Уилки Колинс
Жената в бяло (38)

I

Помолена съм да изложа ясно това, което зная за боледуването на мис Халкъм и за обстоятелствата, при които лейди Глайд замина от Блакуотър Парк за Лондон.

Това се иска от мен, тъй като свидетелските ми показания са необходими в интерес на истината. Като вдовица на свещеник от англиканската църква (принудена от нещастието и нуждата да постъпя на служба), аз съм научена да поставям истината над всякакви други съображения. Ето защо се отзовавам на една молба, на която иначе — поради нежеланието да се свързвам със скръбни семейни истории — едва ли бих откликнала.

По онова време не си водех никакви записки и следователно не мога да бъда напълно сигурна за датите, но смятам, че не греша, като заявявам, че сериозното заболяване на мис Халкъм започна във втората половина или последните десет дни на юни. В Блакуотър Парк се закусваше късно — понякога дори в десет часа, но никога по-рано от девет и половина. Сутринта, за която говоря, мис Халкъм (тя обикновено слизаше първа) не се появи. След като семейството изчака четвърт час, прислужницата от горния етаж бе изпратена да я потърси и се върна тичешком ужасно изплашена. Пресрещнах я на стълбите и веднага отидох при мис Халкъм да видя какво се е случило. Бедната госпожица не бе в състояние да ми обясни. Тя крачеше из стаята си с перо в ръката, доста замаяна, цялата трескава.

Лейди Глайд (тъй като вече не съм на служба при сър Пърсивъл, мога, без това да се сметне за непристойно, да я назова по име, вместо да я нарека миледи) бе първата, която влезе при нас. Тя бе тъй разтревожена и разстроена, че не можеше почти с нищо да помогне. Граф Фоско и съпругата му, които след това незабавно се качиха горе, бяха много услужливи и любезни. Нейно благородие ми помогна да сложа мис Халкъм да си легне. Негово благородие графът остана във всекидневната и след като изпрати да донесат моята аптечка, приготви лекарство за мис Халкъм и охладителна течност за главата й, за да не губим време, докато дойде лекарят. Намазахме я с течността, но не можахме да я убедим да вземе лекарството. Сър Пърсивъл се нае да извика лекар. Той изпрати един коняр да отиде на кон в Оук Лодж — най-близкото място, където имаше лекар — мистър Досън.

Мистър Досън пристигна след по-малко от половин час. Той е почтен възрастен господин, добре известен в цялата област, и ние много се разтревожихме, когато разбрахме, че според него случаят е много сериозен.

Негово благородие графът заговори най-приятелски с мистър Досън и най-откровено изрази своето мнение. Мистър Досън не твърде вежливо запита дали негово благородие дава съветите си от позицията на лекар; и след като му бе отговорено, че това са съвети на човек, който е изучавал непрофесионално медицина, отвърна, че няма навика да се консултира с лекари-аматьори. Графът с истинско християнско смирение се усмихна и излезе от стаята. Преди да си тръгне, той ми каза, че може да бъде намерен, в случай че имаме нужда от него през деня, при навеса за лодки на брега на езерото. Защо е трябвало да ходи там, не зная. Но той наистина отиде, като се прибра едва към седем часа за вечеря. Може би с това е искал да даде пример как да пазим възможно най-голяма тишина в къщата. Подобно нещо бе напълно в неговия стил. Той бе изключително деликатен благородник.

Мис Халкъм прекара много лоша нощ, пристъпите на треската идваха и си отиваха и призори, вместо да се подобри, състоянието й се влоши. Тъй като в околността не можеше да се намери подходяща сестра, грижите поехме нейно благородие графинята и аз, като се сменяхме. Лейди Глайд най-неблагоразумно настояваше също да седи с нас. Тя бе твърде изнервена и с крехко здраве, за да понесе спокойно тревогите около заболяването на мис Халкъм. Само си вредеше, без ни най-малко да ни бъде от помощ. Не съм срещала по-нежна и по-чувствителна дама от ней; тя плачеше и беше изплашена — две слабости, които правеха напълно неподходящо присъствието й в стаята на болната.

Сър Пърсивъл и графът дойдоха на сутринта, за да се осведомят за положението.

Сър Пърсивъл (покрусен, предполагам, от скръбта на съпругата си и болестта на мис Халкъм) изглеждаше много объркан и напрегнат. Негово благородие, от друга страна, бе пример на подобаващо спокойствие и загриженост. В ръце държеше сламената си шапка и една книга и аз го чух да съобщава на сър Пърсивъл, че ще излезе отново и ще чете край езерото. „Да пазим тишина в къщата — каза той. — Да не пушим вътре, приятелю мой, сега, когато мис Халкъм е болна. Вие си вършете вашата работа, а аз — моята. Обичам да съм сам, когато чета. Довиждане, мисис Мичелсън.“

Сър Пърсивъл не беше достатъчно любезен — може би справедливостта изисква да уточня това, — не се владееше достатъчно, за да се сбогува с мен със същата вежливост. В същност единственият човек в къщата, който винаги се отнасяше с мен като с дама, изпаднала в беда, бе графът. Неговите обноски бяха на истински аристократ — той бе внимателен с всеки. Отдаваше нужното дори и на младата особа (името й е Фани), която прислужваше на лейди Глайд. Когато сър Пърсивъл я отпрати, негово благородие (който в този момент ми показваше сладките си птички) най-любезно и загрижено попита какво е станало с нея, къде щяла да отиде, след като напусне Блакуотър Парк, и така нататък. Именно в такива малки и деликатни неща винаги се проявяват предимствата на аристократичното потекло. Не се извинявам за споменаването на тези подробности; отбелязвам ги, за да изтъкна качествата, на негово благородие, когото, зная го със сигурност, някои хора осъждат твърде сурово. Благородник, който се отнася с уважение към една изпаднала в беда дама и проявява бащинска загриженост към една скромна прислужница, показва твърде възвишени принципи и чувства, за да се поставят те с лека ръка под съмнение. Не излагам никакви становища, а само факти. Една от най-хубавите проповеди на обичния ми съпруг бе на тази тема. Препрочитам я непрестанно — имам свой екземпляр от изданието, отпечатано с подписка в първите дни на вдовството ми — и при всеки нов прочит извличам все по-голяма духовна полза и поука. Състоянието на мис Халкъм не се подобряваше и втората нощ бе дори по-лоша от първата. Мистър Досън непрекъснато се грижеше за нея. Сестринските грижи бяха все тъй разделени, между графинята и мен. Лейди Глайд все така настояваше да седи с нас, макар че и двете я молехме да си отдъхне за малко. „Моето място е до леглото на Мариан — бе единственият й отговор. — Независимо дали съм болна или здрава, нищо не може да ме накара да я изпусна из очи.“

Към обяд слязох долу, за да се заема с някои от обичайните си задължения. Един час по-късно, отивайки към стаята на болната, видях графа (който отново бе излязъл рано — за трети път) да влиза в преддверието видимо в най-добро настроение. В същия миг сър Пърсивъл подаде глава от вратата на библиотеката и с изключително нетърпение отправи към благородния си приятел следните думи:

— Намерихте ли я?

Трапчинки се появиха по едрото лице на негово благородие, когато то се озари от усмивката му, но той не отвърна с думи. В същото време сър Пърсивъл обърна глава, видя, че съм тръгнала към стълбите, и ме изгледа ужасно грубо и ядовито.

— Влизайте тук и разказвайте — каза той на графа. — Когато в една къща има жени, те винаги или слизат, или се качват по стълбите.

— Скъпи Пърсивъл — отбеляза мило негово благородие. — Мисис Мичелсън има задължения. Моля ви, признайте тяхното възхитително изпълнение тъй искрено, както го правя аз! Как е страдалката, мисис Мичелсън?

— За съжаление не е по-добре.

— Тъжно, много тъжно! — заяви графът. — Изглеждате уморена, мисис Мичелсън. Наистина е време вие и съпругата ми да бъдете подпомогнати в грижите за болната. Мисля, че съм в състояние да ви предложа такава помощ. Известни обстоятелства налагат мадам Фоско да замине за Лондон утре или в други ден. Тя ще отпътува сутринта и ще се завърне вечерта, и ще доведе със себе си една изключително възпитана и способна сестра, която току-що се е освободила. Според съпругата ми на тази жена може изцяло да се разчита. Моля ви, преди да е дошла, не казвайте нищо на лекаря, защото той ще погледне с лошо око на всяка сестра, която аз бих осигурил. Когато дойде в този дом, тя сама ще покаже на какво е способна и мистър Досън ще бъде принуден да признае, че няма причина, поради която да не се възползуваме от услугите й. Лейди Глайд ще каже същото. Моля ви, предайте моите най-добри уважения и чувства на лейди Глайд.

Изразих своята признателност за любезната загриженост на негово благородие. Сър Пърсивъл ме прекъсна, като извика на благородния си приятел (използувайки, съжалявам, че трябва да го кажа, една, скверна фраза) да отиде в библиотеката и да не го оставя повече да чака.

Аз продължих нагоре по стълбите. Ние сме бедни, греховни създания и колкото и да са непоклатими принципите на една жена, тя не винаги съумява да бъде нащрек срещу изкушението да даде воля на празното си любопитство. Срамувам се да призная, че в случая празното любопитство надделя над принципите ми и ме накара да проявя неоснователен интерес към въпроса, който сър Пърсивъл отправи към благородния си приятел от вратата на библиотеката. Кого ли е трябвало да открие графът по време на своите сутрешни разходки из Блакуотър Парк? Някаква жена, както можеше да се предположи от израза, с който си послужи сър Пърсивъл. Не подозирах графа в никаква непристойност — познавах моралните му устои твърде добре. Единственият въпрос, който си задавах сега, беше: „Намерил ли я е той?“

Да продължа. Нощта премина както обикновено, без да донесе положителна промяна в състоянието на мис Халкъм. На следващия ден тя като че ли се почувствува малко по-добре. На другия ден нейно благородие графинята замина със сутрешния влак за Лондон, без да я чуя да споменава пред никого за целта на своето пътуване. Както винаги внимателен, съпругът й я придружи до гарата.

Останах да се грижа сама за мис Халкъм. При това твърдата решимост на лейди Глайд да бди край леглото на сестра си създаваше голямата вероятност тя да бъде следващата ми пациентка.

Единственото значително събитие, което се случи през деня, бе новата неприятна среща, състояла се между доктора й графа.

Връщайки се от гарата, негово благородие дойде във всекидневната на мис Халкъм, за да попита как е болната. Излязох от спалнята, за да говоря с него, тъй като по това време мистър Досън и лейди Глайд бяха при пациентката. Графът ми зададе много въпроси относно лечението и симптомите. Уведомих го, че на болната се прилагат така наречените физиологични разтвори и че симптомите между пристъпите на треската говорят за определена слабост и изтощение. Точно когато съобщавах тези подробности, мистър Досън излезе от спалнята.

— Добро утро, сър — каза негово благородие, като пристъпи най-вежливо и спря лекаря с такава изискана решителност, на която не би могло да се устои. — Силно съм обезпокоен, че днес не намирате подобрение в симптомите.

— Намирам решително подобрение — отговори мистър Досън.

— Все още ли държите на вашето лечение, което намалява тонуса в този случай на треска? — продължи негово благородие.

— Държа на лечението, което се основава на личния ми професионален опит — рече мистър Досън.

— Разрешете ми да ви задам един въпрос от голямата тема за професионалния опит — отбеляза графът. — Не си позволявам да ви съветвам повече, позволявам си само да ви запитам нещо. Вие сте до известна степен отдалечен от големите центрове на научната дейност — Лондон и Париж. Чували ли сте някога, че изтощителното въздействие на треската се преодолява сериозно и успешно, като отпадналият пациент се тонизира с коняк, вино, амоняк и хинин? Стигнала ли е тази нова ерес на най-големите медицински светила до ушите ви?

— Когато въпросът ми е зададен от професионалист, ще му отговоря с радост — заяви лекарят, отваряйки вратата, за да излезе. — Но тъй като вие не сте професионалист, отказвам да ви отговоря.

Зашлевен по този непростимо неучтив начин от едната страна, графът, като истински християнин, веднага си подложи и другата и каза най-мило:

— Довиждане, мистър Досън.

Ако моят любим покоен съпруг би имал щастието да познава негово благородие, колко високо щяха да се ценят взаимно!

 

 

Нейно благородие графинята се завърна същата вечер с последния влак и доведе със себе си медицинската сестра от Лондон. Съобщиха ми, че тази особа се нарича мисис Рубел. Видът й и лошият й английски език, когато заговори, ми дадоха да разбера, че е чужденка.

Винаги съм възпитавала в себе си чувство на хуманно снизхождение към чужденците. Те не са дарени с нашите блага и преимущества и повечето от тях са отгледани със слепите грешки на католицизма. Освен това мое правило и практика, както и на скъпия ми съпруг преди мен (виж Проповед XXIX в Сборника на покойния преподобен Самюъл Мичелсън, магистър на изкуствата), бе да се отнасям с хората тъй, както бих искала те да се отнасят с мен. Поради тези две причини няма да кажа, че мисис Рубел ми направи силно впечатление като дребна, жилава, лукава личност на около петдесет години, с мургав или креолски цвят на кожата и зорки светлосиви очи. Нито ще спомена поради вече заявените причини, че роклята й, макар и от най-простата черна коприна, бе твърде пищна като тъкан и ненужно изискана в гарнитурата и изработката за особа с нейното положение. Не бих искала такива неща да се говорят за мен и затова мой дълг е да не ги казвам за мисис Рубел. Ще спомена само, че поведението й не можеше да се нарече неприятно сдържано, а само изключително тихо и необщително; тя много се оглеждаше и малко говореше, което би могло да бъде плод както на собствената й скромност, така и на недоверието към положението, което имаше в Блакуотър Парк. Тя отказа да вечеря (което може да е странно, но в никакъв случай не и подозрително) въпреки учтивата покана, отправена й лично от мен да се нахрани в моята стая.

По изричното предложение на графа (колко типично за опрощаващата доброта на негово благородие) бе уредено мисис Рубел да не поема задълженията си, докато не бъде видяна и Одобрена от лекаря на другата сутрин. През нощта останах аз. Лейди Глайд, изглежда, не искаше да приеме назначението на новата сестра. Подобна липса на снизхождение към една чужденка от страна на дама с нейното образование и изисканост ме изненада. Осмелих се да кажа: „Миледи, не трябва да прибързваме в оценките си спрямо по-низшите от нас — особено когато са чужденци.“ Лейди Глайд като че ли не ми обърна внимание. Тя само въздишаше и целуваше ръката на мис Халкъм, която бе отпусната върху завивката. Това не бе много благоразумна постъпка в стаята на болен, за когото бе твърде препоръчително да не се вълнува. Но бедната лейди Глайд не умееше никак да се грижи за болен човек — съвсем никак, колкото и да е жалко да го кажа.

На следващата сутрин мисис Рубел бе изпратена във всекидневната да получи одобрението на лекаря, когато той щеше да влезе в спалнята.

Оставих лейди Глайд при мис Халкъм, която се бе унесла в сън по това време, и отидох при мисис Рубел с любезното намерение да не й позволя да се почувствува изолирана и притеснена поради несигурността на нейното, положение. Тя ми се видя напълно убедена, че мистър Досън ще я одобри. Седеше спокойно и гледаше през прозореца, очевидно наслаждавайки се на чистия въздух. Някои биха сметнали подобно държане за нагла самоувереност. Аз ще прибягна до един по-широк възглед и ще го нарека изключително самообладание.

Вместо лекарят да се качи при нас, аз бях извикана да сляза при него. Тази промяна ми се видя доста странна, но тя не оказа никакво въздействие върху мисис Рубел. Когато я оставих, тя все така спокойно гледаше през прозореца и все така се наслаждаваше на чистия въздух.

Мистър Досън ме очакваше сам в стаята за закуска.

— Относно тази нова сестра, мисис Мичелсън — каза лекарят.

— Да, сър?

— Разбирам, че е доведена от Лондон от съпругата на този дебел, стар чужденец, който винаги се опитва да ми се меси. Мисис Мичелсън, дебелият стар чужденец е шарлатанин.

Това беше много грубо. Естествено останах поразена.

— Известно ли ви е, сър, че говорите за един аристократ?

— Пфу! Той не е първият шарлатанин с титла пред името. Те всички са графове — дявол да ги вземе!

— Той не би бил приятел на сър Пърсивъл Глайд, сър, ако не принадлежеше към най-висшите аристократични кръгове — извън английската аристокрация, разбира се.

— Много добре, мисис Мичелсън, наричайте го както ви е угодно, а сега да се върнем на въпроса за сестрата. Аз възразявам срещу нея.

— Без да сте я видели, сър?

— Да, без да съм я видял. Тя може да е най-добрата сестра на света, но не е посочена от мен. Изложих възражението си пред сър Пърсивъл, като господар на дома. Той не ме подкрепя. Казва, че посочената от мен сестра щяла да бъде някоя непозната от Лондон и смята, че тази жена трябва да се изпробва, след като лелята на съпругата му си е направила труда да я доведе от Лондон. В това има известна справедливост и аз не мога току-тъй да кажа „не“. Но поставих условие да си отиде веднага, ако се окаже, че съм недоволен от нея. Тъй като в качеството си на медицинско лице имам известно право за подобно предложение, сър Пърсивъл го прие. Ето какво, мисис Мичелсън, зная, че мога да разчитам на вас и искам да следите внимателно сестрата първите един-два дни и да се погрижите да не дава на мис Халкъм никакви лекарства освен моите. Този ваш чужденец-благородник умира от желание да опита шарлатанските си лекове (включително и хипноза) върху моята пациентка и една сестра, доведена тук от жена му, сигурно ще поиска да му помогне. Разбирате ли? Много добре, тогава да се качваме горе. Там ли е сестрата? Искам да й кажа две думи, преди да влезе в стаята на болната.

Сварихме мисис Рубел все така да се наслаждава на чистия въздух, застанала на прозореца. Когато я представих на мистър Досън, тя, изглежда, ни най-малко не се смути нито от мнителните погледи на лекаря, нито от изпитателните му въпроси. Отговаряше спокойно на разваления си английски език и макар че той се опита да я обърка, не показа никакво невежество относно която и да е страна от задълженията си. Това несъмнено бе резултатна силна воля, както вече казах, и в никакъв случай на нагла увереност.

Всички заедно влязохме в спалнята. Мисис Рубел погледна много внимателно пациентката, поклони се на лейди Глайд, постави едно-две нещица на мястото им и седна тихо в един ъгъл в очакване да бъде повикана при нужда. Нейно благородие изглеждаше стресната и раздразнена от появата на непознатата сестра. Никой не каза нищо, да не би да събудим спящата мис Халкъм, с изключение на лекаря, който шепнешком попита как е прекарала нощта. Отговорих тихичко: „Както обикновено“ и подир туй мистър Досън си отиде. Лейди Глайд го последва — вероятно за да говори за мисис Рубел. Колкото до мен, вече бях убедена, че тази тиха чужденка ще запази мястото си. Тя беше много съобразителна и без съмнение си знаеше работата. Дотук и аз едва ли бих могла да се справя по-добре край леглото на болната.

Помнейки предупреждението, което ми бе отправил мистър Досън, аз подложих мисис Рубел на строга проверка в различни часове през следващите три-четири дни. Многократно влизах в стаята тихо и неочаквано, но ни веднъж не открих нещо подозрително в действията й. Лейди Глайд, която я следеше не по-малко внимателно, също не откри нищо. Нито веднъж нищо не ми подсказа, че шишетата с лекарствата може да са подменени; нито веднъж не видях мисис Рубел да се обръща към графа или той — към нея. Тя се грижеше за мис Халкъм с неоспоримо старание и дискретност. Бедната госпожица се мяташе между някакво сънно изтощение, полузагубила свяст, полудремеща, и пристъпите на треската, които я караха често да бълнува. Мисис Рубел никога не я безпокоеше в първия случай и не я стряскаше във втория с ненадейната си поява като непознат човек край леглото й. Готова съм да отдам дължимото на всеки, независимо дали е чужденец или англичанин, затова пристрастно засвидетелствувам почитта си към мисис Рубел. Изключително бе нежеланието й да говори за себе си, а също така кротко отстояваше независимостта на възгледите си спрямо съветите на опитни хора, които познаваха добре задълженията на болногледача. С изключение на тези недостатъци тя беше добра сестра и не даваше на лейди Глайд или мистър Досън и най-малкото основание да се оплачат от нея.

Следващото значимо събитие, което се случи в къщата, бе временното отсъствие на графа, предизвикано от делови въпроси, които го отведоха в Лондон. Той замина (мисля) сутринта на четвъртия ден след пристигането на мисис Рубел и на раздяла в мое присъствие разговаря много сериозно с лейди Глайд относно мис Халкъм.

— Доверете се на мистър Досън — каза той — за още няколко дни, ако обичате. Но ако не настъпи някакво подобрение, потърсете съвет от Лондон, който това упорито докторче ще трябва да приеме пряко волята си. По-добре да обидите мистър Досън и да спасите мис Халкъм. Казвам това сериозно, от все сърце и душа.

Негово благородие говореше изключително прочувствено и вежливо. Но нервите на лейди Глайд бяха така съсипани, че тя, изглежда, се боеше от него. Трепереше цялата от главата до петите и го остави да си тръгне, без да промълви нито дума. Тя се обърна към мен, когато той излезе, и каза: „О, мисис Мичелсън, съкрушена съм заради сестра ми и нямам нито един приятел, с когото да се посъветвам. Смятате ли, че мистър Досън греши? Самият той тази сутрин ми каза, че няма защо да се боим и не е необходимо да търсим друг лекар.“

— Запазвайки уважението си към мистър Досън — отговорих й аз, — на ваше място, миледи, бих запомнила съвета на графа.

Лейди Глайд се извърна неочаквано от мен и по лицето й се изписа отчаяние, което не бих могла Да обясня.

— Неговия съвет! — промълви тя на себе си. — Бог да ни е на помощ — неговия съвет!

 

 

Доколкото си спомням, графът отсъствува от Блакуотър Парк една седмица.

Той, изглежда, липсваше на сър Пърсивъл, който ми се виждаше много подтиснат и променен от болестта и скръбта в къщата. От време на време бе тъй неспокоен, че не можеше да не го забележа. Влизаше и излизаше, ходеше безцелно насам-натам из околността. Най-загрижено се интересуваше за мис Халкъм и за миледи (чието влошаващо се здраве, изглежда, искрено го тревожеше). Мисля, че сърцето му се бе смекчило. Ако някой грижовен приятел-духовник — такъв приятел той би могъл да намери в лицето на моя превъзходен покоен съпруг — бе близо до него в този момент, със сър Пърсивъл би могъл да се постигне окуражителен нравствен напредък. Рядко мога да сгреша по въпроси от подобно естество, тъй като имаше кой да ме напътствува в щастливите дни на брачния ми живот.

Нейно благородие графинята, която сега беше единствена компания за сър Пърсивъл, според мен, не му обръщаше голямо внимание, а може би той я е пренебрегвал. Всеки непознат би предположил, че сега, когато бяха останали сами, и двамата са си наумили да избягват срещите помежду си. Това естествено бе невъзможно. Но въпреки това все така се случваше, че графинята вечеряше по-рано и после винаги се качваше горе, макар че мисис Рубел я бе отменила изцяло в сестринските грижи. Сър Пърсивъл вечеряше сам и Уилям (слугата без ливрея) подхвърли в мое присъствие, че господарят му е намалил два пъти порциона си за храна и е увеличил два пъти дажбата си за пиене. Не отдавам никакво значение на безочлива забележка като тази от страна на един слуга. Порицах го тогава и бих искала да се знае, че сега го порицавам повторно.

В течение на следващите няколко дни ние всички наистина забелязахме, че мис Халкъм се чувствува малко по-добре. Вярата ни в мистър Досън се възвърна. Той изглеждаше сигурен в лечението си и увери лейди Глайд, когато тя говори с него по този въпрос, че самият ще предложи да изпратят за друг лекар в мига, в който усети дори и сянка от съмнение.

Единственият човек между нас, който не изпита облекчение при тези думи, беше графинята. Тя сподели с мен насаме, че авторитетът на мистър Досън не можел да й вдъхне спокойствие относно състоянието на мис Халкъм и затова с нетърпение очаквала мнението на съпруга си, когато той се завърне. Това щяло да стане, както я уведомявал в писмата си, след три дни. Графът и графинята си пишеха редовно всяка сутрин. В това отношение, както и във всички други, те бяха образец на семейни хора.

Вечерта на третия ден забелязах промяна в мис Халкъм, която предизвика у мен сериозни опасения. Мисис Рубел също я забеляза. Не казахме нищо на лейди Глайд, която спеше, напълно победена от изнемога, на канапето във всекидневната.

Тази вечер мистър Досън направи своето посещение по-късно от обикновеното. Видях, че лицето му се промени в мига, в който съзря пациентката си. Опита се да скрие това, но изглеждаше объркан и разтревожен. Изпратихме човек, който да донесе личната му аптечка от дома му, дезинфекцирахме стаята и по негово лично нареждане му приготвихме легло в къщата. „Прераснала ли е треската в инфекция?“ — пошепнах му аз. „Боя се, че да — отвърна той. — Утре сутринта ще стане ясно.“

По наставление на мистър Досън лейди Глайд не бе уведомена за влошаването. Самият той, позовавайки се на здравето й, изрично й забрани да стои заедно с нас в спалнята през тази нощ. Тя направи опит да се противопостави — последва една тъжна сцена, но с лекарския си авторитет той успя да постигне своето.

На другата сутрин един от слугите замина с писмо до един лекар в Лондон с нареждане да го доведе със себе си още с първия влак. Половин час след заминаването на пратеника графът се завърна в Блакуотър Парк.

Графинята — на своя отговорност — веднага го въведе да види болната. В тази нейна постъпка за мен нямаше нищо непристойно. Негово благородие бе женен мъж; той бе достатъчно възрастен, за да бъде баща на мис Халкъм; освен това я видя в присъствието на една родственица — лелята на лейди Глайд. Въпреки това мистър Досън възнегодува срещу присъствието му в стаята, но аз ясно забелязах, че докторът бе твърде силно разтревожен, за да се противопостави сериозно в случая.

Бедната страдаща госпожица не можеше да разпознае никого. Тя, изглежда, погрешно вземаше приятелите си за врагове. Когато графът приближи към леглото й, нейните очи, които дотогава блуждаеха безспир из стаята, се втренчиха в лицето му с такъв ужас, че ще го помня до последния си ден. Графът седна до нея, измери й пулса, докосна слепоочията й, вгледа се в нея много внимателно и после се обърна към доктора с такова възмущение и ненавист, че думите замряха на устните на мистър Досън и за миг той се вцепени — бледен от гняв и тревога и напълно безмълвен. След това негово благородие погледна към мен.

— Кога настъпи промяната? — запита той. Казах му.

— Оттогава лейди Глайд влизала ли е в стаята? Отговорих, че не е влизала. Лекарят изрично й бе забранил това предната вечер и на сутринта отново бе повторил заповедта си.

— Осведомени ли сте вие и мисис Рубел за истинската същност на бедата? — бе следващият му въпрос.

— Осведомени сме — отговорих аз, — че заболяването е по всяка вероятност заразно. — Той ме прекъсна, преди да успея да добавя нещо.

— Това е тифозна треска — заяви.

В минутата, която изтече, докато разговаряхме, мистър Досън дойде на себе си и се обърна към графа с обичайната си категоричност.

— Това не е тифозна треска — възрази остро той. — Протестирам срещу тази намеса, сър. Освен мен тук никой няма право да задава въпроси. Изпълнявам дълга си, правейки всичко, което е по силите ми…

Графът го прекъсна — не с думи, а като посочи към леглото. Мистър Досън, изглежда, прие това като мълчаливо опровержение на своето уверение за личните си способности, при което още повече се разгневи.

— Казвам, че изпълнявам дълга си — повтори той. — Повикан е лекар от Лондон. За естеството на треската ще се консултирам с него и с никой друг. Настоявам да напуснете стаята.

— Влязох в тази стая, сър, в неприкосновените интереси на човечността — каза графът. — Й в същите интереси отново ще вляза тук, ако лекарят се забави. Предупреждавам ви още веднъж, че треската се е развила в тиф и че вашето лечение е отговорно за печалната промяна. Ако тази нещастна госпожица умре, аз ще свидетелствувам пред съда, че причина за смъртта й са вашето невежество и упорство.

Преди мистър Досън да отговори, преди още графът да си е тръгнал, вратата към всекидневната се отвори и на прага застана лейди Глайд.

— Настоявам да вляза — каза тя с необикновена твърдост.

Вместо да я спре, графът премина във всекидневната и й направи път да влезе. Във всеки друг случай той би бил последният човек, способен да забрави нещо, но в изненадата си в този момент очевидно забрави опасността от заразата и неотложната необходимост да накараме лейди Глайд да се грижи за себе си.

За мое изумление мистър Досън показа по-голямо присъствие на духа. Той спря миледи при първата крачка, която тя направи към леглото. „Искрено съжалявам — каза й. — Боя се, че треската е може би заразна. Умолявам ви да не влизате в стаята, докато не установя противното.“

Тя направи усилие да се освободи, после изведнъж отпусна ръка и политна напред. Беше й премаляло. Двете с графинята я поехме от лекаря и я отнесохме в нейната стая. Графът тръгна пред нас и изчака в коридора, докато излязох и му казах, че сме я свестили.

По искане на лейди Глайд се върнах при лекаря, за да му съобщя, че тя настоява да говори незабавно с него.

Той дойде веднага, за да успокои възбудата й и да я увери, че докторът от Лондон ще пристигне след няколко часа. Тези часове изтекоха бавно. Сър Пърсивъл и графът бяха заедно долу и от време на време пращаха някой да попита какво е положението. Най-сетне, между пет и шест часа, за наше голямо облекчение лекарят пристигна.

Той бе по-млад от мистър Досън, много сериозен и решителен. Не мога да кажа какво е било мнението му за предишното лечение, но ми направи странно впечатление, че зададе много повече въпроси на мен и на мисис Рубел, отколкото на мистър Досън, и че докато преглеждаше пациентката, изглежда, не слушаше много внимателно това, което той му говореше. Видяното и чутото ме накараха да подозирам, че графът е бил прав за заболяването от самото начало. Мисълта ми намери естествено потвърждение малко по-късно, когато мистър Досън зададе онзи важен въпрос, за чието решение бе повикан лондонският лекар.

— Какво е становището ви за треската? — запита той.

— Тиф — отвърна лекарят. — Тифозна треска без съмнение.

Онази кротка чуждестранна особа мисис Рубел скръсти тънките си кафяви ръце на гърдите си и ме погледна с многозначителна усмивка. Сам графът едва ли би изпитал по-голямо задоволство, ако присъствуваше в стаята и чуеше потвърждение на собственото си мнение.

След като ни даде някои полезни напътствия относно гледането на пациентката и заяви, че ще дойде отново след пет дни, лекарят се оттегли, за да се консултира насаме с мистър Досън. Той не пожела да сподели възгледите си относно шансовете на мис Халкъм да се възстанови — каза, че на този етап от заболяването било невъзможно да се правят каквито и да е прогнози.

 

 

Петте дни преминаха в напрежение.

Графиня Фоско и аз отменяхме една подир друга мисис Рубел, тъй като състоянието на мис Халкъм все повече се влошаваше и изискваше големи грижи и внимание. Това бяха изключително трудни дни. Лейди Глайд (поддържана, според мистър Досън, от непрекъснатото напрежение на безпокойство за сестра си) възвърна по невероятен начин силата на духа си и показваше твърдост и решителност, каквито не бих повярвала, че притежава. Тя настойчиво поддържаше искането да влиза два-три пъти на ден при болната, за да вижда мис Халкъм със собствените си очи, като обещаваше да не се приближава много до леглото, ако докторът се съгласи с желанието й. Мистър Досън с неохота направи исканата от него отстъпка — според мен той разбра, че е безсмислено да спори с нея. Тя идваше всеки ден и със себеотрицание спазваше обещанието си. Самата аз тъй се разстройвах (спомняйки си собственото си злочестие по време на последната болест на съпруга ми), като я гледах как страда, че моля извинение да не се спирам повече на тази тема. По-приятно ми е да спомена, че до нови спорове между мистър Досън и графа не се стигна. Негово благородие отправяше всичките си запитвания чрез трето лице и през цялото време беше в компанията на сър Пърсивъл.

На петия ден лекарят пристигна отново и ни даде малка надежда. Той заяви, че десетият ден от първите проявления на тифа вероятно ще реши изхода от болестта и уреди така, че да дойде за трети път на тази дата. Промеждутъкът изтече както преди с изключение на това, че една сутрин графът отново замина за Лондон и вечерта се върна.

На десетия ден по волята на милостивото провидение нашият дом бе освободен от по-нататъшни тревоги и притеснения. Лекарят категорично ни увери, че мис Халкъм е извън всякаква опасност. „Сега тя няма нужда от лекар — необходими са й наблюдение и грижи, които, както виждам, тя има.“ Това бяха неговите думи. Същата вечер прочетох вълнуващата проповед на съпруга ми „Възстановяване след болест“ и извлякох от нея по-голямо щастие и полза (от духовна гледна точка) от всеки друг път.

За съжаление въздействието на добрата вест върху лейди Глайд бе съкрушително. Тя бе твърде слаба, за да понесе бурната реакция, и след ден-два изпадна в състояние на немощ и подтиснатост, което я принуди да пази стаята. Почивка, тишина и смяна на атмосферата след това бе най-доброто, което мистър Досън можа да й препоръча. Имахме късмет, че нещата не бяха по-лоши, тъй като на другия ден, след като тя се затвори в стаята си, между графа и доктора възникна ново недоразумение и този път спорът им бе толкова сериозен, че мистър Досън напусна къщата.

Аз не присъствувах на него, но разбрах, че темата на спора е засягала количеството храна, което трябваше да се дава на мис Халкъм, за да се подпомогне възстановяването й след изтощението от треската. Сега, когато пациентката му бе вън от опасност, мистър Досън бе по-малко от всякога склонен да отстъпва пред непрофесионална намеса, а графът (не мога да си представя защо) бе загубил самообладанието си, което тъй благоразумно запазваше при предишните случаи, и се присмя многократно на лекаря относно грешката му при преминаването на треската в тиф. Тази злочеста случка завърши с това, че мистър Досън се обърна към сър Пърсивъл и заплаши (сега, когато можеше да си отиде, без да съществува опасност за мис Халкъм), че ще се откаже от помощта си в Блакуотър Парк, ако незабавно не се сложи край на намесата на графа. Отговорът на сър Пърсивъл (макар и непреднамерено неучтив) доведе само до влошаване на положението, при което мистър Досън напусна къщата дълбоко възмутен от отношението на графа към него и на следващата сутрин изпрати сметката си.

И така, ние останахме без лекарски грижи. Макар че в действителност не ни беше необходим друг доктор, тъй като сега всичко, от което мис Халкъм се нуждаеше, беше гледане и наблюдение, както бе отбелязал лондонският лекар — ако някой се бе посъветвал с мен, аз въпреки това щях да потърся професионална помощ от другаде, дори и заради благоприличието.

Но изглежда, че тази страна на въпроса въобще не занимаваше сър Пърсивъл. Той каза, че ще има достатъчно време да повикаме друг доктор, ако мис Халкъм покаже някакви признаци на влошаване. Междувременно сме можели да се консултираме с графа за всички по-незначителни затруднения и освен това не било необходимо да тревожим пациентката, която сега била отпаднала и изнервена, с присъствието на непознат човек край леглото й. В тези съображения несъмнено имаше много логика, но въпреки това аз се чувствувах малко притеснена. Нито можех да приема в себе си, че е редно да крием отсъствието на доктора от лейди Глайд, както правехме. Това беше благородна измама — признавам го, защото тя не бе в състояние да се справи с нови неприятности. Но все пак беше измама; и като такава, за човек с моите принципи, в най-добрия случай бе постъпка, която подлежеше на съмнение.

 

 

Второ смущаващо обстоятелство, случило се през същия ден и при това напълно неочаквано за мен, увеличи значително вълнението, което не даваше покой на мислите ми.

Сър Пърсивъл ме повика в библиотеката. Графът, който беше при него, когато влязох, веднага стана и ни остави сами. Сър Пърсивъл учтиво ме покани да седна и тогава, за мое голямо изумление, се обърна към мен по следния начин:

— Искам да говоря с вас, мисис Мичелсън, по въпрос, за който взех решение преди известно време. Трябваше да ви го кажа досега, но ми попречиха болестта и тревогите в къщата. С други думи, имам известни основания да прекратя незабавно пребиваването си тук. Естествено, както обикновено, всичко ще бъде поверено на вас. Веднага щом лейди Глайд и мис Халкъм са в състояние да пътуват, те и двете трябва да сменят атмосферата. Моите приятели граф Фоско и графинята ще заминат преди това и ще се установят в околностите на Лондон, а аз съм принуден да не каня други хора в този дом, за да пестя колкото се може повече. Не виня вас, но разноските ми тук са твърде, твърде големи. Накратко, незабавно ще продам конете и ще се освободя от всички слуги. Никога не върша половинчати неща, както знаете, затова искам утре по това време къщата да бъде опразнена от всички тези безполезни хора.

Слушах го втрещена.

— Нима искате да кажете, сър Пърсивъл, че трябва да уволня всички слуги в къщата, за които отговарям, без обичайното предупреждение с едномесечен срок?

— Точно така. Може би след месец всички ние ще сме напуснали къщата и аз не възнамерявам да оставя слугите да се шляят тук без работа.

— Кой ще се занимава с готвенето, сър Пърсивъл, докато все още сте тук?

— Маргарет Порчър може да пече и да вари — задръжте я. За какво ми е готвач, след като няма да устройвам вечери?

— Слугинята, която споменахте, е най-простата слугиня в къщата, сър Пърсивъл…

— Задръжте я, вече ви го казах, и намерете една жена от селото, която да идва да чисти. Моите седмични разходи трябва да бъдат незабавно намалени. Не съм ви извикал, за да ми възразявате, мисис Мичелсън… Извикал съм ви, за да осъществите моите планове за икономии. Уволнете още утре цялата тая мързелива слугинска пасмина с изключение на Порчър. Тя е силна като кон и ще я накараме да работи като кон.

— Простете ми, че ви напомням, сър Пърсивъл, но ако слугите бъдат отпратени утре, те трябва да получат едномесечно възнаграждение вместо обичайното предупреждение.

— Дайте им го! Едномесечните надници ще спестят едномесечното им прахосничество и лакомия.

Тази последна забележка очерни по най-обиден начин моята работа. Достатъчно уважавах себе си, за да се защищавам срещу този възмутителен укор. Християнската загриженост за безпомощното положение на мис Халкъм и лейди Глайд и сериозното неудобство, което неочакваното ми отсъствие би могло да им причини, бяха единствените причини, възпрели ме да подам оставката си в същия миг. Станах веднага. Бих се унижила сама пред себе си, ако бях позволила разговорът да продължи дори и минута повече.

— След последната ви забележка, сър Пърсивъл, нямам какво повече да кажа. Нарежданията ви ще бъдат изпълнени. — Изричайки тези думи, кимнах с глава в знак на хладно уважение и излязох от стаята.

На следващия ден слугите си тръгнаха вкупом. Сър Пърсивъл сам уволни конярите и като си запази само един кон, ги изпрати с останалите в Лондон. От цялата домашна прислуга останахме само аз, Маргарет Порчър и градинарят, който имаше своя къщичка и бе необходим, за да се грижи за единствения кон в конюшнята.

И така, къщата бе завладяна от странна самота, господарката й лежеше болна в стаята си, мис Халкъм все още бе безпомощна като дете, лекарят също ни бе напуснал силно разгневен… При това положение бе напълно естествено да изпадна в униние и с мъка да поддържам обичайното си самообладание. Умът ми бе тревожен. Желаех от все сърце на бедните дами да се поправят, както и на себе си да напусна Блакуотър Парк.