Уилки Колинс
Жената в бяло (32)

VII

Деветнадесети юни. — Вчерашните събития ме предупредиха да бъда готова, рано или късно, за най-лошото. Днешният ден все още не е свършил, а най-лошото дойде.

Според най-точните пресмятания на времето, които двете с Лора направихме, стигнахме до заключението, че Ан Катърик трябва да се е появила в навеса за лодки вчера следобед в два и половина. Съответно нагласих нещата така, че Лора само да се яви на обедната маса и подир туй да се измъкне при първа възможност, като аз трябваше да остана малко за приличие и да я последвам веднага щом можех да сторя това безопасно. По този начин, ако не се появяха пречки, които да осуетят действията ни, тя щеше да бъде в навеса преди два и половина, а (когато на свой ред напуснех масата) аз щях да заема сигурна позиция в горичката преди три часа.

Промяната във времето, за която ни предизвести снощният вятър, настъпи рано сутринта. Валеше силен дъжд, когато станах, и продължи да вали до дванадесет часа, когато облаците се разсеяха, небето се изясни и слънцето изгря със светлото обещание за един хубав следобед.

Неспокойствието ми да узная как сър Пърсивъл и графът щяха да прекарат ранните часове на деня не се уталожи, що се отнася до сър Пърсивъл, защото въпреки дъжда той ни напусна след закуската и излезе сам. Не каза къде отива, нито пък кога да очакваме завръщането му. Видяхме го да минава забързано покрай прозореца на стаята за закуска, обут с високите си ботуши и облечен с непромокаемото си палто — и това беше всичко.

Графът прекара сутринта спокойно в къщата, като известно време беше в библиотеката, а после в салона, където свиреше разни мелодийки на пианото и си тананикаше. Съдейки по вида му, сантименталната страна на неговия характер все още упорито проявяваше склонността да се изразява. Той бе мълчалив и чувствителен, готов да въздиша и да се отдава на мечтания, както само дебелите мъже могат да правят това при най-малкото предизвикателство.

Дойде време за обяд, но сър Пърсивъл не се върна. Графът зае мястото на своя приятел на масата, тъжно погълна по-голямата част от един плодов сладкиш, залят с цяла кана сметана, и в мига, в който приключи, ни разясни достойнствата на постижението си.

— Вкусът към сладкишите — заяви той с най-нежните си нотки и най-внимателни обноски — е невинният вкус на жените и децата. Обичам да го споделям с тях — това е още една връзка, скъпи дами, между вас и мен.

Лора стана от масата след десет минути. Изпитах силното изкушение да, я придружа. Но ако бяхме излезли заедно, можехме да предизвикаме подозрение и дори нещо по-лошо — ако допуснехме Ан Катърик да види Лора, придружена от непознато за нея лице, ние по всяка вероятност щяхме мигновено да загубим доверието й и никога вече да не го възвърнем.

Ето защо изчаках колкото се може по-търпеливо, докато прислужникът влезе, за да разчисти масата. Когато напуснах стаята, нямаше никакви признаци в къщата или извън нея за завръщането на сър Пърсивъл. Оставих графа с бучка захар между устните; злобното какаду се катереше по жилетката му, за да я достигне, а мадам Фоско, седнала срещу съпруга си, наблюдаваше птицата и самия него тъй внимателно, сякаш нивга в живота не бе виждала подобно нещо. Вървейки към горичката, аз внимателно избягвах полезрението, откриващо се от прозореца на трапезарията. Никой не ме видя и не тръгна подире ми. Часовникът ми показваше три без петнадесет.

Щом се озовах сред дърветата, закрачих бързо, докато не извървях по-голямата половина от пътя през горичката. Там забавих ход и продължих предпазливо, но не видях никого и не чух никакви гласове. Бавно се приближих до навеса за лодки откъм задната му страна — спрях, ослушах се — и после продължих, докато стигнах на разстояние, от което би трябвало да чуя всеки, който говореше вътре. Все още цареше пълна тишина — все още наблизо и надалеч нямаше и следа от присъствието на жива душа.

След като заобиколих сградата от едната страна, а после от другата и не открих нищо, осмелих се да мина отпред и да надникна вътре. Нямаше никой. Извиках: „Лора!“ — отначало тихичко, после по-високо и по-високо. Никой не отвърна и никой не се появи. По всичко личеше, че единственото човешко същество около езерото и горичката бях аз.

Сърцето ми взе да бие ожесточено, но останах твърда в намеренията си и започнах да търся внимателно най-напред в навеса за лодки, а сетне и по земята пред него някакви следи, които да ми покажат дали Лора е стигнала дотук, или не. По нищо не личеше, че е била вътре, но отвън по пясъка открих следите й.

Различих стъпките на двама души — големи, вероятно мъжки, и малки, които, след като наложих собствените си нозе в тях и по този начин измерих големината им, бях сигурна, че са на Лора. Така бе утъпкана цялата земя точно пред навеса. Близо до едната му страна, под заслона на издадения покрив, зърнах малка дупка в пясъка — не естествена, а без съмнение изкопана. Забелязах я и веднага се обърнах, за да проследя стъпките докъдето мога и да тръгна в посоката, в която щяха да ме отведат.

Те ме изведоха, тръгвайки от лявата страна на навеса и минавайки покрай дърветата, на разстояние от около двеста-триста ярда. После се изгубиха в песъчливата почва. Реших, че лицата, по чиито стъпки вървях, по всяка вероятност са влезли в горичката точно на това място, така че продължих. Отначало не открих никаква пътека, но после различих една, която едва забележимо минаваше сред дърветата, и тръгнах по нея. Известно време се движих в посока към селото, но на едно място спрях, защото я пресичаше друга пътечка. Тя бе оградена от двете си страни е гъсти къпинови храсти. Стоях и гледах, колебаейки се накъде да тръгна, и в това време забелязах на един от бодливите клони конци от ресните на женски шал. Разгледах ги по-внимателно, установих, че са от шала на Лора, и веднага закрачих по втората пътека. Тя ме изведе най-сетне, за мое голямо облекчение, откъм задната страна на къщата. Казвам за мое голямо облекчение, защото стигнах до извода, че по някаква неизвестна причина Лора трябва да се е върнала в къщата преди мен по този заобиколен път. Влязох вътре откъм вътрешния двор и сервизните помещения. Първият човек, когото срещнах в преддверието на черния вход, бе икономката мисис Мичелсън.

— Знаете ли — попитах аз — дали лейди Глайд се е върнала от разходката си, или не?

— Господарката се прибра преди малко със сър Пърсивъл — отвърна икономката. — Боя се, мис Халкъм, че се е случило нещо много лошо.

Сърцето ми се сви.

— Някаква злополука ли? — запитах премаляла.

— Не, не, слава богу — злополука няма. Господарката избяга в стаята си, обляна в сълзи, а сър Пърсивъл ми нареди да предупредя Фани, че трябва да напусне до един час.

— Къде е Фани? — попитах я аз.

— В моята стая, мис Халкъм. Момичето е доста сломено и аз й казах да седне и да се опита да се съвземе.

Отидох в стаята на мисис Мичелсън и сварих Фани горчиво да плаче в ъгъла. До нея бе сандъчето й с багажа.

Тя не можа да ми даде никакво обяснение за ненадейното си уволнение. Сър Пърсивъл наредил да й платят едномесечно възнаграждение вместо едномесечното предупреждение и да напусне. Обяснение не й било дадено — никакво възражение срещу поведението й не било направено. Забранено й било да се обръща с молби към господарката си, забранено й било да я види дори за миг, за да си вземе довиждане. Трябвало да замине без обяснения и сбогувания, и то незабавно.

След като успокоих момичето с няколко приятелски думи, попитах я къде възнамерява да пренощува. Тя отвърна, че смятала да отиде в малката странноприемница в селото, чиято стопанка била почтена жена, позната на слугите от Блакуотър Парк. Тръгвайки рано на другата утрин, тя се надявала да стигне до приятелите си в Къмбърланд, без да спира в Лондон, където не познавала никого.

Веднага осъзнах, че заминаването на Фани ни предоставяше сигурен начин за връзка с Лондон и Лимъридж Хаус, който можеше да се окаже от голямо значение за нас. Съответно я уведомих, че довечера може да очаква вести от господарката си или от мен и че може да разчита и на двете ни да й помогнем според възможностите си. След тези думи се ръкувах с нея и се качих горе.

Вратата на преддверието, водещо към стаята на Лора, се оказа заключена.

Почуках и пред мен застана същата онази дебела, едра прислужница, чиято тъпа безчувственост бе подложила на жестоко изпитание търпението ми в деня, когато намерих раненото куче. По-късно научих, че се казва Маргарет Порчър и че е най-мързеливата, немарлива и твърдоглава прислужничка в къщата.

Като отвори вратата, тя веднага престъпи прага и се ухили насреща ми в упорито мълчание.

— Защо стоите така? — казах аз. — Не виждате ли, че искам да вляза.

— Да, ама не може да влезете — бе отговорът, придружен с още една, по-широка гримаса.

— Как смеете да ми говорите така? Веднага се отдръпнете!

Тя протегна големите си червени ръце, за да препречи входа, и бавно поклати малоумната си глава.

— Заповед на господаря — рече и пак заклати глава.

Трябваше да призова на помощ цялото си самообладание, за да не се впусна в спор с нея, и да се досетя, че следващите ми думи трябва да са адресирани към господаря й. Обърнах й гръб и веднага слязох долу да го намеря. Решението ми да сдържам нрава си независимо от всичко, с което сър Пърсивъл би могъл да ме изкара извън нерви, вече бе напълно забравено — срамувам се да го кажа, — сякаш никога не бях го вземала. Подействува ми добре след всичко, което бях изстрадала и подтискала в себе си в този дом — гневът наистина ми подействува добре.

Дневната и стаята за закуска бяха празни. Продължих към библиотеката и там намерих сър Пърсивъл, графа и мадам Фоско. И тримата бяха прави, застанали близко един до друг и сър Пърсивъл държеше малко листче в ръката си. Когато отварях вратата, чух графа да му казва:

— Не, хиляда пъти — не.

Насочих се към него и го погледнах право в лицето.

— Трябва ли да разбирам, сър Пърсивъл, че стаята на жена ви е затвор и че вашата прислужничка е тъмничарят, който го пази?

— Да, точно това трябва да разбирате — отговори той. — Постарайте се да не се удвоят задълженията на Моя тъмничар — внимавайте и вашата стая да не се превърне в затвор.

— Вие внимавайте как се отнасяте със съпругата си и как ме заплашвате — разгорещих се в гнева си аз. — В Англия има закони, които защищават жените от жестокостта и насилието. Ако падне и косъм от главата на Лора, ако се осмелите да посегнете на свободата ми, аз ще прибягна към тези закони каквото и да става.

Вместо да ми отговори, той се обърна към графа.

— Докъде бях стигнал? — запита той. — Какво ще кажете сега?

— Каквото казах и преди — отговори графът. — Не.

Дори в ожесточението на гнева си усетих спокойния, студен поглед на сивите му очи върху лицето си. Те се извърнаха от мен, когато заговори, и се насочиха многозначително към собствената му съпруга. Мадам Фоско тутакси се приближи към мен и от това място се обърна към сър Пърсивъл, преди още той или аз да сме проговорили.

— Благоволете да ми отделите секунда внимание — каза тя с ясната, ледено-сдържана нотка на гласа си. — Сър Пърсивъл, искам да ви благодаря за гостоприемството и да заявя, че отказвам да се възползувам повече от него. Не мога да остана в дом, където към дамите се отнасят така, както днес се отнесохте към вашата съпруга и към мис Халкъм.

Сър Пърсивъл отстъпи една крачка и се взря безмълвен в нея. Току-що чутото изявление — изявление, което двамата с него много добре знаехме, че мадам Фоско не би посмяла да направи без разрешението на съпруга си — като че ли го вкамени от изненада. Графът стоеше отстрани и гледаше съпругата си, изпълнен с възторг.

— Тя е великолепна — промълви той на себе си. Приближи се към нея, докато говореше, и й подаде ръката си. — Аз съм на вашите услуги, Еленор — продължи той с кротко достойнство, което досега не бях забелязала у него. — И на услугите на мис Халкъм, ако тя ми направи честта да приеме съдействието ми.

— По дяволите! Какво значи това? — извика сър Пърсивъл, докато графът бавно се запъти със съпругата си към вратата.

— При други обстоятелства значи това, което казвам, но този път значи това, което казва жена ми — отговори непроницаемият италианец. — Ето че веднъж разменихме местата си, Пърсивъл, и мнението на мадам Фоско е и мое мнение.

Сър Пърсивъл смачка листа в ръката си и като профуча покрай графа, изричайки още една ругатня, застана между него и вратата.

— Правете каквото щете — процеди той разярен и слисан. — Правете каквото щете и ще видите какво ще стане.

С тези думи той излезе от стаята. Мадам Фоско хвърли въпросителен поглед към съпруга си.

— Той излезе много неочаквано — каза тя. — Какво означава това?

— Означава, че ние двамата с вас вразумихме най-раздразнителния човек в Англия — отвърна графът. — Означава, мис Халкъм, че лейди Глайд е спасена от едно възмутително унижение, а вие от повторението на тази непростима обида. Позволете ми да изразя възторга си от вашето поведение и от храбростта ви в момент на такова голямо изпитание.

— Искрени поздравления — намеси се мадам Фоско.

— Искрени поздравления — отекна графът.

Вече се чувствувах омаломощена, защото ме бе напуснала силата на първоначалната ми яростна съпротива срещу насилието и оскърблението. Нетърпението ми да видя Лора, чувството за собственото ми безпомощно неведение за случилото се в навеса за лодки се стовариха върху мен с непоносимата си тежест. Опитах се да запазя самообладание, обръщайки се към графа и съпругата му с тона, който те бяха възприели спрямо мен, но думите замряха на устните ми — не ми достигна дъх, — очите ми погледнаха с безмълвен копнеж към вратата. Разбирайки неспокойствието ми, графът я отвори, излезе и я притвори след себе си. В същото време тежките стъпки на сър Пърсивъл заслизаха по стълбата. Чух ги да си шепнат навън, докато мадам Фоско ме уверяваше с обичайния си спокоен маниер колко се радвала заради всички нас, че поведението на сър Пърсивъл не ги е принудило двамата със съпруга й да напуснат Блакуотър Парк. Преди още да бе свършила, шепотът заглъхна, вратата се отвори и графът надникна в стаята.

— Мис Халкъм — каза той, — щастлив съм да ви уведомя, че лейди Глайд е отново господарка в собствения си дом. Сметнах, че ще ви бъде по-приятно да чуете това от мен, отколкото от сър Пърсивъл, и нарочно се върнах, за да ви го съобщя.

— Възхитителна деликатност! — възкликна мадам Фоско, изразявайки възторга си изцяло в стила на графа. Той се усмихна и се поклони, сякаш бе получил комплимент от учтив непознат, и се отдръпна, за да й стори път да мине.

Сър Пърсивъл стоеше в преддверието. Докато се качвах забързано по стълбите, чух го да вика нетърпеливо графа да излезе от библиотеката.

— Какво чакате там? — каза той. — Искам да говоря с вас.

— А аз искам да поразмишлявам сам — отвърна другият. — По-късно, Пърсивъл, по-късно.

Нито той, нито приятелят му не казаха нищо повече. Изкачих стълбите и се затичах по коридора. В бързината и възбудата си оставих вратата на преддверието отворена, но затворих вратата на спалнята, щом се озовах в нея.

Лора седеше сама в другия край на стаята, отпуснала изтощено ръце, с лице, скрито в дланите й. Когато ме видя, тя трепна и извика от радост.

— Как влезе тук? — запита тя. — Кой те пусна? Не е сър Пърсивъл, нали?

Нетърпението ми да чуя това, което имаше да ми каже, бе тъй непреодолимо, че не бях в състояние да й отговарям — само можех да задавам въпроси. Желанието на Лора да разбере какво се бе случило долу се оказа обаче твърде силно, за да мога да й устоя. Тя настойчиво повтаряше въпросите си.

— Графът, разбира се — отговорих й нетърпеливо. — Чие влияние в къщата…

Тя ме спря с жест на възмущение.

— Не говори за него! — извика тя. — Графът е най-низкото създание на тази земя. Той е долен шпионин…

В този миг на вратата на спалнята леко се почука.

Все още не бях седнала и отидох да видя кой е. Когато отворих, насреща си видях мадам Фоско с моята носна кърпичка в ръка.

— Изпуснали сте това долу, мис Халкъм — каза тя, — и реших да ви го донеса, тъй като бях тръгнала за моята стая.

Лицето й, по природа бледо, бе покрито с такава мъртвешка белота, че се стреснах от вида му. Ръцете й, които винаги бяха сигурни и уверени, сега трескаво трепереха, а погледът й с вълче изражение се плъзна покрай мен през отворената врата и се спря върху Лора. Тя бе подслушвала, преди да почука! Разбрах го от бялото й лице, от треперещите й ръце, от погледа й, отправен към Лора.

След като изчака секунда, тя се обърна мълчаливо и бавно се отдалечи.

Затворих отново вратата.

— О, Лора, Лора! И двете ще проклинаме деня, в който нарече графа шпионин!

— И ти би го нарекла така, Мариан, ако знаеш това, което зная аз. Ан Катърик бе права. Наистина е имало трети човек, който ни е следил вчера в горичката, и този човек…

— Сигурна ли си, че е бил графът?

— Напълно съм сигурна. Той е бил шпионинът на сър Пърсивъл, той е бил осведомителят на сър Пърсивъл — той е накарал сър Пърсивъл да дебне и да ни причаква двете с Ан Катърик цялата сутрин.

— Намерена ли е Ан? Видя ли я при езерото?

— Не, тя се спаси, като не дойде. Когато стигнах до навеса, там нямаше никой.

— Е, и?

— Влязох и седнах да почакам няколко минути. Но от притеснение станах отново да се поразходя наоколо. Излизайки, видях някакви следи по пясъка близо до предната страна на навеса. Наведох се да ги разгледам и разчетох една дума, написана с големи букви на пясъка. Думата беше — ПОГЛЕДНИ.

— И ти разрови пясъка и издълба дупка в него?

— Откъде знаеш, Мариан?

— Видях дупката, след като тръгнах подир теб. Продължавай, продължавай!

— Да, разрових пясъка и открих отдолу листче, на което бе написано нещо. Подписано бе с инициалите на Ан Катърик.

— Къде е листчето?

— Сър Пърсивъл го взе от мен.

— Можеш ли да си спомниш какво пишеше? Мислиш ли, че можеш да го повториш?

— По същество — да, Мариан. Беше съвсем кратък текст. Ти би го запомнила дума по дума.

— Опитай се да ми кажеш същността, преди да сме продължили по-нататък.

Тя прие. Записвам текста тук точно както го повтори пред мен:

„Един висок, едър възрастен мъж ме е видял вчера с вас и трябваше да бягам, за да се спася. Краката му не бяха тъй бързи, за да ме догонят, и той ме изгуби сред дърветата. Не мога да поема риска да дойда днес тук по същото време. Пиша това, за да ви уведомя, и го скривам в пясъка в шест часа сутринта. Когато следващия път говорим за Тайната на вашия зъл съпруг, трябва да бъдем на сигурно място или въобще да не говорим. Бъдете търпелива. Обещавам, че ще ме видите отново и при това скоро. — А. К.“

Думите „един висок, едър възрастен мъж“ (думи, които Лора бе сигурна, че е повторила пред мен точно) не оставяха никакво съмнение за това кой е бил преследвачът. Припомних си как предния ден в присъствието на графа съобщих на сър Пърсивъл, че Лора е отишла към навеса за лодки да търси брошката си. По всяка вероятност той я е последвал, подтикван от досадния си маниер, за да я успокои относно въпроса с подписа, веднага след като ме уведоми за промяната в плановете на сър Пърсивъл. В такъв случай той се е приближил до навеса и Ан Катърик го е забелязала. Подозрителната бързина, с която се е разделила с Лора, несъмнено е дала повод за безполезния му опит да я проследи. Разстоянието между къщата и езерото и времето, по което той излезе от всекидневната, сравнено с времето, по което Лора и Ан Катърик са разговаряли, бяха за нас недвусмислено доказателство за този факт.

След като стигнах тъй до някакво заключение, следващото нещо, което много ме интересуваше, бе да разбера какви открития е направил сър Пърсивъл, когато граф Фоско му е доложил откритието си.

— Как стана така, че ти отнеха писмото? — запитах аз. — Какво направи с него, след като го намери в пясъка?

— След като го прочетох веднъж — отговори тя, — взех го със себе си в навеса за лодки, за да седна и да го прегледам повторно. Докато четях, върху листа падна сянка. Вдигнах очи и видях сър Пърсивъл, който стоеше на прага и ме наблюдаваше.

— Опита ли се да скриеш писмото?

— Опитах се, но той ме възпря. „Не си правете труда да го криете — каза ми. — Вече съм го чел.“ Аз го гледах безпомощно, без да мога да кажа нищо. „Разбирате, нали? — продължи той. — Аз го прочетох. Изрових го от пясъка преди два часа, зарових го отново и пак написах отгоре думата, за да бъде готово за вас. Сега не можете да се измъкнете от неприятното положение, в което попаднахте. Вчера сте се срещнали тайно с Ан Катърик и в този момент държите писмото й в ръцете си. Нея все още не съм хванал, но хванах вас. Дайте ми писмото.“ Той пристъпи към мен — аз бях сама, Мариан, какво можех да сторя? Дадох му писмото.

— Какво ти каза, когато му го даде?

— Отначало не каза нищо. Хвана ме за лакътя и ме изведе от навеса за лодки, като се оглеждаше, сякаш се страхуваше, че някой може да ни види или да ни чуе. След това вкопчи ръката си в моята и ми пошепна: „Какво ви каза вчера Ан Катърик? Държа да чуя всяка дума — от първата до последната.“

— Каза ли му?

— Бях сама с него, Мариан — грубата му ръка ми причиняваше болка, — какво можех да сторя?

— Има ли все още следи по ръката ти? Дай да видя. — Защо?

— Защото, Лора, днес трябва да сложим край на търпеливостта си и да започнем да се съпротивяваме. Този белег е оръжие, с което можем да му нанесем удар. Нека да погледна. Може да ми се наложи да дам клетва за това.

— О, Мариан, не гледай така! Сега не ме боли!

— Дай да видя!

Тя ми показа белезите. Не можех нито да се натъжа, нито да се разплача, нито да потръпна пред вида им. Казват, че сме били или по-добри от мъжете, или по-лоши. Ако изкушенията, които са се изправяли на пътя на някои жени и са ги направили по-лоши, бяха препречили моя в този миг… Благодаря ти, господи! По лицето ми тя не можа да прочете нищо. Това нежно, невинно, любвеобилно създание помисли, че се уплаших заради нея и ми е мъчно за нея — и толкова.

— Недей да го взимаш толкова надълбоко, Мариан — каза простичко тя, издърпвайки отново ръкава си надолу. — Вече не ме боли.

— Ще се опитам да мисля спокойно, скъпа моя, заради теб. Да! Да! И ти му разправи всичко, което Ан Катърик ти бе казала — всичко, което Знам и аз?

— Да, всичко. Той беше толкова настойчив — бях сама с него, — не можах да скрия нищо.

— Каза ли ти нещо, когато свърши?

— Погледна ме и се изсмя някак си иронично и горчиво. „Ще измъкна и останалото от вас — каза той. — Чувате ли? И останалото.“ Заявих сериозно, че съм казала всичко, което зная. „Вие ли? — възкликна той. — Знаете повече, отколкото ви е угодно да кажете. Няма ли да го чуя? Ще го чуя! Ще го изтръгна от вас в къщи, ако не мога тук.“ Поведе ме по една непозната пътека през горичката — пътека, по която за мен нямаше никаква надежда да те срещна, и не проговори повече, докато не стигнахме къщата. Тогава спря отново и каза: „Ако ви дам още един шанс, ще се възползувате ли от него? Няма ли да поразмислите и да ми кажете останалото?“ Можах само да повторя думите, които вече бях казала. Той прокле упорството ми и ме повлече след себе си към къщата. „Не можете да ме измамите — рече. — Знаете повече, отколкото ви е угодно да ми кажете. Ще измъкна тайната и от вас, и от сестричката ви. Повече няма да заговорничите и да си шепнете. Няма да се видите с нея, докато не признаете истината. Ще бъдете под наблюдение сутрин, обед и вечер, докато не признаете истината.“ Беше глух за всичко, което можех да кажа. Заведе ме направо горе в стаята ми. Фани седеше там и бродираше нещо, а той незабавно й нареди да излезе. „Ще се погрижа да не се забъркваш в заговора — каза й той. — Ще напуснеш къщата още днес. Ако господарката ти иска камериерка, ще приеме тази, която аз избера.“ После ме блъсна в стаята и заключи вратата. Постави тази безчувствена жена отвън да ме пази, Мариан! Беше като обезумял. Може да ти е трудно да разбереш, но наистина беше така.

— Много добре разбирам, Лора. Той е луд — полудял от кошмарите на гузната съвест. От всичко, което ти ми каза, се убедих, че когато Ан Катърик се е разделила с теб вчера, ти си била пред научаването на някаква тайна, гибелна за твоя зъл съпруг, и той мисли, че ти вече я знаеш. Нищо, което можеш да кажеш или да сториш, няма да успокои гузното му недоверие и няма да убеди измамната му природа в твоята искреност. Не казвам това, скъпа моя, за да те разтревожа. Казвам го, за да ти отворя очите за положението, в което се намираш, и да те убедя в неотложната необходимост да ме оставиш да действувам, според силите ми, в твоя защита, докато шансът е на наша страна. Намесата на граф Фоско ми осигури достъп до теб днес, но утре той може да откаже да се застъпи. Сър Пърсивъл вече уволни Фани, защото тя е умно момиче и ти е предана, а на нейно място избра жена, безразлична към твоите интереси, чиято тъпота я свежда до равнището на кучето, пазещо двора. Не е възможно да предположим какви жестоки мерки ще предприеме по-нататък, освен ако не се възползуваме от благоприятните възможности, докато ги имаме.

— Какво можем да направим, Мариан? Ах, как бих искала да напуснем тази къща и никога повече да не я видим!

— Слушай ме, скъпа моя, и се опитай да разбереш, че докато аз съм тук, не си толкова безпомощна.

— Ще се опитам, ще се опитам. Но докато мислиш за мен, не забравяй и бедната Фани. Тя също се нуждае от помощ и утеха.

— Няма да я забравя. Видях я, преди да дойда тук, и обещах да й пратя вест тази вечер. Пощенската торба на Блакуотър Парк не е сигурно място за писма, а в твой интерес още тази вечер трябва да напиша две, които не трябва да попадат в други ръце освен в ръцете на Фани.

— Какви писма?

— Първо ще напиша на съдружника на мистър Гилмор, който ни предложи своята помощ, ако отново изпаднем в критично положение. Колкото и малко да разбирам от правосъдие, убедена съм, че то е в състояние да защити една жена срещу начина, по който се отнесе днес с теб този грубиян. Няма да навлизам в подробности — относно Ан Катърик, защото не разполагам с никакви сигурни сведения. Но адвокатът ще научи за белезите върху ръката ти и за упражненото спрямо теб насилие — няма да заспя спокойно, докато не му пиша!

— Но помисли за скандала, Мариан!

— Аз разчитам на този скандал. Сър Пърсивъл сигурно се бои от него повече, отколкото ти. Вероятността от скандал е единственото, което може да го накара да капитулира.

Докато говорех, станах, но Лора ме помоли горещо да не я оставям сама.

— Ти ще го доведеш до отчаяние — каза тя — и ще увеличиш десеторно опасностите, пред които сме изправени.

Почувствувах истината — обезсърчителната истина — на тези думи. Но нямах сили да я призная пред нея.

В ужасното положение, в което се намирахме, нямаше откъде да очакваме помощ и надежда, освен ако не рискуваме най-лошото. Обясних това предпазливо. Тя въздъхна горчиво, но не го оспори. Само попита за второто писмо, което смятах да напиша. До кого щеше да бъде адресирано?

— До мистър Феърли — отговорих аз. — Твоят чичо е нашият най-близък родственик и глава на семейството. Той трябва да се намеси.

Лора тъжно поклати глава.

— Да, да — продължих аз. — Чичо ти е слаб, себичен, светски човек, зная, но той не е сър Пърсивъл Глайд и няма до себе си приятел като граф Фоско. Не очаквам да прояви доброта, нито пък да се разчувствува към теб или към мен, но ще направи всичко, за да угоди на своята леност и да осигури собственото си спокойствие. Позволи ми само да го убедя, че намесата му в този момент ще му спести по-нататъшните неизбежни неприятности, тревоги и отговорности, и той ще се размърда заради себе си. Зная как да се справя с него, Лора — имам известен опит.

— Ако би могла само да му внушиш да ми позволи да се върна за известно време в Лимъридж и да остана там на спокойствие с теб, Мариан, бих могла да бъда почти толкова щастлива, колкото бях, преди да се омъжа!

Тези думи насочиха мислите ми в нова посока. Възможно ли бе да изправим сър Пърсивъл между двете алтернативи — скандала чрез намесата на правосъдието в защита на жена му или неговото съгласие да се разделят без много шум за известно време под предлог, че тя трябва да посети дома на чичо си? И можеше ли да се очаква в такъв случай той да приеме тази последна възможност? Беше съмнително — повече от съмнително. И все пак колкото и безнадеждно да изглеждаше, струваше си да се опита.

— Чичо ти ще бъде уведомен за желанието, което току-що изрази — казах й, — а аз ще се посъветвам с адвоката и по този въпрос. Може да е за добро — и ще бъде за добро, надявам се.

Казвайки това, станах и Лора пак се опита да ме задържи.

— Не ме оставяй — каза ми смутено. — Аз пиша на тази маса. И ти напиши тук писмата.

За мен бе изпитание да й откажа дори когато ставаше въпрос за собствените й интереси. Но вече бяхме останали насаме твърде дълго. Шансът да се видим отново можеше изцяло да зависи от това дали няма да предизвикаме нови подозрения. Крайно време беше да се появя спокойна и равнодушна сред нищожествата, които може би точно в този момент говореха за кае долу. Обясних тази неприятна необходимост на Лора и я убедих да я приеме.

— Ще дойда отново, скъпа моя, след час или по-малко — казах й аз. — За днес най-лошото свърши. Бъди спокойна и не се страхувай от нищо.

— Ключът на вратата ли е, Мариан? Мога ли да я затворя отвътре?

— Да, ето ключа. Заключи и не отваряй на никого, докато не се върна отново.

Целунах я и излязох. Изпитах облекчение, когато чух завъртането на ключа. Сега вратата беше под нейна власт.