Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (2)

ГЛАВА ПЪРВА

— Кучият му син! — бригаден генерал Арнолд Саймингтън фрасна с всичка сила преспапието върху стъклото, покриващо бюрото му в Пентагона. То се пръсна и ситни стъкълца се разхвърчаха в различни посоки. — Наистина ли го е направил?

— Да, сър — отговори уплашеният лейтенант, прикрил с ръка очите си от канцеларската канонада. — Китайците са много ядосани. Самият премиер е издиктувал текста на оплакването пред дипломатическата ни мисия. Вестник „Хунг циа“^[1] е пълен с редакционни статии на тази тема, а Радио Пекин ги препрочита на всеки кръгъл час.

— Брех, тяхната мама! — Саймингтън извади стъкълце от кутрето си. — И какво казват? „Прекъсваме програмата, за да съобщим, че американският военен представител генерал Макензи Хоукинс отнесе ташаците на триметрова статуя от нефрит на площад «Сун Тай»“? Абсолютна глупост! Пекин няма да допусне такова нещо, много е неприлично.

— Те го предават по друг начин, сър. Казват, че е разрушил исторически паметник от ценен камък в Забранения град. Според тях било равносилно на това някой да взриви Паметника на Линкълн.

— Има разлика между двете статуи! Линкълн е облечен и ташаците му не висят отвън! Не е същото!

— Въпреки това в Белия дом смятат, че сравнението е оправдано, сър. Президентът иска Хоукинс да бъде разкаран, по-точно да бъде разжалван. С военен съд, както си му е редът. И публично.

— Господи, това не може да стане — Саймингтън се отпусна в креслото си и пое дълбоко дъх, за да се поуспокои.

Протегна ръка и взе доклада от бюрото си.

— Ще го прехвърлим. С едно мъмрене. Ще изпратим копие от заповедта за наказание — така ще го наречем — на Пекин.

— Няма да е достатъчно, сър. Държавният департамент бе пределно ясен. Президентът е на същото мнение. Предстоят търговски споразумения, знаете…

— За Бога, лейтенант — прекъсна го бригадният генерал. — Няма ли кой да му каже на оня пумпал в Овалния кабинет, че не може да е отгоре навсякъде по света. Мак Хоукинс бе избран. Измежду двайсет и седем кандидати. Много добре си спомням какво каза президентът. Дословно. „Роден за този пост“. Така се изрази.

— Това в момента не важи, сър. Той смята, че търговските споразумения са над всякакви съображения — лейтенантът започна да се поти.

— Ще ме уморите, копелета недни — рече Саймингтън и гласът му замря застрашително. — Направо ми смразявате кайсиите. Как я мислите тая? Да не важи, имам предвид. Сега Хоукинс може да е трън в дипломатическия ви задник, но това не може да затрие онова, което важеше преди. Копелето стана герой още във футболния отбор на Академията „Уест Пойнт“^[2]. А ако даваха медали за това, което направи в Югоизточна Азия, самият Мак Хоукинс нямаше да издържи под тежестта им! Джон Уейн пред него е като кокона. Мак е от плът и кръв и затова онзи ку-ку от Овалния кабинет избра точно него!

— Според мен, независимо какво е мнението ви за този човек, президентът като главнокомандващ…

— Мам-ка му! — изрева бригадният генерал, натъртвайки всяка сричка, и ругатнята му прозвуча като строева команда. — Опитвам се да ви обясня — с най-убедителните думи, които зная, че човек като Макензи Хоукинс не може да бъде изправен публично пред военен съд, за да се удовлетвори някакво оплакване на Пекин, независимо колко са пикливите ви търговски споразумения. И знаете ли защо, лейтенант?

Младият офицер отговори спокойно, убеден, че е прав:

— Защото ще раздуе работата. Пред всички.

— Евалла — похвали го Саймингтън. — Хора като Хоукинс се ползват с широка подкрепа в тази страна, лейтенант. Именно затова нашият главнокомандващ го избра! Той е политически фактор. И ако си мислите, че Мак Хоукинс не го знае, е, добре — не сте го назначавали вие, а аз.

— Подготвени сме за такава реакция, генерале — едва чуто промълви лейтенантът.

Бригадният се наведе напред, като внимаваше да не опре лактите си върху натрошеното стъкло.

— Не чух.

— Държавният департамент очакваше остро противопоставяне. Ето защо трябва да реагираме твърдо срещу него. Белият дом съжалява за тази наложителна мярка, но смята, че в този момент само така може да се преодолее назряващата криза.

— Точно това си мислех, че ще ми сервирате — промърмори Саймингтън по-тихо и от лейтенанта. — Я ми обяснете как точно смятате да го прекарате.

Лейтенантът се поколеба, преди да отговори:

— Простете, генерале, но целта не е да прекараме генерал Хоукинс. Попаднали сме в много деликатна ситуация. Китайската народна република иска удовлетворение. В интерес на истината генерал Хоукинс е извършил груба, дори вулгарна постъпка. И на това отгоре отказва да се извини публично.

Саймингтън погледна към доклада, който още държеше в дясната си ръка:

— Пише ли тук защо?

— Генерал Хоукинс твърди, че било капан. Показанията му са на трета страница.

Бригадният разгърна папката и зачете. Лейтенантът измъкна от джоба си носна кърпа и попи потта по брадата си. Саймингтън остави внимателно доклада върху натрошеното стъкло и вдигна очи:

— Ако е вярно това, което казва Мак, наистина е било капан. Разпространете неговата версия за случката.

— Няма такава, генерале. Бил е пиян.

— Мак твърди, че бил дрогиран, а не пиян, лейтенант.

— Пили са, сър.

— И са го дрогирали. Предполагам, че Хоукинс може добре да различи едното от другото. Виждал съм го как изпразва бутилки.

— Но не отрича обвинението.

— Отрича, че е съзнавал какво върши. Хоукинс беше най-добрият разузнавателен стратег в Индокитай. Лично е дрогирал куриери и пощальони в Камбоджа, Лаос, Северен и Южен Виетнам, а навярно и отвъд границите на Манджурия. Той знае каква е разликата.

— Опасявам се, че неговите знания в случая не могат да променят нещата, сър. Кризата се разраства и сме принудени да отстъпим пред исканията на Пекин. Търговските споразумения са от изключително значение за нас. Честно, сър, трябва ни газ.

— Господи! Мислех, че поне това не ви липсва.

Лейтенантът прибра носната си кърпа в джоба и се усмихна скръбно:

— Лекомислието се наказва. Но имаме само десет дни да оправим нещата и да се измъкнем сухи от цялата история.

Саймингтън се втренчи в младия офицер:

— Какво имате предвид?

— Не ми е приятно да го кажа, но генерал Хоукинс постави личните си интереси над служебния си дълг. Трябва да му дадем урок. Това ще е от полза за всички.

— Урок ли? Затова че искаме истината да излезе наяве?

— Има по-висш дълг от истината, генерале.

— Зная — уморено рече бригадният. — Търговските споразумения. Газта.

— Именно. Понякога се налага символите да бъдат жертвани в името на прагматични цели. Състезателите в колективните спортове го знаят най-добре.

— Добре. Само че Мак няма да се съгласи да изиграе ролята на пожертван символ. Така че как ще действате!

— Чрез главния инспектор — отговори лейтенантът с израз на студент, разрязал тения на изпит по биология. — Проучваме основно досието му. Знаем, че е бил замесен в съмнителни операции в Индокитай. Имаме основания да смятаме, че е нарушавал международни норми.

— Естествено! Беше един от най-добрите!

— Международните норми не признават подобни обяснения. Служители от Главната инспекция вече надушиха някои неща около дейността на генерал Хоукинс преди да бъде назначен на дипломатическа длъжност — лейтенантът се усмихна. Съвсем искрено, защото беше щастлив човек.

— Значи ще му вържете на шията разузнавателните операции, за които половината от началник-щабовете и почти цялото ЦРУ знаят, че му се полагат куп военни отличия, ако не бяха секретни? Ще ме убиете, копелдаци такива — Саймингтън поклати глава в съгласие със самия себе си.

— Може би ще ни спестите време, генерале. Можете ли да ни дадете някои подробности?

— А-а, без тия! Щом ще разпъвате кучия му син, сковете си кръста сами!

— Май не разбирате положението, сър?

Бригадният изблъска стола си назад и ритна пръснатите по пода парчета стъкло:

— Ще ви призная нещо. От хиляда деветстотин четиридесет и пета година не разбирам нищичко — той се втренчи в младия офицер. — Зная, че работите на номер хиляда и шестстотин^[3], ама строеви ли сте?

— Не, сър. Имам статут на запасен офицер с временно назначение. Мобилизиран съм от „Я, Д и Б“. Гася пожари, преди да са изгорили всичко до основи, образно казано.

— „Я, Д и Б“. Не съм чувал за такъв отдел.

— Това не е отдел, сър, а фирма. „Янгблъд, Джейкъл и Блоуи“ от Лос Анджелис. Най-стабилната рекламна агенция по Западното крайбрежие.

Лицето на генерал Арнолд Саймингтън бавно придоби изражение на объркана ловджийска хрътка.

— Униформата наистина ви стои добре, лейтенант — бригадният се замисли и поклати глава. — Още от хиляда деветстотин четиридесет и пета — добави той.

* * *

Специалният следовател от Канцеларията на Главния инспектор майор Сам Девъро гледаше към календара на отсрещната стена на кабинета си. Надигна се от стола зад бюрото, прекоси стаята, за да отиде до него и задраска с кръстче датата на отминаващия ден. Още месец и три дни и щеше отново да е цивилен.

Не че винаги е бил военен. Съвсем не, особено в мислите си. Той бе военна злополука. Жертва на огромна грешка, която доведе до удължаване на военната му служба. Просто нямаше възможност за голям избор: или дослужване, или Левънуърт^[4].

Сам бе адвокат, страхотен юрист, специалист по наказателно право. Преди години на няколко пъти успя да отложи военната служба заради следването си в Харвардския колеж и в Харвардската школа по право, после изкара две години следдипломна специализация и накрая — четиринайсетмесечна практика в престижната бостънска адвокатска фирма „Аарон Пинкъс и съдружници“.

Армията му изглеждаше като някаква неясна далечна заплаха в безгрижния му живот, беше забравил дори за отлаганията от военна служба.

Но армията на Съединените щати не забравяше никого.

По време на една от редките кампании за попълване на тиловите служби Пентагонът изведнъж откри, че изпитва належаща нужда от юристи. Правният отдел на Министерството на отбраната го бе закъсал здравата — стотици военни съдилища в американските бази, пръснати по целия свят, бяха с вързани ръце, защото не им достигаха съдии и защитници. Предварителните арести бяха препълнени. И Пентагонът реши да прерови списъците на отложените от военна служба й много млади, неженени и бездетни юристи — беззащитни жертви — получиха нетърпящи отказ призовки, в които съвсем ясно се посочваше разликата в значението на думите „отлагане“ и „освобождаване“ от повинност.

Това бе злополуката. Девъро допусна грешката по-късно. Много по-късно. На седем хиляди мили оттук, където се събираха държавните граници на Лаос, Бирма и Тайланд.

В Златния триъгълник.

По причини, известни само на Бога и на армейската тилова служба, Девъро така и не зърна военен съд, да не говорим пък за работа в такъв. Бе назначен в следствения отдел на Канцеларията на Главния инспектор и го изпратиха в Сайгон, за да установи има ли там закононарушения.

А те бяха толкова много, че за определяне на точния им брой не можеше да става и дума. И тъй като наркотиците държаха палмата на първенството на местния черен пазар, който бъкаше от американски предприемачи, разследването го отведе в Златния триъгълник, откъдето по света се разпределяха една пета от всички наркотици с благосклонното съдействие нам босове от Сайгон, Вашингтон, Виентян и Хонконг.

Сам беше съвестен. Не обичаше пласьорите на наркотици и се захвана сериозно с разследването, като се стараеше докладите му до Сайгон да се препращат своевременно до обърканото командване.

Не ги подписваше. Съобщаваше само имена и съответните нарушения. Естествено за тази работа можеше да му теглят куршума или да му забучат нож в ребрата, в най-добрия случай — да го засилят в девета глуха. Но пък си беше истинска школа за тайни операции.

Сред ловните му трофеи имаше седем от армията на Северен Виетнам, генерали, тридесет и един народни представители в парламента на Тайланд, дванайсет полковници от американската армия, трима бригадни генерали и петдесет и осем отбрани майори, капитани, лейтенанти и старши сержанти. Към тях трябваше да се прибавят още петима членове на Конгреса, четирима сенатори, служител от кабинета на президента, единайсет директори на американски компании в чужбина — шестима от които вече бяха си имали работа с правосъдието заради незаконно финансиране на предизборни кампании — и един отворен министър-баптист с голяма популярност сред американския електорат.

Доколкото му бе известно, един младши лейтенант и двама старши сержанти бяха подведени под отговорност. Останалите висяха на косъм.

И тогава Сам Девъро допусна фаталната грешка. Така се бе разярил от корумпираната правна система в Югоизточна Азия, че реши да заложи капан на някоя голяма клечка от престъпната мрежа и да даде урок на всички. Избра един генерал-майор от Банкок. На име Хезълтайн Броукмайкъл. Генерал-майор Хезълтайн Броукмайкъл, випуск четиридесет и трета на Военната академия „Уест Пойнт“.

Сам разполагаше с цял куп доказателства. Чрез поредица от уловки, в които той самият изпълняваше ролята на „свръзка“ (действащо лице, което можеше да даде показания под клетва за лудориите на генерала), успя да изгради желязно обвинение. Не можеше да има двама генерали с фамилно име Броукмайкъл и Сам вече кръжеше над жертвата си като ангел-отмъстител.

Обаче имаше. Двама. И двамата — генерал-майори. Единият се казваше Хезълтайн, другият — Етълред! Явно бяха братовчеди. И този в Банкок — Хезълтайн, не бе онзи от Виентян — Етълред. Виентянският Броукмайкъл бе замесен в престъпния бизнес. Не неговият братовчед. Освен това Броукмайкъл от Банкок бе още по-жесток отмъстител и от Сам. Мислеше си, че събира доказателства за разобличаването на корумпиран следовател от Канцеларията на Главния инспектор. И не се лъжеше. Девъро бе нарушил повечето закони, третиращи международната контрабанда, и всички до един правни актове на правителството на Съединените щати.

Военни полицаи задържаха Сам, натикаха го в карцера и му казаха да се радва, ако прекара останалата част от живота си в Левънуърт.

За щастие на помощ на Сам се притече висш офицер от командването на Главния инспекторат, който наистина не разбираше защо Сам е извършил толкова много престъпления, но знаеше колко много правна и следствена работа бе свършил за Главния инспектор. Всъщност Девъро бе събрал повече доказателствен материал от всеки друг офицер в Югоизточна Азия, а дейността му там компенсираше бездействието във Вашингтон.

Та този офицер се смили над Сам и допусна някои отклонения от обичайната следствена процедура. Обеща му да не повдига обвинение срещу него пред военен съд, ако се остави да бъде наказан дисциплинарно от побеснелия генерал-майор Хезълтайн Броукмайкъл, което се изразяваше в лишаване от заплата за шест месеца. Имаще и друго условие: Сам да продължи да работи за Канцеларията на Генералния инспектор още две години след изтичане на срока на военната му служба. Офицерът смяташе, че през това време бъркотията в Индокитай ще се прехвърли в ръцете на главните й създатели и следствените дела на Канцеларията на Главния инспектор ще се ревизират или услужливо ще се покрият.

Още две години в армията или Левънуърт.

Майор Сам Девъро, патриот и гражданин-войник, реши да удължи военната си служба. Бъркотията в Индокитай съвсем не се оправи, но наистина с нейното решаване бяха натоварени замесените в нея, така че много скоро Девъро бе върнат във Вашингтон, Окръг Колумбия.

Още месец и три дни, мислеше си с наслада Сам, докато наблюдаваше през прозореца как военните полицаи на портала проверяваха излизащите коли. Минаваше пет следобед и след два часа трябваше да хване самолет от летището в Дълес. Беше си стегнал багажа още сутринта и взе куфара със себе си в службата.

Виждаше се краят на четирите години. Две плюс две. Можеше да се съжалява за прекараното в армията време, но то със сигурност не бе изгубено. Преизподнята на корупцията — Югоизточна Азия, стигаше до йерархическите коридори във Вашингтон. Обитателите на тези коридори знаеха кой е той; към него валяха предложения от престижни адвокатски фирми — повече отколкото можеше да обмисли, камо ли да им отговори. А и той не желаеше да им отговаря — не му се нравеха. Също както и следственото дело, което лежеше на бюрото му.

И в него прозираше намесата на разни интриганти. Този път бяха взели мерника на офицер от кариерата на име Хоукинс. Генерал-лейтенант Макензи Хоукинс.

Отначало Сам бе направо зашеметен. Макензи Хоукинс бе абсолютен образ. Жива легенда. От онези личности, които раждаха култове. Култове, сравними единствено с този към хунския вожд Атила.

Мястото на Хоукинс във военните върхове бе гарантирано. „Бантъм букс“ издаде биографията му, а „Ридърс дайджест“ продаде издателските права още преди авторите да напишат първата й глава. Холивуд профука направо неприлична сума за филмирането й. А противниците на милитаризма се настървиха срещу него с фашистка омраза.

Биографията не пожъна очаквания успех, защото главният й герой не помогна много за написването. Освен това имаше някои факти от личния му живот, които помрачаваха образа му на герой, като най-значителният от тях бяха четирите му брака. Филмът също не предизвика бум, тъй като съдържаше безкрайни батални сцени, в които изпълнителят на главната роля се кълчеше сред облаци прах и подвикваше на войниците си: „Сгепцайте ги, тяхната… (взрив!)… Напред, момчета!“

Холивуд също знаеше за четирите му съпруги, но има щастието да изпита на гърба си особеностите на характера му, тъй като го бе наел за консултант по военните въпроси по време на снимките. Макензи Хоукинс спа едновременно с трй от артистките и начука жената на продуцента в един басейн пред очите на мъжа й, който гледаше от прозореца на дневната.

Но продуцентът не прекъсна снимките. В края на краищата, беше вложил почти шест милиона!

Погрешно насочените усилия на генерала можеха да засрамят всеки, който имаше поне малко чувство за мярка, но не и Макензи Хоукинс. В приятелски разговори с колеги той говореше с насмешка за създателите на филма и забавляваше компанията с приключенията си в Манхатън и Холивуд.

Изпратиха го във военния колеж за усвояване на нова специалност — разузнаване и секретни операции. Началниците му се почувстваха някак по-сигурни, след като чаровният Хоукинс попадна в разузнаването. А полковникът стана бригаден генерал и попиваше всичко, което трябваше да знае за новата си специалност. Полагаше завидно старание и цели две години изучаваше буква по буква азбуката на разузнавателната дейност, докато накрая инструкторите решиха, че вече знае всичко.

Тогава го прехвърлиха в Сайгон, където враждебните действия бяха прераснали във война. Във Виетнам — Северен и Южен, в Лаос и Камбоджа, в Тайланд и Бирма Хоукинс покваряваше наред и рушветчии, и идеолози. Докладите за задкулисните му набези и нелегалната му дейност отвъд неутрални граници правеха неизбежна „защитната стратегия“. Методите му на работа бяха толкова необичайно груби и незаконни, че командването в Сайгон бе принудено да отрича съществуването му. Все пак всичко си имаше граници. Дори шпионската дейност.

Щом максимата е „Америка преди всичко“, Хоукинс не виждаше защо тя да не се прилага и в мръсния свят на шпионажа.

А Хоукинс наистина поставяше Америка преди всичко. Независимо от шибаните обстоятелства!

Така че Сам Девъро бе малко натъжен, че интригантите, докопали се до постове с празни приказки в прослава на националния флаг, искаха да изритат такъв човек. Сега на дипломатическата арена Хоукинс бе изпаднал в ролята на защитаващ се лъв и трябваше да бъде премахнат в името на някакви користни съображения. Хората, които следваше да защитят честта на генерала, правеха всичко възможно да го довършат, и то бързо. По-точно за десет дни.

При нормални условия Сам щеше с огромно удоволствие да екове обвинителен акт срещу такъв месиански фукльо като Хоукинс; и независимо от чувствата си щеше да го направи. Това бе последното му следствено дело за Канцеларията на Главния инспектор и нямаше намерение да рискува, та да му натресат още две години служба. Въпреки това му беше криво. Ястребът (както наричаха още Хоукинс)^[5] заслужаваше по-добро отношение въпреки криворазбрания си фанатизъм.

Навярно потискащото чувство се дължеше на факта, че това бе последната „оперативна“ задача, с която го натоварваше Белият дом. Наредиха му да изрови нещо злепоставящо от моралния облик на Хоукинс, което генералът не би могъл да отрече. Да провери, например, дали не е ползвал услугите на психиатър.

Хоукинс и психиатър! Мили Боже! Тия хора няма да се научат.

Сам изпрати екип на Главния инспектор в Сайгон, за да потърсят там някакви уличаващи подробности. А той трябваше да вземе самолет от Дълес и да отиде в Лос Анджелис.

Всичките бивши съпруги на Хоукинс живееха там в радиус от трийсет мили, от Малибу до Бевърли Хилс. Те щяха да свършат по-добра работа от всеки психиатър. Господи! Психиатър! Откъде им идват на акъла такива глупости?

Тия смотаняци на Пенсилвания Авеню № 1600 във Вашингтон май носеха не глави, а кратуни на раменете си.