Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (23)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Планът за бягство на Девъро не се провали, както вариантите от едно до четири. Нито отпадна, както вариантите пет и шест. Нито пък предизвика гръм и трясък и насилие върху Сам, както седмия вариант. Но, поне за известно време, изпълнението му се отлагаше.

Изведнъж трябваше да мисли как да се справи с още двама пазачи. Макензи толкова се изненада, като видя едната, колкото Сам от появата на двете. Ястреба сам си го призна. Ей така, между другото, без това да наложи промяна в графиците му. Просто използва реалната ситуация, за да укрепи собствените си позиции, превръщайки един дълг в авоар.

— Ани има проблем, съветнико — рече той на Девъро. — Мисля, че можеш да измислиш някоя юридическа дяволия. Виж, направи там нещо, като мине тази история.

— Всички проблеми стават незначителни, когато…

— Не и нейните. Гле’й сега, роднините на Ани — да им го начукам на всичките — са живели повече в затвора, отколкото на свобода. Досиетата на баща й, майка й и братята заемат половината от архива на детройтската полиция.

— Не съм ги виждал, в моите оперативни справки ги нямаше — за миг Девъро се разсея от собствените си грижи.

Този път Макензи не се опитваше да го подхлъзне. В очите му не играеха палави огънчета, само тъга имаше в тях. И истинност. Но в досието на Ан не се споменаваше нищо за роднините-престъпници. Доколкото си спомняше, там пишеше, че единствена дъщеря на двама отвеяни учители от Мичигън, които съчинявали поезия на френски език. И двамата — покойници.

— Ами! Няма нищо такова — обясни му Ястреба. — Аз ги измислих тия работи заради армията. Пък и заради всички ни, най-вече заради нея. Това много я потискаше — Макензи снижи гласа си, сякаш трябваше да признае нещо болезнено, но все пак реално и неизбежно. — Ани беше проститутка. Тръгнала по лошия път, който хич не й подхожда, още като момиче. Бачкала на улицата. Толкова й бил акълът тогава. Нямала нормално семейство, у дома не се и задържала. Когато не ловяла клиенти, отивала в библиотеката и разглеждала лъскавите списания, опитвала се да си представи как изглежда един свестен живот. Все гледала как да се усъвършенства. Знаеш ли, тя и сега не престава да чете. Винаги иска да научи нещо повече. Защото под външността й се крие много нежна душа. Всъщност, винаги е била такава.

Сам си припомни хотел „Савоя“ и Ан, настанила се удобно в леглото с книгата „Жените на Хенри Осми“. И после — думите, които изрече в антрето, преди да се облече. Те означаваха много за нея. Девъро вдигна очи към Ястреба и ги повтори тихо:

— Не променяй много външността, за да не промениш и вътрешността — ти си й го казал, така ли?

Макензи изглеждаше смутен. Явно не бе забравил нищо.

— Много ядове си имаше тя. Както ти казах, душата й бе много нежна, ама тя не знаеше. Да ме убие Господ, но аз я открих. Всеки на мое място щеше да го стори.

— Какви са й проблемите със закона?

— Тоя келнер, съпругът й, да го шибат анадолците. От шест години се влачи с него, помогна му да израсне от плажен вирипишко до собственик на ресторанти. Тя ги построи тези ресторанти. И толкова се гордее с тях! Пък и харесва сегашния си живот. Обича да гледа морето, лодките, красивите хора по крайбрежната улица. Сега живее сносно и най-важното — сама го постигна.

— Добре де, карай по-накратко.

— Оня пръдльо иска да я разкара. Хванал ри е друго гадже и не иска нищо от Ани. Само тих развод и — чупката!

— А тя не иска развод, така ли?

— Как ще иска бе? Нали ще загуби ресторантите? Въпросът е принципен, Сам. Те са всичко за нея.

— Не може да й ги вземе ей така. Има си закон за уреждане на имуществените спорове, а в Калифорния той е най-непоклатимият.

— Досущ като него. Отишъл в Детройт и изровил полицейското й досие.

Сам помълча известно време.

— Е, това вече е сериозен проблем.

— Ще поработиш по него, нали?

— Не може да се направи много. Това е остра конфронтация, не може да се действа с хитрост. Трябва да намерим контраобвинения — Девъро щракна с пръсти, адвокатската му находчивост явно откри блестящо решение. — Виж какво. Пусни ме оттук и отлитам директно за Калифорния! Ще наема един от най-добрите частни детективи в Ел Ей^[1] — като в кримките — и ще го сбараме тоя курльо.

— Добре си го намислил, приятелю — похвали го Ястреба и чак зацъка с език. — Харесва ми тази твоя агресивност. Гледай да я запазиш още известно време. Да речем месец-два.

— Ама защо не сега? Мога да…

— Опасявам се, че няма да можеш. Просто въпросът не подлежи на обсъждане. Засега трябва да останеш тук. Но през това време поговори с Ани. Проучи фактите по-подробно. Лилиан също може да помогне, много я бива за тия работи.

С тези думи Макензи се освободи от дълга си и го превърна в авоар. Така хората, натоварени да пазят Сам, се увеличиха с още двама. Рудолф и Безименния лесно можеше да ги преметне, но бившите госпожи Хоукинс бяха друго нещо.

Но само няколко часа след пристигането им Сам разбра, че Лилиан няма да има много време за него. С обичайната си енергичност тя се развихри из къщата, вземайки под свое командване двама души от обслужващия персонал. Работа закипя още на сутринта, веднага щом бойният отряд потегли на маневри.

Горе. В стаите на последния етаж.

Започна едно чукане и стържене на триони. Мебели се качваха и сваляха по дългите вити стълби, по-големите се спускаха и вдигаха с въжен механизъм отвън. По каменните саксии на терасите се насадиха цветя, декоративни храсти и малки дървета. Толкова можа да види отвън, тъй като не му разрешаваха да се качва от третия етаж нагоре. Всеки ден Лилиан и двамата и помощници мъкнеха нагоре четки, бои и дървени плоскости за облицоване на стени. Сам вече не можеше да се прави на учтиво разсеян и я попита какво прави.

— Малък ремонт, нищо особено.

Накрая пристигнаха няколко варела с трошени камъни и чист чакъл, две-три мраморни пейки и (ако не се лъжеше, пък нали е от Бостън, там ги знаят тия работи) малък молитвен олтар — също от мрамор.

Чак тогава Девъро се сети с каква задача е натоварена Лилиан. От последния етаж на Шато Махенфелд трябваше да направи папска резиденция! С апартаментите му, с градините, че и с олтар!

Мили Боже! Папска резиденция!

Ан обаче прекарваше повечето време с него. Тъй като Хоукинс сметна за неуместно двете да се хранят в офицерската столова (за да не разсейват бойците преди битката), сервираха им храната в стаята на Девъро и докато те бяха там, Сам се гушеше под одеялото на леглото. Но Лилиан рядко се появяваше, почти през цялото време беше горе — да ремонтира и подрежда.

Така обстоятелствата сближиха Сам и Ан. И то изцяло платонически, за тяхна обща изненада. В интерес на истината Сам не пожела да се възползва от случая, пък и тя не показа желание за физическа близост. Сякаш и двамата разбираха лудостта, която ги заобикаляше и не искаха да ангажират другия с истински чувства. Колкото повече разговаряше с нея, толкова по-ясно му ставаше на Сам какво имаше предвид Макензи, когато му говореше за нея. Тя бе най-изключителният човек, когото познаваше. Докато останалите жени на Хоукинс бяха стигнали някакъв връх и знаеха стойността си, тя не се задоволяваше с постигнатото. Около нея витаеше някакво необяснимо усещане за целенасоченост, което сякаш крещеше така, че целият свят да чуе колко много може да се развие тя, колко много опит може да натрупа. Но от всичко това на човек хич не му ставаше тъжно.

Девъро осъзнаваше непосредствената беда: можеше не на шега да си отклони вниманието. Започваше да си мисли, че от петнайсет години търси точно тази жена.

Но сега не биваше да мисли за такива работи. В главата му се оформяше нов план. Железен.

В същия ден, в който Хоукинс и неговата бригада от откачени капитани заминаха за „Нулевата зона“!

* * *

В залата отекнаха последните сладникаво-горчиви акорди на оркестъра. Гуидо Фрескобалди няколко пъти излиза на сцената за поклони, изтривайки по някоя сълза в окото. Трябваше едновременно да раздава изкуството си и да мисли за всемогъщи неща. Трябваше също да побърза да се преоблече и да заключи гримьорната.

Най-после се обадиха! Тръгваше за Рим! Щеше да прегърне братовчед си, най-обичания от всички папи — Джовани Бомбалини, Франческо, наместника на Христос! Майко мила! Каква беше тази благословия! Да се съберат отново след всичките тези години!

Но не можеше да се похвали. На никого. Такава бе уговорката. Така искал папа Франческо, а никой не би се противил на желанието на такъв мил човек. И все пак Гуидо малко се позачуди. Защо Джовани настояваше да излъже ръководството на трупата, че отивал да навести роднина в Падуа, а не в Рим. Дори приятелят му, режисьор-постановчикът, му намигна, когато му каза това.

— Може би ще склониш роднината да се помоли на Свети Петър да пусне отгоре някоя свещена лира, а, Гуидо? Този сезон съвсем го закъсахме с приходите в касата.

Откъде беше разбрал? И кога?

Джовани не си падаше по тайните работи. Но пък и кой бе той — някой си Фрескобалди — та да се съмнява в мъдростта на любимия си братовчед, папата.

Гуидо влезе в тясната гримьорна и започна да сваля костюма. На закачалка на стената висеше костюмът, с който ходеше на църква в неделя. Щеше да пътува с него. Изведнъж го налегна срам и се почувства като неблагодарник.

Джовани се отнесе така добре с него. Как изобщо можеше да се съмнява в намеренията му.

Журналистката, която им уреди срещата, му поиска мерките. Всички до една. Попита я за какво са й и тя му обясни. И тогава сълзи рукнаха от очите му.

Джовани искал да му купи нов костюм.

* * *

Ястреба и хората му се върнаха от Рим. Последната проверка на „Нулевата зона“ мина гладко, не се налагаха промени.

Всички разузнавателни данни бяха събрани и обработени. С помощта на основни шпионски похвати, приложими на чужда територия, Хоукинс се сдоби с вражеска униформа (в случая черен костюм и бяла свещеническа яка) и с пропуск за Ватикана. Намери си и карта за самоличност, удостоверяваща, че е йезуит, който прави проучване на дейността на хазната. Така си осигури достъп до всички календари и лични програми за пътувания и срещи.

Всички събрани данни потвърждаваха предвижданията на Ястреба.

Папата щеше да тръгне за замъка Гандолфо в същия ден, който бе избрал и предишните две години. Той бе организиран човек, при него времето винаги бе разчетено правилно според нуждите. Замъкът Гандолфо го очакваше и той щеше да отиде там.

Папата щеше да пътува със същия неголям моторизиран конвой. Той не бе надут човек и не обичаше разхищенията. Един мотоциклет за отцепление, два отпред и два отзад на кортежа от две коли. В едната щеше да пътува той с най-близките си помощници, другата бе за секретари и по-незначителни свещеници, които се грижеха за работните му документи и за книгите.

Щяха да минат по панорамния път, за който папата винаги се сещаше с умиление, щом станеше дума за Гандолфо. Казваше се Виа Апиа Антика и минаваше през живописни хълмчета и каменни останки от древен Рим.

Виа Апиа Антика. „Нулевата зона“.

* * *

Двата малки самолета бяха доставени в Зараголо. Летището се използваше най-вече от богаташи. За турците капитан Ноар купи малък фиат от името на етиопското посолство. Паркира го в денонощно охраняван гараж съвсем близо до едно полицейско управление — район, в който нямаше почти никаква престъпност.

Гуидо Фрескобалди вече пътуваше към Рим. С него щеше да се оправя Реджайна. Щеше да го настани в пансион на Виа Дуе Мачели и да се грижи добре за него до деня на нападението. Още рано сутринта в този ден трябваше да го наблъска с тиопенталов разтвор, така че да е в приповдигнато и опиянено състояние поне дванайсет часа.

Ястреба смяташе да го вземе с фиата на път за „Нулевата зона“. Разбира се, преди това Реджайна щеше да го облече подходящо.

Оставаше да се уреди само още едно нещо. Двете лимузини, използвани в маневрите, трябваше да се откарат на някакво място, наречено Валтурнанче, на десетина километра северозападно от алпийския град Шамполюк. До едно рядко използвано летище. Лимузините бяха записани на имената на двама несъществуващи гърци. Но и швейцарският продавач не си направи труда да иска паспорти на гърци, които можеха да си позволят да вземат такава кола.

Лилиан щеше да се погрижи за прехвърлянето им. Можеше да използва за тази работа двамата, които помагаха в ремонта и обзавеждането на папските покои. Откарват колите на позицията и изчезват заедно с Лилиан. Разбира се, че за тази работа Мак ще им плати отгоре.

Щом се върнат от операцията и папата бъде настанен невредим на горния етаж в Махенфелд, щеше да освободи Рудолф и оня — как му беше името? Готвачът трябваше да остане. Дори и да разбере за кого готви, нямаше нищо страшно. Готвачът бе френски хугенот, издирван от полициите на шестнайсет държави.

Оставаше Ан. Е, и Сам.

Със Сам щеше да се справи. Нямаше проблем с него. Обаче Ани го тревожеше. Какво целеше? Защо не си тръгваше? Защо използва собствената му клетва срещу него?

— Ти ни обеща тържествено, че ако някоя от нас дойде при теб с молба за помощ, няма да ни откажеш. Че няма да позволиш да се отнасят несправедливо с нас. Ето ме сега — тук съм, нужна ми е помощ, извършена е несправедливост. Няма къде другаде да отида. Моля те, нека да остана тук.

Ами какво да се прави? Един генерал трябваше да държи на думата си.

Но защо? Да не би Сам?

А стига бе!

* * *

И така, щеше да умре в Гандолфо.

„Има къде-къде по-лоши места“ — мислеше си Джовани Бомбалини и зяпаше през прозореца на кабинета си. Преди половин век можеше да се надява само на гробище на Златния бряг с опело на смесица от латински и куа и безброй мухи, кръжащи около главата му. Гандолфо без съмнение бе за предпочитане.

Там щеше да работи и по-спокойно. Да използва оставащите му седмици, за да оправи личните си работи, които не бяха много, и да направи всичко възможно, за да укрепи необратимостта на започнатите от него промени в църквата. Щеше да вземе със себе си неколкостотин анализа от най-мощните епархии в света и щеше да подпише безброй нови повишения в длъжност. Назначенията щяха да дадат предимство на младия, напорист дух. Който често нямаше нищо общо с младостта.

Трябваше да има балансиран подход, не трябваше да забравя, че не може да обиди старата гвардия, пък и не биваше. Старите бойни коне бяха минали през църковни битки, за които повечето от тези, дето крещяха за реформи, дори не знаеха. Как да промениш философията на цял един живот? Но добрите стари бойни коне знаеха кога да отстъпят встрани и да си пасат в ливадата, готови да дадат безстрастен съвет, когато потрябва. Другите — такива като Игнацио Кварце — трябваше да се понастъпят.

Папа Франческо реши да изложи тези свои виждания и препоръки в нещо като дисертация за последна почит, която да бъде прочетена пред курията^[2] след смъртта му и след това съдържанието й да стане обществено достояние. Тази идея можеше да се стори на някои малко нагла, но ако Бог не желаеше тя да се осъществи, можеше да го призове при себе си винаги, когато си поиска.

Започна вече да пише дисертацията, като диктуваше на младия си чернокож помощник. А до всички служби във Ватикана разпрати меморандум, с който назначаваше младия свещеник за изпълнител на неговите функции, в случай че бъде призован в прегръдките Христови.

Разказаха му как Игнацио Кварце повръщал цял час, след като прочел меморандума. Носните му кухини сигурно са заприличали на валдхорни.

— Ваше Светейшество? — през вратата на спалнята излезе младият чернокож свещеник с куфар в ръка. — Не мога да открия миниатюрната шахматна дъска. Няма я в чекмеджето при телефона.

Джовани помисли известно време, после се прокашля през смях:

— Май я забравих в банята, отче. Откакто монсеньор О’Гилигън реши проблемите си със смяната на вярата, като разяснил на желаещите какво представлява самобичуването, ходовете му станаха много хитри. Нужна е голяма концентрация.

— Да, сър — свещеникът се усмихна и остави куфара. Ще я сложа в пътната чанта.

— Привършваме ли вече със стягането на багажа? Всъщност, защо „ние“, като ти свърши цялата работа?

— Почти, свети отче. Лекарствата ви са в моето куфарче.

— Няма да е лошо да вземем и малко хубаво бренди.

— Погрижих се и за това, Ваше Светейшество.

— Добре, че Бог ми прати теб, синко.