Уилки Колинс
Жената в бяло (61)

II

Часът приближаваше десет, когато стигнах във Фулам и открих Гауър Уок. Лора и Мариан заедно ми отвориха вратата. Мисля, че едва ли сме подозирали колко силно сме свързани помежду си преди тази вечер, която отново събра трима ни заедно. Срещнахме се, сякаш бяхме разделени от месеци, а не само от няколко дни. Лицето на Мариан бе изморено и напрегнато. Щом я погледнах, разбрах кой бе осъзнал цялата опасност и понесъл всички тревоги по време на отсъствието ми. Жизнеността на Лора и по-доброто й настроение ми подсказаха колко внимателно й е била спестена вестта за ужасната смърт в Уелмингам, както и истинската причина за смяната на жилището ни.

Възбудата около преместването, изглежда, я бе оживила. Тя говореше за нея като за щастливо хрумване от страна на Мариан да ме изненадат при завръщането ми, променяйки тясната, шумна улица с този приятен квартал, където имаше дървета, поляни и река. Тя беше пълна с планове за бъдещето — за рисунките, които щеше да завърши, за техните купувачи, които бях намерил в провинцията, за шилингите, които бе спестила и от които портмонето й бе така натежало, че гордо ме накара да го претегля в ръка. Настъпилото у нея подобрение през няколкото дни на моето отсъствие бе изненада, за която бях съвсем неподготвен, и за това свое неизразимо щастие аз бях задължен на храбростта на Мариан и на нейната обич.

Когато Лора ни остави и можехме да говорим без задръжки, опитах се да изкажа благодарността и възторга, които изпълваха сърцето ми. Но това щедро създание не пожела да ме чуе. Величавото себеотрицание на жените, което дава толкова много и иска толкова малко, насочи всичките й мисли от нея към мен.

— Оставаше съвсем малко време до прибирането на пощата — заяви тя, — инак не бих писала тъй рязко. Вие изглеждате изтощен и изнурен, Уолтър. Боя се, че писмото ми ви е разтревожило сериозно?

— Само в началото — отговорих аз. — Разумът и моята вяра във вас ме успокоиха, Мариан. Прав ли съм бил, свързвайки неочакваната смяна на жилището с някаква заплаха от страна на граф Фоско?

— Напълно прав — отговори тя. — Вчера го видях и което е още по-лошо, Уолтър — говорих с него.

— Говорихте с него? Знаеше ли той къде живеем? У дома ли дойде?

— Да. У дома, но не се качи горе. Лора не го видя — тя не подозира нищо. Ще ви разкажа как стана: опасността — вярвам и се надявам — премина вече. Вчера бях във всекидневната на старата ни квартира. Лора рисуваше на масата, а аз подреждах стаята. Минах покрай прозореца и като минавах, погледнах на улицата. На отсрещната страна видях графа да говори с един мъж…

— Той забеляза ли ви?

— Не — поне аз така помислих. Бях силно стресната, за да съм напълно сигурна.

— Кой беше другият мъж? Непознат?

— Не беше непознат, Уолтър. В мига, в който дойдох на себе си, го познах. Това беше собственикът на приюта за луди.

— Какво правеше графът — къщата ли му показваше?

— Не, те разговаряха, сякаш се бяха срещнали случайно. Останах край прозореца, наблюдавайки ги иззад завесата. Ако се бях обърнала и ако Лора бе видяла лицето ми в този момент… Слава богу, тя бе погълната от рисунката си! Скоро те се разделиха. Човекът от приюта тръгна на една страна, а графът в обратната посока. Започнах да се надявам, че са се оказали случайно на улицата, но после видях как графът се връща, спира отново отсреща, вади бележник и молив и пише нещо. Сетне прекоси улицата и се отправи към магазина под нас. Изтичах покрай Лора, преди тя да ме види, и казах, че съм забравила нещо горе. Щом излязох от стаята, спуснах се на долната площадка и зачаках — решила бях на всяка цена да го спра, ако се опита да се качи горе. Той не направи подобно нещо. Момичето от магазина се появи в коридора, носейки визитката му в ръка — голяма позлатена картичка с името му и коронка над него, на която с молив бяха написани следните редове: „Скъпа госпожице (да, злодеят можеше да се обърне все още към мен по този начин) — скъпа госпожице, една дума, умолявам ви, по въпрос, важен и за двама ни.“ При сериозни затруднения човек мисли бързо, ако въобще може да мисли. Почувствувах веднага, че би могло да се окаже фатална грешка да оставя себе си и вас в неведение, когато е замесен човек като графа. Почувствувах, че съмнението относно това, което би могъл да направи във ваше отсъствие, ще ме постави на десеторно по-голямо изпитание, ако вместо да се съглася, откажа да го видя. „Помолете господина да почака в магазина — казах аз. — След минута ще бъда при него.“ Изтичах горе да си взема шапката, защото бях решила да не му позволя да говори с мен вътре. Познавах плътния му кънтящ глас и се боях, че Лора може да го чуе дори и в магазина. След по-малко от минута бях отново в коридора и отворих вратата, за да изляза на улицата. Той заобиколи откъм магазина, за да ме посрещне. И ето го застана пред мен в дълбок траур, покланяйки се мазно с мъртвешката усмивка на устните. Няколко шляещи се момчета и жени наоколо се спряха, вторачени в огромния му ръст, изисканото му черно облекло и големия му бастун със златна топка. Щом го зърнах, в съзнанието ми нахлуха ужасите от Блакуотър. Старата ненавист пропълзя и ме изпълни, когато той свали шапката си със замах и ме заговори, сякаш едва вчера сме се разделили най-приятелски.

— Помните какво ви каза, нали?

— Не мога да го повторя, Уолтър. Веднага ще узнаете какво каза за вас, но не мога да повторя това, което каза на мен. То бе по-лошо от учтивата безочливост на писмото му. Ръцете ме засърбяха да го ударя, сякаш бях мъж! Успях да ги възпра, защото накъсах визитната му картичка под шала си! Без да кажа ни дума, отдалечих се от къщата (опасявайки се, че Лора може да ни види), а той ме последва, като през цялото време възразяваше кротко. В първата пряка се обърнах и го попитах какво иска от мен. Той искаше две неща. Първо, ако нямам нищо против, да изрази чувствата си. Не пожелах да ги чуя. Второ, да повтори предупреждението си от писмото. Попитах каква е причината да го повтаря. Той се поклони, усмихна се и каза, че ще обясни. Обяснението точно потвърди опасенията, които споделих с вас, преди да заминете. Казах ви, ако помните, че сър Пърсивъл е твърде вироглав, за да послуша съвета на приятеля си, що се отнася до вас, и че не трябва да се страхуваме от графа, докато собствените му интереси не бъдат изложени на опасност и той не почне да действува в своя защита.

— Спомням си, Мариан.

— Е, и точно така се оказа. Графът предложил своя съвет, но той бил отхвърлен. Сър Пърсивъл се вслушвал само в собствената си ярост, упорство и омразата си към вас. Графът го оставил да върши каквото иска, като преди това открил адреса ни, в случай че бъдат заплашени собствените му интереси. Вие сте били проследен, Уолтър, връщайки се тук след първото ви пътуване до Хампшър — най-напред от гарата подире ви са тръгнали хората на адвоката, а после до вратата на къщата ви е съпроводил сам графът. Той не ми каза как е съумял да убегне от вашето внимание, но именно тогава и по този начин ни е намерил. Не се възползувал от откритието си, докато не научил за смъртта на сър Пърсивъл и тогава, както ви казах, решил вече сам да действува, защото бил убеден, че следващите ви стъпки ще бъдат насочени срещу съучастника на покойника в заговора. Той веднага си уредил среща със собственика на приюта в Лондон и го завел там, където била скрита неговата избягала пациентка, бидейки убеден, че по този начин, независимо от крайния резултат, ще ви замеси в безконечни правни спорове и затруднения и ще върже ръцете ви за всякакви разчиствания на сметките, що се отнася до него самия. Такава била целта му, както той ми призна. Единственото съображение, накарало го да се разколебае в последния момент…

— Да?

— Трудно е да го призная, Уолтър, и все пак трябва. Аз съм била единственото съображение. Няма думи, с които да изразя как се снижава собствената ми самопреценка, когато мисля за това, но единственото слабо място в железния характер на този човек е ужасното обожание, което той изпитва към мен. Заради собственото си самоуважение се опитвах дълго време да не му вярвам; но погледите и действията му ме принуждават със срам да потвърдя истината. Очите на това чудовище се навлажниха, когато ми говореше — наистина, Уолтър! Той заяви, че в мига, когато посочил къщата на лекаря, помислил за несретата, в която ще изпадна, ако се разделя с Лора, за отговорността, пред която ще бъда изправена поради организираното от мен бягство на Лора, и за втори път, заради мен, рискувал с най-лошото, което бихте могли да му сторите. Всичко, което той искаше, бе да не забравям тази жертва и да обуздая вашата привързаност в името на личните ми интереси — интереси, с които може би той повече не би могъл да се съобразява. Не сключих подобна сделка с него — по-добре да бях умряла преди това. Но независимо дали ще му повярваме, или не, че е отпратил лекаря под някакъв предлог, едно е несъмнено: аз го видях да се разделя с него, без да каже нищо, хвърляйки само поглед към прозореца — или по-скоро към нашата страна на улицата.

— Вярвам, Мариан. И най-добрите хора не са последователни в добрината си; защо тогава най-лошите да бъдат последователни в злините си? В същото време подозирам, че просто се е опитал да ви стресне, заплашвайки с неща, които в действителност не може да извърши. Съмнявам се в способността му да ни разтревожи чрез собственика на приюта сега, когато сър Пърсивъл е мъртъв и мисис Катърик е напълно независима. Но нека чуя по-нататък. Какво каза графът за мен?

— Той говори за вас най-накрая. Погледът му се оживи и стана по-суров, а поведението му се промени и ми напомни някогашната смесица от безпощадна решимост и иронично лукавство, при която е още по-трудно да се достигне същността му. „Предупредете мистър Хартрайт — каза той с привичната си надменност, — че мерейки се с мене, не трябва да забравя следното: насреща си има един умен човек, който не дава пет пари за законите и условностите на обществото. Ако моят злочест приятел бе послушал съвета ми, тази история със следствието щеше да се отнася до тялото на мистър Хартрайт. Но моят злочест приятел беше твърдоглав. Вижте! Жалея загубата му — вътрешно в душата си и външно на шапката си. Тази обикновена траурна лента изразява моите чувства и аз призовавам мистър Хартрайт да се отнесе с уважение към тях. Те могат да се превърнат в неизмерима ненавист, ако дръзне да ги обезпокои. Нека се задоволи с това, което е получил — това, което заради вас оставам непокътнато нему и вам. Предайте му (заедно с моите почитания), че ако ме раздразни, ще си има работа с Фоско. На прост английски език го уведомявам — Фоско не се спира пред нищо. Скъпа госпожице, довиждане.“ Студените му сиви очи се втренчиха в лицето ми — той свали тържествено шапката си, поклони ми се и си тръгна.

— Без да се върне? Без да каже нищо повече?

— Накрая на улицата се обърна, махна с ръка и после с театрален жест я сложи на гърдите си. След това го загубих от погледа си. Той изчезна в посоката, обратна на нашата къща, а аз се затичах при Лора. Преди още да се прибера, бях решила, че трябва да се махаме. Сега, след като графът бе открил къщата, тя (особено във ваше отсъствие) бе опасно, а не сигурно място. Ако знаех кога ще се върнете, щях да рискувам и да ви изчакам. Но не бях сигурна в нищо и реших да действувам веднага. Преди да заминете, вие говорихте за преместване в по-спокоен квартал с по-чист въздух заради здравето на Лора. Трябваше само да й припомня това и да й предложа да ви изненадаме, като ви спестим неприятностите и се преместим, докато отсъствувате, и тя започна да желае промяната не по-малко от мен. Помогна ми да опаковаме нещата ви и ги подреди всичките в новата ви работна стая тук.

— Какво ви накара да дойдете тук?

— Това, че не познавам други райони около Лондон. Почувствувах необходимостта да се отдалечим колкото се може повече от старата ни квартира, а аз познавах донякъде Фулам, защото на времето съм учила тук. Изпратих един човек с бележка, надявайки се, че училището би могло още да съществува. Оказа се, че е така — дъщерите на моята стара директорка са поели от нея ръководството му и те наеха това жилище по указанията, които им изпратих. Когато пратеникът се върна, беше точно време за събиране на пощата. Преместихме се, след като се стъмни — пристигнахме тук, без никой да ни види. Правилно ли постъпих, Уолтър? Оправдах ли доверието ви?

Отговорих й сърдечно и изпълнен с благодарност под напора на чувствата ми. Но докато говорех, лицето й бе все тъй неспокойно и първият й въпрос, когато свърших, се отнасяше до граф Фоско.

Видях, че сега тя мислеше за графа другояче. Изражението й не издаваше никакъв нов пристъп на гняв срещу него, нито пък таеше нова молба към мен да ускоря деня на разплатата. Убеждението й, че ненавистният възторг на този човек към нея е искрен, изглежда, бе увеличило стократно недоверието й в неразгадаемото му лукавство, както и вродения й страх от неговата зла енергия и неотслабващата сила на всичките му способности. Гласът й се снижи, поведението й стана колебливо, очите й следяха нетърпеливо и със страх моите, когато ме попита какво е мнението ми за неговото послание и какви са намеренията ми, след като съм го чул.

— Не са минали много седмици, Мариан — отвърнах аз, — откакто разговарях с мистър Кърл. Когато се разделихме, последните думи, които му казах относно Лора, бяха следните: „Домът на чичо й ще се отвори и ще я приеме в присъствието на всички, последвали фалшивото шествие до гроба; лъжата, бележеща смъртта й, ще бъде публично изтрита от надгробния камък по нареждане на главата на семейството и двамината, сторили й това зло, ще отговарят за престъплението си пред МЕН, макар и правосъдието да е безсилно да ги накаже.“ Единият е вече извън обсега на смъртните. Другият остава и моето решение е непоклатимо.

Очите й светнаха — страните й порозовяха. Тя не каза нищо, но по лицето й видях, че ме подкрепя изцяло.

— Не крия пред себе си и пред вас — продължих аз, — че изгледите за успех са повече от съмнителни. Рисковете, на които вече се изложихме, могат да се окажат дреболия в сравнение с опасностите, които ни заплашват в бъдеще, но въпреки всичко ние няма да се спрем, Мариан. Не съм толкова самонадеян, за да изляза насреща на човек като графа, преди да съм се подготвил за него. Научих се на търпение — мога да дочакам моя час. Нека го накараме да повярва, че думите му са постигнали своето, нека не му позволяваме да научава нищо за нас, нека му дадем време да се почувствува в безопасност — собственото му самохвалство, ако не греша сериозно, ще ускори този резултат. Това е едната причина да изчакаме, но има и друга — още по-важна. Моята позиция, Мариан, към вас и към Лора трябва да бъде по-силна, отколкото е сега, преди да опитам последната възможност. Тя се наклони към мен изненадана.

— Как може да бъде по-силна? — попита.

— Ще ви кажа — отвърнах аз, — когато дойде времето. Все още не е дошло — може би никога няма да дойде. Може би никога няма да заговоря за тена пред Лора — трябва да запазя мълчание и сега, дори пред вас, докато не се убедя сам, че мога да говоря, без да причиня вреда и почтено. Да оставим тази тема. Има още една, която изисква настойчиво нашето внимание. Вие състрадателно сте скрили от Лора вестта за смъртта на съпруга й…

— О, Уолтър, сигурна съм, че трябва да мине доста време, преди да й кажем това.

— Не, Мариан. По-добре е да и кажете сега, отколкото да оставим това на случайността, която никой не би могъл да предотврати в някой бъдещ момент. Спестете й всички подробности — съобщете й новината много предпазливо, но й кажете, че той е мъртъв.

— Вие искате тя да научи за смъртта на съпруга си не само поради причината, която току-що споменахте?

— Да.

— Причина, свързана с темата, за която все още не можем да говорим помежду си и която може би никога няма да бъде спомената и пред Лора?

Тя се замисли многозначително при последните думи. Когато й отвърнах утвърдително, аз също се замислих върху тях.

Лицето й пребледня. Известно време тя ме гледаше е тъжен, неопределен интерес. Някаква непривична нежност потрепна в тъмните й очи и омекоти стиснатите й устни, когато погледна настрани към празния стол, в който бе седяла скъпата спътничка на всичките ни радости и скърби.

— Мисля, че разбирам — каза тя. — Мисля, че го дължа на вас двамата, Уолтър, да й кажа за смъртта на съпруга й.

Тя въздъхна, стисна за миг здраво ръката ми, после я пусна рязко и излезе от стаята. На следващия лен Лора разбра, че неговата смърт я е освободила и че грешката и нещастието на нейния живот лежаха погребани заедно с него.

Повече помежду си не споменахме името му. Оттогава отбягвахме и най-малкия повод да говорим за смъртта му и също тъй внимателно Мариан и аз не споменавахме другата тема, за която по взаимно съгласие все още не трябваше да отваряме дума. Но от това тя не бе избледняла в съзнанието ни — дори живееше поради сдържаността, която си бяхме наложили. И двамата наблюдавахме Лора по-тревожно от всякога, като понякога чакахме и се надявахме, друг път чакахме да настъпи часът и се бояхме.

Постепенно се върнахме към обичайния си начин на живот. Аз възобнових всекидневната си работа, прекъсната по време на пътуването ми до Хампшър. Новата ни квартира струваше повече от по-малките и не тъй удобни стаи, които бяхме напуснали, и произтичащата от това необходимост да работя по-усилено се увеличаваше и от съмнителните ни изгледи за бъдещето. Може би тепърва ни предстояха непредвидени неща, които биха изчерпали малката ни сума в банката, и тогава трудът на моите ръце щеше да бъде единственото, на което да разчитаме за издръжка. Положението ни налагаше една постоянна и по-доходна работа за мен — и аз най-усърдно се заех със задачата да я осигуря.

Не трябва да се смята, че времето на покой и уединение, за което пиша сега, ме накара да прекратя изцяло следването на всепоглъщащата цел, с която са свързани мислите и действията ми, описани в тези страници. Предстояха ми още много месеци, през които тази цел нямаше нито за миг да ме освободи. Постепенното й съзряване все още ми даваше възможност да предприема някои предпазни мерки, да изпълня едно задължение, продиктувано от благодарност, и да реша един неясен въпрос.

Предпазната мярка бе свързана по неизбежност с графа. Бе от огромно значение да проверя, ако е възможно, дали възнамерява да остане в Англия или, с други думи, да остане в мой обсег. Съумях да открил това по много прост начин. Знаейки адреса му в Сейнт Джонс Уд, разпитах в квартала и след като намерих агента, който му бе дал под наем мебелираната къща, попитах дали има вероятност да се освободи скоро номер пет на Форист Роуд. Отговорът бе отрицателен. Осведомиха ме, че чужденецът, живеещ в момента в къщата, е подновил за още шест месеца договора и ще остане там до юни следващата година. А беше само началото на декември. Напуснах агента спокоен, че засега графът няма да ми убегне.

Задължението, което имах да изпълня, ме заведе още веднъж при мисис Клемънтс. Бях й обещал да се върна и да й доверя всички подробности, отнасящи се до смъртта и погребението на Ан Катърик, които бях задължен да премълча при първия ни разговор. При променените сега обстоятелства нищо не ми пречеше да споделя с добрата жена тази част от историята на заговора. Подтикван от приятелско чувство, имах достатъчно основания да изпълня обещанието си и го направих най-добросъвестно и внимателно. Не е нужно да утежнявам тези страници, разказвайки как протече срещата. Може би е по-целесъобразно да спомена, че разговорът от само себе си насочи мисълта ми към неясния въпрос, който все още предстоеше да разреша — въпроса за произхода на Ан Катърик по бащина линия.

Безброй малки доводи, свързани с тази тема — незначителни сами по себе си, но удивително съществени, взети вкупом, — напоследък ме бяха довели до едно заключение, което бях решил да проверя. Получих разрешение от страна на Мариан да пиша на майор Дънтърн във Варнек Хол (където мисис Катърик е била на служба няколко години, преди да се омъжи), за да му задам някои въпроси. Направих запитванията от името на Мариан, заявявайки, че са свързани с личната история на семейството й, което би могло да обясни и да извини молбата й. Когато написах писмото, не бях сигурен дали майор Дънтърн е все още жив. Изпратих го, разчитайки на вероятността, че може да е жив и здрав и да пожелае да ми отговори.

След два дни дойде доказателство във формата на писмо, че майорът е жив и че е готов да ни помогне. От отговора му може лесно да се разбере какво съм имал пред вид, когато му писах, както и естеството на интересуващите ме важни факти. Писмото му ми донесе отговор точно за тях.

Първо — „покойният сър Пърсивъл Глайд от Блакуотър Парк“ никога не бе стъпвал във Варнек Хол. Той не се е познавал нито с майор Дънтърн, нито с други членове от семейството му.

Второ — „покойният мистър Филип Феърли от Лимъридж Хаус“ на младини е бил близък приятел и постоянен гост на майор Дънтърн. Преглеждайки стари писма и други документи, майорът си припомнил и бил в състояние да заяви, че мистър Филип Феърли е гостувал във Варнек Хол през август 1826 година и че е останал там и за лова през септември и част от октомври. Тогава заминал, доколкото майорът можел да разчита на паметта си, за Шотландия и се появил отново във Варнек Хол след известно време вече като младоженец.

Взето само по себе си, това сведение може би нямаше голяма положителна стойност; но разгледано по отношение на известни факти, в чиято истинност двамата с Мариан бяхме убедени, то неудържимо ни подтикваше към едно очевидно заключение.

Знаехме вече, че мистър Филип Феърли е бил във Варнек Хол през есента на 1826 година и че мисис Катърик е живеела и работела там по същото време; знаехме също, че, първо, Ан е родена през юни 1827 година; второ — че тя приличаше изключително много на Лора; и, трето, че самата Лора бе поразително копие на баща си. На времето мистър Феърли е бил известен с красотата си. Напълно различен по нрав от брат си Фредерик, той е бил галеникът на обществото, най-вече на жените — весел, безгрижен, буен, чувствен, прекалено щедър по природа, разгулен и прочут с нехайството си към моралните задръжки, когато ставало въпрос за жени. Такива бяха фактите, които знаехме — такъв беше характерът му. Едва ли е необходимо да посочваме следващото от всичко това очевидно заключение.

Прочетено в новата светлина, дори писмото на мисис Катърик, въпреки нежеланието й, даваше своето в подкрепа на извода, до който бях стигнал. Тя бе обрисувала мисис Феърли (пишейки ми) като „непривлекателна жена, успяла да улови в капана си най-красивия мъж в Англия и да го ожени за себе си“. И двете твърдения бяха неоснователни и неверни. Ревностната неприязън (която при жена като мисис Катърик по-скоро би намерила израз в долно зломислие, отколкото въобще да не бъде изразена) бе за мен единственото обяснение за проявената от нея изключителна наглост по отношение на мисис Феърли при обстоятелства, изключващи необходимостта да се говори въобще за нея.

Упоменаването тук на мисис Феърли естествено повдига още един въпрос. Подозирала ли е някога чие дете е могло да бъде момиченцето, доведено й в Лимъридж?

Твърдението на Мариан по този въпрос бе категорично. Писмото на мисис Феърли до съпруга й, което мм бе прочетено на времето — писмото, обрисуващо приликата на Ан с Лора и доказващо нейния искрен интерес към непознатото дете, — бе несъмнено написано най-чистосърдечно. Дори като поразмислих, започнах да се двоумя дали самият мистър Филип Феърли е бил по-близо до истината от жена си. Позорните и измамни обстоятелства, при които мисис Катърик се е омъжила, прикритието, за което е трябвало да послужи този брак, спокойно биха могли да я накарат да мълчи не само от предпазливост, но и поради собствената й гордост, дори ако предположим, че е имало как да се свърже с бащата на нероденото си дете.

Когато тази догадка мина през ума ми, в паметта ми изплува споменът за едно от предупрежденията на Светото писание, за което всички ние сме мислили рано или късно с почуда и страхопочитание: „Децата ще отговарят за греховете на бащите.“ Ако не беше съдбовната прилика между двете дъщери на бащата, заговорът, в който Ан бе станала невинно оръдие, а Лора — невинна жертва, не би могъл никога да бъде замислен. С каква безпогрешна и ужасяваща праволинейност дългата верига от обстоятелства водеше от нехайното зло, причинено от бащата, до жестоката несправедливост, причинена на детето!

Такива мисли ме споходиха, а редом с тях и други, които ме накараха да си спомня за малкия църковен двор в Къмбърланд, където сега лежеше погребана Ан Катърик. Размислих се за отдавна отминалите дни, когато я срещнах край гроба на мисис Феърли, при това за последен път. Спомних си как безпомощните й ръце удряха по надгробния камък и измъчените й, копнеещи устни мълвяха на тленните останки на нейната защитница и приятелка: „О, ако можех да умра и да намеря покой при вас!“ Малко повече от година бе минала, откак бе изрекла това желание; и колко загадъчно, колко ужасно се бе изпълнило то! Думите, които бе казала на Лора край брега на езерото, сега се бяха сбъднали. „О, ако можеха да ме погребат при майка ви! Ако можех да се събудя до нея, когато зазвучи тромпетът на ангела и гробовете пуснат своите мъртви в деня на възкресението!“ През какви смъртни престъпления и ужаси, по какви тъмни пътища бе стигнала до смъртта тази изгубена душа, доведена от бога до последното си убежище — там, където жива никога не се бе надявала да стигне! В този свят покой я оставям — нека почива необезпокоявана в това благоговейно обкръжение.

Така призрачната фигура, която спохождаше тези страници, тъй както спохождаше моя живот, потъва в непроницаемия мрак. Като сянка тя се появи за първи път пред мен в самотата на нощта. Като сянка тя преминава в самотата на смъртта.