Уилки Колинс
Жената в бяло (53)

VII

Информацията, която бях получил дотук от мисис Клемънтс, макар и да разказваше неизвестни за мен факти, бе само от предварително естество. Ясно бе, че поредицата от измами, които бяха върнали Ан Катърик в Лондон и я бяха разделили от мисис Клемънтс, е била осъществена изцяло от граф Фоско и графинята, а по въпроса, дали някои от действията на съпрузите са противозаконни, си заслужаваше да се помисли в бъдеще. Но целта, която сега имах пред вид, ме поведе в друга посока. Непосредственият замисъл на моето посещение при мисис Клемънтс бе да се доближа, макар и малко, до разкриването на тайната на сър Пърсивъл, а дотук тя не бе казала нищо, което да постигне тази важна цел. Почувствувах, че е наложително да разбудя спомените й за други времена, лица и събития извън тези, към които се бе съсредоточила паметта й, и когато отново заговорих, макар и не направо, мислех именно за това.

— Много бих искал да ви окажа някаква помощ в тази тъжна история — казах аз. — Но единственото, което мога да направя, е да съчувствувам искрено на отчаянието ви. Ако Ан беше ваше дете, мисис Клемънтс, вие не бихте могли да й засвидетелствувате по-голяма обич — не бихте могли да проявите по-голяма жертвоготовност за нея.

— Това не е никаква заслуга, сър — отвърна простичко мисис Клемънтс. — Бедното създание ми беше повече от дете. Аз я отгледах от бебе, сър, от парче месо, а тора не беше лесна работа. Не бих преживяла тъй покрусително загубата й, ако не й бях шила първите ризки и не я бях учила да ходи. Винаги казвах, че ми е пратена да ме утеши, задето нямам ни дете, ни коте. А ето че сега я няма — старите спомени не ме оставят на мира и дори на моята възраст не мога да не плача — наистина не мога, сър!

Изчаках малко, за да дам време на мисис Клемънтс да се успокои. Дали светлината, която дирех, започваше, макар и слабо, да проблясва в спомените на добрата жена за детството на Ан?

— Познавахте ли мисис Катърик, преди Ан да се роди? — запитах аз.

— Не много дълго, сър, не повече от четири месеца. По това време често общувахме, но никога не сме били в много приятелски отношения.

При този отговор гласът й стана по-сигурен. Колкото и мъчителни да бяха спомените, забелязах, че изпита несъзнателно облекчение, когато се върна към загубилите вече очертания минали тревоги, след като тъй дълго бе говорила за настоящите страдания.

— Съседи ли бяхте с мисис Катърик? — запитах я, повеждайки колкото се може по-окуражително паметта й назад.

— Да, сър — съседи в Стария Уелмингам.

— Стария Уелмингам? В такъв случай в Хампшър има две селища с това име?

— Имаше, сър, тогава — преди повече от двадесет и три години. Построиха нов град на около миля, за да бъде по-близо до реката. И Старият Уелмингам, който беше просто едно село, постепенно бе напуснат. Сега новият град е това, което наричат Уелмингам, но старата църква си остана църквата на енорията. Стои си сама, а около нея къщите са или съборени, или оставени на саморазрушение. Бях свидетелка на тъжни промени. По мое време това бе приятно, красиво място.

— Преди да се омъжите ли, живеехте там, мисис Клемънтс?

— Не, сър, аз съм от Норфолк. И мъжът ми не беше родом оттам. Той беше от Гримсби, както ви казах, и чиракуваше там. Но тъй като имаше приятели на юг, чу там за една възможност и започна да работи самостоятелно в Саутхамптън. Не печелеше кой знае колко, но достатъчно за старините на един обикновен човек и тогава се установи в Стария Уелмингам. Отидох с него там, когато се ожени за мен. Не бяхме млади, но живеехме щастливо — по-щастливо от нашия съсед мистър Катърик, който дойде със съпругата си в Стария Уелмингам една-две години след нас.

— Познавал ли ги е съпругът ви преди това?

— Катърик — да, сър, но не и жена му. И двамата не я знаехме. Някакъв джентълмен се застъпил за Катърик и той бил назначен за псалт в уелмингамската църква, поради което се установи при нас. Доведе и булката си. По-късно разбрахме, че тя била камериерка в едно семейство, което живеело във Варнък Хол близо до Саутхамптън. Катърик много трудно я склонил да се омъжи за него, защото се държала много високомерно. Той я молил, молил и накрая се отказал, виждайки, че тя няма подобни намерения. Но когато се отказал, тя пък променила решението си и ни в клин, ни в ръкав отишла по собствена воля при него. Бедният ми съпруг винаги казваше, че точно тогава трябвало да й даде добър урок. Но Катърик твърде много я обичаше, за да направи подобно нещо — той никога не я е порицавал, нито преди, нито след като се ожениха. В чувствата си той беше много припрян, осланяше се на тях твърде много, те го подвеждаха ту на една, ту на друга страна. Той би разглезил и по-добра жена от мисис Катърик, ако беше намерил такава. Не обичам да говоря лошо за никого, сър, но тя беше безсърдечна жена, ужасно своеволна, вятърничава и много обичаше хубавите дрехи. Дори и от приличие не си правеше труда да Покаже поне пред хората уважение към Катърик, който винаги така мило се отнасяше с нея. Когато дойдоха да живеят при нас, мъжът ми каза, че нещата ще тръгнат на лошо, и думите му се потвърдиха. Не минаха и четири месеца и в дома им стана жесток скандал, позорна история. И двамата бяха виновати — боя се, че и двамата бяха еднакво виновати.

— Имате пред вид двамата съпрузи?

— О, не, сър! Нямам пред вид Катърик — горко му на него. Искам да кажа, жена му и лицето…

— И лицето, което бе причина за скандала?

— Да, сър. Един джентълмен по рождение и възпитание, който би трябвало да бъде за пример. Вие го познавате, сър. И моята бедна, скъпа Ан много добре го познаваше.

— Сър Пърсивъл Глайд?

— Да, сър Пърсивъл Глайд.

Сърцето ми се разтуптя — помислих, че съм уловил нишката. Колко малко знаех тогава за плетениците на лабиринта, които тепърва щяха да ме вкарат в заблуждение.

— В този район ли живееше сър Пърсивъл по онова време? — попитах аз.

— Не, сър. Той дойде сред нас напълно непознат. Баща му бил починал не много преди това в странство. Спомням си, че беше в траур. Отседна в една малка странноприемница край реката (тя вече е разрушена), където някои благородници ходеха на риболов. Отначало не му обърнахме внимание — много благородници от всички краища на Англия идваха там на риболов.

— Преди раждането на Ан ли се появи той в селото?

— Да, сър. Ан се роди през юни 1827 година, а мисля, че той се появи в края на април или началото на май.

— Без да го познава никой? Без да го познава мисис Катърик или някой от съседите?

— Така помислихме в началото, сър. Но когато избухна скандалът, вече никой не вярваше, че не се познават. Спомням си го, сякаш беше вчера. Една нощ Катърик дойде, в градината ни и ни събуди, като хвърли бучка пръст по прозореца. Чух го да моли съпруга ми, в името на бога, да излезе и да говори с него. Приказваха дълго време на входа. Когато съпругът ми се качи обратно горе, целият се тресеше. Той седна на кревата и ми каза: „Лизи! Винаги съм твърдял, че тази жена е лоша, винаги съм твърдял, че ще свърши зле, и си мисля, че краят вече е дошъл. Катърик намерил много дантелени кърпички, два пръстена и един златен часовник с верижка, скрити в чекмеджето на жена му — неща, които може да притежава само една дама по рождение, а жена му отказва да признае откъде се е сдобила с тях. — «Мисли ли той, че ги е откраднала?» — питам го аз. «Не — отговаря ми той. — Кражбата е лошо нещо. Но в случая е по-лошо и от това. Тя е нямала откъде да ги открадне, пък и не е такъв човек. Те са й подарени, Лизи — върху часовника са гравирани инициалите й и Катърик я е видял да говори насаме — нещо, което нито една омъжена жена не би трябвало да си позволи — с онзи джентълмен в траур — сър Пърсивъл Глайд. Сега не говори повече за това — за тази вечер поне успях да успокоя Катърик. Рекох му да си държи езика зад зъбите, да слуша и да гледа, и да изчака ден-два, докато се увери.» — Мисля, че и двамата грешите — казвам му аз. — Мисис Катърик тъй добре се е настанила тук, хората я уважават и няма да вземе да се занимава с един случаен непознат като сър Пърсивъл Глайд.“ — „Аха, ама дали й е непознат? — пита мъжът ми. — Ти забравяш как жената на Катърик се е омъжила за него. Сама отишла при него, след като му отказвала не знам колко си пъти. Колко порочни жени има, Лизи, възползували се от честните мъже, които ги обичат, за да спасят името си… И аз много се боя, че мисис Катърик е сред най-опасните от тях. Ще видим — допълни съпругът ми, — ще видим.“ И два дни по-късно ние наистина видяхме.

Мисис Клемънтс поспря за секунда, преди да продължи. Дори в този момент започнах да се съмнявам дали нишката, която мислех; че съм уловил, наистина ме водеше към главната загадка на лабиринта. Можеше ли тази обикновена, твърде обикновена история за подлостта на един мъж и слабостта на една жена да бъде ключът към тайната, превърнала се в пожизнена заплаха за сър Пърсивъл.

— И така, сър, Катърик се вслуша в съвета на мъжа ми и зачака — продължи мисис Клемънтс. — А както ви казах, не се наложи дълго да чака. На втория ден той видял жена си и сър Пърсивъл да си шепнат съвсем свойски близо до църковната канцелария. Сигурно са мислели, че това е последното място в света, където някому би хрумнало да ги дири, но се оказало, че не е тъй. Сър Пърсивъл, който очевидно се объркал и смутил, взел да се защищава виновно, а горкият Катърик (за чийто буен нрав вече ви казах) изпаднал в ярост от собственото си унижение и ударил сър Пърсивъл. Той не можел да се мери (за съжаление) с човека, който му бе причинил злото, и бил набит най-жестоко, преди да могат да ги разделят съседите, които дотърчали, след като чули разправията. Всичко това се случило на свечеряване. Когато съпругът ми отиде в дома на Катърик, той бил заминал и никой не знаел накъде. Никой от селото повече не го е видял. Той вече знаел много добре коя е подлата причина, поради която жена му се е омъжила за него, и още по-силно е изпитвал окаянието и позора си, особено след случилото се със сър Пърсивъл. Пасторът пусна съобщение във вестника, умолявайки го да се върне, като го убеждаваше, че няма да загуби мястото или приятелите си. Но Катърик имаше твърде горд дух, както казваха някои хора — а пък аз мисля, че твърде много се отдаваше на чувствата си, сър, — за да погледне отново съседите си в очите и да се опита да забрави позора. Той писа на съпруга ми, след като напусна Англия, и още един път, след като се бе установил благополучно в Америка. Доколкото зная, все още е там, но никой от нас, а най-малко порочната му жена, едва ли някога ще го види.

— Какво стана със сър Пърсивъл? Замина ли си той?

— Да, сър. Обстановката беше прекалено жежка, за да остане. Чули го да се кара с мисис Катърик същата нощ, когато избухна скандалът, а на следната утрин се махна.

— А мисис Катърик? Тя не може да е останала в селото сред хората, които са знаели за позора й?

— Остана, сър. Тя бе достатъчно твърда и безсърдечна, за да не даде и пет пари за това, което мислят съседите й. Заяви на всички, като се започне от свещеника, че е станала жертва на ужасна грешка и че никакви клюкари не са в състояние да я накарат да напусне селото като виновна жена. Докато аз бях там, тя живя в Стария Уелмингам; а след като заминах, когато се строеше новият град и всички почтени съседи взеха да се преместват, тя също се премести, сякаш бе решила на всяка цена да живее сред тях и да ги скандализира докрай. Там е и сега и ще бъде там, напук на всички, до последния си ден.

— Но как е преживявала през всичките тези години? — запитах аз. — Бил ли е в състояние и искал ли е съпругът й да й помага?

— И едното, и другото, сър — каза мисис Клемънтс. — Във второто писмо, което написа на добрия ми мъж, той заявяваше, че тя носи името му, живее в дома му и колкото и да е лоша, не бива да умира от глад като просякиня. Той можел да си позволи да й праща скромна издръжка, която тя да тегли всяко тримесечие от едно място в Лондон.

— Прие ли тя издръжката?

— Нито пени, сър. Каза, че никога няма да бъде длъжна на Катърик дори и за троха хляб, пък дори да живее сто години. И удържа на думата си. Когато бедният ми скъп съпруг почина и ми остави всичко, писмото на Катърик премина в мое владение. Заедно с другите неща и аз й казах да ми съобщи, ако някога изпадне в нужда. „Цяла Англия ще разбере, че съм изпаднала в нужда — рече ми Тя, — преди да кажа на Катърик или на някого от приятелите ми. Приемете това за отговор и му го предайте, ако някога ви пише пак.“

— Предполагате ли, че е имала свои пари?

— Ако въобще е имала, те са били много малко, сър. Говореше се и — боя се — достоверно, че сър Пърсивъл Глайд тайно я издържал.

 

 

След този отговор изчаках малко, за да премисля чутото. Ако дотук бях приемал безрезервно историята, сега ставаше ясно, че никакъв път, пряк или непряк, към тайната все още не се разкриваше пред мен и че преследваната цел отново ме бе изправила лице в лице с очевиден и отчайващ провал.

Но имаше един момент в разказа, който ме накара да се усъмня в безрезервността, която го приемах, и който ми подсказваше мисълта за нещо скрито под повърхността. Не можех да си обясня обстоятелството, че виновната жена на псалта драговолно е решила да доживее съществуването си на мястото, където е била опозорена. Собственото й твърдение, че постъпва така, за да докаже на практика невинността си, не ме задоволяваше. Струваше ми се по-естествено и по-вероятно тя да не е била господарка сама на себе си, тъй както е уверявала. В такъв случай кое бе лицето, което най-вероятно е имало властта да я принуди да остане в Уелмингам? Несъмнено лицето, което й осигуряваше средства за живот. Тя бе отказала помощта на съпруга си, не е била в състояние да се издържа сама, била е унижена и без приятели: от кого другиго би могла да получава помощ освен от източника на мълвата — сър Пърсивъл Глайд?

Разсъждавайки върху тези предположения и без да забравям единствения сигурен факт, който можеше да ме ръководи — че мисис Катърик знае тайната, — аз лесно си обясних, че в интерес на сър Пърсивъл бе да я държи в Уелмингам. С името, което си бе създала в това място, бе съвсем сигурно, че тя ще бъде изолирана от съседки, които биха й дали възможността да говори непредпазливо в моменти на раздумки с любопитни близки приятелки. Но каква беше тайната, която трябваше да се крие? Това едва ли бе скандалното участие на сър Пърсивъл в опозоряването на мисис Катърик, защото именно съседите бяха онези, които знаеха за него; едва ли бе и подозрението, че той е бащата на Ан, защото именно Уелмингам бе мястото, в което това подозрение най-вече съществуваше. Ако приемех вината им безрезервно, тъй както бяха сторили това останалите, ако направех същото повърхностно заключение, до което бяха стигнали мистър Катърик и съседите му, какво от всичко чуто подсказваше съществуването, на опасна тайна между сър Пърсивъл и мисис Катърик, която трябваше да бъде пазена през цялото това време?

И все пак в тези скришни срещи, в тези шушукания между жената на псалта и „джентълмена в траур“ се таеше несъмнено ключът към разкритието.

Възможно ли бе в случая на повърхността нещата да са изглеждали едни, а през цялото време неподозираната истина да е била съвсем друга? Можеше ли твърдението на мисис Катърик, че е жертва на ужасна грешка, да бъде вярно? Или ако бе лъжовно, можеше ли заключението, което свързваше сър Пърсивъл с нейната вина, да се основава на някаква известна грешка? Дали сър Пърсивъл не бе подхранвал едно погрешно подозрение, за да отклони от себе си друго, което беше основателно? Тук — ако можех да го открия — бе пътят към Тайната, скрита дълбоко под повърхността на видимо необещаващата нищо история, която току-що бях чул.

 

 

Следващите ми въпроси целяха сега единствено да установят дали мистър Катърик е бил напълно убеден в изневярата на жена си. Отговорите, които получих от мисис Клемънтс, разсеяха всичките ми съмнения по въпроса. Фактите недвусмислено говореха, че мисис Катърик се е компрометирала още като мома с някакво неизвестно лице и се е оженила, за да спаси името си. Категорично било установено посредством изчисления на времето и мястото, в които не е необходимо да се впускам, че дъщерята, която носи името на съпруга й, не е негово дете.

Следващият въпрос — дали е сигурно, че сър Пърсивъл е бащата на Ан, бе обграден с много по-големи трудности. В този случай не бях в състояние да премеря на везните вероятностите по друг начин освен с личното сходство.

— Предполагам, че често сте виждали сър Пърсивъл, когато е бил във вашето село? — запитах аз.

— Да, сър, много често — отговори мисис Клемънтс.

— Правеше ли ви впечатление, че Ан прилича на него?

— Тя въобще не приличаше на него, сър.

— Може би е приличала на майка си?

— И на нея не приличаше, сър. Мисис Катърик беше тъмна жена с едро лице.

Не приличала на майка си, не приличала и на предполагаемия си баща. Знаех, че на личното сходство не може безусловно да се доверявам, но, от друга страна, то не можеше и изцяло да се отхвърля. Възможно ли беше да се потърси потвърждение на факта посредством други обстоятелства, свързани с живота на мисис Катърик и сър Пърсивъл преди появяването им в Стария Уелмингам? Следващите си въпроси зададох с оглед на това.

— Когато сър Пърсивъл пристигна във вашето село — казах аз, — разбрахте ли откъде идва?

— Не, сър. Някои казваха, че идва от Блакуотър Парк, а други от Шотландия, но никой не знаеше със сигурност.

— Непосредствено преди да се омъжи, била ли е мисис Катърик на служба във Варнък Хол?

— Да, сър.

— И колко време е работила там?

— Три-четири години, сър. Не съм напълно сигурна.

— Чували ли сте някога името на джентълмена, комуто по това време е принадлежал Варнък Хол?

— Да, сър. Той се казваше майор Дънтърн.

— Чувал ли бе мистър Катърик или някой друг от вашите познати сър Пърсивъл да е бил някога приятел на майор Дънтърн? Виждан ли е бил сър Пърсивъл в околностите на Варнък Хол?

— Доколкото си спомням, няма такова нещо, сър. Нито Катърик, нито друг някой бе чувал.

Записах си името и адреса на майор Дънтърн, предполагайки, че може още да е жив и да се окаже полезно да се обърна към него в бъдеще. Междувременно моето заключение бе напълно в противоречие с мнението, че сър Пърсивъл е бащата на Ан, и напълно в подкрепа на предположението, че тайната на скришните разговори с мисис Катърик нямаше нищо общо с позора, който жената бе лепнала на доброто име на съпруга си. Не ми идваха наум повече въпроси в подкрепа на това ми впечатление и затова подтикнах мисис Клемънтс да заговори за детството на Ан, внимавайки да не пропусна някое предположение, което би могло да възникне в хода на беседата.

— Все още не съм чул — започнах аз — как тъй се случи, че бедното дете, родено в грях и окаяние, бе поверено на грижите ви.

— Нямаше кой друг, сър, да поеме малкото, безпомощно същество — отвърна мисис Клемънтс. — Лошата майка, изглежда, го мразеше — сякаш бедното детенце бе съгрешило от деня, в който се бе родило. Сърцето ме болеше за него и аз предложих да го отгледам тъй нежно, сякаш е мое.

— Оттогава изцяло ли се грижехте за Ан?

— Не напълно, сър. Понякога мисис Катърик я прихващаше и тогава почваше да предявява претенции към детето, сякаш искаше да ми прави напук, защото го гледам. Но тези прищевки никога не продължаваха дълго. Бедната малка Ан винаги се връщаше при мен и се радваше, че се е прибрала — макар че в моята къща животът й не беше весел, защото нямаше другарчета, с които да се забавлява. Най-дългата ни раздяла бе, когато майка й я заведе в Лимъридж. Точно по това време загубих съпруга си и реших, че е по-добре при тази скръб Ан да не е в къщата. Тя беше девет-десет годишна тогава, бавно учеше уроците си, бедничката, и не беше жизнена като другите деца. Но пък да знаете само какво красиво момиченце беше! Изчаках майка й да я върне и тогава предложих да я взема със себе си в Лондон — истината е, сър, че сърце не ми даваше да остана в Стария Уелмингам след смъртта на съпруга ми. Всичко се беше променило и ме подтискаше.

— Прие ли мисис Катърик вашето предложение?

— Не, сър. Тя се върна от север още по-твърда и рязка от всякога. Хората говореха, че най-напред трябвало да поиска разрешение от сър Пърсивъл, за да замине; и че отишла да гледа умиращата си сестра само защото уж имала спестени пари. А в същност тия пари едвам стигнали, за да я погребат. Възможно е всичко това да е озлобило мисис Катърик, но както и да е, тя не искаше и да чуе да взема детето със себе си. Изглежда, й беше приятно, че и двете сме опечалени от раздялата. Единственото, което можах да направя, бе да дам на Ан адреса си и да й кажа насаме, че ако някога изпадне в беда, може да дойде при мен. Но минаха години, преди да се случи това. Не я бях виждала, бедничката, преди нощта, в която избяга от лудницата.

— Вие знаете ли, мисис Клемънтс, защо сър Пърсивъл е затворил Ан?

— Зная само онова, което тя самата ми каза, сър. Бедното създание говореше тъй объркано и несвързано. Каза, че майка й знаела някаква тайна на сър Пърсивъл и я издала пред нея много след като аз напуснах Хампшър; а сър Пърсивъл я затворил, щом разбрал, че тя я знае. Каза ми само, че майка й можела да унищожи сър Пърсивъл, ако поискала. Може би мисис Катърик се е изпуснала да й съобщи само това и нищо друго. Повече от сигурна съм, че бих чула цялата истина от Ан, ако тя наистина я знаеше, както твърдеше или както по всяка вероятност си въобразяваше, че я знае, бедничката.

Тази мисъл ми беше хрумвала неведнъж. Вече бях споделил пред Мариан съмнението си, че Лора е била на път да направи някакво важно разкритие, когато граф Фоско ги е изненадал с Ан при навеса за лодки. При душевното разстройство, от което страдаше Ан, — съвсем спокойно би могло да се предположи, че тя си е въобразявала, че знае тайната, когато в същност е била чула някакви неясни намеци, които майка й непредпазливо е направила в нейно присъствие. Гузната съвест на сър Пърсивъл в случая неизбежно му е втълпила невярното внушение, че Ан знае всичко от майка си, тъй както по-късно в ума му се загнезди невярното подозрение, че жена му е научила всичко от Ан.

Времето течеше, утринта се изнизваше. Съмнително бе, че ако остана още, ще чуя нещо повече от мисис Клемънтс, което щеше да ми бъде от полза. Вече бях открил подробностите, отнасящи се до мисис Катърик, които дирех, и бях стигнал до известни заключения, напълно нови за мен, които можеха да ми окажат неимоверна помощ в по-нататъшния ход на моите действия. Станах, за да се сбогувам и да благодаря на мисис Клемънтс за приятелската готовност, с която ми бе предоставила сведенията.

— Боя се, че ме сметнахте за много любопитен — казах й. — Обезпокоих ви с въпроси, на които мнозина не биха си направили труда да отговорят.

— С най-голямо удоволствие бих ви казала всичко, което зная, сър — отговори мисис Клемънтс. Тя спря и ме погледна замислено. — Но — продължи горката жена — много бих искала да ми кажете нещо повечко за Ан. Когато дойдохте, по лицето ви ми се стори, че бихте могли да ми кажете. Не можете да си представите колко е жестоко да не зная дали е жива или мъртва. Бих могла по-лесно да го понеса, ако бях сигурна. Казахте, че според вас едва ли ще я видим отново жива. Знаете ли, сър, знаете ли истината, че бог е решил да я прибере?

Не можах да устоя на тази гореща молба. Ако го бях сторил, щях да проявя неимоверна низост и жестокост.

— Боя се, че в това няма никакво съмнение — отговорих кротко. — Имам основания да смятам, че нейните мъки на този свят са приключили.

Горката жена се отпусна на стола си и отвърна лице от мен.

— О, сър — каза тя. — Откъде знаете? Кой ви го е казал?

— Никой не ми е казал, мисис Клемънтс. Но имам причини да бъда сигурен — причини, които обещавам да ви разкажа в мига, когато ще мога да сторя това без всякаква опасност. Убеден съм, че не е била оставена без грижи в последните й часове; Убеден съм, че сърдечното заболяване, от което страдаше тъй много, е истинската причина за смъртта й. Скоро ще бъдете не по-малко сигурна от мен в това; скоро ще разберете, че е погребана в един тих църковен двор — едно хубаво, спокойно място, което самата бихте могла да изберете за нея.

— Мъртва! — прошепна мисис Клемънтс. — Мъртва — тъй млада, а аз доживях да го чуя. Аз й уших първите роклички. Научих я да ходи. Когато каза „мама“ за първи път, на мен го каза — а сега аз съм жива, а Ан я няма! Казахте ли, сър — заяви горката жена, сваляйки кърпичката от лицето си, като ме погледна за първи път, — казахте ли, че е била погребана както трябва? Така ли е погребана, както ако беше мое дете?

Уверих я в това. Отговорът ми, изглежда, я изпълни с необяснима гордост — изглежда, в него намери утеха, която никакви други по-важни съображения не можеха да й дадат.

— Бих умряла от мъка — каза тя простичко, — ако Ан не е била погребана както трябва. Но откъде знаете, сър? Кой ви е казал?

Отново я помолих да почака, докато мога да говоря без задръжки.

— Бъдете сигурна, че ще се видим отново — поясних аз, — защото искам да ви помоля за една услуга, когато малко се поуспокоите — може би след ден-два.

— Няма защо да изчаквате заради мен, сър — каза мисис Клемънтс. — Ако мога да ви бъда полезна, не обръщайте внимание на плача ми. Ако сте си наумили нещо да ми казвате, сър, моли ви, кажете го сега.

— Искам да ви задам един последен въпрос — рекох аз. — Искам само да науча адреса на мисис Катърик в Уелмингам.

Молбата ми тъй смая мисис Клемънтс, че, изглежда, в момента тя дори забрави вестта за смъртта на Ан. Сълзите й изведнъж пресъхнаха и тя ме погледна, зашеметена от изумление.

— За бога, сър — каза тя, — за какво ви е мисис Катърик?

— Ето какво, мисис Клемънтс — отговорих аз. — Искам да разбера тайната на нейните срещи със сър Пърсивъл Глайд. В някогашното поведение на тази жена и в миналите й отношения с този мъж има нещо повече от това, което ми казахте и което вие и съседите ви подозирате. Между тях двамата има тайна, която никой от нас не знае, и аз ще отида при мисис Катърик с намерението да я открия.

— Премислете го още един път, сър — заяви мисис Клемънтс сериозно, като стана и ме хвана за ръката. — Тя е ужасна жена — не я познавате като мен. Премислете още веднъж.

— Убеден съм, че предупреждението ви е продиктувано от добри чувства, мисис Клемънтс. Но каквото и да става, аз съм решил да се срещна с тази жена.

Мисис Клемънтс ме погледна загрижено.

— Виждам, че сте категоричен — каза тя. — Ще ви дам адреса.

Записах го и след това взех ръката й, за да се сбогувам.

— Ще ви се обадя скоро — рекох й. — Ще научите всичко, което обещах да ви разкажа.

Мисис Клемънтс въздъхна и поклати в съмнение глава.

— Понякога си заслужава да се вслушате в съвета на една стара жена, сър — каза тя. — Помислете дваж, преди да отидете в Уелмингам.