Робърт Лъдлъм
Пътят към Гандолфо (9)

ГЛАВА ОСМА

Веднага щом затвори вратата на хотелската си стая, Девъро разкъса плика. Отвътре извади правоъгълно листче от дебела хартия и се втренчи в него.

Беше разплащателен чек на негово име. За сумата от десет хиляди долара.

Абсурдна работа.

Всичко бе абсурдно; нищо нямаше смисъл.

Бе хвърлил униформата точно преди една седмица. При уволняването му нямаше никакви спънки; никакъв Броукмайкъл, никакви служебни проблеми в последния момент, защото се появи в канцеларията си само час преди формалната раздяла с армията. А когато отиде, имаше не само превръзка на лявото око, но и дебел бинт на дясната китка, по която пареха рани от изгаряния.

Изнесе се от апартамента си, изпрати нещата си в Бостън, но не замина в същата посока, защото едно гадно копеле на име Макензи Хоукинс настояваше, че се нуждае от „адвоката си“ в Ню Йорк. И така, Сам се сдоби с двустаен апартамент в хотел „Дрейк“ на Парк Авеню, предварително резервиран и платен. За един месец; Хоукинс смяташе, че това е достатъчен срок.

За какво? Макензи още не бил готов да му „открехне“. Но Сам не трябвало да се безпокои, всичко било „включено в графа разходи“.

Чия графа разходи?

На корпорацията.

Каква корпорация?

Тази, която Сам скоро щял да регистрира.

Пълен абсурд!

Бълнувания за четиридесет милиона долара, които направо плачеха за челна лоботомия.

И сега — чек за десет хиляди долара. Чисти, без данък и без разписка.

Да ти умре конят от гъдел! Хоукинс не можеше да си позволи това. Освен това бе стигнал твърде далеч. Никой не изпраща на друг човек (особено пък на адвокат) десет бона без всякакво обяснение. Откачена работа.

Сам отиде до телефона, провери в обърканите инструкции как се борави с него и набра номера на Макензи.

— Мама му стара, момко! Що за възпитание е твоето!? Можеше да кажеш поне едно „благодаря“.

— За какъв дявол? За съучастието ми в кражба ли? Откъде си взел десет хиляди долара?

— От банката.

— От твоите спестявания ли?

— Позна. Сам се обрах.

— Но защо?

От Вашингтон последва кратка пауза.

— От тебе научих тази дума, синко. Мисля, че го нарече договор с адвокат.

Втора пауза. Този път в Ню Йорк.

— Доколкото си спомням, казах, че съм навярно единственият адвокат, сключил договор за някакъв шантаж, който може да го прати на разстрел.

— Това са твои думи. И аз пожелах да поправя впечатлението ти. Искам да знаеш, че ценя високо работата ти. Не ми се ще да мислиш, че те подценявам.

— Стига глупости! Знам, че не можеш да си го позволиш, а освен това не съм свършил работа и за пет пари.

— Слушай, момко, аз по-добре знам какво мога да си позволя и какво не. И освен това не е вярно, че не си направил нищо за мен. Та ти ме измъкна от Китай четири хиляди години преди да изтече срока на присъдата ми.

— Това няма нищо общо. Исках да кажа…

— А утре ще бъде първият ти работен ден — прекъсна го Ястребът. — Няма да се преработиш, но все пак ще започнеш.

Този път паузата в Ню Йорк бе доста по-дълга.

— Преди да кажеш каквото и да било, трябва да ти напомня, че като действащ юрист съм принуден да спазвам професионална етика, която е строго специфична. Няма да направя нищо, което може да застраши адвокатската ми кариера.

Хоукинс му отвърна веднага гръмогласно:

— Не ще и дума! Мама му стара, момко, не желая нечестен адвокат в моята корпорация. Не бих желал името на такъв човек във ведомостта…

— Мак! — изпищя отчаяно Девъро. — Да не искаш да кажеш, че си направил ведомост за заплати?

— Не. Пошегувах се. Но идеята е превъзходна. Сам едва удържаше нервите си:

— Моля те. Мо-ля те! В Бостън има адвокатска кантора и един прекрасен човечец, който някой ден ще стане върховен съдия. Той очаква да се върна при него на работа след седмица-две и няма да погледне с добро око на ангажимента ми към друг човек докато съм в отпуск. А ти ми каза, че ти трябвам за не повече от три — четири седмици. Така че, никаква ведомост.

— Добре — съгласи се тъжно Хоукинс.

— Казвай сега какво има да се прави утре. Ще си начислявам дневен хонорар, който накрая ще извадя от десетте хиляди и ще ти пратя остатъка в края на месеца. От Бостън.

— О, не се притеснявай за това.

— Напротив, притеснявам се. Трябва да ти кажа също, че нямам разрешително да практикувам в щата Ню Йорк. Ще се наложи вероятно да платя на друг адвокат; зависи каква ще бъде поръчката ти. Предполагам, че тя включва подготвяне на документи за регистриране на корпорацията ти — Девъро запали цигара. Почувства облекчение от това, че ръцете му не трепереха.

— Още не. Но и това ще стане след ден-два. Утре искам да провериш положението на един човек на име Делакроче. Анджело Делакроче. Живее в Скарсдейл. Притежава няколко компании в Ню Йорк.

— Какво означава „да проверя положението“?

— Ами, дочух, че имал проблеми в бизнеса. Бих искал да знам дали са сериозни. А може и да ги е оправил. Интересува ме, така да се каже, сегашното му благополучие.

— Благополучие ли?

— Да. В смисъл дали още крета или вече са го тикнали в затвора.

Девъро помълча известно време, после заговори бавно, сякаш обясняваше на дете:

— Аз съм адвокат, а не частен детектив. Това, за което говориш, го вършат адвокати само в телевизионните сериали.

Макензи Хоукинс не се забави с отговора:

— Направо не ми се вярва. Когато човек иска да стане акционер на корпорация, адвокатът на компанията трябва да провери благосъстоянието му, нали така?

— Е, предполагам, че това зависи от процента на дяловото му участие.

— Значително е.

— Значи тоя Анджело Делакроче е проявил интерес?

— Може и така да се каже. Но не бих искал да си помисли, че го подозирам в нещо и го проучвам, нали разбираш?

Девъро забеляза, че ръката му започна леко да трепери. Това бе лош признак; не толкова, колкото болките в стомаха, но все пак лош.

— Имам пак странното чувство, че не ми казваш всичко, което трябва.

— Всяко нещо с времето си. Можеш ли да свършиш тая работа?

— Виж сега, тук има една фирма, с която моята кантора има вземане-даване, всъщност имаше някога. Може би продължава да има. Те навярно ще ми помогнат.

— Чудесно. Свържи се с тях. Но не забравяй, Сам, че отношенията ни са като между адвокат и клиент. Все едно, че си имаш работа с лекар, свещеник или с добра проститутка; не споменавай името ми.

— Можеше да си спестиш това уточнение, не съм ахмак — рече Девъро.

По дяволите! Стомахът му се бунтуваше. Затвори телефона.

* * *

— Анджело Делакроче! — Джеси Бартън, старши партньор и син на основателя на „Бартън енд Уисълуайт“, искрено се разсмя. — Сам, ама тебе наистина те е нямало доста време!

— Толкова ли съм гола вода?

— Ще ти го кажа по друг начин. Ако нашият общ приятел в Бостън и някогашен твой работодател (надявам се, че все още е такъв) Аарон Пинкъс разбере, че сериозно готвиш някаква сделка с Делакроче, ще се обади на майка ти.

— Значи съвсем съм дезориентиран?

— Не се майтапя. Аарон ще те вземе за ненормален и лично ще свали табелката с името ти от входа на кантората — Бартън се наведе напред. — Делакроче е от Коза Ностра. Стои толкова високо в йерархията на изнудвачите, че отвсякъде го канят на официални банкети. И, естествено, е недосегаем. Побъркал е и прокурори, и следователи. Не че не се опитват, но просто не могат да го спипат.

— Тогава Аарон не трябва да научи за невинното ми проучване — доверително му пошушна Сам.

— Това, че ми се довери, не трябва да те притеснява. Всъщност, твоят клиент наистина ли е толкова наивен?

Стомахът на Сам бързаше да отговори вместо него. Трябваше веднага да каже нещо, за да заглуши звука:

— Според мен, да. Но му дължа услуга, Джеси. Спаси ми кожата в Индокитай.

— Разбирам.

— Така че, въпросът е важен за мен — продължи Сам. — Значи смяташ, че е абсолютна лудост? Да си има работа с този Делакроче?

— Ако не ми вярваш, сега ще видиш — рече Бартън и посегна към телефона. — Госпожице Демпси, моля, свържете ме с Фил Йенсен — Джеси остави слушалката. — Йенсен е заместник-главен прокурор. Във федералната, не в градската прокуратура. Откакто е там, преследва Делакроче; ще станат вече три години. Йенсен се отказа от сладка служба за шейсет хиляди, за да гони престъпници.

— Похвално.

— Ами, глупости. Иска да става сенатор или нещо повече. Там са големите мангизи… — телефонът иззвъня. Бартън вдигна слушалката. — Благодаря ви… Здрасти, Фил! Джеси е. Фил, при мен е един стар приятел; няколко години бе извън бизнеса. Пита ме за Анджело Делакроче…

От слушалката се чу боботене, което огласи цялата стая. Джеси чак сгърчи лице.

— Не, бе, няма нищо общо с него. Да не съм луд… Казах ти, че отдавна не е практикувал; всъщност беше в чужбина — Джеси се заслуша и погледна към Сам. — Бил ли си в Северна Италия?… Къде по-точно, Фил?… Милано?

Девъро поклати глава. Бартън продължи да говори на Сам, като слушаше гласа на прокурора:

— А в Марсилия?… А в Анкара?… Познаваш ли Рашид?

Девъро клатеше глава.

— Алжир ли?… Бил ли си в Алжир?… Не, Фил, не си прав. Мислиш ли, че щях да ти се обадя, ако работата не беше чиста?… Просто проучване, съвсем законно… Да, знам, Фил… Фил казва, че тези копелета ще купят и Дисниленд… Хайде, Фил, разбрах те; ще се пази от него… Да. Просто исках да съм сигурен относно Делакроче… Добре. Да де. Разбрах. Благодаря ти.

Бартън затвори телефона и се облегна назад:

— Такива ми ти работи.

— Настъпих го по мазола, а?

— По най-болния. Виждаш ли, миналата седмица Делакроче не само се отърва от съдебно преследване, ами от съда изтече информация и сега прокуратурата трябва да му се извини публично. Какво ще кажеш?

— Радвам се, че не се казвам Иенсен.

— Ама Иенсен съвсем не е радостен. Ще оставят Делакроче намира за месец-два, после пак ще се юрнат да го сгащят. Няма да им е лесно; Делакроче бяга като риба. Влиза в съда като у дома си и излиза, без дори да са му го накривили.

— Значи клиентът ми трябва да бяга надалеч от него — заяви по-скоро на себе си Девъро.

— През няколко континента — добави Бартън. — Не дрехите правят човека, а инвеститорите му. Питай когото щеш от Бискейн до Сан Клементе.

* * *

— Яяя, колко интересно! Не разбра ли нещо повече?

— Стой надалеч от него — рече Девъро, като прехвърли слушалката в другата ръка и се пресегна за чашата с бърбън на другия край на писалището. — Мирише на мафия и най-добре да нямаш нищо общо с него.

— Разбирам какво искаш да кажеш…

— По ми се ще да чуя „Да, Сам, ще бягам надалеч от Анджело Делакроче“. Това искам да чуя от теб.

— Разбирам те.

— Изобщо не слушаш какво ти говоря. Когато плащаш на адвокат по договор, трябва да го слушаш. Хайде сега, повтаряй след мен: „Ще бягам надалеч…“

— Знам, че днес си имал труден ден, но няма да е лошо да помислиш върху следващата задача. Просто да се пренастроиш.

— Анджело Делакроче не ми излиза от главата.

— С него приключихме…

— Радвам се да го чуя.

— … засега. От теб искам да подготвиш едно стандартно корпоративно споразумение. Истински законен документ, в който да оставиш празно място за попълване на имената на хората, които ще вложат парите си.

— Хора като Делакроче ли?

— Мама му стара, забрави го тоя скапаняк!

— От това, което знам за него, мисля, че трябва да го наричаш по-другояче. Но предпочитам изобщо да не ми споменаваш името му. Какъв вид корпорация? Ако искаш да я регистрирам в Ню Йорк, ще трябва да търся друг адвокат. Нали ти казах?

— В никакъв случай, човече! — изкрещя Хоукинс. — Не искам да намесваш друг! Само ти!

— Обясних ти вече; нямам право да практикувам тук. Не мога да регистрирам фирми в щата Ню Йорк.

— Кой ти говори за регистриране, бе? Искам само документите.

Сам онемя. Не знаеше какво трябва да каже; изобщо можеше ли да каже нещо.

— Да разбирам ли, че ми плащаш по договор десет бона, за да подготвя документи за регистриране, което няма да извършиш?

— Не съм казал, че няма го направя след време. В момента обаче това не ме вълнува.

— Защо тогава си наел адвокат, като не ти трябва? И защо по дяволите съм в Ню Йорк?

— Защото не искам да си във Вашингтон. За твое добро. И когато човек набира капитал, за да основе корпорация, трябва да разполага с напълно законни наглед документи. Отговорих ти в обратен ред.

— Добре, че ми каза. Няма да те питам повече. Каква да бъде корпорацията?

— Обикновена.

— Няма такава. Всяка компания е различна.

— Такава, в която печалбите се разпределят. Между инвеститорите.

— По това всички си приличат. Или поне би трябвало.

— Точно това ми трябва. Не искам изгъзици.

— Почакай така — Девъро остави слушалката и отиде в другия край на стаята, където на един стол бе оставил куфарчето си. Извади от него жълт бележник и два молива и се върна на писалището. — Ще ми трябват някои данни. Ще те питам за някои неща, та да знам какво да представлява този хвърчащ документ за регистрация, дето няма да го внасяме в съда.

— Давай, момко.

— Как ще се казва корпорацията?

— Мислил съм за това. Какво ще кажеш за „Шепърд къмпани“?

— Нищо не мога да кажа. Не знам какво означава. Не че името трябва да има някакъв смисъл. Можеш да я наречеш, както си искаш.

— „Шепърд къмпани“ ми харесва.

— Чудесно — Сам записа името. — Адрес?

— Обединени нации.

Девъро погледна учудено слушалката:

— Какво?

— Това е адресът. Някъде из сградата на Обединените нации.

— Защо?

— Ами, така… символично.

— Не можеш да използваш символичен адрес.

— Защо не?

— Забравих. Нали няма да ги даваме за регистрация. Добре. Хранилище?

— К’во?

— Банката. Която ще съхранява корпоративните фондове.

— Остави празен ред. Всъщност два-три реда. Банките ще са няколко.

Моливът застина в ръката на Сам. След кратко колебание продължи:

— Обект на дейност? Последва пауза във Вашингтон.

— Я ми изреди някои по-законни варианти.

Още по-дълга пауза в Ню Йорк. Моливът направо отказваше да пише.

— Да започнем с намеренията.

— Явно да печелим пари.

— Как?

— Като притежаваме нещо, за което други са готови да платят.

— Преработвателна промишленост? Производство на стоки?

— Не точно това.

— Маркетинг?

— Това по става. Карай така.

— Накъде?

— Дай още няколко думи — отвърна Хоукинс.

— Не съм специалист по регистриране на фирма, но доколкото си спомням от учебниците, обектът на дейност на една компания — мотивът й за печалба — е една или друга форма на производство, преработване, маркетинг, придобиване на собственост, услуги…

— Чакай! Това е.

— Услуги ли?

— Това също звучи добре, но имах предвид предишното.

Сам въздъхна:

— Придобиване на собственост?

— А това. Придобиване на собственост.

— Придобиваш на една цена, продаваш на друга, по-висока. Да не ставаш брокер?

— Много добре звучи, Сам. Точно това му трябваше на стария кокал.

Девъро укроти молива в ръката си и си записа в бележника.

— Ако ще се занимаваш с посредничество, трябва да има някакъв продукт. Услуга, недвижимо имущество или стока…

— От изключително религиозно естество — прекъсна го Макензи с тържествен глас.

— Кое?

— Продуктът.

Сам пое дъх; много, много дълбоко. Когато го изпусна, се чу хъмкане:

— Да не искаш да кажеш, че създаваш компания, която ще посредничи за придобиване на религиозна стока?

— Това е достатъчно.

— Предмети ли?

— О, чудесно.

— За Бога, какво да пиша?

— Посредничество при придобиване на религиозни предмети. Майка му стара, момко! Идеално стана!

* * *

Девъро взе назаем от Бартън стандартните за щата Ню Йорк формуляри за сключване на споразумение за ограничено партньорство. Прехвърлянето на записките от бележника върху формулярите не му създаде трудности. Стенографката на хотела ги преписа на машина. Работата му придобиваше по-завършен вид, докато проверяваше документите, в които имаше оставени празни места за попълване на имената на инвеститорите, хранилищата, сумите и с мъдрещата се накрая неясна формулировка: „Посредничество при придобиване на религиозни предмети“.

Но всичко изглеждаше толкова законно, колкото и глава от учебника на Блякстоун. Да, мислеше си Сам, претегляйки на ръка плика с глупости, който щеше да изпрати по пощата на Макензи Хоукинс. Нещата наистина клоняха към завършек. След няколко дни ще се върне в Бостън при „Аарон Пинкъс и съдружници“; „юридическите“ му задължения към Ястреба бяха приключили. Отнеха му всичко на всичко девет дни и свършиха почти три седмици преди определения от Мак едномесечен срок.

Съгласи се да остане в хотел „Дрейк“ още ден-два, за да даде възможност на Мак да оцени усилията му. Нямаше съмнение, че ще бъде похвален, което и стана.

— Честна дума, Сам, този документ е направо внушителен — възхити се Ястребът по телефона от Вашингтон. — Чудя се как успя толкова бързо да го направиш.

— Просто следвах правилата; не беше никак трудно.

— Много си скромен, приятелче.

— Нетърпелив съм. Да, нетърпелив съм да се върна в Бостън…

— Много добре те разбирам — прекъсна го Хоукинс без нужната доза положителност, която можеше да спре зараждащата се болка в стомаха на Девъро.

— Слушай, Мак…

— Виждам, че си ме направил президент на компанията. Не ми каза, че имаш такива намерения.

— Нямаше други имена. Питах те за служителите, ти каза да оставя празно място.

— Какви са тези титли „секретар“ и „ковчежник“? Важни ли са?

— Не, ако не се регистрираш.

— Ами ако някой ден реша да се регистрирам?

— Обикновено двете длъжности се съвместяват. Повечето щати изискват поне двама главни партньори при споразумение за ограничено партньорство.

— Но мога да включа и повече, ако искам, нали?

— Естествено.

— Просто питам, Сам, за да знам как е по закон. Не е толкова важно. Регистрация и без това няма да има. Ей така, да си запълвам времето.

На Девъро му се стори, че долавя нотки на меланхолия в гласа на Хоукинс. Дали Мак не започваше да осъзнава, че това са само фантазии? Дали не му ставаше ясно, че това безразсъдно втурване в частния бизнес е просто начин за компенсиране на липсата на необходимост да взима решения и да командва? Сам се поуспокои. Всъщност изпитваше съжаление към стария кокал. „Да си запълвам времето“ бе евфемизъм за „чакам края“.

— Сигурно е така, генерале.

— Ей, Сам, от седмици не си ме наричал „генерале“.

— Съжалявам. Грешка на езика.

— Ще се чуем утре, момко. Здраво си поработил. Можеш да разпуснеш тази вечер. Не забравяй, че всички разходи са платени.

— Колкото до десетте бона. Наистина си много щедър, но не ги искам. Не ми трябват. Ще извадя от тях всички разходи по подготвянето на документите — машинопис, материали и други подобни, и ще ти върна останалото. Познавам един съветник по инвестициите във Вашингтон, който…

Девъро замлъкна. Щракването от другия край на линията означаваше, че разговорът е приключил.

Нямаше смисъл да не си прекара гот тази вечер. Неведнъж бе нощувал в Ню Йорк и знаеше къде може да му отпусне края: в баровете за ергени на Трето авеню.

Имаше страхотен късмет. Забърса едно сочно младо маце от Омаха, щата Небраска, където живееха Хенри Фонда и Марлон Брандо. Дошла в Ню Йорк да покорява Бродуей. Страшно бе впечатлена от адвоката, който въртял делата на „Метро Голдуин Майер“ и между другото уреждал договори за участие в суперпродукции.

И Сам се впечатли. Цялата нощ, почти цялата сутрин и следобедът на следния ден, та чак до вечерта (с кратки почивки да похапнат и побъбрят).

В девет и двайсет и седем телефонът зазвъня; в девет и двайсет и девет мацето от Омаха промърмори сънено:

— Сам, телефонът е от моята страна.

— Много си наблюдателна.

— Да го вдигна ли?

— Щом е от твоята страна, вдигай.

— Сигурен ли си?

Сам отвори очи. Мацето се бе надигнало и се протягаше; чаршафът се бе смъкнал от тялото й.

— Побързай — рече й Девъро.

— Щом казваш.

— Не съм женен, майка ми не знае къде съм, а на Аарон Пинкъс му е през оная работа. Вдигай слушалката, свършвай бързо и затваряй.

Мацето посегна към апарата. Сам посегна към мацето.

— Някакъв мъж с хриплив глас иска да говори с теб. Казвал се Анджело Делакроче — тя му подаде слушалката.

— Ей, ти! — думите хвърчаха като плюнки. — Ти ли си Самуел Деверозе, секлетал-ковцезник на компания „Шепърд“?