Метаданни
Данни
- Серия
- Пътят към... (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Road to Gandolfo, 1975 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Георги Шарабов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Робърт Лъдлъм. Пътят към Гандолфо
Първо издание
Издателска къща „Кронос“, 1993
Художник: Борислав Ждребев, 1993
Предпечатна подготовка: Иван Милушев
Печатни коли 24. Цена 35 лв.
История
- — Добавяне
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Ухание изпълваше въздуха около него. Не беше необходимо да отваря очи, за да разбере откъде идваше.
Доколкото си спомняше (а неподвижните му долни крайници бяха доказателство, че помни добре), предишната вечер си я прекараха почти цялата под душа в банята на хотел „Кемпински“.
Сам повдигна клепачи. Лилиан седеше до него, облегната на възглавниците. На сладкото й чипо носле бяха кацнали очила с рогови рамки. Четеше нещо от огромна папка с протрити твърди корици. Белият чаршаф прикриваше гърдите й, но не и заоблените форми отдолу.
— Здравей — поздрави я той тихо.
— Добро утро! — погледна го тя отвисоко и се усмихна доволно. — Знаеш ли колко е часът?
Тая руса мацка наистина беше спортен тип, реши Сам. Сигурно е от сърфирането по плажовете на Калифорния, а може и Макензи Хоукинс да я е научил как да прави лицеви опори.
— Часовникът ми е на ръката под завивките. Не зная кое време е.
— Десет и двайсет. Спа цели единайсет часа. Как се чувстваш?
— Да не искаш да кажеш, че сме си легнали… че съм заспал… в единайсет и половина снощи?
— Сигурно са те чували как хъркаш чак при Бранденбургската врата. Цяла нощ те ръчках, за да спреш. Но напразно. Как ти е главата?
— На мястото си е. По необясними причини.
— От парата е. И от упражненията. Освен това не беше в състояние да пиеш много. Мисля, че кръвообращението ти се бунтува — Лилиан взе молив от нощното шкафче и започна да си отбелязва нещо в менюто.
— Ухаеш страхотно — проговори той след кратко мълчание, през което си припомни за изгледа от скута й и за нежните ангелски пръсти, които докосваха гърдите му.
— Ти също, агънце — отвърна тя с усмивка, свали очилата и погледна надолу към него. — Знаеш ли, тялото ти съвсем не е лошо.
— И аз си го харесвам.
— Исках да кажа, че като цяло имаш доста солидна физика, с правилни пропорции и добра координация. Жалко, наистина, че си я оставил така да се разпадне — тя почука с очилата по брадичката си като някой лекар, който преценява състоянието на пациента си след операция.
— Е, не бих казал, че чак толкова съм се занемарил. Някога тренирах народна топка. Бях доста добър.
— Сигурно. Само че това е било преди повече от десет години. Я, погледни тук… — Лили отви гърдите му. — Виждаш ли? И тук, и тук! Няма никой. Тия мускули не са помръдвали с години! Ами тук?
— Ох!
— Тия мускули направо са изчезнали. Кога за последен път си правил упражнения?
— Снощи. Под душа.
— Този аспект на физическото ти състояние не подлежи на съмнение. Но той е само незначителна част от всичко…
— Но не и за мен!
— … свързано с двигателната система. Тялото ти е храм. Не му позволявай да се руши чрез бездействие. Стегни го! Дай му възможност да се изпъне, да си поеме дъх и да бъде полезно. Затова ти е дадено. Виж Макензи…
— Протестирам! Не желая и да зървам Макензи!
— Говоря от клинична гледна точка.
— Знаех си аз — промърмори Девъро. — Не мога да се отърва от него. Обсебил ме е.
— Даваш ли си сметка, че Мак е доста над петдесетте? А я го виж какво тяло има. Изпънато като струна…
Очите на Лили се зареяха напосоки. Както тези на Ан в хотел „Савоя“. И тя като нея се замечта по миналото и спомените й съвсем не бяха невинни.
— Добре, де — рече Сам. — Но Хоукинс е прекарал целия си живот в армията. Тичал, скачал, измъчвал и убивал. Бил е принуден да поддържа формата си, за да оцелее. Нямал е друг избор.
— Грешиш. Мак разбира значението на това да можеш да разполагаш с пълните си възможности. Веднъж ми каза… Е, няма значение какво, не е толкова важно — Лилиан дръпна ръката си от гърдите му и посегна към очилата.
— Не, моля те — спалнята в хотел „Кемпински“ май не се различаваше много от тази в „Савоя“. Но мацките не бяха взаимозаменяеми; всяка носеше своята индивидуалност. — Ще се радвам да чуя какво е казал Мак.
Тя хвана очилата с две ръце, кръстосвайки замислено рамките им:
— Тялото ти трябва да е реално продължение на ума ти, развито до краен предел, но не и изтормозено.
— По ми харесва оня лаф за външността и вътрешността…
— Какво?
— Пак някаква негова сентенция. Може би аз не мога да разбера. Умът и физиката са две съвсем различни неща. Мога да си представя, че съм способен да скоча от Айфеловата кула, но по-добре е да не се опитвам.
— Защото това няма да е реалистично. Това означава да издевателстваш над тялото си. Но можеш с тренировки да постигнеш бързо слизане по стълбите и за рекордно кратко време. Това вече е реалистично физическо продължение на въображението ти. И си струва да опиташ.
— Да тичам надолу по Айфеловата кула?
— Щом сериозно си решил да скочиш от нея.
— Ами, решил съм. Значи от тези псевдосхоластични глупости, дето ми ги дрънкаш, излиза, че щом човек си е наумил да направи нещо, трябва да превъплъти тази мисъл възможно най-пълно във физическо действие.
— Да. Главното е да не бездействаш — Лили размаха ръце, за да подчертае това, което казва, и завивката се смъкна от тялото й.
„Ама че е сладур“ — помисли си Девъро. Но в този момент бе недосегаема — водеше спор.
— Тая работа или е прекалено сложна, или е далеч по-проста, отколкото изглежда — рече той.
— Прекалено сложна е, повярвай ми — отвърна тя. — Неуловимото е скрито в очевидното.
— И ти вярваш в това схващане за предизвикателството, така ли? Искам да кажа, основното е да посрещаш предизвикателствата, нали?
— Да, нещо подобно. Заради самото удовлетворение от това, че се опитваш да осъществиш онова, което можеш да си представиш мислено. Да изпиташ възможностите си.
— И ти вярваш в това — Сам го изрече без въпросителна интонация.
— Ами да. Защо?
— Защото в този момент въображението ми работи толкова трескаво, че едва издържам. Изпитвам нужда да го изразя физически; да изпробвам възможностите си. В разумни граници, разбира се — той се измъкна нагоре, докато очите им се изравниха. Протегна ръка, свали очилата й, сгъна ги и ги пусна на пода до леглото.
Лилиан му подаде менюто. Очите й се смееха, устните й бяха полуотворени, готови за целувка:
— Тъкмо се чудех кога ще си поискаш.
И точно тогава гадният нацистки телефон иззвъня.
* * *
Гласът на другия край на жицата принадлежеше на мъж, който явно бе възпитаван в младостта си с военните филми на „Уорнър Брадърс“. От всяка сричка се процеждаше злоба:
— Ние не може по телефон говори.
— Иди на отсрещната страна на улицата и ще си викаме през прозореца — тросна му се Девъро.
— Време е ценен! Слизаш долу във фоайе, отиваш при далечен стол до прозорец отдясно на врата! Под ръка носиш „Дер Шпигел“. И разменяш кръстосани крака на всеки двайсе секунди.
— Седнал ли съм?
— Глупаво изглеждаш да кръстосваш крака прав, майн хер.
— Ами ако някой друг е седнал на стола?
Последвалото мълчание говореше едновременно за гняв и за объркване. Накрая Сам чу звук, който наподобяваше писък на подплашено прасенце.
— Премахни го! — заповяда гласът.
— Но това е глупаво.
— Правиш каквото аз казва! Време за спор няма! Ще потърсят тебе. След петнайсе минути.
— Ей, чакай малко! Сега ставам. Не съм закусил, трябва да се обръсна…
— Вече са четиринайсе минути, майн хер!
— Гладен съм, бе!
Затвориха му телефона без повече обяснения.
— Твойта мама — рече Девъро и се обърна нетърпеливо към прекрасната Лилиан.
Но тя вече не беше в леглото. Стоеше права де него, увита в хавлията на Сам.
— Така да се каже, скъпи, телефонът ни спаси. Ти имаш работа, а аз трябва да се приготвя за училище.
— За училище ли?
— Der erstklassig Strudelschule — отвърна Лилиан. — Не е на професионалното равнище на парижката кулинарна академия, но е по-весело. Започваме по обед. На „Лайпцигер щрасе“. Това е близо до „Унтер дер Линден“. Наистина трябва да побързам.
— Какво ще стане с нас? Ами закуската… ти не взимаш ли душ сутрин?
Лилиан се разсмя искрено, без превземки.
— Училището свършва в три и половина. Ще се видим тук.
— В коя стая си?
— Петстотин и единайста.
— Моята е петстотин и девета.
— Зная. Не е ли чудесно?
— Направо превъзходно…
* * *
Във фоайето на хотел „Кемпински“ се разиграваше абсурдна сцена. „Далечен стол до прозорец“ беше зает от възрастен господин, който здравата похъркваше, отпуснал глава и с полуотворена уста. За нещастие в скута му лежеше новият брой на „Шпигел“.
Отначало господинът само се подразни, но много скоро съвсем се разгневи на двамата юнаци, които стояха до него и с красноречиви жестове го караха да стане и да тръгне с тях. На два пъти Сам се опита да се намеси, като обясняваше как ли не, че и той носи „Шпигел“ със себе си. Това не помогна. Двамата не му обърнаха никакво внимание, интересуваха се единствено от господина в креслото. Накрая Девъро застана точно пред тях и започна демонстративно да кръстосва и прекръстосва крака.
Тогава до него се приближи отговорникът на асансьора и на перфектен и гръмогласен английски му обясни как да стигне до мъжката тоалетна.
В този момент огромно женище, което страхотно приличаше на Дик Баткъс[1], се приближи до тримата, надвесили се над креслото, и се нахвърли върху двамата гестаповци, като им нанасяше удари по главите едновременно с кутия за шапка и с черната си кожена чанта.
Девъро разбра, че работата отива на лошо и трябва да действа бързо. Сграбчи единия от тях за врата и го измъкна от бойното поле.
— Слушай ме, педал откачен! Аз съм човекът! Кьониг ви изпраща, нали?
Минута по-късно двамата бързо-бързо го изведоха от хотела и свърнаха в една близка пресечка.
Малко по-надолу насред тясната уличка чакаше огромен камион с чергило над каросерията. Вътре пространството бе изпълнено догоре с кафези с хиляди (поне толкова изглеждаха) цвърчащи пилета.
По средата бе оставен тесен коридор между кафезите. По него се стигаше чак до кабината. Пред задното й прозорче бяха оставени две ниски столчета.
— Ей, я не се занасяйте! Да не искате да ме вкарате вътре? Не е хигиенично!
Придружителите му кимнаха по германски и се усмихнаха — по германски. Пак по германски го повдигнаха и го набутаха в тесния коридор към столовете.
От всички страни го кълвяха остри клюнове. Плътният брезент не пропускаше слънчев лъч. Миризмата на курешки беше непоносима.
Пътуваха близо час по селски пътища, като тук-там спираха, за да бъдат проверени от доста услужливи източногермански военни патрули. Щом видеха западногерматките марки, войниците махваха с ръка на шофьора да продължава и пъхваха банкнотите в джоба си.
Влязоха в голяма ферма. Из ливадите пасяха крави, през тесния отвор на коридорчето Сам забеляза дори силози и конюшни.
Накрая камионът спря. Първият от придружителите му отпра типична германска усмивка и го изведе на светло.
Отведоха го в обор, който вонеше на кравешка пикня и на пресни фъшкии. Минаха (по германски) през криволичещите коридори на смърдящата сграда и стигнаха до една празна клетка. Сини панделки, вързани отгоре, показваха, че това са покоите на някой изключително надарен бик за разплод.
Вътре сред лайната на столче за доене седеше мъж с биче телосложение, който трябваше да е Хайнрих Кьониг.
Хер Кьониг не помръдна — седеше и втренчено гледаше Сам. Малките му очички, потънали в месестата, набръчкана кожа около тях, само дето не хвърляха мълнии.
— Е, и… — Кьониг стоеше неподвижен. С почти незабележим жест той даде знак на двамата да си вървят.
— Е, и? — отвърна Сам с пресипнал глас, усещайки влага от курешките по гърба си.
— Ти ли си човекът на оня звяр генерал Хоукинс? — Кьониг изговори думата „генерал“ с твърдо германско „г“.
— Ще позволите ли да ви поправя? — рече Девъро през изкуствен смях. — Всъщност, познаваме се бегло с него. Аз съм най-обикновен адвокат от Бостън, просто един чиновник, нищо повече. Работя за един евреин на име Пинкъс. Няма да го харесате. Майка ми живее в Куинси и по една странно съвпадение…
— Достатъчно! — мощна пръдня се разнесе изпод столчето за доене. — Ти си посредникът, свръзката на оня проклетник!
— Ами що се отнася до това, бих искал да оспоря законната връзка; предполагаемата връзка, която е обект на изясняване по въпроса за намеренията и в светлината на предварителните данни. Не съм убеден, че…
— Стига, чакал такъв! Какво говоря — хиена си ти! Да. Но хиените вият силно, когато мършата е достатъчно. Я ми кажи. Този Хоукинс. Той е човек на Гелен, нали?
— На кого?
— Гелен!
Девъро включи. Гелен бе шпионин номер едно на Третия райх, който купуваше и продаваше след войната за всички, които бяха готови да му платят. На Кьониг нямаше да се понрави мисълта, че между Хоукинс и Гелен има някаква връзка. Но това можеше да означава, че с Гелен е свързан и някой си Сам Девъро.
— Аа, не. Мисля, че генерал Хоукинс дори не е чувал за този — как му беше името. Не го познава, сигурен съм — курешките попиваха в ризата му и вече се стичаха по настръхналия му гръб.
Кьониг се надигна от столчето, ознаменувайки помръдването с още една оглушителна пръдня. Погледна Сам с нескрита омраза и му рече:
— Да си имаме уважението с генерала. Но ми е изпратил някакъв тъп дърдорко. Давай хартиите, мухльо.
— Хартиите… — Сам бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна екземпляр от споразумението за ограничено партньорство на компания „Шепърд“.
Германецът зачете документите страница по страница, без да каже нито дума, но с живописна комбинация от пръдни и нечленоразделни звуци.
— Потресаващо! Каква несправедливост! Навсякъде имам политически врагове! Всички искат да ме съсипят! — по ъглите на устата му изби пяна.
— Напълно споделям чувствата ви — обади се Девъро, клатейки енергично глава. — На ваше място щях да хвърля това нещо в лайната.
— Ще ви се, нали? Знам ви аз! Искате да ме сгащите натясно! Забравихте! Забравихте моя принос за мира в света. Забравихте, че благодарение на мен суперсилите откриха червена телефонна връзка помежду си. Сега заговорничите зад гърба ми. Дрънкате глупости за някакви несъществуващи банкови сметки, за скромните ми жилища. Не можете да отречете, че съм спечелил с честен труд всяка своя дойчемарка! Когато се оттеглих, не можехте да го понесете; нямаше кой да ви оправя бакиите! А сега! Тази неблагодарност!
— О, напълно ви разбирам.
— Нищо не разбираш, идиот такъв! Дай нещо за писане!
Къониг пръдна и подписа.