бюрото и разстла маркираните страници пред телефона. Беше готов да изрецитира спокойно и безчувствено цялото това досие с двойни предателства, от които и Чингиз хан можеше да се изчерви.

Хайнрих Кьониг щеше да се прости с десет милиона долара.

* * *

С подуто от недоспиване лице Девъро влезе в залата за митнически контрол на берлинското летище „Темплехоф“, примирен дори с мисълта, че лаещият униформен неонацист, който провери документите и багажа му, може да му удари печат на челото.

„Господи, дай му на германеца власт и му гледай сеира“ — помисли си той.

Изведнъж се втренчи с недоумение в собствения си куфар, разтворен на тезгяха. Дрехите вътре бяха прилежно сгънати и подредени, сякаш не той, а Бергдорф Гудман бе събирал багажа му. Постепенно през бялата мъгла в главата му изплува спомена, че за всичко се бе погрижила Ан. Не само приготви багажа му, ами слезе с него да рецепцията и му помогна да си уреди сметката.

Направи го, защото той не бе в състояние дори да се усмихне. Идиотското положение, в което се бе насадил, го въвлече в битка с пълна бутилка Скоч. И естествено, загуби. Единственото, което си спомняше, бе, че успя поне да изпрати по пощата на Хоукинс проклетото споразумение за ограничено партньорство.

Берлинският хотел „Кемпински“ представляваше тевтонска версия на нюйоркския „Шери Недърланд“, но с малко по-груба мебелировка. Креслата във фоайето сякаш бяха тапицирани с бетон, а не с кожа. Все пак се виждаше, че не са пестени пари за разкоша — полировката на облицовките от тъмно дърво блестеше от чистота, а изрядният до противност персонал гледаше с омраза всички слаби, демократично мислещи и по-низши същества като Сам.

На рецепцията го регистрираха за нула време без засечки. До стаята го съпроводи позастарял оберфюрер от СС, който боравеше с куфара му така, сякаш в него имаше еврейски понички с пушена сьомга. Щом влязоха в апартамента (беше огромен, Хоукинс наистина се стараеше да му осигурява само лукс класа), оберфюрерът отвори щорите във всички стаи с авторитета на човек, свикнал да дава заповеди на наказателен отряд. Загрижен за живота си, Девъро му бутна солиден бакшиш, изпрати го до вратата като че ли беше някой дипломат и каза едно изискано auf Wiedersehen!^[1]

Отвори куфара. Ан предвидливо му бе загърнала бутилка уиски в хавлиена кърпа на хотел „Савоя“. Точно в този момент едно уиски щеше да му дойде дюшеш. Не много — само колкото да заработи машинката.

На вратата се почука. Сам така се стресна, че се задави и опръска леглото с уиски. Завъртя капачката на бутилката и трескаво затърси къде да я скрие.

Под възглавницата! Под завивката! Спря се. Какво правеше? Какво му ставаше? Какво ставаше с него? Върви по дяволите, Макензи Хоукинс!

Пое дълбоко дъх и спокойно остави бутилката на нощното шкафче. Още веднъж си пое дъх, отвори вратата и бавно, без да иска изпусна целия въздух в дробовете си грамче по грамче.

На вратата стоеше русокосата Афродита от Пало Алто, Калифорния, останала в паметта му като дамата с малки и щръкнали цици. Третата по ред госпожа Макензи Хоукинс. Лилиан.

— Знаех си, че това сте вие! Така казах и на мъжа на рецепцията — че не може да е друг!

Сам се чудеше защо й бе дал прозвището „малки и щръкнали“. Първата част направо бе обидна за дамата. Изглежда се бе подвел на фона на останалите три чифта.

Такива мисли минаваха през главата на Девъро, докато се звереше като петокласник, разгърнал за първи път списание „Художници и модели“, а Лилиан се настаняваше на дивана срещу него и обясняваше как долетяла в Берлин преди три дни, за да изкара двуседмичен курс по готварство.

Наистина всичко това бе невероятно. В края на краищата той беше умел адвокат. Беше разнищвал до последните подробности начина на мислене на всякакви престъпници, на изкусни измамници от всички социални слоеве. И въпреки изтерзаните си мисли и тяло нямаше да позволи на третата госпожа Макензи Хоукинс да го прави на балама! Погледна я твърдо и си каза: Мама му стара, а защо пък не?

— И така, ето ни заедно, Сам. Нали можем да си говорим на ти? Гледай ти, какви изненади може да поднесе интересът към кулинарното изкуство.

— Но напълно правдоподобна, Лилиан! Това е, което прави съвпаденията ммм… как да кажа… наистина случайни! — Сам изпадна в истеричен припадък на смях, като се опитваше да закове погледа си в една точка. Но бе твърде изтощен, за да се бори и остави очите му да се реят свободно.

— А и не виждам по-добър начин за разглеждане на Берлин. Ако имаме късмет, можем да попаднем на някой закътан тенискорт! Разбрах, че в хотела има басейн. Навярно имат и спортна зала… — Лилиан изведнъж замълча и Девъро се почувства онеправдан. В скапаното състояние, в което се намираше, нейният нежен, задъхан глас беше като балсам. — Може би очакванията ми са твърде много. Сам ли си тук?

Знаеше, че не трябва. Не трябваше!

— По-сам никога не съм бил.

— А-а, тия работи не са хубави. Извинявай, ама изглеждаш ужасно уморен. Сигурно се съсипваш от работа. Някой трябва наистина да се погрижи за теб.

— Аз съм само бледа сянка на собствения си образ…

— Бедното ми агънце. Ела насам да ти поразтрия гръбчето. Знаеш ли как помага, ооо, сега ще видиш.

— Направо съм за боклука. В главата ми е вакуум, краката ми са пълни с олово…

— Изтощен си, агънцето ми. А така, опъни се хубаво и сложи глава в скута на Лили. Ау, страните ти горят. Ами врата? Жилите ти са се опънали като рибарски въжета. Ето, така. Така е по-добре, нали?

По-добре беше. Усещаше как чевръстите й пръсти разкопчаваха ризата му и ангелски нежно галеха гърдите му. По дяволите! Да става каквото ще! Отвори очи и без да иска се ококори срещу двете великолепни цици, увиснали само на няколко сантиметра от лицето му.

— Обичаш ли гореща вана, пълна с безброй сапунени мехурчета, ухаещи на рози? — прошепна той.

— Не съвсем — отвърна му тя също шепнешком. — Падам си по топлите душове. В изправено положение, така да се каже.

Сам се усмихна.