Уилки Колинс
Жената в бяло (13)

XII

В Лимъридж продължихме търпеливо разследването си във всички, посоки и сред всякакъв вид хора. Но от тях не научихме нищо. Трима от селяните наистина ни убедиха, че бяха видели жената, но тъй като не можеха да я опишат и съвсем не успяха да постигнат съгласие за точната посока, в която тръгнала, след като са я видели, тези три светли изключения от общото правило за пълна неосведоменост не ни оказаха по-голяма помощ от мнозинството неотзивчиви и ненаблюдателни техни съседи.

Ходът на нашето безполезно следствие ни отведе след време до края на селото, където се намираха училищата, основани от мисис Феърли. Когато минавахме покрай сградата, отредена за момчетата, предложих като целесъобразно да попитаме последно и учителя, който по силата на своята служба би могло да се предположи, че е най-интелигентният човек в това място.

— Боя се, че учителят е бил зает с учениците си — каза мис Халкъм, — когато жената е минала през селото и после се е върнала. Все пак можем да опитаме.

Влязохме в ограденото игрище и минахме покрай прозореца, за да стигнем до вратата, която беше на задната страна на сградата. Поспрях за миг пред прозореца и надникнах вътре.

Учителят седеше на катедрата с гръб към мен и очевидно обясняваше нещо разпалено на учениците, които с изключение на един се бяха събрали пред него. Изключението бе едно яко, светлорусо момче, което седеше отделено от всички останали на един стол в ъгъла — един изоставен малък Крузо, изолиран на собствения му пуст остров, изживяващ в самота позора на наказанието.

Когато стигнахме до вратата, тя бе открехната и когато се спряхме за миг на прага, до нас достигна ясно гласът на учителя.

— Сега, момчета — каза гласът, — запомнете какво ви казвам. Ако чуя да се споменава още веднъж за призраци в това училище, зле ви се пише. Такива неща няма и ето защо всяко момче, което вярва в призраци, вярва в това, което не съществува; а момче, принадлежащо към лимъриджкото училище и вярващо в това, което не съществува, се опълчва срещу разума и дисциплината и трябва съответно да бъде наказано. Вие всички виждате Джейкъб Посълтуейт, седнал там позорно на стола. Той е наказан не защото твърди, че е видял снощи призрак, а защото най-дръзко и упорито отказва да се вслуша в здравия разум и държи на своето, че е видял призрака, след като му казах, че такова нещо не съществува. Ако нищо друго не помогне, аз ще прогоня с помощта на тоягата призрака от Джейкъб Посълтуейт и ако туй нещо се разпространи и сред останалите от вас, имам намерение да ида една крачка по-нататък и с тоягата да прогоня призрака от цялото училище.

— Изглежда, сме избрали неподходящ момент за нашето посещение — заяви мис Халкъм, отваряйки вратата и влизайки вътре, когато учителят приключи речта си.

Нашето появяване предизвика силно вълнение сред момчетата. Те като че ли помислиха, че сме дошли специално за да видим как ще набият с тоягата Джейкъб Посълтуейт.

— Всички си отивайте в къщи да вечеряте — каза учителят, — с изключение на Джейкъб. Той трябва да остане там, където е, и ако призракът благоволи, може да му донесе вечерята.

Твърдостта напусна Джейкъб с изчезването на неговите съученици и перспективата му за вечеря. Той извади ръце от джобовете си, погледна ги мрачно, вдигна ги много бавно към очите си и взе да ги трие бавно, като придружаваше действието с къси, силни хълцания, които следваха на равни отсечки — малки, носови залпове на юношеското страдание.

— Дойдохме да ви попитаме нещо, мистър Демпстър — обърна се мис Халкъм към учителя, — и едва ли очаквахме да ви сварим зает с гоненето на призрак. Какво значи всичко това? Какво в същност се е случило?

— Това лошо момче плаши цялото училище, мис Халкъм, като твърди, че снощи е видяло призрак — отвърна учителят, — и продължава да упорствува с абсурдната си история въпреки всичко, което му казвам.

— Твърде необичайно! — възкликна мис Халкъм. — Не бих помислила, че някое от момчетата може да има достатъчно въображение, за да види призрак. Това е наистина ново допълнение към тежката задача за формиране на младите хора в Лимъридж и аз сърдечно ви желая да се справите успешно с нея, мистър Демпстър. Междувременно позволете да ви обясня защо съм тук и какво искам.

След това тя зададе на учителя същия въпрос, който вече бяхме отправяли към почти всеки друг човек от селото. Той даде същия обезсърчителен отговор. Мистър Демпстър не бе виждал никога непознатата, която търсехме.

— Можем да се връщаме обратно, мистър Хартрайт — каза мис Халкъм, — очевидно няма да получим сведението, което ни интересува.

Тя се бе поклонила на мистър Демпстър и тъкмо, излизаше от стаята, когато окаяното състояние на Джейкъб Посълтуейт, подсмърчащ жаловито на стола на разкаянието, привлече вниманието й и я накара да спре и да закачи с най-добро чувство малкия затворник, преди да отвори вратата.

— Глупчо такъв — каза тя, — защо не поискаш извинение от мистър Демпстър и не спреш да говориш за призрака?

— Хм! Ама аз видях тоз призрак — настоя пак Джейкъб Посълтуейт и очите му се изпълниха с ужас и нов прилив на сълзи.

— Глупости! Нищо подобно не си видял! Призрак, виж ти! Какъв призрак…

— Моля за извинение, мис Халкъм — намеси се учителят с леко неудобство, — но мисля, че е по-добре да не разпитвате момчето. Упоритото безумие на неговата история е невероятно; и можете да го накарате, без да иска…

— Без да иска какво? — пресече го рязко мис Халкъм.

— Без да иска, да ви нанесе душевно потресение — обясни мистър Демпстър силно смутен.

— Няма що, мистър Демпстър, правите ми голям комплимент, след като смятате, че съм толкова слаба, за да бъда потресена от един хлапак като този!

Тя се обърна с иронично предизвикателство към малкия Джейкъб и започна да го разпитва направо.

— Ела — рече тя, — искам да разбера всичко. Кога видя призрака, непослушно момче?

— Снощи по мрачина — отвърна Джейкъб.

— Оо! Видял си го вчера привечер? И как изглеждаше?

— Целият в бяло — както са си призраците — поясни очевидецът с увереност, надвишаваща годините му.

— И къде беше?

— Ей татък, в двора на черквата — където му е мястото на призрака.

— Както са си призраците, където им е мястото — защо, малки глупчо, говориш, като че ли от люлката си запознат с държането и навиците на призраците! Във всеки случай изсмукваш от пръстите си тази история. Предполагам, че следващото нещо, което ще ми кажеш, е чий беше призракът?

— Ами тъй е, мога! — закима Джейкъб, тържествувайки мрачно.

Докато мис Халкъм разпитваше неговия ученик, мистър Демпстър опита на няколко пъти да заговори, но сега вече се намеси достатъчно категорично, за да бъде чут.

— Извинете, мис Халкъм — каза той, — но се осмелявам да кажа, че само насърчавате момчето, като му задавате такива въпроси.

— Просто ще задам още един, мистър Демпстър, и после ще бъда напълно удовлетворена. Е добре — продължи тя, обръщайки се към момчето, — чий беше призракът?

— Призракът на господарката Феърли — прошепна Джейкъб.

Ефектът, който този невероятен отговор произведе върху мис Халкъм, напълно оправда силното желание, проявено от учителя да й попречи да го чуе. Лицето й почервеня от възмущение; тя се извърна към малкия Джейкъб тъй гневно и неочаквано, че от уплаха той отново избухна в сълзи. Отвори уста, за да му каже нещо, но после се овладя и вместо към момчето се обърна към учителя.

— Безполезно е — рече тя — да се държи отговорност на дете като това за думите му. Почти не се съмнявам, че идеята му е втълпена от други. Мистър Демпстър, ако в това село има хора, забравили почитта и уважението, които всеки тук дължи на паметта на майка ми, аз ще ги намеря; и ако имам някакво влияние пред мистър Феърли, те ще си платят за това.

— Надявам се, по-точно сигурен съм, мис Халкъм, че грешките — заяви учителят. — От начало до край това е плод на своенравието и щуротията на момчето: Той е видял или мисли, че е видял снощи една жена в бяло, когато минавал през църковния двор; фигурата, истинска или въображаема, е стояла край мраморния кръст, който той и всеки друг в Лимъридж знае, че е надгробният паметник на мис Феърли. Тези две обстоятелства са несъмнено достатъчни, за да подскажат на момчето отговора, който естествено ви шокира.

Макар че мис Халкъм не изглеждаше убедена, тя очевидно почувствува, че обяснението на учителя е твърде смислено, за да му се противопостави открито. Просто му благодари за вниманието и обеща да му се обади отново, когато съмненията й намерят задоволителен отговор. При тези думи тя се поклони и излезе от стаята.

През цялото време, докато траеше тази странна сцена, аз стоях настрана, като слушах внимателно и правех заключения за себе си. Щом останахме отново насаме, мис Халкъм запита дали имам някакво мнение за това, което бях чул.

— Много категорично мнение — отговорих аз. Според мен разказът на момчето се основава на някакъв факт. Признавам, че изпитвам нетърпение да видя надгробния паметник на мисис Феърли и да проуча внимателно земята около него.

— Ще ви заведа на гроба.

След този отговор тя замълча и докато вървяхме, се замисли за малко.

— Случилото се в класната стая — подхвана тя — така изцяло отвлече вниманието ми от въпроса за писмото, че съм леко объркана, опитвайки се да се върна към него. Да се откажем ли от всякакви намерения за по-нататъшни разследвания и да изчакаме до утре, за да предоставим тази работа на мистър Гилмор?

— В никакъв случай, мис Халкъм. Случилото се в класната стая ми дава основания да не се отказваме от разследването.

— Защо ви дава основания?

— Защото засилва подозрението, което изпитах, когато ми дадохте да прочета писмото.

— Предполагам, че сте имали причини да скриете това подозрение от мен до този момент, мистър Хартрайт?

— Боях се да му отдам нужното значение. Сметнах го за крайно нелепо; отхвърлих го като резултат на някакво извращение в собственото ми съзнание. Но повече не мога да мисля така. Не само отговорите, които даваше на въпросите ви момчето, но и една случайна фраза, изпуснала се от устните на учителя, когато обясняваше историята, ме върнаха към първоначалното ми подозрение. Събитията тепърва могат да докажат, че това е било заблуждение, мис Халкъм; но в този момент аз съм дълбоко убеден, че въображаемият призрак в църковния двор и авторът на анонимното писмо са едно и също лице.

Тя спря, побледня и се взря нетърпеливо в лицето ми.

— Кое лице?

— Учителят ви го съобщи, без да съзнава. Когато говореше за фигурата, видяна от момчето в църковния двор, той я нарече „една жена в бяло“.

— Да не би Ан Катърик?

— Да, Ан Катърик.

Тя ме хвана под ръка и се облегна тежко.

— Не зная защо — снижи тя глас, — но има нещо в това ваше подозрение, което ме стряска и плаши. Чувствувам… — Тя спря и се опита да се засмее. — Мистър Хартрайт, ще ви покажа гроба и след това веднага се прибирам в къщи. По-добре да не оставям Лора твърде дълго сама. По-добре да се прибера и да бъда с нея.

Стигнали бяхме близо до църковния двор, докато тя говореше. Църквата — мрачна постройка от сив камък — бе разположена в малка долчинка, за да бъде защитена от суровите ветрове, които духаха над степта около нея. Гробището започваше отстрани на църквата и продължаваше малко нагоре по склона на хълма. Опасваше го ниска ограда от грубо издялани камъни. Иначе бе голо и открито към небето. Само в единия му край по каменливия наклон се процеждаше поточе и няколко хилави дръвчета хвърляха тесните си сенки над късата, рядка тревица. Точно отвъд поточето и дърветата и недалеч от една от трите каменни стълбици, по които можеше да се влезе от различни посоки в църковния двор, се издигаше белият мраморен кръст, който отделяше гроба на мисис Феърли от по-скромните паметници, разпръснати около него.

— Не е необходимо да идвам по-нататък с вас — заяви мис Халкъм, сочейки към гроба. — Ще ми съобщите, ако откриете нещо в потвърждение на предположението, което току-що изразихте. Нека да се видим отново в къщи.

Тя ме остави. Спуснах се веднага към църковния двор и минах по стъпалата, които водеха направо към гроба на мисис Феърли.

Тревата около него бе съвсем ниска, а земята твърде корава, за да се забележат следи от стъпки. Разочарован, аз огледах внимателно кръста и квадратния мраморен блок под него, на който бе издълбан надписът.

Естествената белота на кръста бе тук-там потъмняла от времето и повече от половината от мраморния блок под него от страната, където бе надписът, бе в същото състояние. Другата половина обаче привлече веднага вниманието ми с пълното отсъствие на каквито и да било петна или замърсявания. Понаведох се и видях, че тя е почистена — при това неотдавна — в посока отгоре, надолу. Границата между частта, която бе почистена, и тази, която не бе, можеше да се проследи по плочата на местата, където нямаше букви. При това линията бе така явна, сякаш беше направена по изкуствен начин. Кой е започнал почистването на мрамора и не го е довършил?

Огледах се, чудейки се как може да се стигне до отговор на този въпрос. Оттам, гдето стоях, нищо не подсказваше, че наблизо живее някой; гробището бе самотно владение на мъртвите. Върнах се при църквата и я заобиколих, за да стигна до задната й страна; после по една от стълбиците отново преминах през оградата и се озовах на пътека, която водеше надолу към изоставена каменоломна. До едната страна на каменоломната се намираше малка двустайна къщурка и една стара жена переше пред вратата и.

Приближих се и я заговорих за църквата и за гробището. Тя беше достатъчно словоохотлива и още с първите си думи ми съобщи, че съпругът й изпълнявал задълженията на псалт и клисар едновременно. След това казах няколко думи, възхвалявайки паметника на мисис Феърли. Старата жена поклати глава и заяви, че не съм го видял в най-хубавия му вид. Съпругът й бил натоварен да се грижи за него, но вече месеци наред болеел и бил тъй отслабнал, че едвам намирал сили да се дотътри в неделен ден до църквата, камо ли да свърши туй, що очаквали от него. И като последица от това паметникът бил занемарен. Сега той се чувствувал по-добре и се надявал, че до седмица или десетина дни ще може да се вдигне отново и да го почисти.

Тази информация, изтръгната от нейния дълъг, несвързан отговор на най-силния къмбърландски диалект, бе това, което най-много исках да узная. Дадох на бедната жена една дребна монета и се върнах веднага в Лимъридж Хаус.

Частичното почистване на паметника бе очевидно дело на непозната ръка. Свързвайки наученото дотук с това, което подозирах, след като чух историята за призрака, видян на свечеряване, нямах нужда от нищо повече, за Да потвърдя решението си да наблюдавам тайно гроба на мисис Феърли същата тази вечер, като се върна при него по залез слънце и остана там на сгодно място до падането на нощта.

След като се върнах в къщата, осведомих мис Халкъм за намеренията си. Тя изглеждаше изненадана и смутена, докато излагах целта си, но не възрази срещу изпълнението й. Само каза: „Надявам се, че ще свърши благополучно.“ Точно когато се разделяхме, аз я опрях, за Да попитам колкото се може по-спокойно за здравето на мис Феърли. Тя се чувствувала по-добре и мис Халкъм се надяваше, че ще може да я убеди да се поразходи малко, докато не се е скрило следобедното слънце.

Върнах се в стаята си, за да се заема отново с подреждането на рисунките. Бе наложително да го направя и двойно по-наложително да ангажирам съзнанието си с нещо, което би ми помогнало да не мисля за себе си и за безнадеждното бъдеще. От време на време оставях работата си и от прозореца гледах небето и слънцето, което все повече и повече клонеше към хоризонта. В един от тези случаи съзрях нечия фигура на широката, покрита с чакъл алея под прозореца ми. Беше мис Феърли.

Не я бях виждал от сутринта, а и тогава почти не разговаряхме. Всичко, което ми оставаше, бе още един ден в Лимъридж и след този ден очите ми може би никога повече нямаше да я видят. Мисълта бе достатъчна, за да остана на прозореца. Достатъчно държах на нея, за да наглася транспаранта така, че да не ме види, ако погледне нагоре; но нямах достатъчно сили да устоя на изкушението да не я проследя с поглед поне дотам, докъдето той можеше да стигне.

Беше с кафяво наметало и с обикновена черна копринена рокля под него. На главата си бе сложила същата проста сламена шапка, която носеше онази сутрин, когато се видяхме за първи път. Сега към нея беше прикрепен воал, които скриваше лицето й от мен. Отстрани й потичваше малка италианска хрътка — неин любим спътник във всичките й разходки, облечена със специална алена дрешка, предпазваща нежната й кожа от острия въздух. Тя като че ли не забелязваше кучето. Вървеше напред с глава, леко склонена на една страна, и ръце, скръстени под наметалото. Мъртвите листа, увлечени във вихъра на вятъра, когато чух за годежа й сутринта, продължаваха и пред нея своята игра, издигаха се, падаха и се пилееха сред нозете й, докато тя вървеше в бледата, чезнеща слънчева светлина. Кучето потрепваше и трепереше, и се притискаше нетърпеливо о дрехата й, търсейки внимание и подкрепа. Но тя не го забелязваше. Продължаваше да върви, отдалечаваше се все повече от мен, мъртвите листа кръжаха около нея по пътеката, докато се отдалечи тъй много, че изпълненият ми с копнеж поглед я загуби и останах отново сам с натежало сърце.

След час работата ми бе приключена и залезът бе съвсем близък. Взех шапката и палтото си от преддверието и се измъкнах, без да срещна никого.

Буреносни облаци покриваха небето на запад и вятърът навяваше студ от морето. Макар и да бе далеч брегът, шумът на прибоя се носеше над степта и отекваше мрачно в ушите ми, когато се озовах в църковния двор. Не се виждаше жива душа. Мястото изглеждаше по-самотно от всякога. Избрах си местенце и зачаках, без да изпускам от очи белия кръст, издигащ се над гроба на мисис Феърли.