Уилки Колинс
Жената в бяло (8)

VII

Прислужникът ме поведе по един коридор на горния етаж, по който стигнахме до стаята, където спах предната нощ, и отваряйки вратата до нея, ме помоли да надникна вътре.

— Господарят ми нареди да ви покажа вашата всекидневна, сър — каза човекът, — и да ви попитам дали одобрявате месторазположението и светлината.

Наистина трудно би могло да ми се угоди, ако не одобрявах стаята и всичко в нея. От еркерния прозорец се разкриваше същият прекрасен изглед, на който се бях възхищавал сутринта от спалнята си. Мебелите представляваха съвършенство от удобство и красота; масата в средата беше грейнала от наредените върху нея книги с радващи окото ярки подвързии, изящни принадлежности за писане и красив букет цветя; втората маса до прозореца бе отрупана с всичко необходимо за поставянето на акварели в рамки и към нея бе прикачен малък сгъваем триножник; стените бяха покрити с басма във весели тонове, а подът — застлан с индийски килими в златисточервено. Това бе най-красивата и удобна малка всекидневна, която някога бях виждал, и аз най-горещо изразих възторга си.

Сериозният слуга бе твърде добре обучен, за да издаде и най-малко задоволство. Той се поклони с ледена почтителност, когато изчерпах всичките си хвалебствия, и мълчаливо отвори вратата, за да излезем отново в коридора.

Ние завихме, озовахме се във втори дълъг коридор, в чието дъно изкачихме няколко стъпала, пресякохме малко кръгло преддверие и спряхме пред тапицирана с тъмно сукно врата. Слугата я отвори и ме поведе още няколко крачки към втора врата; отвори и нея и ние застанахме пред две завеси от бледа морскозелена коприна; той повдигна безшумно едната от тях, тихо промълви думите „Мистър Хартрайт“ и ме остави.

Намирах се в голяма, просторна стая с великолепен таван, целия в резба, а килимът на пода бе толкова дебел и мек, че сякаш стъпвах върху пластове от кадифе. Част от стаята бе заета от дълга библиотека от някакво рядко дърво с инкрустации, което ми бе съвсем непознато. Не беше много висока, а отгоре я украсяваха мраморни статуетки, поставени на равни разстояния една от друга. Срещу нея стояха два старинни секретера, а между тях и над тях висеше картина на Мадоната с младенеца, поставена под стъкло и носеща името на Рафаело, изписано върху позлатената табелка в долния край на рамката. Както стоях на вратата, от дясната и от лявата ми страна имаше бюфетчета и малки етажерки в стил „бул“^[1], отрупани с фигурки от дрезденски порцелан, старинни вази, украшения от слонова кост, играчки и редки антикварни предмети, които искряха със златни и сребърни отблясъци и сиянието на скъпоценни камъни. На долния край на стаята, срещу мен, големи транспаранти със същия блед морскозелен цвят, какъвто имаха завесите пред вратата, скриваха прозорците и омекотяваха слънчевата светлина. По този начин светлината бе приятно мека, загадъчна и ненатрапчива. Тя падаше равномерно върху всички предмети в стаята и допринасяше за дълбоката тишина и атмосферата на пълно уединение, които властвуваха в помещението, и заобикаляше с подходящ ореол на спокойствие самотната фигура на господаря на дома, отпуснат апатично в голямо кресло. На едната му подпора бе закрепена дъска за поставяне на книги, а на другата малка масичка.

Ако външният вид на един мъж, прехвърлил четиридесетте, когато току-що е приключил с тоалета си, може да се приеме като сигурна указание за възрастта му — което е повече от съмнително, — годините на мистър Феърли, когато го видях, биха могли да се пресметнат над петдесет и под шестдесет. Голобрадото му лице беше слабо, изпито и прозрачно бледо, но не набръчкано; носът му бе остър и гърбав; очите му бяха с мътен сивосин цвят, големи, изпъкнали и доста зачервени около клепачите; косата му бе рядка, мека на вид и с онзи пясъчен цвят, чиято промяна към сиво най-трудно се забелязва. Беше облечен в тъмен редингот от някакъв плат много по-тънък от сукно и с безупречно бели жилетка и панталони. Краката му бяха твърде малки за мъж, обути в бежови копринени чорапи и малки, женствени сребристи пантофи. Белите му нежни ръце бяха украсени с два пръстена, които дори и неопитният като мен наблюдател би определил като безценни. Като цяло видът му бе болнав, капризно-апатичен и твърде префинен — в него имаше нещо странно и неприятно изтънчено за един мъж и в същото време то по никакъв начин не би изглеждало естествено и подходящо, ако би било съотнесено към външния вид на една жена. Сутрешното преживяване с мис Халкъм ме бе настроило да изпитвам благоразположение към всеки обитател на този дом, но в мига, в който зърнах мистър Феърли, симпатиите ми категорично се отдръпнаха.

Приближавайки към него, аз открих, че той не бе изцяло без всякакво занимание, както предположих първоначално. Сред другите редки и красиви предмети на голямата кръгла маса близо до него се намираше миниатюрен секретер от слонова кост и сребро, съдържащ монети с всякакви форми и големини, подредени в малки чекмедженца, подплатени с тъмнолилаво кадифе. Едно от тези чекмедженца лежеше на малката масичка, закрепена към стола му, и до него имаше различни бижутерски четчици, естомп от шамоа и малко шишенце с течност, готови да бъдат евентуално използувани за отстраняването на всякакви случайни замърсявания, които биха могли да бъдат открити по монетите. Когато приближих на почтително разстояние от креслото му и спрях, за да се поклоня, тънките му бели пръсти си играеха лениво с нещо, което изглеждаше, за моите неопитни очи, като мръсен оловен медал с нащърбени ръбове.

— Тъй се радвам, че сте сред нас в Лимъридж, мистър Хартрайт — каза той със сприхав, грачещ глас, който съчетаваше по един крайно неприятен начин високи фалшиви тонове и сънлив, отпуснат изговор. — Моля, седнете. И не си правете труда да движите стола, ако обичате. В окаяното състояние, в което се намират нервите ми, всяко движение е извънредно мъчително за мен. Видяхте ли ателието си? Ще върши ли работа?

— Току-що видях стаята, мистър Феърли, и ви уверявам…

Той ме прекъсна насред изречението, като затвори, очи и вдигна умолително бялата си ръка. Аз спрях озадачен и грачещият глас ме удостои със следното обяснение:

— Моля да ме извините, но бихте ли опитали да говорите по-приглушено? При окаяното състояние на моите нерви всякакви високи звуци са неописуемо мъчение за мен. Ще извините един болен човек, нали? Казвам ви само онова, което плачевното състояние на моето здраве ме задължава да казвам всекиму. Да. Значи, харесвате стаята?

— Не бих могъл да желая нещо по-красиво и по-удобно — отговорих аз, снижавайки гласа си и започвайки вече да откривам, че себелюбивата превземка на мистър Феърли и окаяните нерви на мистър Феърли означаваха едно и също нещо.

— Тъй се радвам. Тук вие ще бъдете приет както трябва, мистър Хартрайт. В този дом няма и следа, от противното английско варварско отношение към социалното положение на художника. Прекарах не малка част от младините си в чужбина и успях да изляза от кожата на тесногръдието. Бих искал да кажа същото и за дворяните — противна дума, но се налага да я употребя, — за дворяните от околността. Те са жалки готи в изкуството, мистър Хартрайт — хора, които, уверявам ви, биха отворили изумено очи, ако видят, че Чарлс Пети се навежда, за да подаде на Тициан четката му. Имате ли нещо против да поставите тази табличка с монети обратно в секретера и да ми дадете следващата? При окаяното състояние на моите нерви всякакъв вид усилие е за мен неизказано неприятно. Да. Благодаря ви.

Като нагледна илюстрация на либералната социална теория, с която току-що бе благоволил да ме запознае, искането на мистър Феърли ми прозвуча доста забавно. С възможно най-голяма учтивост оставих едното чекмедже и му подадох другото. Той веднага започна да прехвърля из ръцете си новите монети и малките четчици, като през цялото време, докато ми говореше, ги гледаше отпуснато и им се възхищаваше.

— Хиляди благодарности и хиляди извинения. Обичате ли монети? Да? Тъй се радвам, че имаме още един общ интерес освен интереса ни към изкуството. А сега за паричните споразумения помежду ни — кажете ми наистина, — задоволителни ли са?

— Напълно задоволителни, мистър Феърли.

— Тъй се радвам. И какво още? Ах, да! Спомних си. Да. Що се отнася до тъй благосклонно приетото от вас възнаграждение за помощта, която ще ми предоставят творческите ви способности, в края на седмицата моят камериер още веднъж ще има грижата да уточни вашите желания. Какво още? Странно, наля? Имах още много неща да ви казвам, а, изглежда, съм ги забравил. Имате ли нещо против да дръпнете звънеца? В онзи ъгъл. Да. Благодаря ви.

Позвъних; един нов слуга се появи безшумно — чужденец с готова усмивка и съвършено сресана коса, — камериер до мозъка на костите си.

— Луи — каза мистър Феърли, като замечтано докосваше върховете на пръстите си с една от малките четчици за монетите. — Записах някои неща в бележника си тази сутрин. Намерете го. Хиляди извинения, мистър Хартрайт, опасявам се, че ви отегчавам.

Той изтощено затвори очи, преди да мога да му отговоря, и тъй като наистина ме отегчаваше, аз продължих да седя мълчаливо вдигнал очи към Мадоната с младенеца от Рафаело. В това време камериерът излезе и се върна скоро с малък бележник от слонова кост. След като с нежна въздишка изрази облекчението си, мистър Феърли отвори с една ръка книжката и дигна миниатюрната четчица с другата, давайки знак на слугата да чака по-нататъшни нареждания.

— Да. Точно така — каза мистър Феърли, поглеждайки в бележника. — Луи, свалете онази папка. — Той посочи, докато говореше, към няколкото папки, поставени до прозореца на махагонови стойки. — Не, не тази със зелената подвързия — в нея са моите Рембрандови офорти, мистър Хартрайт. Обичате ли офорти? Да? Тъй се радвам, че вкусът ни съвпада отново. Папката с червената подвързия, Луи. Не я изпускайте! Мистър Хартрайт, вие нямате представа какви страдания бих преживял, ако Луи изпусне тази папка. Добре ли е поставена на стола? Мислите ли, че е добре поставена на стола, мистър Хартрайт? Да? Тъй се радвам. Ще ми направите ли услугата да погледнете рисунките, ако наистина смятате, че са поставени както трябва. Луи, вървете си. Какво магаре сте! Не виждате ли, че държа бележника? Нима допускате, че искам да го държа? Защо не ме облекчите от неговото бреме, без да ви казвам? Хиляди извинения, мистър Хартрайт, слугите са такива магарета, нали? Кажете, моля — какво мислите за рисунките? Пристигнаха от една разпродажба в ужасяващо състояние; когато най-сетне ги разгледах, имах чувството, че миришат на гадните пръсти на търговци и комисионери. Можете ли да се заемете е тях?

Макар че обонянието ми не бе тъй изтънчено, за да доловя миризмата на плебейските пръсти, която бе раздразнила ноздрите на мистър Феърли, вкусът ми бе достатъчно формиран, за да ми позволи да оценя стойността на рисунките, докато ги прелиствах. Повечето от тях бяха наистина чудесни образци на английското акварелно изкуство и заслужаваха много по-добро отношение от страна на бившия си собственик, отколкото видимо бяха получили.

— Рисунките — отвърнах аз — имат нужда от внимателно обтягане и поставяне в рамки и според мен те са…

— Извинете ме — намеси се мистър Феърли. — Имате ли нещо против да затворя очи, докато говорите? Дори и тази светлина е твърде силна за тях. Да?

— Исках да кажа, че рисунките си заслужават времето и труда…

Мистър Феърли отново отвори очи и ги извъртя по посока на прозореца с израз на безпомощна тревога.

— Умолявам ви да ме извините, мистър Хартрайт — каза той с немощна възбуда, — но съм сигурен, че чувам някакви ужасни деца в градината си — в личната си градина — долу?

— Не мога да кажа, мистър Феърли. Аз самият не чух нищо.

— Направете ми услугата — вие тъй състрадателно се отнесохте към бедните ми нерви, — направете ми услугата да повдигнете малко транспаранта. Не позволявайте на слънцето да ме огрее, мистър Хартрайт! Вдигнахте ли транспаранта? Да? Тогава бихте ли били тъй учтив да погледнете в градината и да се уверите?

Изпълних и новата му молба. Градината бе цялата заградена със стена. Ни едно човешко същество, голямо или малко, не се виждаше нийде в туй свещено и уединено място. Съобщих този удовлетворителен факт на мистър Феърли.

— Хиляди благодарности. Въобразил съм си вероятно. Слава богу, в къщата няма деца, но слугите (хора, родени без нерви) поощряват децата от селото. Такива зверчета, о, боже мой, такива зверчета! Да ви призная ли нещо, мистър Хартрайт? Аз отчаяно мечтая за някаква реформа в устройството на децата. Природата, изглежда, цели те да бъдат само машини за произвеждане на непрекъснат шум. Несъмнено идеята на нашия великолепен Рафаело е безкрайно по-приемлива?

Той посочи към картината на Мадоната, горната част на която представляваше традиционните херувимчета на италианското изкуство, снабдени с божествени подпори за брадичките им във вид на балони от бежови облаци.

— Безупречно семейство! — каза мистър Феърли, като се ухили на херувимите. — Прекрасни кръгли личица, хубави меки крила и — нищо повече. Няма мръсни малки крачета, на които да тичат, няма шумни малки дробчета, с които да крещят. Колко неизмеримо по-висше от съществуващата структура! Ще затворя отново очи, ако ми позволите. Наистина ли ще се справите е рисунките? Тъй се радвам. Има ли още нещо за уточняване? Ако има, мисля, че съм го забравил. Да позвъним ли отново на Луи?

И тъй като в този момент аз вече изпитвах не по-малко желание от това, което очевидно изпитваше мистър Феърли — да доведем разговора до бърз завършек, реших да опитам и да отбия необходимостта от повикването на слугата, като направя нужното предложение относно собствените ми задължения.

— Единственият въпрос, мистър Феърли, който остава да се обсъди — започнах аз, — е свързан с указанията за рисуване, които съм задължен да давам на двете млади дами.

— Аа! Точно така — каза мистър Феърли. — Бих искал да имам достатъчно сили, за да се занимая и с тази страна на Нашата спогодба, но нямам. Дамите, които ще се възползуват от любезните ви услуги, мистър Хартрайт, трябва сами да уредят, решат и така нататък нещата. Моята племенница обича вашето очарователно изкуство. Тя знае за него достатъчно, за да осъзнава собствените си печални недостатъци. Моля ви, положете усилия по отношение на нея. Да. Има ли още нещо? Не. Ние доста добре се разбираме, нали? Нямам никакво право да ви отклонявам по-дълго от прекрасното ви занимание, нали? Толкова е приятно, че уредихме всичко; облекчението е истинско, когато се действува делово. Имате ли нещо против да позвъните на Луи, за да занесе папката в стаята ви?

— Ще я занеса сам, мистър Феърли, ако ми разрешите.

— Наистина ли? Имате ли достатъчно сили? Колко е хубаво да бъдеш силен! Сигурен ли сте, че няма да я изпуснете! Тъй се радвам, че сте сред нас в Лимъридж, мистър Хартрайт. Аз съм такъв страдалец, че едва ли смея да се надявам твърде много на удоволствието от вашето общество. Възразявате ли, ако ви помоля да положите старание да не блъскате вратите и да не изпуснете папката! Благодаря ви. Внимавайте със завесите, моля, най-слабият шум от тях ме пронизва като нож. Да. Довиждане!

След като морскозелените завеси се спуснаха и двете врати, тапицирани със сукно, се затвориха зад мен, спрях за малко в кръглото преддверие и въздъхнах с голямо облекчение. Когато се намерих отново, извън стаята на мистър Феърли, сякаш бях изплувал на повърхността на водата след гмуркане на дълбоко.

Първото решение, до което стигнах, след като се настаних удобно в красивото си малко ателие, за да прекарам сутринта, бе никога да не насочвам стъпките си към покоите, заемани от господаря на дома, освен ако не ме удостои със специална покана да го посетя отново, което бе твърде неправдоподобно. След като взех това задоволително решение за бъдещото си поведение спрямо мистър Феърли, скоро възвърнах спокойствието на нрава си, от което временно ме бяха лишили високомерната фамилиарност и наглата учтивост на моя работодател. Останалите часове от сутринта прекарах приятно, като разглеждах картините, групирах ги, подрязвах разкъсаните им краища и правех всички необходими приготовления, предхождащи поставянето им в рамки. Би трябвало може би да напредна много повече, но с приближаването на времето за обяд аз започнах да ставам неспокоен и нетърпелив и почувствувах, че не съм способен повече да съсредоточа вниманието си върху работата, макар тя да беше от най-простия вид ръчен труд.

В два часа, леко притеснен, слязох отново в стаята за закуска. Предстоящото ми повторно появяваме в тази част на къщата бе свързано с очаквания от известен интерес. Моментът за представянето ми на мис Феърли бе съвсем близък; и ако преглеждайки писмата на майка си, мис Халкъм бе постигнала резултата, на който се надяваше, часът да се изясни тайната на жената в бяло бе настъпил.