Уилки Колинс
Жената в бяло (12)

XI

Докато вървяхме към къщата, не си проговорихме повече. Мис Халкъм побърза веднага да отиде в стаята на сестра си, а аз се оттеглих в моето ателие, за да сложа в ред всички картини на мистър Феърли, които все още не бях реставрирал и поставил в рамки, преди да ги предам на други ръце. Мислите, които досега бях възпирал, мислите, които ме поставяха в положение по-непоносимо от всякога, ме връхлетяха, щом останах сам.

Тя бе сгодена и бъдещият й съпруг бе сър Пърсивъл Глайд — мъж с титла на баронет и собственик на имоти в Хампшър.

В Англия имаше стотици баронети, а в Хампшър десетки земевладелци. Съдейки по обикновената логика на обстоятелствата, дотук нямах и най-малката причина да свързвам сър Пърсивъл Глайд с подозрителните думи, отправени ми като запитване от жената в бяло. И въпреки всичко го свързвах с тях. Дали защото той бе обвързан сега в съзнанието ми с мис Феърли, а мис Феърли, на свой ред, бе обвързана с Ан Катърик от нощта, когато открих зловещата прилика помежду им? Дали събитията от сутринта ме бяха обезкуражили вече до такава степен, че бих попаднал във властта на всяка заблуда, която простата случайност и обикновеното съвпадение можеха да предложат на въображението ми? Невъзможно е да се каже. Усещах само, че туй, що се бе случило между мис Халкъм и мен на връщане от беседката, ми бе повлияло по странен начин. В мен бе силно предчувствието, че някаква неоткриваема опасност ни причакваше всички, скрита в тъмнината на бъдещето. Съмнението дали не съм свързан вече във верига от събития, която дори предстоящото ми заминаване от Къмбърланд ще бъде безсилно да разкъса съмнението дали ние, дали някой от нас вижда края такъв, какъвто ще бъде наистина, — тегнеше все по-мрачно над мен. Колкото и да бе мъчително страданието, причинено от злочестия край на моята кратка, самонадеяна любов, то изглеждаше притъпено и умъртвено от още по-силното чувство за нещо неясно и неизбежно, нещо невидимо и заплашително, което Времето държеше над главите ни.

Занимавах се с рисунките малко повече от половин час, когато на вратата се почука. При моя отговор тя се отвори; и за моя почуда в стаята влезе мис Халкъм. Бе гневна и възбудена. Грабна един стол, преди аз да й го предложа, и седна на него близо до мен.

— Мистър Хартрайт — започна тя, — надявах се, че всякакви болезнени теми за разговори между нас са изчерпани, поне за днес. Но не било така. В ход е някакво непочтено злодейство, което цели да сплаши сестра ми във връзка с предстоящия й брак. Вие видяхте, когато изпратих градинаря в къщата с писмо, адресирано с непознат почерк до сестра ми?

— Точно така.

— Писмото е анонимно — подъл опит да бъде засегнато отношението на сестра ми към сър Пърсивъл Глайд. То така я разстрои и разтревожи, че аз с големи усилия успях да я успокоя, колкото да си позволя да напусна стаята й и да дойда тук. Зная, че това е семеен въпрос, по който не би трябвало да се съветвам с вас и който не може да ви обезпокои или заинтересува.

— Моля за извинение, мис Халкъм. Аз изпитвам най-дълбока загриженост и интерес към всичко, засягащо щастието на мис Феърли или вашето.

— Радвам се да го чуя. Вие сте единственият човек в къщата или извън нея, който може да ме Посъветва. Здравословното състояние на мистър Феърли и ужасът му пред затруднения и загадки от всякакъв вид го изключват. Пасторът е добър, слаб човек, който не знае нищо друго освен привичните си задължения, а съседите ни са от типа на спокойните, мудни познати, които не можем да обезпокояваме във време на неприятности и опасност. Това, което искам да зная, е следното: трябва ли да предприема веднага мерки, за да открия автора на писмото, или да изчакам и утре да се обърна към адвоката на мистър Феърли? Това е въпрос — може, би много важен — за спечелването или загубването на един ден. Кажете ми какво мислите, мистър Хартрайт. Ако нуждата вече не бе ме принудила да ви се доверя, дори и безпомощното ми положение вероятно нямаше да бъде извинение за мен. Но тъй както стоят нещата, сигурно не греша след всичко случило се помежду ни, като забравям, че вашето приятелство е с „трайност“ само от три месеца.

Тя ми даде писмото. То започваше направо без всякакво предварително обръщение и гласеше:

„Вярвате ли в сънища? Надявам се, заради вас самата, че вярвате. Прочетете какво пише в Светото писание за сънищата и за тяхното сбъдване (Битието XL 8, XLI 25, Данаил IV. 18 — 25) и се вслушайте в предупреждението, което ви изпращам, преди да е станало твърде късно.

Снощи ви сънувах, мис Феърли. Сънувах, че стоя от едната страна на олтарната маса, а пасторът облечен с неговата стола и с молитвеника си — от другата.

Не мина много време и по централната пътека към нас започнаха да се приближават мъж и жена, дошли да се бракосъчетаят. Вие бяхте жената. Изглеждахте толкова красива и невинна в хубавата си бяла копринена рокля, с дългия бял дантелен воал, че сърцето ми изтръпна за вас и сълзи напълниха очите ми.

Това бяха сълзи на жал, млада госпожице, благословени от небето, и вместо да потекат от очите ми като обикновени сълзи, които ние всички проливаме, те се превърнаха в два лъча светлина, насочващи се все по-близо и по-близо към мъжа, който стоеше пред олтара с вас, докато докоснаха гърдите му. Лъчите се извиха в арки като две дъги между мен и него. Погледът ми тръгна по тях и аз видях най-интимното кътче на сърцето му.

Външният вид на човека, за когото се омъжвахте, бе достатъчно приличен. Той не бе нито висок, нито нисък; бе малко под средния ръст — на около четиридесет и пет години, подвижен, енергичен и въодушевен. Лицето му бе бледо, темето му бе оплешивяло, но косата на останалата част от главата му беше тъмна. Брадичката му бе обръсната, но имаше бакенбарди и мустаци в тъмнокафяв цвят. Очите му бяха също кафяви и много бляскави; носът му бе прав и красив и достатъчно изящен, за да приляга и на жена; ръцете му — също. Суха, насечена кашлица го тормозеше от време на време и когато поднесе бялата си дясна ръка към устните, от вътрешната й страна се видя червен белег от стара рана. Сънувала ли съм човека, когото трябва? Вие знаете най-добре, мис Феърли, и можете да кажете дали съм се лъгала, или не. Четете по-нататък какво видях под външността му; умолявам ви, четете и извлечете полза.

Погледът ми се плъзна по двата светлинни лъча и аз можах да видя най-скритото кътче на сърцето му. Там бе тъмно като в рог и с червени, пламтящи букви с почерка на сатаната бе изписано: «Без жал и без угризение. Той покри със злочестие пътищата на други и ще живее, за да превърне в окаяние пътя на жената до него.» Прочетох това и тогава светлинните лъчи се преместиха и се насочиха над рамото му; и там, зад него, стоеше и се смееше един зъл дух. Светлинните лъчи се изместиха за трети път и се насочиха точно между вас и този мъж. Те започнаха да се уголемяват и да се уголемяват и ви изтласкаха надалеч един от друг. А пасторът търсеше напразно брачния текст: той бе изчезнал от страниците на книгата; той я затвори и я сложи настрани в отчаяние. Тогава се събудих с очи, пълни със сълзи, и с разбито сърце — защото аз вярвам в сънищата.

Вярвайте и вие, мис Феърли; моля ви, заради вас самата, вярвайте тъй, както вярвам аз. Йосиф и Данаил и други от Светото писание са вярвали в сънищата. Разпитайте за миналия живот на мъжа с белега на ръката, преди да кажете думите, които ще ви направят негова злочеста съпруга. Не ви отправям туй предупреждение заради себе си, а заради вас самата. Докато дишам, имам причини да ви желая благополучие. В сърцето ми има най-нежно място за дъщерята на вашата майка; защото майка ви бе моята първа, моята най-добра, моята единствена приятелка.“

Тук без всякакъв подпис необикновеното писмо свършваше. Почеркът не предоставяше никаква вероятност за следа. Писмото бе писано на лист с редове със сбит, не много ясен, най-обикновен почерк, технически определян като „дребен“. Буквите криволичеха, бледо изписани, листът бе зацапан с петна, ала друго отличително нямаше.

— Това не е неграмотно писмо — каза мис Халкъм, — но все пак е твърде несвързано, за да бъде писано от образован човек, принадлежащ към по-висшите житейски кръгове. Споменаването на булчинската рокля и воала и някои други малки изрази подсказват, че може би е творение на жена. Какво мислите, мистър Хартрайт?

— И аз мисля така. Струва ми се, че не само е писано от жена, но че разсъдъкът на тази жена трябва да е…

— Умопомрачен? — предположи мис Халкъм. — И на мен ми мина подобна мисъл.

Не отвърнах. Докато говорех, погледът ми се спря на последното изречение: „В сърцето ми има най-нежно място за дъщерята на вашата майка; защото майка ви бе моята първа, моята най-добра, моята единствена приятелка.“ Тези думи и съмнението, което току-що се бе прокраднало относно здравия разсъдък на автора на писмото, сливайки се в съзнанието ми, подсказваха една идея, която буквално се страхувах да изразя открито или дори да развия тайно. Започнах да се опасявам дали собствените ми способности не са застрашени от загуба на равновесие. Виждаше ми се почти маниакално да отнасям всичко странно, което се случваше, всичко неочаквано, което се казваше, все до същия скрит източник и до същото злокобно влияние. В защита на собственото ми мъжество и здравия ми разум този път реших да не правя никакви изводи, които голите факти не потвърждаваха, и да обърна категорично гръб на всичко, що ме изкушаваше във формата на предположения.

— Ако ни се удаде някакъв случай да стигнем до лицето, написало това — казах аз, връщайки писмото на мис Халкъм, — няма да е лошо да се възползуваме от възможността, щом тя се появи. Смятам, че трябва да говорим отново с градинаря относно възрастната жена, която му е дала писмото, и после да продължим нашето разследване в селото. Но най-напред позволете да ви задам един въпрос. Току-що споменахте възможността да се консултирате утре с адвоката на мистър Феърли. Не съществува ли начин да се свържете с него по-рано? Защо не днес?

— Бих могла да обясня — отвърна мис Халкъм само след като навляза в някои подробности, свързани с годежа на сестра ми, които не сметнах за необходимо или за желателно да ви съобщавам тази сутрин, Една от причините за пристигането на сър Пърсивъл Глайд в понеделник е да се определи датата на неговия брак, която досега не бе уточнена. Той настоява събитието да стане преди края на годината.

— Знае ли мис Феърли за това му желание? — запитах нетърпеливо.

— Тя няма никаква представа за него и след случилото се аз няма да поема отговорността да я осведомя. Сър Пърсивъл е изложил своите виждания на мистър Феърли, който ми каза, че като настойник на Лора е готов и силно желае да спомогне за тях. Той писа в Лондон до семейния адвокат мистър Гилмор. Мистър Гилмор в момента е по работа в Глазгоу и отговаряйки, предложи да се отбие на връщане в Лимъридж Хаус. Той ще пристигне утре и ще остане тук няколко дни, за да даде време на сър Пърсивъл да изложи своите доводи. Ако успее, мистър Гилмор ще отнесе в Лондон неговите нареждания за брачния договор на сестра ми. Сега разбирате, мистър Хартрайт, защо искам да изчакам за правния съвет до утре. Мистър Гилмор е стар и изпитан приятел на две поколения от рода Феърли и можем да му се доверим тъй, както на никого другиго.

Брачният договор! Ревниво отчаяние ме прониза само като чух тези две думи, и подействува като отрова на по-висшите ми инстинкти. Започнах да мисля — трудно е да го призная, но не трябва да потулям нищо от началото до края на тази ужасна история, която се заех да разкрия, — започнах да мисля с изпълнена с омраза и нетърпение надежда за смъртните обвинения срещу сър Пърсивъл Глайд, които съдържаше анонимното писмо. Ами ако тези безумни нападки почиваха на някаква истина? Ами ако тяхната истина можеше да се докаже, преди да се изрекат фаталните слова на съгласие и преди да се изготви брачният договор? Оттогава се опитвам да си внуша, че обзелото ме чувство се изразяваше от начало до край в чиста преданост към интересите на мис Феърли, но не успях сам да си повярвам и не трябва да се опитвам да мамя другите. Чувството бе продиктувано от начало до край от безразсъдна, отмъстителна, безнадеждна ненавист към човека, който щеше да се ожени за нея.

— Ако искаме да разберем нещо — започнах аз, повлиян от новото чувство, — не трябва да пропускаме ни минута със скръстени ръце. Мога само да предложа да разпитаме повторно градинаря и веднага след това да направим разследване в селото.

— Мисля, че мога да ви бъда от помощ и в двата случая — каза мис Халкъм, като стана. — Да вървим, мистър Хартрайт, незабавно и да направим заедно всичко, което е по силите ни.

Ръката ми бе вече на вратата, за да й отворя, но спрях внезапно, тъй като, преди да тръгнем, трябваше да задам един важен въпрос.

— Един от параграфите на анонимното писмо — казах аз — съдържа няколко изречения с подробни описания на външността. Зная, че името на сър Пърсивъл Глайд не се споменава, но отговаря ли той на това описание?

— Напълно — дори в определянето на възрастта му — четиридесет и пет…

Четиридесет и пет, а тя нямаше дори още двадесет и една! Мъже на неговата възраст много често си взимаха съпруги на нейната и опитът показваше, че такива бракове нерядко бяха най-щастливите. Знаех го и все пак дори споменаването на възрастта му, когато я противопоставих на нейната, увеличи сляпата омраза и подозрението ми към този човек.

— Напълно — продължи мис Халкъм, — включително до белега на дясната му ръка, получен от рана, нанесена му преди години, когато пътувал из Италия. Няма съмнение, че авторът на писмото е запознат изцяло с особеностите на външността му.

— Ако си спомням добре, споменава се дори някаква кашлица, която го мъчи?

— Да, и това е вярно. Той не и обръща внимание, макар че понякога приятелите му се тревожат за него.

— Предполагам, че никога не са се чували недомлъвки по отношение на характера му?

— Мистър Хартрайт, надявам се, че не сте толкова несправедлив, за да се повлияете от това долно писмо?

Почувствувах как кръвта нахлува в лицето ми, защото знаех, че то ми бе повлияло.

— Надявам се, че не — отговорих объркан. — Може би нямах право да задам въпроса.

— Не съжалявам, че го зададохте — рече тя, — защото ми дава възможност да отдам нужното на репутацията на сър Пърсивъл Глайд. Ни един слух, мистър Хартрайт, не е достигнал до мен или семейството ми срещу него. Той спечели успешно два оспорвани избора и излезе от изпитанието невредим. Човек, който може да постигне това в Англия, е човек с изпитан характер.

Отворих й мълчаливо вратата и я последвах навън. Тя не бе ме убедила. Да бе слезнал от небесата ангелът, който води сметка за делата на хората, за да потвърди думите й, и да бе отворил тефтера си пред смъртните ми очи, пак нямаше да ме убеди.

Намерихме градинаря да работи както обикновено. Колкото и въпроси да задавахме, не можахме да изтръгнем ни един съществен отговор от непроницаемата глупост на момчето. Жената, която му дала писмото, била възрастна; не му казала нито една дума и много бързо се отдалечила в южна посока. Селото се намираше на юг от къщата. И затуй се отправихме натам.