Уилки Колинс
Жената в бяло (10)

IX

Така завърши първият ми, изпълнен с преживявания ден в Лимъридж Хаус.

Двамата с мис Халкъм запазихме своята тайна. След откриването на приликата нищо ново не можа вече да осветли мистерията на жената в бяло. При първата непредизвикваща подозрение възможност мис Халкъм предпазливо подтикна сестра си да говори за майка им, за миналото и за Ан Катърик. Спомените на мис Феърли за малката ученичка в Лимъридж бяха обаче доста смътни и съвсем общи. Тя си спомни за приликата между нея самата и любимата ученичка на майка й като за предположение от миналото; но не спомена нищо за подарените бели рокли или за необичайните думи, с които детето искрено е изразило благодарността си за тях. Тя си спомни, че Ан останала в Лимъридж само за няколко месеца, след което заминала обратно у дома си в Хампшър; но не можа да каже дали майката и дъщерята са идвали отново някога, нито пък си спомняше да е чула оттогава нещо за тях. По-нататъшното дирене от страна на мис Халкъм в писмата на мисис Феърли, които все още не бе прочела, не помогна да уточним неяснотите, които ни озадачаваха. Установили бяхме, че жената, която бях срещнал в среднощния час, е Ан Катърик; отбелязахме поне известен напредък, свързвайки странното й одеяние в бяло с предполагаемото й недостатъчно умствено развитие и продължаващата в зрелите й години детинска благодарност към мисис Феърли; и с това, доколкото знаехме тогава, нашите открития свършваха.

Дните минаваха, седмиците минаваха и сред лятната зеленина на дърветата си проправяха път и оставяха диря стъпките на златната есен. Мирно, бързо летящо, щастливо време! Моят разказ сега преминава покрай теб също тъй безпрепятствено, както ти някога се плъзгаше покрай мен. От всичките съкровища на насладата, с които ти така щедро обсипа сърцето ми, останало ли е нещо, което заслужава да бъде написано на тази страница? Нищо освен най-тъжното от всички признания, което един мъж може да направи — признанието за собственото му безразсъдство.

Би трябвало да изрека с лекота тайната, която това признание разкрива, тъй като тя косвено вече му убягна. Бедните, слаби думи, на които не се удаде да опишат мис Феърли, успяха да издадат чувствата, събудени от нея в мен. Така е с всички ни. Думите ни са великани, когато ни нараняват, и джуджета, когато ни вършат услуга. Обичах я.

Ах! Колко добре познавам тъгата и присмехулството, съдържащи се в тези две думи! Мога да въздишам над туй печално признание заедно с най-нежната жена, която ще го прочете и ще ме съжали. Мога да се смея горчиво над него като най-коравосърдечния мъж, който го отхвърля с презрение. Обичах я. Може да ми съчувствувате или да ме презирате, но го признавам със същата непоклатима решителност, с която признавам истината.

Можех ли да намеря някакво извинение? Естествено, можеше да се намери донякъде извинение в условията, при които протичаше срокът на наемната ми служба в Лимъридж Хаус.

Утрешните часове минаваха кротко в тишината и уединението на собствената ми стая. Поставях в рамки картините на работодателя ми — това бе занимание, което приятно ангажираше ръката и очите ми, докато умът ми оставаше свободен и се наслаждаваше на рискованото разточителство на собствените му необуздани мисли — гибелна самота, защото продължаваше толкова, колкото да ме изнерви, а не достатъчно дълго, за да ми даде сили; гибелна самота, защото я следваха следобеди и вечери, прекарвани ден след ден, седмица след седмица, в обществото на две жени, едната от които притежаваше всички признаци на изяществото, остроумието и доброто възпитание, а другата — очарованието на красотата, нежността и непресторената искреност, която изпълва с чистота и подчинение сърцето на мъжа. Не минаваше ни ден в тази опасна близост между учител и ученичка, в който ръката ми да не бъде редом с ръката на мис Феърли, а когато се навеждахме над скицника й, страната ми почти докосваше нейната. Колкото по-внимателно тя наблюдаваше всяко движение на четката ми, толкоз по-близо вдъхвах парфюма на косата й и топлото ухание на дъха й. В задълженията ми влизаше да бъда непрекъснато пред погледа й — понякога се навеждах тъй над нея, гръдта й бе тъй близо, че се разтрепервах от мисълта да я докосна; друг път усещах как тя се надвесва над мен, съвсем близо, за да види какво правя, гласът й се снижаваше, докато ми говореше, а панделките й, развени от вятъра, докосваха страната ми, преди да успее да ги хване.

След тези следобедни излети, чиято Цел бе рисуването, вечерите не само че не слагаха преграда пред невинната ни и неизбежна близост, но й създаваха нови възможности. Моето естествено влечение към музиката, която тя изпълняваше с такова нежно чувство и изтънчен женствен вкус, и нейната естествена радост от това, че чрез изкуството си може да ми се отблагодари за удоволствието, което — й бях предоставил със своето, само създаваха допълнителна връзка, която повече ни приближаваше един към друг. Случайните разговори, простите навици, които слагаха ред в такива малки неща като местата, които заемахме на масата; запасът от добродушни закачки на мис Халкъм, насочени винаги срещу моите притеснения като учител, но същевременно величаещи нейния ентусиазъм като ученичка; безобидното одобрение от страна на бедната, сънлива мисис Веси, виждаща в мис Феърли и в мен двама примерни млади хора, които никога не я безпокоят — всяка от тези дреболии и още много други се съчетаваха, за да ни обгърнат с една обща домашна атмосфера и да ни поведат неусетно към общия безнадежден край.

Трябваше да не забравям своето положение и тайно да бъда нащрек. Сторих го, но когато бе твърде късно. Дискретността и опитът, от които се бях възползувал при други жени и които ме бяха спасили от други изкушения, при нея ми изневериха. Поради професията ми близкият контакт с млади момичета от различни възрасти и с различна хубост бе нещо естествено за мен през изтеклите години. Приел бях това положение като част от занятието си; бях се научил да оставям всички симпатии, естествени за възрастта ми, в преддверието на своя работодател също тъй хладнокръвно, както оставях чадъра си, преди да поема нагоре по стълбите. Отдавна бях съумял да схвана спокойно, че положението ми в живота бе приемано като гаранция срещу възможността ученичките ми да изпитват към мен нещо повече от обикновен интерес. Аз бях допускан сред красиви и пленителни жени точно така, както се допуска кротко домашно животно. Рано осъзнах положението си на пазител; и това положение ме водеше неумолимо и твърдо право по моята малка, тясна пътека, без да ме остави ни веднъж да се отклоня вдясно или вляво. А ето че сега аз и моят надежден талисман се бяхме разделили за първи път. Да, самоконтролът, извоюван с толкоз мъка, бе загубен, сякаш никога не съм го притежавал — загубих го така, както го губят всеки ден други мъже в други критически положения, където са замесени жени. Сега зная, че е трябвало още от самото начало да си задам някои въпроси. Би трябвало да се попитам защо всяка стая в тази къща бе повече от роден дом за мен, когато тя влизаше в нея, и гола като пустиня, щом излезеше от нея; защо забелязвах и запомнях малките промени в облеклото й, които не съм забелязвал и запомнял у никоя друга жена; защо я гледах, слушах и се докосвах до нея (когато вечер и сутрин се ръкувахме), тъй както никога не съм гледал, слушал и докосвал друга жена в живота си? Трябваше да надникна в собственото си сърце, да открия туй, що бе покълнало там, и да го отскубна, докато все още бе малко. Защо тази най-лесна и най-проста изява на самолечение ми се виждаше винаги тъй непосилна? Обяснението е написано вече в трите думи, които са достатъчни и ясни за моето признание: аз я обичах.

Дните минаваха, седмиците минаваха; настъпваше третият месец от престоя ми в Къмбърланд. Прелестната монотонност на живота в този тих, уединен кът течеше като спокоен поток й аз бях плувецът, спуснал се по течението. Всички спомени за миналото, всички мисли за бъдещето, чувството за измамността и безнадеждността на собственото ми положение лежаха в лъжовен покой, притаени в мен. Замаян от песента на сирената, която пееше собственото ми сърце, с очи, слепи за всичко видимо, и уши, глухи за звуците на опасността, аз се приближавах все повече към гибелните скали. Предупреждението, което най-сетне ме извади от вцепенението и разтърси неочаквано съзнанието ми със самообвинения за собствената ми слабост, бе най-простото, най-истинното и най-милото предупреждение, защото дойде безмълвно от нея.

Една вечер, както винаги, се разделихме. От устните ми не се бе отронила ни една дума, тогава или някога преди това, която да ме издаде или да я разтревожи с неочакваното осъзнаване на истината. Но когато се срещнахме на другата утрин, у нея бе настъпила промяна — промяна, която ми каза всичко.

Тогава изтръпнах — изтръпвам и сега — от страх да не би да надникна в най-интимното светилище на сърцето й и да го разкрия пред другите, тъй както разкрих своето собствено. Ще се задоволя с това да кажа, и то съвсем убедено, че тя бе достигнала до моята тайна по същото време, по което бе достигнала и до своята, и това бе онзи момент, когато се промени към ме и за една нощ. Природата й, твърде честна, за да мами другите, бе твърде благородна, за да мами себе си. Когато съмнението, което бях приспал, стовари за първи път непосилната си тежест върху сърцето й, честното лице си призна всичко с най-откровения и прост език — жал ми е за него; жал ми е за себе си.

То каза това и още нещо, което тогава не можах да разтълкувам. Разбирах твърде ясно промяната в държането й — пред другите тя бе още по-любезна и с още по-голяма готовност откликваше на желанията ми; когато оставахме сами, ставаше въздържана и тъжна и с нервно неспокойство се потапяше в първото занимание, което й идваше наум. Разбирах защо сладките, чувствени устни се усмихваха вече тъй рядко и сдържано, защо чистите сини очи ме гледаха ту с жалостта на ангел, ту с невинната обърканост на дете. Но промяната означаваше повече от това. В ръката й се усещаше хладина, неестествена неподвижност владееше лицето и, всичките й движения говореха безмълвно за непрекъснат страх и завладяващо самообвинение. Причината не беше в усещанията, конте, откривах у нея и у себе си, непризнатите усещания, общи и за двама ни. Имаше нещо от настъпилата в нея промяна, което тайно ни сближаваше, и друго, което също така тайно ни отдалечаваше.

Объркан, изпълнен със съмнение и неясно подозрение за съществуването на нещо скрито, което ми бе отредено да разбера сам, неподпомогнат от никога, аз започнах да наблюдавам погледите и държането на мис Халкъм, за да получа някакво пояснение. Поради интимността, в която живеехме, всеки сериозен поврат, настъпил в някого от нас, предизвикваше съчувствие в останалите. Промяната в мис Феърли се отразяваше на сестра й. Макар че от мис Халкъм не се изплъзна ни дума, която да намекне за промяната в чувствата й към мен, нейните проницателни очи навикнаха по новому непрекъснато да ме наблюдават. Понякога погледът изразяваше сякаш подтискан гняв, друг път като че ли подтискан страх, а понякога ни едно от двете — нищо, което, с две думи казано, бих могъл да разбера. Изтече една седмица, а тайното напрежение помежду ни все още съществуваше. Положението ми, утежнено от чувството за собствената ми злощастна слабост и небрежност, събудено твърде късно в мен, ставаше нетърпимо. Чувствувах, че трябва веднъж за винаги да отхвърля угнетеността, в която живеех; но не бях наясно как най-добре да действувам и какво да кажа най-напред.

От това положение на безпомощност и унижение ме избави мис Халкъм. Устните й изрекоха горчивата, необходимата, неочакваната истина; сърдечната й доброта ми даде сили да понеса удара, когато я чух; нейният разум и храбростта й поставиха на точното му място едно събитие, което заплашваше с най-лоши последици мен и останалите в Лимъридж Хаус.