Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (17)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Навсякъде из стаята в хотел „Уотъргейт“ бяха разхвърляни карти — върху леглото, по масичката за кафе, по пода, една беше подпряна на огледалото пред бюрото, друга покриваше диванчето. Всякакви карти — на бензиностанциите по пътищата, на железопътните линии, топографски карти, геоложки и растителни картографски анализи, дори снимки на местности от въздуха от височини петстотин, хиляда и петстотин, пет хиляди и двайсет хиляди фута.

Към тях имаше и триста шейсет и три наземни снимки на проучвания терен.

Всичко трябваше да се изпипа, за да няма неочаквани изненади.

Преди пет минути бе оформил окончателното си решение. Посредникът за придобиване на недвижими имоти от свръхсекретната международна фирма „Ле Шато Сюис де Гран Сиекл“ щеше да пристигне много скоро. Естествено, основният закон в работата на „Ле Шато Сюис“ бе запазването на пълна тайна по сделките.

Мак си бе избрал едно отдалечено имение в кантона Вале, на юг от Зермат, в полята край Шамполюк. Земите около него попадаха в картографската сянка на Матерхорн и на практика бяха недостъпни.

Най-важни за избора му бяха два фактора. Първо, теренът трябваше да съвпада максимално с този в „Нулевата зона“, както Хоукинс бе кръстил мястото на операцията. Всяка извивка или завой на пътя, всеки склон или баир, които можеха да са от значение за влизането и изтеглянето от „Нулевата зона“, трябваше да съвпадат колкото е възможно повече. Маневрите се обезсмисляха, ако тренировъчната площадка не отговаряше на бойното поле.

Вторият фактор бе непристъпността. Базовият лагер, както Мак бе кръстил взетата под наем собственост, трябваше да е скътан надалеч от основните пътища и да не се вижда добре от въздуха. Районът трябваше да може да скрие голямо количество бойна техника за секунди и да осигури условия за тренировка на поне дузина бойци за най-малко осем седмици.

Въпросното имение отговаряше на тези изисквания. При това не бе далеч от Цюрих. Капиталите на компания „Шепърд“ щяха да бъдат прехвърлени в Цюрих. Девъро щеше да се погрижи за тази финансова операция. Както и за условията в договора за наемане на имението.

На вратата тихичко се почука. Макензи се запромъква внимателно през картите и снимките по пода. Долепи устни до вратата и с приглушен глас попита:

— Мосю Д’Артанян?

В „Шато Сюис“ задължително използваха псевдоними.

— Oui, mon general!^[1] — отговориха му тихичко от коридора.

Хоукинс отвори и в стаята влезе пълничък мъж на средна възраст с абсолютно безличен вид. Дори добре подстриганите му мустачки бяха безлични. „Този трудно ще го забележиш в тълпата“, — помисли си Макензи, — „в него няма нищо отличително“.

— Виждам, че сте проучил добре предоставената от нас информация — рече мосю Д’Артанян с акцент, придобит на Запад от Елзас-Лорен. Явно не бе от хората, които си губят времето с празни приказки и това се хареса на Ястреба.

— Да, прегледах документите. И реших.

— На какво се спряхте?

— Имението Махенфелд.

— Ааах, Le Machenfeld! Magnifique… extraordinaire!^[2] Какви исторически събития са се разигравали по хълмовете му, колко битки са били спечелени и загубени пред гранитните му стени! А вътрешната канализация е съвсем модернизирана и е в отлично състояние. Много прецизен избор. Браво, поздравявам ви. Вие и вашите религиозни братя ще бъдете много щастливи там.

От вътрешния джоб на сакото си Д’Артанян измъкна най-дебелия плик, който Хоукинс бе виждал през живота си. Хората на свръхсекретната фирма не се разхождаха насам-натам с куфарчета в ръка, сети се Мак. Толкова много поверителна информация, събрана накуп, носеше рискове. Посредниците носеха у себе си само най-необходимите документи.

— Това ли са формулярите за наема?

— Oui, mon general. Напълно готови. Трябва само да попълните кой имот сте си избрал. И, разбира се, да внесете предплатата за шест месеца.

— Добре, но преди да стигнем до това, може ли да прегледам условията на договора…

— Искате да добавим нови ли, мосю?

— Не, просто ми се ще да се уверя, че разбирате правилно старите.

— Но, генерале, няма нищо за неразбиране — усмихна се Д’Артанян. — Вие ми продиктувахте изискванията си в най-малки подробности; аз ги перефразирах на езика на официалните документи, както обикновено процедираме при нас, и вие одобрихте текста. Ето, вижте сам — и той подаде бумагите на Хоукинс. — Предполагам, знаете, че никога не си позволяваме да променяме изискванията на клиентите си. Трябва само да впишем името на имота и да проверим дали изискванията не са в противоречие с условията на собственика. Проверих всички възможни съмнителни моменти и се оказа, че противоречия няма.

Макензи взе документите и се добра до дивана, прескачайки картите и снимките, пръснати по пода. Разблъска с една ръка две огромни топографски карти, за да се отвори място и седна.

— Искам да съм сигурен, че това, което чета, не се различава от онова, което чух.

— Готов съм да отговоря на всякакви въпроси, ако имате такива. Всеки посредник на „Ле Шато Сюис де Гран Сиекл“ е напълно запознат с всички условия. И когато приключим със сделката, документите се микрофилмират и се изпращат в хранилището на компанията в Женева. Препоръчваме ви да направите същото с вашия екземпляр от договора. Става неоткриваем.

Хоукинс зачете на глас от листовете хартия:

— „Тъй като едната страна по договора, известна още като наемател, влиза във владение in-nomen-incognitum на…“ — Мак плъзна поглед надолу по страницата. — „При липсата на… communictum-directorum между едната страна… и другата страна по…“ Мама му стара! А бе, там да не минавате задължителен курс за подготвяне на тайни операции?

Д’Артанян пак се усмихна, та чак мустаците му се разтеглиха:

— Питайте, мосю.

И ето какво се разбра от цялата тази работа.

„Ле Шато Сюис де Гран Сиекл“ бе изключително подробна и точна в съставянето на документи, които след подписването им вече не виждат бял свят.

Най-важното бе, че всички имена се запазваха в пълна тайна. Те не можеха по никакъв начин да станат достояние на лица, организации, съдебни инстанции или правителства. Нямаше закон, бил той национален или международен, който да е над това споразумение; то самото бе единственият валиден закон. Паричните вноски се плащаха директно във фирмата в брой или с банков чек. В случая с компания „Шепърд“ те щяха да се превеждат от банка на Каймановите острови.

Когато се налагаше да бъде посочен „източник“, най-напред се преценяваше как да се избегне излишното странично любопитство. При компания „Шепърд“ единственото обяснение за „източник“ бе, че това е свободна федерация на международни филантропи, заинтересовани от развитието и разпространението на историческа религиозност.

Всички доставки, оборудване, транспорт и услуги щяха да бъдат извършени от „Ле Шато Сюис де Гран Сиекл“ при пълна секретност посредством клоновете на фирмата в Зермат, Интерлакен, Шамони или Гренобъл. Абсолютно всички важни доставки за Шато Махенфелд щяха да стават само в часовете между полунощ и четири сутринта. При възможност шофьори, технически персонал и товарачи щяха да бъдат членове на братството, които компанията щеше да изпраща в Махенфелд от някой от тези клонове. При липса на свободен човек доставките можеха да се извършват само от служител на „Ле Шато Сюис“ с не по-малко от десет години безупречна служба във фирмата.

Плащанията щяха да се извършват предварително по общоприетите разценки за подобен род услуги, плюс четиридесет на сто надценка за поверителността.

— Този процент е доста висок — отбеляза Макензи.

— Ние цепим по най-широките булеварди и не се занимаваме с хора, които минават по тесните улички — отвърна Д’Артанян. — Мисля, че таксата за консултантската ни работа доказва това.

Не ще и дума, помисли си Ястребът. Хонорарът за консултиране — в случай че се стигне до сключване на сделка, независимо каква — бе петстотин хиляди долара.

— Вършите си прекрасно работата, господин Д’Артанян — рече Хоукинс, докато вадеше химикалка.

— В добри ръце сте. След няколко дни, така да се каже, ще изчезнете от лицето на Земята.

— Не се тревожете за това. Без друго всеки, който ме познава — без изключение — ще се радва повече да не чуе нищо за мен. Май на всички усложнявам живота — Ястребът се подсмихна някак на себе си. И се подписа под договора с името: Джордж Вашингтон Рапопорт.

Д’Артанян си тръгна с чек от Макензи, който трябваше да бъде осребрен от Адмиралтейската банка на Каймановите острови. Чекът бе за един милион, четиристотин деветдесет и пет хиляди долара.

Ястребът събра купчина снимки и се върна към дивана. Но още преди да седне, знаеше, че няма да има време да мисли за прелестите на Махенфелд. Трябваше да се погрижи за други, по-спешни неща. Махенфелд Нямаше да струва нищо без личния състав, който щеше да се обучава там. Но бившият генерал-лейтенант Макензи Хоукинс, награждаван два пъти с почетен медал на американския Конгрес, знаеше какво и как да го направи. До „Нулевата зона“ оставаха още няколко месеца. Но нещата вече бяха в ход.

Чудеше се какво ли правят Сам и Маджи. Майка му стара, това момче се справяше много добре!

* * *

Хеликоптерът се приземи, като вдигна цели пластове пясък и ги завъртя в гъсти жълти облаци. Толкова непроницаема бе вихрушката около машината, че Сам разбра, че кацат, чак когато плъзгачите потънаха в пясъка с неприятно стържене.

Бяха останали във въздуха повече отколкото се очакваше. Заради малък навигационен проблем: пилотът изгуби посоката. Ясно, че той беше виновен, защото беше немислимо да се допусне, че шатрата на Азаз-Варак е издигната не там, където трябва. Накрая все пак откриха палатковия лагер.

Облаците пясък се утаиха и Питър Лори отвори вратичката. Пустинното слънце грееше ослепително. Сам се хвана за ръката на Мадж, докато излизаха от машината. Слънцето прежуряше, а пясъкът под краката им направо вреше. „Абе тия ни докараха на майната си!“

— Айии! Айии! Айии! Айии!

Пищяха и прииждаха отвсякъде араби с чалми. Вятърът подмяташе чаршафоподобните им роби като корабни платна. Питър Лори и Борис Карлоф застанаха от двете страни на Сам и го сграбчиха за ръцете, сякаш водеха животно на заколение. Мадж стоеше отпред, някак наежена да го защити, помисли си Девъро с известно неудобство. Тичащите към тях чаршафи и чалми постепенно образуваха две успоредни редици, а коридорът между тях водеше малко нагоре по склона на една дюна към най-голямата шатра. Гласът на Питър Лори се извиси над всички:

— Айии! Око на сокола! Гръмовержецо! Повелителю на всички ханове и шейх на шейховете!

Обърна се към Сам и изрева още по-високо:

— На колене! Кирлива бяла хиена!

— Какво? — Девъро не искаше да противоречи, просто мислеше, че панталоните му ще се подпалят от врящия пясък.

— По-добре да коленичиш — изръмжа Борис Карлоф, — ако не искаш да те набучат на кол.

На пясъка наистина беше много неприятно. И съвсем по човешки Сам се притесни за Мадж, която бе с доста къса пола. Премигна и се обърна към нея.

Напразно се притесняваше. Мадж не бе коленичила. Стоеше си права малко встрани. В малко театрална поза.

— Кучка такава — изсъска Девъро.

— Пази си главата — отвърна му тя шепнешком. — В преносен смисъл.

— Айии! Посрещнете принца на светкавиците и гръмотевиците! — изкрещя Питър Лори.

В дъното на коридора от чаршафи и чалми около шатрата започна суетене. Двама дребосъка отметнаха чергилото пред входа и се проснаха на земята с лица, заровени в пясъка. От сянката на вътрешността се появи мъж, който беше пълен антипод на големите приготовления за посрещането му.

Принцът на светкавиците и гръмотевиците се оказа един хилав, дребен арабин. От гънките на увития около телцето му чаршаф надничаше навярно най-грозното лице, което Девъро бе виждал. Под дългия, тънък и увиснал нос, горната устна бе толкова закривена, че гъстите му черни мустаци сякаш излизаха из ноздрите. Цветът на кожата му — където се виждаше — бе светлобежов и подчертаваше тъмните кръгове под очите.

Азаз-Варак приближаваше, стиснал устни, ноздрите му бяха наострени, главата му се полюшваше, очите му бяха приковани в Мадж. Когато заговори, в пискливия му глас се усещаше известно достойнство.

— Жените в леговището на лъва, тези от харема де… никоя от тях не знае какви тежки отговорности лежат върху плещите ми. Искаш ли да тй подаря камила, госпожо?

Мадж поклати отрицателно глава също с достойнство. Азаз-Варак не сваляше очи от нея.

— Две камили?… Тогава самолета?

— В траур съм — рече Мадж твърдо, но с уважение. — Заможният ми шейх се спомина, точно след като Луната изпълни последната си четвъртина. Знаеш какво повелява Коранът, нали?

Очите на Азаз-Варак под тежките клепачи се изпълниха с разочарование. Примлясна един-два пъти с изкривените си устни, преди да отговори:

— Ах, това неприятно бреме на религията ни. Остават ти още две четвъртини от Луната, за да оцелееш. Дано шейхът ти остане при Аллах. Когато изтече срокът на траура ти, може би ще посетиш палатите ми, а?

— Ще видим. А сега придружителят ми е гладен. По волята на Аллах той ме закриля. Но няма да може да го прави, ако припадне.

Азаз-Варак огледа Сам, сякаш на пясъка лежеше жертвено животно за курбан:

— Тогава значи изпълнява две задачи. За едната заслужава награда, за другата — презрение. Ставай, куче въшливо, да видиш шатрата на орела.

— Там ще хапнем, така ли? — Девъро се опита да пусне най-благодарната си усмивка, докато се изправяше.

— Ще споделиш трапезата ми като си свършим работата. Моли се на Аллах да свършим, преди северните снегове да са дошли в пустинята. Донесе ли гадното споразумение?

Девъро кимна утвърдително.

— А ти донесе ли телешко варено?

— Млък! — изкрещя Питър Лори.

— Госпожо — обърна се Азаз-Варак към Мадж, — моите слуги ще изпълнят всяко ваше желание. Палатите ми са прекрасни, ще ви харесат.

— Изкушавате ме. Да видим къде ще съм след около месец, а? — тя намигна на Азаз-Варак. Той облиза няколко пъти кривите си устни, после щракна с пръсти и пое към орловата си палатка.

Минутите течаха, прерастваха в четвърт час, в половин час, в час и накрая минаха два часа. Девъро искрено вярваше, че това е краят. Една обещаваща адвокатска кариера вървеше към крах чрез глад в забравена от Бога пустиня на около седемдесет мили южно от някакво място със смешното име Тизи Узу в Северна Африка.

Още по-смешен изглеждаше краят в присъствието на Азаз-Варак, който размишляваше надълго и нашироко върху всяка дума от споразумението за ограничено партньорство на компания „Шепърд“, а десетина араби надничаха през рамото му и спореха шумно помежду си. Всяка страница се обсъждаше така, сякаш бе единствената; всяка по-завъртяна и ненужна юридическа формулировка се разнищваше до дупка за значение, каквото никой не би открил и каквото всъщност нямаше. Сам виждаше съвсем ясно парадокса: трудно разбираемият за обикновените хора юридически жаргон, с който всеки адвокат си изкарваше прехраната, сега с всяка измината минута го отдалечаваше от собственото му оцеляване.

През болния му мозък премина една налудничава мисъл: ако всички юридически документи бяха писани така, че да стават разбираеми по време на ядене и всички блюда се отменяха до постигането на устно съгласие, ефективността на правосъдието щеше да е къде-къде по-висока. А повечето от адвокатите, които познаваше, щяха да останат без работа.

Непрекъснато някой от министрите на Азаз-Варак грабваше страница от споразумението и на перфектен английски го питаше какво означава този или онзи абзац. Дежурният отговор на Девъро бе, че това е стандартна клауза, която макар и задължителна, няма кой знае какво значение.

Щом не е важна, защо стилът е така объркващ? Само важните клаузи се вписват с неясни фрази; иначе защо ще се прикриват зад сложни изрази.

И още — добрите неща се изразяват ясно, а неприятните обикновено се прикриват зад мъгляви думи. Стандартна клауза не означава ли неизгодна клауза?

И така до безкрайност. Докато в един момент Сам не издържа и закрещя.

Нищо друго, само крещеше.

Азаз-Варак и министрите му го погледнаха. Кимнаха едновременно, сякаш искаха да кажат: „Разбрахме те добре“. И пак се запрепираха на скапания си арабски език.

В този момент тъмна мъгла замрежи погледа му и последното, което си спомняше, бяха думите на шейха на шейховете, изречени с пискливия му глас:

— Сребърните снегове достигнаха пустинята. Тези гадни документи са като следи от камила в пясъчна буря, те нямат никакъв смисъл. Никакво значение, което би могло да предизвика гнева на Аллах или на международните власти. Като благосклонен и всезнаещ човек, ги подписах. Не че съм съгласен с ужасяващите твърдения, които трябваше да изслушам, а защото искам само да помогна за обединяването на света в любовта, куче омразно такова.

Азаз-Варак се надигна от купчината възглавници под задника му. Няколко превити на две министри го съпроводиха до една разделителна завеса в шатрата, зад която шейхът се скри.

Питър Лори се приближи до Сам с договора в ръка. Подаде му го и прошепна:

— Пъхай го в джоба. Да не го види пак окото на сокола, че тогава — не знам…

— Соколът става ли за ядене?

Притеснено, арабчето се втренчи в него:

— Очите ти плуват в орбитите си, Абдул Девъро — рече той. — Вярвай на Корана, книга четвърта, параграф първи.

— Какво по дяволите означава това? — промълви със сетни сили Сам.

— Свети празници бяха дадени и на невярващите и те вече не бяха неверници.

— Означава ли това, че ще ядем?

— Да. Повелителят на хановете е поръчал любимото си блюдо: варени камилски ташаци, задушени в стомах от пустинен плъх.

— Айиии! — изпищя Девъро пребледнял и скочи от земята. Мандалото падна, оттук-нататък не му оставаше нищо друго, освен пълно самоунищожение. Краят бе съвсем близо. Разрушителни сили искаха той да свърши в ужасни мъки.

Така да бъде. Ще посрещне смъртта без колебание. Твърдо. Без да размишлява, само с неудържим гняв. Прескочи възглавниците и килимите и изскочи навън. Слънцето клонеше към залез; краят му щеше да дойде с оранжевите отражения на залязващия диск над пустинния хоризонт.

Варени ташаци! Стомах на плъх!

— Мадж! Мадж!

Трябваше да я намери! Тя можеше да разкаже на майка му и на Аарон Пинкъс за неговата кончина. Нека знаят, че е посрещнал смело смъртта.

— Мадж! Къде си?!

Когато чу гласа й, усети объркване, съвсем различно от усещанията на онези, които са пред умиране.

— Здрасти, сладур! Ела насам. Виж какво става. Няма да повярваш!

Сам се обърна с крака, заровени в пясъка до кокалчетата, пресъхналите му устни трепереха. На петдесетина метра няколко араби се бяха скупчили пред хеликоптера и надничаха в пилотската кабина.

Съвсем объркан, Девъро се повлече натам. Арабите се размърмориха, но му направиха място да мине. Сам се хвана за ръба на прозореца и се надигна да види какво става вътре. Беше лесно, защото машината бе затънала надълбоко в пясъка.

Само че нямаше какво да гледа, трябваше да слуша.

Непрекъснато, оглушително пращене се носеше от таблото за управление и резонираше в стените на тясната кабина. Мадж седеше на мястото на помощник-пилота, блузата й бе разкопчана почти до долу.

От радиото долетя глас, от който Сам се смрази; за един миг убийствен ужас го накара да забрави и глада и изтощението.