Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Сам забеляза, че непознатите лица в Махенфелд си приличаха по едно нещо. Всичките бяха с мускули, надути до пръсване. Сякаш цял живот са пренасяли огромни камъни под зоркия поглед на затворнически пазачи. Като стана дума за поглед, очите им също бяха еднакви. Изглеждаха някак сънливи, с полупритворени клепачи. Но само на пръв поглед. Ако се взре в тях, човек щеше да види неспокойното им шарене във всички посоки, почти нищо не оставаше незабелязано.

Единият от тях бе висок, рус мъж, сякаш излязъл от телевизионна реклама за скандинавски пури. Имаше един чернокож, който за щяло и за нещяло поклащаше мълчаливо глава, а когато имаше да каже нещо, говореше с английски акцент, ошлайфан из университетските аудитории. Третият имаше тъмна кожа и остри, северни черти на лицето и говореше като хората от персонала на хотел „Савоя“. Двама бяха французи и май се занимаваха с лодки. Дългокос мъжага с тесни, впити панталони пристъпяше гордо и си въртеше задника, сякаш танцуваше танго — явно бе италианец. Седмият бе грък, имаше дивашки поглед и червена кърпа на врата. Все разправяше вицове, които останалите не можеха съвсем да разберат.

Разговаряха помежду си с някаква задушевна учтивост и с маниери, каквито могат да се научат само във висшите богаташки среди. Единствено в очите им се четеше недоверие. Но в гостната на Шато Махенфелд те се чувстваха като у дома си. Ястребът събра всички там преди късната вечеря.

Бяха заедно, но от съображения за сигурност нямаше запознанства. Никакви имена.

Сам се върна в имението в седем. Щеше да стигне поне един часа по-рано, но се наложи да върви пеша последните пет мили от пътя до Махенфелд, защото се оказа, че на такситата в Зермат е забранено да пътуват извън определени граници в тази посока. Рудолф го нямаше никакъв. Опита се да открие телефона на имението в едно бюро за информация, но там му казаха, че такова място не съществува.

Това можеше съвсем да го обезсърчи, ако не беше Вариант седми. Той знаеше кога едно дело може да бъде спечелено.

Макензи го посрещна със смесени чувства. Беше доволен, че се е върнал толкова скоро с финансовите бумаги, но окачестви постъпката му по отношение на Реджайна като крайно некавалерска. Момичето си го биваше, а сега Сам нямало да може да се сбогува с нея.

Защо?

Защото багажът й бил изпратен на летището. Джини си заминавала за Калифорния. Щяла да мине през Рим да поразгледа музеите.

„Значи, чао, Джини“ — помисли си Девъро. Това леко го натъжи, но трябваше да мисли за своя Вариант седми. Времето за действие май бе настъпило.

Макензи му каза, че първата вечер няма да се говори за работа. Щяха да си побъбрят, да се разходят из градината, по един коктейл, вечеря, бренди и — толкоз. Защо ли? Защото на момчетата щеше да им трябва време да се преценят един друг, да проверят стаите си за микрофони, да смажат оръжието си и изобщо да се уверят, че Махенфелд не е някакъв капан на Интерпол. Да не се притеснявал Сам, ако чуе шумове през нощта — повечето от бойците щели сами да излязат на разузнаване. И това щяло да е от полза, защото като се натъкнат един на друг, щели да разберат, че не са събрани случайни хора и че им предстои сериозна обща работа.

На сутринта, когато всички са отпочинали, Ястребът щял да им направи първия инструктаж. Преди това обаче сигурно щял да се сбогува със Сам. Естествено, щял да тъгува за младия си приятел. Но трябвало да удържи на генералската си дума, това сплотявало бойците.

Девъро си бил свършил работата. Рудолф щял да го откара до Зермат, за да хване сутрешния влак за Цюрих, а от там привечер имало самолет за Ню Йорк.

Но Сам трябвало да знае едно нещо, за да не се изненадва и притеснява. Около месец двама сътрудници на първия инвеститор на компания „Шепърд“ — г-н Делакроче, щели да поддържат с него тесни връзки. Казвали се май Железният пръст и Месарят. Това била временна уговорка, нищо опасно нямало.

Да. Сам разбираше. Не беше необходимо да му се обяснява повече.

Девъро сметна разговора за приключен. Каза, че ще се обръсне, ще вземе душ, за да свали потта от тялото си след петкилометровата разходка в планината, и ще слезе за коктейла.

В стаята си Сам откри ножиците, с които Джини преряза ластика на долните му гащи и с тях разкрои лист хартия на седем еднакви лентички — десет на три сантиметра. На всяко написа един и същ текст:

„Жизнено важно е да се видим в моята стая — на третия етаж, откъм гърба на къщата, последната врата вдясно на северния коридор. Точно в 2 часа през нощта. От това зависи животът ви. Аз съм ваш приятел. Не забравяйте — в 2 часа!“

Грижливо сгъна листчетата, така че да могат да се скрият в дланта му и ги прибра в джоба на сакото. От куфарчето извади картончетата с номерата на банковите сметки и кодовете за теглене на суми от тях и ги пъхна в джоба на панталона. Това бяха върховните му козове. Неустоимите!

После слезе в гостната и пусна в действие всичко от етикецията на общуването, на което го бяха възпитавали в елитния Бостън. Здрависа се с всички.

И предаде на всеки поканата си.

* * *

Към един и половина се приготви да ги чака. Първи се появи италианецът, ръцете му бяха скрити в лъскави, тесни черни ръкавици, на краката имаше балетни обувки с гумени подметки с грайфери. След него един по един дойдоха и останалите в не по-различно облекло. Всички бяха с ръкавици и с меки обувки или маратонки, тъмни или черни пуловери, тесни панталони с широки колани, по които висяха още по-широки ножове, малки кобури с една-единствена каишка върху миниатюрните пистолети и няколко навивки тънка жица.

„Заедно представляват съвсем професионална група от психопати“ — мислеше си Сам, докато им обясняваше с леко наставнически тон, че могат да се отпуснат, да се настанят удобно и който иска, да пуши.

Всички се бяха отпуснали и повечето вече пушеха, та това не му се стори добро като начало. Но обикновено нещата, които започваха зле, накрая стигаха до най-добрия възможен край.

Затова продължи. Отначало — спокойно. С това как в древни времена племенният човек обръщал поглед към небесата в деня преди решителна битка, за да потърси утеха от онова, което не можел съвсем да разбере. Защото намирал успокоение в примитивната вяра. Природните явления имали структура, имали някаква организация и това означавало, че трябвало да съществува сила, разум или всезнаещ интелект, който да разбира всичко наоколо. И в същото време да остава неразбираем.

Имало красота в тази липса на разбиране, защото хората се стремели да надминат своите възможности, да се доближат до всевиждащата и всезнаеща сила, създала земята, тях самите, която ги познавала и обичала.

Без този стремеж човекът бил най-обикновено животно. С него той се извисявал и съчувствието станало част от него.

Сам обясни, че символите и имената сами по себе си не са от значение, защото всички религии са свързани помежду си. Важното било разграничаването на доброто от злото. Но символите и титлите носели мистицизъм и спокойствие за милиони хора по света. Вярата. Бедните и потиснатите се молели на тях, чакали от тях съчувствие и надежда. И за милиони хора тези символи били единствената топла светлина в техните нескончаеми зими от мрак.

Тук Девъро направи пауза. Време беше да повиши малко тона:

— Джентълмени, от вас се иска да извършите такова ужасно престъпление, че всяко зло пред него бледнее, престъпление, което е твърде възможно и да не успее и може само да приближи всеки от вас до смъртта, или до присъда, с която ще бъдете обречени на мизерно вегетиране зад решетките до края на живота си. Защото между стените на тази къща живее човек, който ще ви лиши от най-ценното! От свободата! От живота ви! Той си мисли, че може да извърши невъзможното. Нездравият му разум е убеден, че може да преодолее бързата и ужасяваща реакция и да избегне отмъщението на целия свят! Той иска да ви поведе към лакомите лапи на забравата. Иска да отвлече главата на римокатолическата църква! С една дума — луд човек!

Сам спря. По ред започна да изучава лицата им. Цигарите им горяха нахалост във въздуха, зяпнали бяха от почуда, очите им щяха да изскочат от напрежение, ако не беше парализиращата сила на шока.

А така! Шашна ги! Правосъдието лежеше в дланта му! А думите, които току-що изрече, ги връхлетяха като гръмотевици!

Време беше да ги довърши с най-силните козове. Неустоимите цифри — номера и кодови думи, с които всеки от тях щеше да стане богат. Много, много богат. Без да са направили нищо, ако не се смята желанието им да се предпазят от вечната забрава.

— Джентълмени, разбирам, че сте покрусени и ме боли да ви гледам такива. Боли ме, че аз трябваше да ви причиня това. Както заявил великият римлянин Марк Аврелий, „Трябва да правим каквото трябва тогава, когато съдбата изисква да го направим“. А пък индийският пророк Бага Нишяд отбелязал: „Кофите изплакани сълзи могат да се изсипят върху семената и оризът ще роди зърна като диаманти“. Аз нямам диаманти, джентълмени, но за всеки от вас съм запазил по едно богатство. Заслужена награда. Пари, които ще облекчат болката ви и ще ви върнат към свободата, където няма страх, няма забрава. Ето. Давам ви тези малки картончета. Всяко от тях е паспорт към личното ви благоденствие. Позволете ми да ви обясня. И Сам взе, че им обясни.

А седмината подофицери разглеждаха картончетата и си хвърляха по някой поглед.

— Говорите ли френски? — попита го единият от французите.

Девъро се разсмя, при това с доста леко сърце:

— Хабер си нямам…

— Благодаря — рече французина и се обърна към останалите. — Vous parlez tous français?^[1]

Всички кимнаха утвърдително.

И започнаха да си приказват на френски.

Тихо. Бързо. Накрая седемте глави пак кимнаха утвърдително. Сам беше трогнат, сигурно обсъждаха как да му благодарят, мислеше си той.

Затова остана като гръмнат, когато двама от тях го сграбчиха, обърнаха го с лице към пода и започнаха да овързват китките на ръцете му с жица.

— Какво правите, бе? Защо ми връзвате ръцете? Ама какво е това? — викаше той, и въртеше глава към гръка, който свали червената си кърпа от врата и я навиваше на лента.

— Ами това? Какви са тия работи, бе?

Около него се чуваха странни металически прищраквания, точно както при проверяване на оръжие преди стрелба.

— Ние имаме съчувствието, за което говорехте, мосю — рече му французинът. — И затуй на всеки разрешаваме да си завърже очите, преди да го екзекутираме.

— Каквооо!?

— Смелост, синьоре — обади се италианецът. — Добре си знаем занаята. Или приемаме залозите, или не участваме в играта.

— Уха! — изрева викингът. — Т’ва е игра, брато. Едни печелят, други губят. Ти изгуби.

— Каквооо!?

— Носете го долу на плочника — нареди вторият французин. — Ако някой ни срещне, ще кажем, че тренираме.

— Мак! Мааак! Маааак!

Поведоха го по коридора. Няколко чифта ръце запушваха устата му. Сам започна да ги хапе.

— Хоукинс! Къде си, твойта мама да… ъх,… ъх…

Ръцете пак се стовариха върху лицето му. Групата напредваше доста бързо по коридора към стълбището. Девъро отново успя да отвори уста и впи зъби в плътта пред нея. Ръцете инстинктивно се отдръпнаха. Сам ритна с крака назад и за миг се освободи.

Преди да са го сграбчили отново, хукна напред и се хвърли презглава по извитата стълба надолу. Докато се търкаляше, виковете му огласяха цялата къща:

— Хоукинс! Излез, копеле мръсно! Тия идиоти ще ме убият.

Подмяташе се той надолу по стъпалата, главата му се удряше в стената, с рамене поемаше лашкането в стената при всеки завой на стълбите. Виковете му ставаха все по-нечленоразделни, но цялостното им съдържание не можеше да се сбърка:

— Лай-на-ри! Го-ве-да! Ох! Патлаци! Ох! Твойта мама, скапаняк такъв! Ъх! Ох! Хоукинс! Ааа! Главата ми! Ох!

На края на стълбите приличаше на денк с мръсни дрехи. Откъм гостната, под сводестия вход се появи Ястребът с пура между зъбите и свитък карти в ръката. Погледна към Сам на пода и после към подофицерите си горе.

— Мама му стара, момче! Това променя всичко!

* * *

Пак му взеха дрехите. Този път обаче в гардероба нямаше дори парцал. Рудолф му носеше храна.

Ястребът му обясни, че с много зор успял да убеди хората си да не го убиват — накрая се съгласили, макар това да не им харесвало.

— Честно казано, за малко да избухне метеж, преди да сме си разпределили цветовете — рече му Хоукинс на другата сутрин.

— Преди какво? Всъщност, няма значение, не ми казвай.

— Истина ти казвам, синко. Бях принуден да взема строги мерки и трябваше да им припомням, че при подобни случаи — независимо от консенсуса — ничия заповед не може да е над тази на командващия генерал. По едно време бяха готови да зарежат всичко и да си тръгнат, но аз зная как да се оправям с такива вироглавци. Очите им говорят, синко. Винаги очите ще гледаш.

— Не мога да разбера — призна си откровено Девъро. — Говорих толкова ясно. Разнищих всичко от игла до конец. Как се е стигнало дотук, какви са мотивите. Ами с парите! Като се сетя само! В ръцете ми бяха!

— Било ти е в ръцете на баба ми хвърчилото — отговори му лаконично Ястребът. — Допуснал си две големи грешки. Първо, предположил си, че такива изискани офицери като тях ще приемат пари, без да са ги заслужили…

— Аа, само не това! — прекъсна го с рев Девъро. — Не ми ги пробутвай тия глупости за благородните престъпници! Каквото и да е, не вярвам на такива приказки!

— Мисля, че грешиш, момко, но щом казваш, тогава остава втората ти грешка.

— И каква е тя?

— Един от най-старите капани на Интерпол се състои в следното: открива се солидна банкова сметка и се пуска някой да я наблюдава. Изненадан съм, че не го знаеш. Ти, приятелю, откри седем сметки наведнъж.

Сам се шмугна под одеялото и се зави презглава. За жалост, не можеше да обори с нищо думите на Макензи.

— Виж, Сам, животът е низ от клетки, някои са свързани, повечето обаче са си отделни. Отвреме-навреме свързаните трябва да доказват целесъобразността на връзката между тях. Ти, значи, ми спаси живота в Пекин. Събра всичките си знания и опит и ме спаси от оная забрава, за която така пространно си говорил. Снощи, в Швейцария, аз ти спасих живота. Като използвах моя опит и моите знания. Квит сме. Клетките ни по това направление вече не са свързани. Така че, не се разстройвай, синко. Повече не мога да поемам отговорност, честна генералска.

* * *

Към края на втората седмица Сам вече не се съмняваше, че ще откачи напълно. Самата мисъл за дрехи го побъркваше. През целия си живот бе смятал дрехите за неизменна част от всекидневието — понякога доставяха радост или задоволяваха егоистични чувства — но никога не бяха обект на мисли в продължение на толкова много дни.

„Я, какво хубаво сако. И цената е нормална. Вземи си го. Ризи ли? Майка му го съветваше да си купи ризи. Какво им е на тия? Не съм прокурор, а адвокат. Добре, добре. Ризи и сиви фланели. Ами чорапи? По неизвестни причини в чекмеджето на бюрото му винаги имаше чифт чорапи. И долни гащи и носни кърпи. Костюми купуваше много рядко, един-два пъти в живота си, за разни специални случаи. Но така и не се изкуши да си ушие поне един при шивач. А в шибаната армия държеше цивилните си дрехи винаги да са му под ръка, не за друго, а защото бяха по-различни от омразната униформа. Дрехите никога не са били важен фактор в живота му.“

Сега бяха.

Но неволята бе майка на изобретателността. И в случая едва ли можеше да има по-добро доказателство за правотата на тази поговорка. И Сам изобретяваше, като основната цел на изобретенията му бе свързана с коренната промяна на положението му.

Това трябваше да става постепенно, чрез налични други възможности. След като бе толкова тясно свързан с дейността на компания „Шепърд“, след като, така да се каже, се бе накиснал до уши в тази престъпна тиня, и вече всички пътища за излизане от нея бяха отрязани, какъв смисъл имаше да се бори още? Животът май наистина бе низ от клетки и той бе заключен в една от тях с табелка Макензи Хоукинс и с четиридесет милиона долара накуп, които бяха доста мангизи.

Вероятно, само вероятно, отрицателното му отношение бе разрушаващо. Може би, само може би, трябваше да насочи енергията си към по-продуктивни действия, да намери области, в които можеше да помогне. В края на краищата имаше една неизменна последна възможност. Компания „Шепърд“ можеше да хвръкне във въздуха и тогава доста осколки щяха да проникнат и в скривалището на втория и единствен щатен служител на фирмата според регистрационните документи.

Това бяха хипотезите, които в началото на третата седмица той започна да формулира с думи — първоначално, като спираше насред изречението — при всекидневните посещения на Макензи. Но скоро разбра, че само споменаването им не бе достатъчно убедително. Ястребът трябваше да разбере, че мозъкът му работи, да забележи сам преобразяването му.

В сряда вече стигна до следното:

— Мак, мислил ли си за правните аспекти след… как да ти кажа, след…

— Операция „Нулева зона“ е разработена без грешка. Какви правни аспекти? Мисля, че ти се справи блестящо в тази област.

— Не зная. Бая оплетени случаи съм оправял с пазарлъци. От Бостън до Пекин.

— За какво говориш?

— Нищо. Помислих си само… ама, нищо де. Но в четвъртък му сервира друго:

— Може да има някои последици… след тази „Нулева зона“… за които навярно не си се сетил. В ръководството на компанията може да се появи тумор, който да я разяде отвътре.

— Изразявай се по-ясно, момко.

— Ами… Я по-добре да говорим за друго. Това са само хипотези. Каква беше тази дандания следобед? Звучеше много внушително.

Ястребът го изгледа продължително, преди да отговори:

— Уха! Голяма патаклама падна. Няма нищо по-хубаво от точността във военните маневри! Чак сърцето ми се разтуптя! Какво беше това, дето ми го разправяше? За тумора де.

— А-а, забрави го. Старият ми мозък си търси с нещо да се занимава. Маневрите наистина ли са толкова… жестоки?

— Да — Хоукинс претърколи пурата между зъбите си от единия до другия край на устата. — Мисля, че вървят много добре.

В петък:

— Как беше практиката днес?

— Практика ли? Абе, момче, това не е практика? Това са маневри.

— Извинявай. Та как минаха маневрите?

— Малко вяло. Имаме някои малки затруднения.

— Съжалявам. Но вярвам, че ще се справиш.

— Ммм, да… — Ястребът кръстосваше пред леглото му, пурата в устата му съвсем се скашка. — Май ще се наложи да наема и няколко души за отвличане на вниманието. Не повече от трима. Да, бях разсеян днес. И мама му стара, Сам, досега да съм на бойното поле, ако не бяха твоите номера.

— Казах ти вече. Наистина съжалявам за всичко. Аз се бях разсеял…

Макензи спря и го погледна изпитателно:

— Искрен ли си?

— Да — отговори Девъро бавно, но уверено. — Първото нещо, което трябва да знае един адвокат, е, че трябва да работи с факти, с неоспорими доказателства. Абсолютно доказани, не само донякъде и отчасти. Аз забравих това. И искрено съжалявам.

— Няма да се правя, че разбирам нещо от тия глупости, но ако наистина се чувстваш така, както схващам от думите ти, какви ми ги плещеше вчера? И онзи ден? За някакви последици след операцията „Нулева зона“?

„Ааа, падна ли ми!? — както казват в Бостън“ — рече си на ум Девъро. Но по лицето му не трепна нито едно мускулче. Беше пак хладнокръвният адвокат, взел присърце интересите на клиента си.

— Добре, ще ти обясня. Знам ги тия попечителски сметки. С изключение на голямата, която предполагам, че е твоя, седмината ти подчинени (или техни пълномощници) могат да теглят от тях до триста хиляди с първия секретен код. Вторите секретни кодове са записани в други документи. На тези документи е необходим твоят подпис, за да бъдат освободени влоговете. Мисля, че ще изпратиш подписа си в Цюрих, преди да потеглиш към „Нулевата зона“. Прав ли съм дотук?

— Доста мислих върху това попечителство. Какво не му е наред?

— Нищо. Засега. С вторите секретни кодове всеки от седмината ще получи общо петстотин хиляди, нали така? Толкова е хонорарът им. Половин милион за операция „Нулева зона“. На всички по равно.

— Не е малко за шест седмици работа.

— Но трябва да се помисли и за друго. Договарянето с полицията по принцип може да включва и още много неща, освен имунитет. И не само чрез написване на книга, въпреки че доколкото знам, в последно време много пари се прехвърлят на доносници посредством издатели.

— За какво говориш? — Ястребът смачка фаса на пурата в таблата на леглото.

— Какво ще попречи на подофицерите ти да се обърнат чрез посредници, разбира се, към властите и да сключат отделни сделки? След свършен факт. Прибират ти парите, измъкват се от преследване, защото оказват сътрудничество. Не забравяй, че става дума за един от най-големите удари в историята. Освен това, което са взели от теб, защо да не натрупат още няколко хиляди, а?

Присвитите очи на Макензи се поотвориха с облекчение. И със самодоволство. Усмихна се победоносно и го попита:

— За това ли си се притеснил, приятелю?

— То не е за пренебрегване…

— В никакъв случай. Не го пренебрегвам изобщо. Никой от хората ми няма да направи такова нещо. Защото ще искат да изчезнат като горски зайци от настъпващ пожар. Няма да посмеят да изскочат на открито, за да не се сблъскат един с друг.

— Сега пък аз не разбирам за какво говориш — измърмори Сам, покрусен от самоувереността му.

Ястребът приседна на леглото му.

— И за това съм помислил, синко. И то ти ми даде тази идея. Ще се сбогувам с всеки един от тях поотделно, насаме. И на всеки ще дам открит чек за още половин милион. На всеки ще кажа, че само той получава допълнително възнаграждение. Защото като всеки добър командир, съм разбрал, че мисията е нямало да успее, без неговия изключителен принос в стратегията и тактиката на операцията. И така ще ги обвържа. При това, двойно. Никой няма да посмее да съобщи за престъпление, което не би било възможно, без неговата професионална помощ, особено пък като става дума за още половин милион. Освен това никой няма да иска останалите да разберат, че е бил награден с половин милион повече от другите.

— Майко мила! — Сам не можа да сдържи възхитата си.

— Клаузевиц показва, че не можеш да се биеш с берберските племена така, както с драгуните на краля. Въпрос на приложна тактика. Чат ли си?

Девъро пак бе поразен от размаха, с който действаше Ястребът.

— Божичко, но ти говориш за три и половина милиона долара! — възкликна той почти шепнешком.

— Браво, много бързо смяташ. И по милион за момичетата, това прави още четири милиона. Плюс първоначалните три и половина милиона за офицерите. А за твое сведение, въпреки че смятах да премисля отново, имам още един открит чек за теб. С него хонорарът ти ще се закръгли на един милион.

— Какво?

— Мисля, че от самото начало не можа да разбереш целта на онези четиридесет милиона начален капитал. Тази цифра не ми е щукнала ей така, изневиделица. Тя се оформи след много внимателни проучвания. Купих си едно книжле от Комисията по ценните книжа и борсите. В нея се обяснява към какво да се стремиш, за да гарантираш печалба на корпорацията си. Виж сега, преди фирмата ни да представи услугата си на пазара, трябваше да осигурим предварителни разходи за заплати от близо 15 милиона, след това имаше разходи по събирането на капитала под формата на пътни, дневни и джобни… ммм, малко те попритесних по това перо, но всичко бе за твое добро. Освен това — разходи за недвижимото имущество на корпорацията и за оборудване…

Тук слухът на Сам съвсем се разстрои. През бученето до ушите му долитаха само откъслечни фрази, като „самолетче за пет милиона“ и „късовълнова релейна система за връзка на стойност един-два милиона“, „ремонтни работи и подсигуряване на хранителни запаси“, „допълнителни канцеларии за компанията“. Но и те му бяха достатъчно, за да се замисли къде се намира. Чисто гол под чаршафосано одеяло някъде в Швейцария, или напълно облечен в директорски кабинет в сградата на „Крайслер“. За нещастие на бедния му стомах всичко му се събра накуп с краткото обобщение на Ястреба.

— В онази книжка доста подробно се описваше ликвидността на авоарите, които трябва да бъдат запазени като резервен капитал. Препоръчваше се те да бъдат между двайсет и пет и трийсет процента. След това проверих как е в нормалната търговска практика при споразумения за ограничено партньорство и открих, че обикновено са между десет и петнайсет процента. Това ми се стори недостатъчно. Поотпуснах му малко края и реших да заделя поне двайсет и пет процента. И ето какво се получи: прогнозираният бюджет възлизаше на трийсет милиона, взимаме го като базова стойност и прибавяме поне двайсет и пет процента от нея, което се равнява на десет милиона. Всичко четиридесет милиона — точно толкова, колкото събрах. Какво да се прави, това го изискват икономическите закони, а при тях отклониш ли се, разказва ти се играта, да знаеш.

Девъро беше онемял. Мозъкът му работеше бясно, но устата му бе като вдървена. Униформеният перко Макензи изведнъж се бе превърнал в мастития финансист Хоукинс. И това бе по-страшно от всички ужасни неща, които му бяха минавали през акъла. Желязната военна дисциплина (или липсата на такава), съчетана с безмилостните икономически закони (каквито вече и без това нямаше), образуваха военнопромишлен комплекс. Ястребът бе един вървящ военнопромишлен комплекс!

Ако преди Сам смяташе за наложително да спре Макензи, то сега просто бе длъжен да го стори на всяка цена.

— Ти си непобедим — промълви накрая Девъро. — Оттеглям всичките си предишни съмнения. Дай ми възможност да се включа, ама наистина да се включа в работата. Нека си заработя честно милиончето, а?