Уилки Колинс
Жената в бяло (21)

IV

Взех един ранен влак и пристигнах в Лимъридж точно за вечеря. Къщата бе подтискащо празна и глуха. Надявах се, че добрата мисис Веси ще ми прави компания в отсъствието на младите дами, но поради настинка тя пазеше стаята. Слугите така се изненадаха, когато ме видяха, че се разтичаха и засуетиха глупаво, при което направиха куп досадни грешки. Дори икономът, който имаше достатъчно опит, за да се справи с такова положение, ми донесе изстудена бутилка портвайн. Сведенията за здравето на мистър Феърли както обикновено бяха същите и когато изпратих съобщение за пристигането си, бях уведомен, че той с най-голямо удоволствие щял да ме приеме на другата сутрин, но неочакваната новина за моето появяване била предизвикала сърцебиене, което омаломощило силите му за тази вечер. Цяла нощ вятърът ви мрачно и странни скърцания и стенания се чуваха тук и там из празната къща. Както можеше да се очаква, спах отвратително, на сутринта станах в твърде лошо настроение и закусих сам.

В десет часа бях съпроводен до стаите на мистър Феърли. Той се намираше в обичайното помещение, на обичайния си стол и в обичайното тежко състояние на духа и тялото. Когато влязох, камериерът му държеше пред него тежка папка с офорти с размери не по-малки от тези на бюрото ми. Нещастният чужденец се хилеше по най-раболепен начин и, изглежда, всеки момент щеше да падне от умора, докато господарят му разгръщаше спокойно офортите и извличаше скритата им хубост с помощта на увеличително стъкло.

— Най-добрият от добрите стари приятели! — каза мистър Феърли, облягайки се назад лениво, преди още да ме е погледнал. — Чувствувате ли се съвсем добре? Колко мило от ваша страна, че идвате да ме посетите в моето уединение! Скъпи Гилмор!

Очаквах, че камериерът ще бъде отпратен, когато влязох, но нищо подобно не се случи. Той продължи да стои пред креслото на господаря си, треперещ под тежестта на офортите; а мистър Феърли седеше и спокойно въртеше увеличителното стъкло между белите си пръсти.

— Дойдох да говоря с вас по много важен въпрос — започнах аз. — Затова ви моля да ме извините, ако предложа да останем насаме.

Злочестият камериер ме погледна с благодарност. Мистър Феърли глухо повтори последните ми думи „да останем насаме“, като ги придружи с изражение, подсказващо крайното му изумление.

Нямах никакво настроение да лавирам по какъвто и да е начин и реших да го накарам да разбере какво имам пред вид.

— Ще ви бъда благодарен, ако позволите на този човек да се оттегли — допълних, посочвайки камериера.

Мистър Феърли повдигна вежди и стисна устните си в саркастична почуда.

— Човек? — повтори той. — Ах, колко сте закачлив, Гилмор, какво в същност искате да кажете, като го наричате човек? Той не е нищо подобно. Може би е бил човек преди половин час, когато поисках офортите си, и може би ще бъде човек половин час по-късно, след като вече няма да ги искам. В момента той е само стойка за папки. Какво можете да имате против една стойка за папки, Гилмор?

— Аз наистина възразявам. За трети път ви умолявам да останем насаме, мистър Феърли.

При този тон и поведение от моя страна не му оставаше нищо друго, освен да изпълни искането ми. Той погледна слугата и посочи нацупено едно кресло до себе си.

— Оставете офортите и излезте — каза му той. — И не ме разстройвайте, като изгубите мястото, докъдето съм стигнал. Загубихте ли го, или не сте го загубили? Сигурен ли сте, че не е загубено? А сложихте ли камбанката достатъчно близко, за да ми бъде подръка? Да? Тогава защо по дяволите не си вървите?

Камериерът излезе. Мистър Феърли се позавъртя в креслото си, излъска увеличителното стъкло с нежната си батистена кърпичка и с удоволствие започна да наблюдава отстрани отворената папка с офортите. Не беше лесно да сдържа нрава си пред тези обстоятелства, но успях.

— Дойдох тук въпреки личното си неудобство — започнах, — за да бъда в услуга на интересите на племенницата ви и вашето семейство и мисля, че имам известно право да ме удостоите с вниманието си.

— Недейте да ме тормозите! — възкликна мистър Феърли, като се отпусна безпомощно в креслото и затвори очи. — Моля ви, недейте да ме тормозите! Аз нямам достатъчно сили.

Бях решен да не го оставя да ме предизвиква — заради Лора Феърли.

— Моята цел — продължих нататък — е да ви помоля най-настойчиво да премислите отново решението си и да не ме принуждавате да изоставя справедливите права на вашата племенница и на всички, които са свързани с нея. Позволете ми още веднъж и за последен път да изложа случая пред вас.

Мистър Феърли поклати глава и въздъхна жалостиво:

— Това е безсърдечно от ваша страна, Гилмор — много безсърдечно. Но няма значение — говорете.

Внимателно изтъкнах всички точки; развих всички възможности по въпроса. През цялото време, докато говорех, лежеше облегнат в креслото със затворени очи. Когато свърших, той ги отвори лениво, взе сребърното си шишенце с амонячна сол и смръкна нежно от него с видимо удоволствие.

— Добри ми Гилмор! — каза той, като продължи да смърка. — Колко мило наистина от ваша страна! Ах, как подтиквате към примирение с човешката природа!

— Отговорете ясно на ясно зададения въпрос, мистър Феърли. Повтарям ви отново, че сър Пърсивъл Глайд няма ни най-малко основание да претендира за нещо повече от лихвите върху сумата. Ако племенницата ви няма деца, сумата трябва да й бъде предоставена напълно или да се върне в семейството й. Ако вие сте твърд, сър Пърсивъл ще трябва да се откаже — той трябва да се откаже, повярвайте ми. Инак се излага на недостойното за него обвинение, че бракът му с мис Феърли е продиктуван изцяло от меркантилни подбуди.

Мистър Феърли разклати игриво срещу ми сребърното шишенце с амонячната сол.

— Ах, скъпи стари Гилмор, как ненавиждате общественото положение и семейството, нали? Как презирате Глайд просто защото е баронет! Какъв радикал сте вие — ох, боже мой, какъв радикал сте!

Радикал! Бих могъл да приема не малко предизвикателства, но не можех да се примиря с факта да ме наричат радикал, след като цял живот съм стоял на най-здравите консервативни позиции. Тук вече кръвта ми кипна — скочих от стола си, занемял от негодувание.

— Не тресете стаята! — извика мистър Феърли. — За бога, не тресете стаята! Най-достойни от всички съществуващи Гилморовци, не съм искал да ви обиждам. Моите лични възгледи са толкова либерални, че гледам на самия себе си като на радикал. Да, ние сме двама радикали. Моля, не се гневете. Аз не умея да се карам. Нямам необходимите сили. Да не говорим повече за това! Да. Елате и погледнете тези прелестни офорти. Позволете ми да ви науча да разбирате божествената, бисерна хубост на тези линии. Хайде, това е вече добрият Гилмор!

Докато бръщолевеше тъй, аз, за щастие на личното ми достойнство, започнах да идвам на себе си. Когато заговорих отново, бях достатъчно овладян, за да отвърна на безочливостта му с мълчаливо презрение.

— Напълно грешите, сър, предполагайки, че съм ръководен от някакъв предразсъдък срещу сър Пърсивъл Глайд. Аз мога да съжалявам, че той така безрезервно е предоставил този въпрос на адвоката си, при което е невъзможно да се обърна лично към него, но не съм настроен срещу него. Казаното от мен би важало за всеки друг мъж в неговото положение, независимо дали е благородник, или не. Принципът, който поддържам, е познат принцип. Ако отидете в най-близкия град и се обърнете към първия почтен адвокат, когото намерите, той ще ви каже като непознат това, което аз ви казвам като приятел. Ще ви осведоми, че е извън всякакви правила парите на една дама да се предадат на мъжа, с когото тя сключва брак. Независимо от обстоятелствата, въз основа на съществуващата юридическа предпазливост той ще откаже да предостави на съпруга двадесет хиляди лири при смъртта на жена му.

— Наистина ли, Гилмор? — запита мистър Феърли. — Ако той би казал нещо, което и наполовина да звучи толкова ужасно, уверявам ви, щях да позвъня на Луи и да наредя да го отпратят от къщата незабавно.

— Няма да ме нервирате, мистър Феърли. Заради племенницата ви и заради нейния баща аз няма да се нервирам. Цялата отговорност за това недостойно споразумение ще легне върху вашите рамене, преди да изляза от тази стая.

— Недейте, хайде, моля ви, недейте! — каза мистър Феърли. — Помислете колко ценно е вашето време, Гилмор, и не го разпилявайте. Бих спорил с вас, ако можех, но не съм в състояние — нямам, достатъчно сили. Вие искате да ме разтревожите, да раз тревожите себе си, да разтревожите Глайд и да разтревожите Лора. И за какво, боже мой — заради последното нещо в света, което би могло да се случи. Не, скъпи приятелю, в интерес на мира и спокойствието — категорично НЕ!

— В такъв случай трябва да разбирам, че поддържате решението, изразено в писмото ви?

— Да, моля. Толкова се радвам, че най-сетне се разбираме. Седнете отново, моля ви!

Тръгнах веднага към вратата и мистър Феърли примирено „позвъни“ с камбанката. Преди да напусна стаята, се обърнах и му казах за последен път:

— Каквото и да се случи в бъдеще, сър, помнете, че съм изпълнил дълга си да ви предупредя. Като верен приятел и слуга на вашето семейство, разделяйки се сега, ви казвам, че моя дъщеря никога не би се омъжила за когото и да било при условията, които вие ме принуждавате да подготвя за мис Феърли.

Вратата зад мен се отвори и камериерът застана в очакване на прага.

— Луи — рече мистър Феърли, — изпратете мистър Гилмор и след това елате, за да държите отново офортите ми. Накарайте ги да ви нахранят добре долу. Наистина, Гилмор, накарайте тия лениви животни — моите слуги, да ви приготвят добър обяд!

Бях твърде отвратен, за да отговоря. Завъртях се и си тръгнах в безмълвно мълчание. В два часа следобед имаше обратен влак и с него се върнах в Лондон.

Във вторник изпратих променения договор, фактически лишаващ от наследство точно онези хора, които мис Феърли по собствените й думи желаеше най-много да облагодетелствува. Това бе единственото, което можех да направя. Ако бях отказал, всеки друг адвокат би оформил документа.

Моята задача е завършена. Личният ми дял в събитията на тази семейна история не отива по-далеч от мястото, до което стигнах. Други пера ще опишат странните обстоятелства, следващи не след дълго. Сериозен и скръбен, аз приключвам този кратък летопис. Сериозен и скръбен, повтарям тук думите, които изрекох, напускайки Лимъридж Хаус. Моя дъщеря никога не би се омъжила за когото и да било с договор, какъвто бях заставен да изготвя за Лора Феърли.

(Край на разказа на мистър Гилмор)