Уилки Колинс
Жената в бяло (41)

1. Разказът на Хестър Пинхорн, готвачка на служба при граф Фоско

(Записан по собствените й показания)

Съжалявам, но трябва да призная, че не зная да чета и пиша. Цял живот съм работила и съм пазила доброто си име. Зная, че е греховно и порочно да се говорят неверни неща и истински ще се вардя от подобно нещо в случая. Ще кажа всичко, което зная, и най-покорно моля джентълмена, който записва това, да поправя грешките ми и да бъде снизходителен, защото не съм учена.

Миналото лято се случи да остана без работа (вината за туй не беше у мене) и чух, че имало място за готвачка на Форист Роуд № 5 в Сейнт Джонс Уд. Взеха ме пробно. Господарят ми се казваше Фоско. Господарката ми беше англичанка. Той беше граф, а тя — графиня. Когато отидох там, имаше една домашна прислужничка. Тя не беше твърде чиста и прибрана, по не беше и лоша. Двете бяхме единствената прислуга в къщата.

Господарят и господарката ни пристигнаха, след като постъпихме, а щом пристигнаха, ни бе съобщено, че се очакват гости от провинцията.

Това беше племенницата на господарката ми и за нея бе приготвена задната спалня на първия етаж. Господарката ми каза, че лейди Глайд (така се казвала тя) била зле със здравето и зарад туй трябва да бъда много старателна в готвенето. Както си спомням, тя трябваше да пристигне в този ден; но каквото и да правите, не се доверявайте на паметта ми, що се отнася до тази работа. Съжалявам, но няма никакъв смисъл да ме питате за дати и тям подобни. Като не смятате неделите, хич не обръщам внимание на дните, защото съм една трудолюбива жена, която работи много, и не съм изучена. Знам само, че лейди Глайд пристигна и като пристигна, хубавичката ни изплаши всинца. Не зная как господарят я е довел в къщата, защото тогаз бях затънала до гуша в работа. Но май я доведе следобеда, а слугинчето им отвори вратата и ги въведе в приемната. Не мина много, откакто слезе при мен в кухнята, и чухме горе една олелия, звънецът започна да бие като луд и господарката ми взе да вика за помощ.

И двете хукнахме горе и видяхме дамата, легнала на канапето с мъртвешко бяло лице, ръце, вкопчени една в друга, и главата й беше клюмнала настрани. Била обхваната от внезапен ужас, рече господарката, а господарят пък каза, че имала пристъп. Изтичах навън, тъй като знаех квартала малко по-добре от другите, да доведа най-близкия доктор. Най-близко бяха Гудрик и Гарт, които са съдружници и се ползуваха с добро име и клиентела, както бях чувала, в целия Сейнт Джонс Уд. Мистър Гудрик беше там и веднага дойде с мен.

Множко време мина, преди да окаже някаква помощ. Бедната злочеста дама получаваше пристъп след пристъп и накрая тъй се изтощи, че беше безсилна като новородено. Тогава я сложихме да легне. Мистър Гудрик се върна в дома си за лекарства и дойде пак след четвърт час или по-малко. Освен тях донесе едно кухо парче махагоново дърво с форма на тромпет и сложи единия му край връз сърцето на дамата, а на другия допря ухото си и заслуша внимателно.

Като свърши, каза на господарката, която беше в стаята: „Случаят е много сериозен — рече й той. — Препоръчвам ви да пишете незабавно на приятелите на лейди Глайд.“ Господарката го попита: „Сърдечно заболяване ли е?“ А той й отвърна: „Да, много опасно сърдечно заболяване.“ Той й каза точно какво беше според него, но аз не го разбрах. Но накрая каза, че се боял, че помощта му или помощта на някой друг лекар едва ли ще бъде от голяма полза.

Господарката ми прие тази лоша вест по-спокойно от господаря. Той беше едър, дебел, странен възрастен мъж, който имаше птички и бели мишки и им говореше, като че ли бяха дечица. Изглеждаше ужасно поразен от случилото се. „Ах! Бедната лейди Глайд, бедната, скъпа лейди Глайд!“ — говореше той и крачеше наоколо, като кършеше дебелите си ръце, както по̀ приляга на артист, отколкото на джентълмен. На всеки въпрос, който господарката задаваше на доктора за шансовете на дамата да се съвземе, господарят задаваше най-малко петдесет. Той множко ни измъчи и когато най-сетне се успокои, излезе навън в задната градинка, където береше глупави букетчета и ме караше да ги нося горе, за да разхубавим с тях стаята на болната. Като че ли това помагаше! Мисля, че от време на време нещо му мръдваше. Но не беше лош господар; говореше ужасно учтиво и се държеше весело, свободно и сговорчиво. Харесвах го много повече от господарката. Ей на, по-корав човек от нея досега не съм срещала.

Късно вечерта дамата малко се посъживи. Тя бе така изнемощяла от пристъпите, че дотогава не бе помръднала ни ръка, ни крак, нито пък каза думица някому. Сега се раздвижи в леглото и взе да оглежда стаята и нас, дето бяхме вътре. Трябва да е била хубава дама, когато е била здрава — със светли коси, сини очи и всичко друго. Сънят й бил неспокоен през нощта — така поне разбрах от господарката, която остана сама при нея. Влязох само веднъж, преди да си легна, да видя дали бих могла да помогна нещо и тогава тя си говореше сама объркано и несвързано. Изглежда, много искаше да говори с някого, който го нямаше.

Първия път не можах да разбера името, а втория път господарят почука на вратата и пак изсипа куп въпроси и донесе още едно глупаво букетче.

Когато влязох на другата утрин, дамата бе пак в пълно изтощение и беше като че ли в несвяст. Мистър Гудрик доведе съдружника си мистър Гарт, за да се посъветва с него. Те казаха, че в никакъв случай не трябва да нарушаваме покоя й. Отдалечиха се в другия край на стаята и зададоха много въпроси на господарката ми за това какво е било здравето на дамата преди и кой се е грижил за нея и дали някога е страдала от умствена преумора. Спомням си, че господарката ми каза „да“ на този последен въпрос. А мистър Гудрик погледна към мистър Гарт и поклати глава. Те май мислеха, че преумората има нещо общо със сърдечното заболяване на дамата. Ама тя наистина бе такова крехко създание, бедничката! Много малко й бяха силите, ще ви кажа. Много малко.

По-късно същата сутрин, когато дамата се събуди, настъпи неочаквана промяна и тя видимо се подобри. Повече не ме пуснаха при нея да я видя, нито пък слугинчето, защото не трябвало да бъде обезпокоявана от непознати. Туй за подобрението го чух от господаря. Той беше в прекрасно настроение поради промяната и надникна през кухненския прозорец от градината, готов да излиза с голямата бяла шапка с извитата периферия на главата си.

— Добра ми госпожа Готвачке — каза той. — Лейди Глайд е по-добре. Сега съм много по-спокоен и излизам да поразтъпча големите си крака на една малка слънчева лятна разходка. Имате ли някакви поръчки, искате ли да напазаря, госпожа Готвачке? Какво приготвяте там? Вкусен сладкиш за вечеря? С голяма кора, ако обичате, с голяма хрупкава кора, скъпа моя, която се топи и се рони вкусно в устата.

Такъв си беше той. Прехвърлил беше шейсетте, а обичаше сладкишите. Представяте ли си!

Преди обяда докторът дойде пак и сам се увери, че след пробуждането си лейди Глайд е по-добре. Забрани ни да й говорим или да я оставяме да ни говори. Каза, че преди всичко трябва да й осигуряваме пълно спокойствие и да я придумваме да спи колкото се може повече. Тя, изглежда, нямаше желание да говори с изключение на предишната нощ, когато не можах да я разбера какво каза — тогава беше твърде изнемощяла. Мистър Гудрик не бе толкова обнадежден за нея, както господарят. Като слезна долу, той само каза, че ще дойде пак в пет часа.

Някъде по туй време (преди още господарят да се беше прибрал) звънецът в спалнята започна да бие, господарката изтича на площадката и ми викна да тичам при мистър Гудрик и да му кажа, че дамата е припаднала. Слагах си бонето и шала, когато за късмет докторът сам се появи, за да направи обещаното посещение.

Въведох го и се качих заедно с него горе.

— Лейди Глайд беше в обичайното си състояние — казва му господарката на вратата. — Беше будна и гледаше със странен и безнадежден поглед, когато я чух да надава слаб вик и на мига припадна.

Докторът се приближи към леглото и се наведе над болната. Като я видя, изведнъж стана много сериозен и сложи ръка на сърцето й.

Господарката се бе втренчила в мистър Гудрик.

— Нали не е мъртва — прошепна тя и започна да трепери от главата до петите.

— Да — каза докторът много тихо и печално. — Мъртва е. Боях се, че ще стане тъй ненадейно, след като преслушах вчера сърцето й.

Господарката отстъпи от леглото, докато той и говореше, и пак се разтрепера цялата.

— Мъртва! — шепнеше си сама тя. — Мъртва тъй ненадейно, тъй бързо! Какво ще каже графът?

Мистър Гудрик я посъветва да слезе долу и да се поуспокои.

— Цяла нощ сте будували — каза й той. — Нервите ви са разклатени. Тази особа — каза той, имайки пред вид мен, — тази особа ще остане в стаята, докато ви пратя нужната помощ.

Господарката стори тъй, както той я посъветва.

— Трябва да подготвя графа — рече тя. — Трябва внимателно да подготвя графа.

И тъй, тя излезе, цялата трепереща.

— Вашият господар е чужденец — каза мистър Гудрик, след като господарката ни остави сами. — Дали знае как се вади смъртен акт?

— Не знам — казвам му аз, — но сигурно — не.

Докторът се позамисли и после ми рече:

— Обикновено не се занимавам с подобни неща, но ще спестя на семейството неприятности, ако в този случай сам регистрирам смъртта. След половин час имам път към районната служба и не ми представлява труд да се отбия. Кажете им, ако обичате, че ще го направя.

— Да, сър — казвам му аз. — Наистина много благодарим за любезността ви да се погрижите за това.

— Нямате нищо против да останете тук, докато ви изпратя съответния човек? — пита ме той.

— Не, сър — казвам му аз. — Ще остана при бедната дама. Мисля, че нищо повече не можеше да се направи, сър, от това, дето беше направено?

— Не — казва ми той. — Нищо. Сигурно е страдала много, преди още да я видя. Случаят беше безнадежден, когато ме повикаха.

— Ой, божке! — казвам му аз. — Рано или късно всички ще стигнем дотук, нали, сър?

Той не ми отговори на това. Изглежда, не му се приказваше. Каза: „Довиждане“ и си отиде.

Останах до леглото, докато мистър Гудрик изпрати лицето, както беше обещал. Казваха й Джейн Гулд. Видя ми се почтена жена. Тя си мълчеше — само каза, че знаела какво се иска от нея, защото била оправяла много такива.

Как господарят е приел известието, когато го е чул, не мога да зная, защото не бях там. Ама когато по-сетне го видях, той наистина беше сломен. Седеше тихо в един ъгъл и дебелите му ръце бяха отпуснати на дебелите му колена, а главата му бе клюмнала и очите му никъде не гледаха. Той изглеждаше не толкоз опечален, колкото уплашен и зашеметен от станалото. Господарката уреди всичко, което трябваше да се направи за погребението. Много пара трябва да е струвало — особено ковчегът — много хубав беше. Съпругът на покойната, както разбрахме, бил по чужбина. Но господарката ми (която й беше леля) уреди сприятелите й от провинцията (май в Къмбърланд) да я погребат до гроба на майка й. Всичко по отношение на погребението бе направо както трябва, пак да си кажа, а господарят замяна, за да присъствува там на място. Голяма работа беше той — целият в дълбок траур, сериозен, с бавна крачка и с широка тента на шапката — тъй си е!

В заключение в отговор на зададените ми въпроси имам да кажа следното:

1. Че нито аз, нито другата прислужница сме виждали господарят да дава лекарство на лейди Глайд.

2. Че доколкото ми е известно, той никога не е оставал сам в стаята с лейди Глайд.

3. Че не мога да обясня какво е предизвикало неочакваната уплаха, която, както ми каза господарката, е обхванала дамата при влизането й в къщата. Причината за това не бе обяснена нито на мен, нито на другата прислужничка.

Горното показание бе прочетено в мое присъствие. Нямам какво да добавя, нито да махна от него. Кълна се като християнка, че това е истината.