Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woman in White, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Уилки Колинс. Жената в бяло

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1983

 

Превод от английски Мариана Шипковенска

Рецензент Бояна Петрова

Редактор Жечка Георгиева

Художник Светлана Йосифова

Художник-редактор Стефан Десподов

Технически редактор Йордан Зашев

Коректори Грета Петрова, Стефка Добрева

Литературна група ХЛ. 04 9536622611/5557-46-83

Дадена за набор юли 1983 г. Подписана за печат септември 1983 г. Излязла от печат октомври 1983 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 40,50. Издателски коли 34,02. УИК 36,22. Цена 4,08 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Wilkie Collins. The Woman in White

Everyman’s Library London, 1962

История

  1. — Добавяне

X

След като църквата се изгуби от погледа ми, поех с бързи крачки към Ноулсбъри. В по-голямата си част пътят бе прав и равен. Погледнех ли назад, виждах двамата шпиони, които упорито ме следваха. Те поддържаха определено разстояние помежду си, но един-два пъти ускориха хода си, за да ме задминат, сетне спряха, посъветваха се и останаха на старото разстояние. Очевидно имаха нещо пред вид и, изглежда, се колебаеха или не можеха да се споразумеят как най-добре да го осъществят. Не можех да се досетя за намерението им, но твърде сериозно се съмнявах, че ще стигна до Ноулсбъри, без да ми се случи някаква неприятност. Тези съмнения се потвърдиха.

Тъкмо бях навлязъл в една уединена част от пътя с един остър завой на известно разстояние напред и бях стигнал до заключението (изчислявайки времето), че вече наближавам града, когато неочаквано чух стъпките на мъжете близо зад себе си.

Преди да мога да се обърна, единият от тях (този, който ме бе следил в Лондон) бързо мина от лявата ми страна и ме блъсна с рамото си. Явно съм бил по-вбесен от начина, по който той и спътникът му вървяха по петите ми по целия път от Стария Уелмингам, отколкото съм осъзнавал, защото за зла участ го ударих порядъчно с отворена длан. Той веднага се развика за помощ. Спътникът му, високият мъж с лесничейските дрехи, скочи от дясната ми страна и в следващия момент се оказах здраво притиснат от двамата негодяи насред пътя.

Убеждението, че ми е приготвен капан, и раздразнението от факта, че попаднах в него, за щастие ме възпряха да утежня положението си чрез един неравностоен бой с двамата, с единия от които, по всяка вероятност и сам да беше, че бих могъл да се преборя. Подтиснах първото инстинктивно движение, с което се бях опитал да ги отхвърля, и се огледах да видя дали наблизо няма някой, към когото бих могъл да се обърна за помощ.

В съседната нива работеше един селянин, който трябва да бе видял случилото се. Извиках му да дойде с нас в града. Той поклати упорито глава и се отдалечи по посока на къщичката зад пътя. В същото време мъжете, които ме държаха притиснат, заявиха намерението си да ме подведат под отговорност за физическо насилие. Вече бях успял да възвърна хладнокръвието си, за да проумея, че не трябва да оказвам съпротива. „Пуснете ме — казах — и ще дойда с вас в града.“ Мъжът с лесничейските дрехи грубо отказа, но по-ниският бе достатъчно досетлив, за да помисли за последиците и да не позволи на другаря си да се замесва в ненужна разпра. Той даде знак на другия, пуснаха ме и аз тръгнах между тях.

Стигнахме до завоя и там наблизо се виждаха предградията на Ноулсбъри. Един местен полицай вървеше по пътечката, успоредна на шосето. Мъжете веднага се обърнаха към него. Той отвърна, че съдията е в общината и каза да се явим веднага пред него.

Отидохме в общината. Съдебният чиновник нададе официална призовка и искът бе предявен срещу мен с обичайното за такива случаи преувеличение и изопачаване на истината. Съдията (един неприветлив човек, който с озлобление се наслаждаваше на дадената му власт) запита дали някой на пътя или наоколо не е бил очевидец на нападението и за голяма моя изненада ищецът призна за присъствието на селянина в нивата. Разбрах каква е целта на това признание от следващите думи на съдията. Той заяви, че ще остана подследствен до призоваването на свидетеля, като същевременно изяви желание да ме пусне дотогава под гаранция, ако разполагам със сериозно поръчителство. В случай, че ме познаваха в града, това би било достатъчно, за да ме освободи; но тъй като бях съвършено непознат, трябваше да намеря надежден гарант.

Сега пред мен се разкри целият смисъл на заговора: наредено бе тъй, че да остана подследствен в град, където никой не ме познаваше и не можех да се надявам да намеря гарант. Следващото съдебно заседание бе след три дни. Ала докато бях задържан, сър Пърсивъл можеше да пусне в действие всички средства, с които да попречи на по-нататъшните ми действия — може би дори и да изчезне напълно, без да се страхува, че ще му попреча. След изтичането на трите дни искът несъмнено щеше да бъде оттеглен и свидетелските показания нямаше да послужат никому.

Негодуванието ми, бих могъл почти да кажа отчаянието ми от тази злонамерена спънка — толкова низка и дребна в същността си и все пак толкова обезсърчителна и сериозна, що се отнася до евентуалните последствия — първоначално ме направи напълно неспособен да разсъждавам как най-добре бих могъл да разреша дилемата, пред която бях изправен. Имах неблагоразумието да поискам пособия за писане, за да изложа лично пред съдията истинското си положение. Осъзнах безнадеждността и безсмислието на това хрумване чак след като бях написал вече първите встъпителни редове. Едва когато захвърлих настрани листата, едва когато (срамувам се да го кажа) раздразнението почти ме бе направило безпомощен, изведнъж ми мина през ум нещо, което сър Пърсивъл вероятно не бе предвидил и което би могло да ми върне свободата след няколко часа. Реших да съобщя за положението, в което се намирах, на мистър Досън от Оук Лодж.

Може би помните, че посетих дома на този джентълмен при първите си разследвания в околностите на Блакуотър Парк и му връчих писмо от мис Халкъм, в което тя най-убедително ме представяше на неговото любезно внимание. Сега писах, позовавайки се на това писмо и на това, което бях вече споделил с мистър Досън за деликатното и опасно естество на моите разследвания. Без да му откривам истината за Лора, бях споделил, че задачата ми е от изключително значение за лични семейни интереси, които засягат мис Халкъм. Също тъй предпазливо сега обясних причината за присъствието ми в Ноулсбъри и предоставих на лекаря сам да реши дали оказаното ми доверие от една дама, която той добре познаваше, и проявеното към мен гостоприемство в собствения му дом ми даваха право да го помоля да ми се притече на помощ в място, където нямах никакви приятели.

Получих разрешение да наема пратеник, който да отпътува веднага с писмото ми и евентуално да доведе лекаря със същата кола. Оук Лодж се намираше по пътя между Ноулсбъри и Блакуотър. Човекът заяви, че може да стигне дотам за четиридесет минути и след още толкова да се върне заедно с мистър Досън. Поръчах му да потърси доктора, където и да се намира той, и зачаках резултата с цялото си търпение и надежда, които можех да призова.

Нямаше един и половина часа, когато пратеникът тръгна. Преди три и половина той се върна и доведе лекаря със себе си. Любезността на мистър Досън и тактичността, с която погледна на своята готовност за съдействие като на нещо, разбиращо се от само себе си, ме покориха. Исканата гаранция бе дадена и незабавно приета. Преди още да бе станало четири часът, аз вече се ръкувах сърдечно с добрия стар доктор — отново свободен — на улиците на Ноулсбъри.

Мистър Досън гостоприемно ме покани да отида с него в Оук Лодж и да пренощувам там. Можах само да отговоря, че не разполагам със собственото си време и го помолих да ми позволи да го посетя след няколко дни, когато бих могъл отново да изразя благодарността си и да му дам обясненията, които му дължах, но които сега не бях в състояние да направя. Разделихме се, уверявайки се взаимно в дружеските си чувства, и аз веднага се отправих към кантората на мистър Уансбъро на Хай Стрийт.

Времето сега беше от огромно значение. Напълно сигурно бе, че до вечерта сър Пърсивъл щеше да узнае новината за пускането ми под гаранция. Ако през следващите няколко часа не успеех да сторя всичко възможно, за да оправдая най-лошите му опасения, можех да изгубя извоюваното дотук и никога вече да не си го възвърна. Безскрупулната природа на този човек, местното влияние, което имаше, отявлената опасност, която представляваха за него, разследванията ми, извършвани със завързани очи — всичко това ме предупреждаваше да не губя дори минута. Имах време да размишлявам, докато чаках пристигането на мистър Досън, и го бях оползотворил добре. Известни откъслеци от приказките на бъбривия стар псалт, които тогава ме отегчиха, сега изплуваха в паметта ми с ново значение и през ума ми мина, едно тъмно подозрение, за което не се бях сетил в църковната канцелария. По пътя за Ноулсбъри възнамерявах само да се обърна към мистър Уансбъро за сведения относно майката на сър Пърсивъл. Но целта ми сега бе да видя копието на регистъра от църквата в Стария Уелмингам.

Мистър Уансбъро беше в кантората си, когато го потърсих. Той беше добродушен, червендалест веселяк, който приличаше по-скоро на земевладелец, отколкото на адвокат и, изглежда, искането ми му се видя не само изненадващо, но и забавно. Чувал бе за направеното от баща му копие на регистъра, но дори не го бе виждал. То не бе трябвало никога никому и несъмнено можело да се намери в трезора сред другите документи, които не били пипани след смъртта на баща му.

Колко жалко (каза мистър Уансбъро), че старият джентълмен не бил жив, за да види, че най-сетне някой има нужда от скъпоценното му копие. Това щяло с още по-голяма сила да го накара да продължи любимото си занимание. Как тъй съм разбрал за копието? Дали някой от града ми е казал?

Отклоних въпроса, доколкото ми бе възможно. На този етап от разследването бе доста трудно да бъда напълно предпазлив, но същевременно сметнах, че е по-добре да не съобщавам предварително на мистър Уансбъро, че вече съм видял оригиналния регистър. Ето защо обясних, че съм натоварен с едно семейно проучване, при което пестенето на време е от голямо значение. Силно желаех още същия ден да изпратя известни данни в Лондон и един поглед в копието (след като, разбира се, заплатя необходимата такса) би могъл да ми предостави това, което търсех, и да ми спести отиването до Стария Уелмингам. Сетне добавих, че ако ми потрябва дубликат от оригиналния регистър, ще се обърна към кантората на мистър Уансбъро да ми издаде документа.

След това обяснение копието ми бе предоставено без всякакви възражения. Един чиновник бе изпратен в трезора и след като се позабави малко, се върна с тома. Той бе точно толкова голям, колкото оригинала в църковната канцелария с тази разлика, че бе много по-красиво подвързан. Взех го и седнах на едно свободно бюро. Ръцете ми трепереха, главата ми гореше; почувствувах, че е необходимо да скрия, доколкото мога, вълнението си от хората, които бяха в стаята, преди да отворя книгата.

На първата страница, на която най-напред обърнах, се различаваха няколко реда, написани с избеляло вече мастило. Те съдържаха следното:

„Копие от брачния регистър на уелмингамската енорийска църква. Заведено по мое нареждане и след топа сравнявано с оригинала при вписването на всички нови данни от самия мен. (Подпис) Робърт Уансбъро, член на енорийския съвет — наблюдател на църковната канцелария“.

Под тази бележка с друг почерк бе добавено: „Включващо регистрациите от 1 януари 1800 година до 30 юли 1815 година“.

Отгърнах на месец септември 1803-а. Открих брака на мъжа, чието малко име беше като моето. Открих двойната регистрация за браковете на двамата братя. И между тези данни на дъното на страницата…

Нищо! Ни следа от регистрацията в църковния том, удостоверяваща брака на сър Феликс Глайд и Сесилия Джейн Елстър!

Сърцето ми подскочи и заби, сякаш щеше да ме задуши. Погледнах отново — страхувах се да повярвам на собствените си очи. Не! Нямаше съмнение. Бракът не беше регистриран. Данните в копието бяха вписани точно на същите места на страницата, както и данните от оригинала. Последната регистрация на едната страница беше за брака на мъжа с моето малко име. Под нея имаше празно място — оставено очевидно защото е било твърде малко, за да се впишат браковете на двамата братя, които в копието, както и в оригинала, заемаха горната част на следващата страница. Това празно място казваше всичко. То е останало така в църковния регистър от 1803 година (когато бракосъчетанията са били извършени и вписани и в копието) до 1827 година, когато сър Пърсивъл се е появил в Стария Уелмингам. Тук, в Ноулсбъри, съществуваше възможността да се подправи копието, а там, в Стария Уелмингам, бе извършена фалшификацията в църковния регистър.

Главата ми се замая; хванах се за бюрото, за да не падна. От всички минали през ума ми подозрения по отношение На този готов на всичко човек нито едно не е било близко до истината. Мисълта, че той въобще не е сър Пърсивъл Глайд и че няма по-големи претенции към баронетството и Блакуотър Парк от най-бедния селяк, който работи в земите му, не ми бе хрумвала ни веднъж. В един момент бях предположил, че може би е бащата на Ан Катърик; в друг, че може би е бил съпруг на Ан Катърик; престъплението, за което той наистина бе отговорен от началото до края, бе останало извън обсега и на най-смелите полети на въображението ми.

Долните средства, чрез които бе извършена измамата, размерът и наглостта на престъплението, което тя представляваше, ужасът от последиците, свързани с разкритието, ме потресоха. Кой би могъл сега да се учудва на бруталността, с която действуваше тази отрепка — на окаяните мятания между отвратителната двойственост и безразсъдното насилие, на лудостта на гузното му съмнение, което го бе накарало да затвори Ан Катърик в приюта за душевноболни и го бе тласнало към злокобния заговор срещу собствената му жена само защото е подозирал, че те знаят ужасната му тайна? Откритието на тази тайна в миналото би могло да го изпрати на бесилото, сега можеше да го изпрати на доживотна каторга. Разкритието на тази тайна, дори ако пострадавшите от неговата измама му спестяха наказанията на закона, би го лишило наведнъж от името, ранга, имението и цялото социално положение, което си бе присвоил. Това беше Тайната и тя бе моя! Една моя дума и сбогом на къщата, земите, баронетската титла; една моя дума и той щеше да бъде прокуден от света — безименен, без пукната пара, отхвърлен от всички. Цялото бъдеще на този човек бе на устните ми и той вече го знаеше също тъй добре както и аз.

Тази последна мисъл ме накара да се опомня. Интереси, много по-скъпи от моите собствени, зависеха от предпазливостта, която сега трябваше да ръководи и най-малките ми действия. Нямаше подлост, която сър Пърсивъл не би се опитал да извърши спрямо мен. В опасността и отчаянието на своето положение той не би се спрял пред никакви рискове, не би се поколебал пред никакво престъпление — не би се двоумил буквално пред нищо, за да се спаси.

Премислих секунда. Първото нещо, което трябваше да сторя, бе да осигуря писмено доказателство за току-що направеното от мен откритие и да го дам на съхранение там, където сър Пърсивъл не би могъл да се добере до него, в случай че му се случи нещо лошо. Копието от регистъра бе на сигурно място в трезора на мистър Уансбъро. Но оригиналът в църковната канцелария, както сам видях, съвсем не беше в безопасност.

При това положение реших да се върна в църквата, да се обърна отново към псалта и начаса да взема необходимия дубликат от регистъра. Тогава все още не ми бе известно, че е необходимо правно заверено копие и че никакъв документ, който сам съм си извадил, не може да бъде зачетен като доказателство. Не бях осведомен за това и решението да запазя в тайна действията си не ми позволи да задам въпросите, които биха могли да ми дадат нужната информация. Единственото нещо, което ме вълнуваше сега, бе да се върна в Стария Уелмингам. Извиних се, както можах, за тревогата, обхванала лицето и поведението ми, която мистър Уансбъро вече бе забелязал, оставих необходимата такса на масата му, уговорих се, че ще му пиша след един-два дни и излязох от кантората със замаяна глава, сгорещен като при треска.

Тъкмо притъмняваше. Мина ми през ум, че може отново да ме проследят и да ме нападнат по пътя. Бастунът ми бе съвсем лек и едва ли можеше да ми послужи за отбрана. Преди да напусна Ноулсбъри, се отбих и си купих една здрава, къса тояга, удебелена в горния край. С това простичко оръжие можех да изляза насреща на всеки, който се опиташе да ме спре. Ако ме нападнеха неколцина, можех да разчитам на петите си. Като ученик бях известен бегач, а и не ми липсваше практика от преживяванията ми в Централна Америка.

Тръгнах от града с бърз ход, държейки средата на пътя. Леко ръмеше и отначало не ми бе възможно да разбера дали ме следят. Но когато стигнах на около две мили от църквата, видях как покрай мен в дъжда изтича някакъв мъж и после чух как затръшна шумно портата на една оградена нива край пътя. Продължих напред, хванал здраво тоягата в ръка, наострил уши, взирайки се в ръмящия дъжд и тъмнината. Не бях изминал и сто ярда, когато откъм живия плет вдясно се чу шум и трима мъже изскочиха на пътя.

Дръпнах се веднага на пътечката за пешеходци. Двамата, които вървяха напред, отминаха, преди да се осъзнаят. Но третият беше бърз като светкавица. Той спря, извърна се и ме удари с пръчката си. Ударът му беше наслуки и не беше силен. Улучи ме в лявото рамо. Аз му го върнах тежко по главата. Той се олюля и се блъсна в двамата си спътници точно когато те бяха се впуснали срещу ми. Това обстоятелство ми даде малка преднина. Измъкнах се от тях и хукнах с все сили по средата на пътя.

Двамината затичаха след мен. Те бяха добри бегачи; пътят бе гладък и равен и през първите пет минути или повече усещах, че могат да ме догонят. Рисковано беше да се тича дълго в мрака. Едвам различавах тъмната черна линия на плетовете от двете ми страни и можех да се просна при най-незначителното препятствие, изпречило се на пътя ми. Скоро усетих, че земята се променя — при един завой слизаше надолу и след това отново се издигаше. По нанадолнището мъжете почти ме настигнаха, но нагоре аз започнах да увеличавам разстоянието помежду ни. Бързият, ритмичен тропот на краката им се чуваше все по-приглушено и по звука пресметнах, че имам достатъчно преднина, за да хвана през нивите и те да ме отминат в тъмнината. Отклонявайки се по пътечката за пешеходци, аз се насочих към първата пролука, която по-скоро усетих, отколкото видях в плета. Оказа се, че портичката е затворена. Прескочих и озовавайки се в една нива, закрачих напряко през нея с гръб към пътя. Чух как мъжете минаха покрай портичката, все още тичайки, а подир минута единият извика на другия да се върне. Сега вече бе без значение какво ще правят. Не ме виждаха и не ме чуваха. Продължих все така през нивата и когато стигнах другия й край, спрях се за минута да си поема дъх.

Немислимо бе да изляза отново на пътя, но въпреки всичко бях твърдо решен да стигна тази вечер до Стария Уелмингам. Нямаше нито луна, нито звезди, за да ми сочат пътя. Знаех само, че излизайки от Ноулсбъри, вятърът и дъждът идеха откъм гърба ми и ако продължавах да вървя тъй, че да ги усещам в гърба си, най-малкото щях да бъда сигурен, че не се движа в погрешна посока.

Следвайки този план, продължих през полята — без да срещам други препятствия освен плетове, ями и гъсталаци, които от време на време ме заставяха да изменям за малко посоката, — докато се озовах на някакво хълмче, спускащо се стръмно надолу. Смъкнах се, проврях се през един плет и излязох на някаква пътечка. Тъй като, напускайки пътя, бях завил надясно, сега свих вляво, като по този начин се надявах да изляза по посоката, от която се бях отклонил. След като вървях десетина минути по калната криволичеща пътека, видях една селска къща, чийто прозорец светеше. Градинската й порта бе пред мен и веднага влязох, за да попитам за пътя.

Преди да успея да почукам, вратата ненадейно се отвори и някакъв мъж излезе тичешком от нея със запален фенер в ръката. Той се спря и го вдигна, за да ме огледа. И двамата се стреснахме, когато се видяхме. Скитанията ми ме бяха извели в покрайнините на селото откъм долната му страна. Отново бях в Стария Уелмингам и човекът с фенера не бе друг, а именно моят познат от сутринта — енорийският псалт.

Държането му ми се стори твърде променено през промеждутъка от последната ни среща. Той изглеждаше объркан, румените му бузи бяха силно зачервени и първите думи, които изрече, бяха съвсем неясни за мен.

— Къде са ключовете? — попита той. — Вие ли ги взехте?

— Какви ключове? — повторих аз. — Току-що идвам от Ноулсбъри. За какви ключове говорите?

— Ключовете от църковната канцелария. Бог да ни е на помощ, какво ще правя? Ключовете изчезнаха! Чувате ли? — извика старецът, като от вълнение започна да размахва срещу мен фенера. — Ключовете изчезнаха.

— Как? Кога? Кой може да ги е взел?

— Не знам — каза псалтът, като се взираше обезумял в мрака. — Тъкмо се прибрах. Сутринта ви казах, че ми предстои дълъг ден. Заключих вратата и затворих прозореца. А сега е отворен. Прозорецът е отворен. Вижте! Някой е влязъл и е взел ключовете.

Той се обърна към прозореца, за да ми покаже, че зее широко. Вратичката на фенера се отвори, докато той го клатеше, и вятърът изгаси свещта.

— Вземете друга светлина — казах аз — и да отидем в канцеларията. Бързо, бързо!

Поведох го припряно към къщата. Подлостта, която имах пълно основание да очаквам, подлостта, която можеше да ме лиши от всички спечелени преимущества, може би вече се извършваше в този момент. Нетърпението ми да отида в църквата бе толкова голямо, че не можех да стоя в къщата, докато псалтът запали отново фенера, и тръгнах през градината към пътеката.

Преди да бях извървял и десет крачки, един мъж се приближи откъм църквата. Не можах да видя лицето му, но гласът му ми беше напълно непознат.

— Извинете, сър Пърсивъл… — започна той.

Спрях го, преди да може да каже нещо друго.

— Грешите поради мрака — казах му. — Аз не съм сър Пърсивъл.

Мъжът тутакси се отдръпна.

— Помислих, че е господарят ми — промърмори той объркано и колебливо.

— Очаквали сте да срещнете тук господаря си?

— Казано ми бе да чакам на пътеката.

След тези думи той тръгна обратно натам, откъдето бе дошъл. Погледнах към къщичката и видях, че псалтът излиза със запаления наново фенер. Хванах стареца под ръка, за да му помагам да вървим по-бързо. Ускорихме крачките си и минахме покрай човека, който ме бе заговорил. Доколкото виждах на светлината на фенера, той беше лакей.

— Кой е този? — прошепна псалтът. — Дали не знае нещо за ключовете?

— Няма да се спираме да го питаме. Ще идем най-напред в канцеларията.

Църквата не се виждаше дори и денем, преди да се стигне краят на пътеката. Когато изкачвахме височинната, която водеше към сградата, едно от селските деца — момченце — се приближи към нас, привлечено от светлината, и позна псалта.

— Ще ви кажа нещо, мистър — каза момчето, като задърпа палтото на псалта, — ей там, има някой в църквата. Чух го да отключва вратата — чух го да пали с кибрит.

Псалтът се разтрепера и се отпусна с цялата си тежест на мен.

— Хайде, хайде — насърчих го аз. — Не сме закъснели. Който и да е, ще го заловим. Дръжте фенера и ме следвайте колкото се може по-бързо.

Изкачихме хълмчето. Тъмният силует на църковната кула бе първото, което различих на фона на нощното небе. Завивайки, за да тръгна към канцеларията, чух зад себе си тежки стъпки. Слугата се бе изкачил към църквата подире ни.

— Не искам да ви сторя нищо лошо — каза той, когато се извърнах към него. — Търся само господаря си.

Гласът му издаваше несъмнен страх. Не му обърнах внимание и продължих.

В мига, в който завих зад ъгъла и видях пред себе си канцеларията, забелязах, че стъкленото прозорче на покрива е силно осветено. Ослепителният му блясък се открояваше ярко на тъмното, беззвездно небе.

Отправих се бързо през църковния двор към вратата. Когато приближих, странна миризма се носеше във влажния нощен въздух. Чух рязък шум отвътре, видях как горе светлината става все по-ярка и по-ярка, някакво стъкло се счупи, аз се затичах към вратата и сложих ръка на дръжката. Канцеларията гореше!

Но преди да направя каквото и да е движение, преди да си поема дъх от това откритие, тежко думкане по вътрешната страна на вратата ме накара да изтръпна от ужас. Чух как ключ се върти яростно в ключалката, чух мъжки глас зад вратата, който с непоносима пронизителност викаше за помощ.

Слугата, който бе ме последвал, се олюля назад, потръпна и падна на колене.

— О, боже мой! — каза той. — Това е сър Пърсивъл! Когато промълви тези думи, псалтът вече беше при нас и в същата минута ключът отново изстърга в ключалката.

— Дано бог се смили над душата му! — каза старецът. — Той е обречен и мъртъв. Ключалката е запънала.

Втурнах се към вратата. Всепоглъщащата цел, която бе изпълвала мислите ми, която бе ръководила действията ми седмици и седмици наред, изчезна в миг от съзнанието ми. Целият спомен за жестокото зло, причинено от престъпленията на този човек, за обичта, невинността и щастието, които безжалостно бе потъпкал, дадената пред самия мен клетва да потърся ужасната разплата, която заслужаваше — всичко отлетя от паметта ми като сън. Не помнех нищо освен ужаса на положението му. Не изпитвах нищо освен естествения човешки импулс да го спася от страшната смърт.

— Опитайте от другата врата! — изкрещях аз. — Опитайте вратата към църквата. Ключалката е запънала. Не губете времето си с нея, инак сте обречен на смърт.

При последното завъртане на ключа не прозвуча вик за помощ. Сега никакъв звук не подсказваше, че той все още беше жив. Чуваше се само засилващото се пращене на пламъците и острото пукане на стъклото на прозорчето на покрива.

Погледнах двамата си придружители. Слугата се беше изправил, бе взел фенера и го държеше безучастно към вратата. От ужаса, изглежда, бе оглупял напълно — или стоеше до мен, или ме следваше по петите като куче. Псалтът се бе свил на един от надгробните камъни, като се тресеше целият и стенеше. Щом ги погледнах, разбрах, че и двамата са безпомощни.

Без да осъзнавам какво правя, действувайки отчаяно и без да се замислям, сграбчих слугата и го блъснах към стената на канцеларията.

— Наведи се — казах му — и се хвани за камъните! Ще се покатеря върху теб и оттам на покрива — ще счупя прозорчето, за да му влезе малко въздух.

Мъжът трепереше целият, но се държеше здраво. Качих се на гърба му, захапал със зъби тоягата си, хванах се с две ръце за парапета и следващия миг бях на покрива. Обхванат от неистово възбуждение, въобще не се сетих, че вместо да влезе въздух, пламъците ще излязат навън. Ударих прозорчето и разбих напуканото стъкло с един замах. Огънят изскочи като див звяр от леговището си. Ако по някаква случайност вятърът не го бе насочил настрани от мен, усилията ми можеха да свършат там веднъж за винаги. Приведох се на покрива, тъй като пушекът бълваше ведно с пламъците. В проблясъците и искрите видях лицето на слугата с вторачен нагоре празен поглед; псалтът се бе изправил и кършеше ръце в отчаяние. Малцината жители на селото — изпити мъже и ужасени жени — се бяха скупчили долу в църковния двор и всичко това ту изчезваше, ту се появяваше в аления блясък на страховития пламък и в черните кълба на задушаващия дим. А мъжът, който беше нейде под мен — мъжът, който се задушаваше, изгаряше и умираше, бе толкова близо и все пак безкрайно далеч от нас!

Тази мисъл почти ме подлудяваше. Пропълзях, подпирайки се на ръцете си, обратно по покрива и скочих на земята.

— Ключа от църквата! — изкрещях на псалта. — Трябва да опитаме оттам — можем да го спасим, ако разбием вътрешната врата.

— Не, не, не! — развика се старецът. — Няма надежда! Ключовете от църквата и от канцеларията са на същата връзка — и двата са вътре! О, сър, няма какво да спасяваме — той е вече само прах и пепел.

— Ще видят пожара от града — обади се глас измежду мъжете зад мен. — В града има пожарна кола. Ще спасят църквата.

Провикнах се към този мъж — той не беше толкова глупав, — извиках го да дойде, за да поговорим. Най-малко четвърт час щеше да мине преди пристигането на пожарната кола. Не можех да приема ужаса на бездействието през цялото това време. В противоречие със собствения си разум си внушавах, че обреченият и загубен клетник в канцеларията може би все още лежи безчувствен на пода, може би все още не е мъртъв. Ако разбиехме вратата, можехме ли да го спасим? Знаех колко е здрава ключалката, знаех дебелината на обкованата врата, знаех колко е безсмислено да напъваме едната или другата с обикновени пособия. Но сигурно се намираха някакви греди в съборените около църквата къщи? Ами ако вземем една и с нея се опитаме да разбием вратата?

Мисълта префуча през съзнанието ми като фучащия през прозорчето на покрива огън. Обърнах се към мъжа, който пръв бе заговорил за пожарната кола от града. „Имате ли кирки подръка?“ Да, имали. „А секира, трион и малко въже?“ Да! Да! Да! Разтичах се сред селяните с фенера в ръка. „По пет шилинга на всеки, който ми помогне!“ Тези думи ги съживиха. Вторият ненаситен глад на бедността — гладът за пари — на мига ги подтикна към действия. „Двама да отидат за още фенери, ако имате. Двама — за кирките и сечивата. Останалите след мен — да намерим греда.“ Те се развикаха, развикаха се с пронизителни, изтощени от глад гласове. Жените и децата се разбягаха от пътя ни. Втурнахме се вкупом през църковния двор към първата празна къщурка. Никой не остана там горе освен псалта — бедният стар псалт, който върху надгробния камък хлипаше и оплакваше църквата. Слугата ме следваше по петите — побелялото му, безпомощно, обхванато от ужас лице бе надвиснало над рамото ми, когато връхлетяхме в къщата. На пода бяха разхвърлени дъски от съборения покрив, но те бяха твърде леки. Една греда пресичаше пространството над главите ни, но не толкова високо, че да не можем да я достигнем с ръцете и кирките си — една греда, забита здраво в двата края на разрушената стена, останала без таван и под, а над нея през зейналата на покрива дупка се виждаше небето. Нахвърлихме се едновременно, към двата й края. Божичко! Колко здраво се държеше тя — с каква сила ни се съпротивяваха тухлите и хоросанът на стената. Ние удряхме, теглехме и дърпахме. Гредата поддаде от едната страна — тя падна, повличайки със себе си няколко отломъка.

Жените, струпани на прага, за да ни гледат, нададоха писък, мъжете извикаха — двама от тях паднаха, но не се нараниха. Още едно последно усилие и вторият край на гредата също бе изваден. Вдигнахме я и се провикнахме да разчистят изхода. Ах, какво беше, каква блъсканица настана! Светеха ни пламъците, бликнали с още по-голяма сила към небето! Устремихме се по пътеката на църковния двор — напред да щурмуваме вратата. Едно, две, три — и отстъп. Кънтят радостни възгласи, неудържимо. Вече сме я разклатили — ако не ключалката, то пантите трябва да поддадат. Отново напред с гредата! Едно, две, три и отстъп. Вратата полита навътре с трясък. Настъпва пълна тишина, очакването спира всеки дъх. Оглеждаме се за тялото. Унищожителната топлина ни принуждава да се отдръпнем: не виждаме нищо — нагоре, надолу, в цялото помещение не виждаме нищо освен една огнена завеса.

 

 

— Къде е той — прошепна слугата, вторачил празен поглед в пламъците.

— Мъртъв е — каза псалтът. — Книгите и те са се превърнали в прах и пепел. Ох, господа, църквата също скоро ще бъде само прах и пепел.

Тези двамата бяха единствените, които проговориха. Когато се умълчаха отново, в тишината се чуваше само боботенето и пращенето на огъня.

Ето! Отдалеко нещо силно трещи — после долитат тъпите удари на галопиращи конски копита и тогава а първия миг приглушено, а сетне с все сила екват крясъците и виковете на стотици човешки същества. Иде пожарната кола!

Хората около мен се извърнаха от огъня и хукнаха към върха на хълма. Старият псалт се опита да тръгне подире им, но беше напълно изтощен. Видях го да се подпира на един от надгробните камъни. „Спасете църквата!“ — провикна се той, като че ли пожарникарите можеха да го чуят.

„Спасете църквата!“

Единственият, който не помръдна въобще, беше слугата. Той продължаваше да стои, втренчил, без да мигне, празен поглед в пламъците. Заговорих го; хванах го за ръката и го разтресох. Не беше на себе си. Само прошепна още веднъж: „Къде е той?“

След десет минути колата бе на линия, свързана с кладенеца зад църквата, а маркучът бе изтеглен до входа на църковната канцелария. Ако ми бяха поискали помощ, не „бих могъл да им я дам. Волята ме бе напуснала, силите ми бяха изчерпани, трескавото ми съзнание бе завладяно неочаквано от особен покой сега, когато знаех, че той е мъртъв. Стоях безполезен и безпомощен, загледан в горящата стая.

Видях как бавно покориха огъня. Ослепителната яркост започна да бледнее, димът кълбеше на бели облаци, а през тях по пода проблясваха в червено и черно тлеещите въглени. Настъпи миг на затишие, после пожарникарите и полицаите запречиха вкупом входа, посъветваха се нещо, после отделиха двама мъже от останалите и те тръгнаха през църковния двор. Тълпата се отдръпна в мъртво мълчание да им стори път.

След малко людското море потрепна и отново бавно се раздели. Мъжете минаха през него, носейки врата от една от празните къщи. Те стигнаха с нея до канцеларията и влязоха вътре. Полицаите отново затвориха кордона пред входа, няколко мъже от тълпата се отделиха и на групички по двама, по трима започнаха да пристъпват, за да видят първи какво става. Други чакаха близо до първите, за да чуят. Сред тях имаше жени и деца.

Новините от канцеларията се понесоха през тълпата — те минаваха бавно от уста на уста, докато най-сетне стигнаха до мястото, където стоях аз. Чувах как около мен тихи нетърпеливи гласове непрекъснато повтарят въпросите и отговорите.

«Намериха ли го?» — «Да.» — «Къде?» — «Срещу вратата, по лице.» — «Коя врата?» — «Вратата, която води към църквата. Главата му била опряна на нея — бил паднал по лице.» — «Изгоряло ли е лицето му?» — «Не.» — «Да, изгоряло е.» — «Не, обгоряло е, не е изгоряло — лежал е по лице.» — «Кой е той?» — «Казват, че бил лорд.» — «Не, не е лорд. Сър Не-знам-си-кой; сър е звание.» — «Значи, също баронет.» — Не.“ — „Да, така е.“ — „Какво е търсил там?“ — „Нищо хубаво, това поне е сигурно.“ — „Нарочно ли го е направил?“ — „Да се запали нарочно!“ — „Не говоря за него, а за канцеларията.“ — „Страшен ли е за гледане?“ — „Страшен!“ — „Обаче не в лицето?“ — „Не, в лицето не чак толкоз.“ — „Никой ли не го познава?“ — „Има някакъв, който казва, че го познавал.“ — „Кой?“ — „Бил слуга. Но е напълно оглупял и полицията не му вярва.“ — „Никой друг ли не знае кой е той?“ — „Шшт!“

Един висок, ясен властен глас за миг сложи край на тихото жужене около мен. „Къде е джентълменът, който се е опитал да го спаси?“ — запита гласът.

„Ето го, сър — ето го!“ Десетки любопитни лица се обърнаха към мен — десетки нетърпеливи ръце разделиха тълпата. Мъжът, който явно беше някакъв, дойде при мен, държейки фенер.

— Насам, ако обичате, сър — каза тихо той.

Не бях в състояние да заговоря; не можах да се възпротивя, когато ме хвана за ръката. Опитах се да кажа, че никога през живота си не съм виждал мъртвия — че няма как да установят личността му чрез мен. Но думите замръзнаха на устните ми. Чувствувах, че ми е зле, че не мога да говоря и съм безпомощен.

— Познавате ли го, сър?

Стоях, заобиколен от мъже. Трима от тях бяха снижили фенерите си към земята. Очите им и очите на останалите бяха насочени в мълчаливо очакване към мен. Знаех какво има в нозете ми — знаех защо държат така ниско фенерите си.

— Можете ли да удостоверите самоличността му, сър?

Бавно наведох очи. Първом не видях нищо освен едно грубо брезентно платнище. В ужасната тишина се чуваше падането на дъждовните капки по него. Преместих поглед и там на края на платнището на жълтата светлина видях лицето му — бездиханно, мрачно и почерняло.

Така го видях — за пръв и за последен път. Тъй бе повелил бог да се срещнем той и аз.