Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woman in White, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Уилки Колинс. Жената в бяло

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1983

 

Превод от английски Мариана Шипковенска

Рецензент Бояна Петрова

Редактор Жечка Георгиева

Художник Светлана Йосифова

Художник-редактор Стефан Десподов

Технически редактор Йордан Зашев

Коректори Грета Петрова, Стефка Добрева

Литературна група ХЛ. 04 9536622611/5557-46-83

Дадена за набор юли 1983 г. Подписана за печат септември 1983 г. Излязла от печат октомври 1983 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 40,50. Издателски коли 34,02. УИК 36,22. Цена 4,08 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Wilkie Collins. The Woman in White

Everyman’s Library London, 1962

История

  1. — Добавяне

Историята продължава от името на Фредерик Феърли, ескуайър, живеещ в Лимъридж Хаус[1]

 

Голямото нещастие, на моя живот е, че хората не искат да ме оставят на мира. Защо — питам аз всички, — защо искате да ме тревожите? Никой не отговаря на въпроса ми и никой не иска да ме остави на мира. Роднини, приятели и непознати — всичките се съюзяват, за да ме дразнят. Какво съм сторил? Питам се сам, питам камериера си Луи — петдесет пъти на ден, — какво съм сторил? И двамата не можем Да обясним. Твърде странно!

Последната неприятност, която ме сполетя, е, че бях призован да напиша тази история. Нима човек в такова окаяно състояние на нервите е способен да пише истории? Когато възразявам по този напълно логичен начин, отговарят ми, че са се случили определени твърде сериозни събития, свързани с племенницата ми, към които бих могъл да дам разяснения, и че по тази причина най-подходящият човек да ги опише съм аз. Ако не успея да впрегна всичките си сили, тъй както се изисква от мен, заплашен съм от последици, мисълта за които ме тласка към пълно отчаяние. В същност няма защо да ме заплашват. Сломен от окаяното си здраве и от семейни тревоги, аз не съм способен на съпротива. Малко настойчивост и всеки може най-несправедливо да се възползува от мен, тъй като съм крайно отстъпчив. Ще се постарая да си спомня онова, което мога (протестирайки), и да напиша каквото мога (отново протестирайки), а Луи ще си спомни и ще опише онова, което аз не мога да си спомня. Той е магаре, а аз съм тежко болен и вероятно ще заплетем помежду си какви ли не бъркотии. Колко унизително!

Наредиха ми да си спомня някои дати. О, небеса! Никога не съм правил подобно нещо в живота си — как да започна сега?

Попитах Луи. Той не е чак такова магаре, за каквото го смятах досега. Спомня си датата на събитието с точност до една-две седмици, а аз помня името на лицето. Беше краят на юни или началото на юли, а името (според мен изключително просташко) — Фани.

Тогава, в края на юни или началото на юли, се намирах в обичайното си състояние, заобиколен от различните предмети на изкуството, които съм събрал, за да повлияя на вкуса на варварите, живеещи наоколо. По-точно казано, около мен бяха разпръснати фотоси на картини, гравюри, монети и така нататък, които в скоро време възнамерявам да подаря (фотосите, искам да кажа, ако този тромав английски език може да ми даде възможност въобще да кажа нещо) на института в Карлайл (ужасно място!), с оглед да издигна вкуса на членовете му (които за нормалния човек са готи и вандали). Може да се предположи, че един джентълмен, който се готви да окаже голямо национално благодеяние на своите сънародници, е последният джентълмен на земята, който би останал безразличен към каквито и да са лични затруднения и семейни дела. Напълно погрешно, уверявам ви, в моя случай.

Както и да е — седях си аз, заобиколен от моите безценни предмети на изкуството, и мечтаех да прекарам една тиха сутрин. Но понеже мечтаех за тиха сутрин, Луи, разбира се, влезе. Съвсем естествено бе да попитам какво, по дяволите, означаваше неговото появяване, след като не бях позвънил: Рядко ругая — този навик не приляга на джентълмен, — но когато Луи отвърна с гримаса, мисля, че бе съвсем естествено и заслужено да то пратя по дяволите. Във всеки случай — сторих го.

Забелязал съм, че това сурово отношение неизменно вкарва в правия път хората от по-низшите слоеве на обществото. То вкара и Луи в правия път. Бе любезен да прекрати гримасниченето и да ме уведоми, че една Млада особа чака навън, за да ме види. Добави (с противната приказливост на слугите), че се казвала Фани.

— Коя е Фани?

— Камериерката на лейди Глайд, сър.

— Каква работа има камериерката на лейди Глайд при мен?

— Писмо, сър…

— Вземете го.

— Тя отказва да го предаде другиму освен на вас.

— Кой праща писмото?

— Мис Халкъм, сър.

Щом чуя името на мис Халкъм, аз отстъпвам. Създал съм си навика да отстъпвам пред нея. Опитът ме е научил, че това ми спестява една врява. Отстъпих и в този случай. Скъпата Мариан!

— Нека камериерката на лейди Глайд да влезе, Луи. Чакайте! Обувките й скърцат ли?

Принуден бях да задам въпроса. Скърцащи обувки винаги ме разстройват за цял ден. Примирих се да приема Младата особа, но нямаше да допусна обувките й да ме разстроят. Дори и моята търпеливост не е безгранична.

Луи заяви недвусмислено, че може да се разчита на обувките й. Махнах с ръка. Той я въведе. Необходимо ли е да казвам, че тя даде израз на смущението си, като затвори уста и започна да диша през носа си? Едва ли — за онези, които изучават природата на жените от низшите класи.

Нека бъда справедлив към момичето. Обувките й не скърцаха. Но защо ръцете на всички млади особи, работещи като прислужници, се потят? Защо всичките са с топчести носове и твърди бузи? И защо лицата им са така несъвършени, особено в ъгълчетата на клепачите? Нямам достатъчно сили, за да разсъждавам задълбочено по който и да е въпрос, но призовавам професионалните писатели, които ги имат, да разяснят случая. Защо в природата няма разнообразие от млади особи?

— Носите писмо за мен от мис Халкъм? Оставете го на масата, моля, и не размествайте нищо. Как е мис Халкъм?

— Много е добре, благодаря, сър.

— А лейди Глайд?

Отговор не последва. Лицето на Младата особа стана още по-несъвършено и мисля, че тя започна да плаче. Сигурен съм, че видях някаква влага в очите и. Сълзи или пот? Луи (с когото току-що се посъветвах) е склонен да смята, че са били сълзи. Той принадлежи към нейната класа и би трябвало да знае най-добре. Да кажем — сълзи.

Категорично негодувам срещу сълзите, освен когато пречистващата сила на Изкуството благоразумно премахва от тях всякаква прилика с Естеството. Науката нарича сълзите секрет. Разбирам, че секретът може да бъде здравословен или нездравословен, но не виждам смисъла на секрета от гледна точка на чувствата. Може би съм предубеден по въпроса, тъй като собствените ми секрети са в пълна каша. Няма значение. В случая се отнесох с цялото си благоприличие и съчувствие. Затворих очи и казах на Луи:

— Постарайте се да разберете какво се опитва да обясни.

Луи се постара и двамата с Младата особа успяха да се объркат до такава степен, че елементарната благодарност ме кара да призная, че дори ме развеселиха. Мисля, че ще ги повикам отново, когато падна духом. Току-що споменах тази идея пред Луи. Колкото и да е странно, той се почувствува неудобно. Бедният дявол!

Естествено не се очаква от мен да повторя сълзливите обяснения на камериерката на племенницата ми, чието тълкуване на английски език направи моят швейцарски камериер. Това е напълно невъзможно. Може би ще успея да предам собствените си впечатления и усещания. Ще бъде ли достатъчно? Моля, кажете „да“.

Според мен в началото тя ми съобщи (чрез Луи), че господарят й я е освободил от службата й при господарката. (Забележете колко нелогична бе Младата особа през цялото време. Аз ли съм виновен, че е загубила мястото си?) След като я уволнил, тя отишла да преспи в странноприемницата. (Аз не съм собственик на странноприемницата — защо трябва да ми го казва?) Между шест и седем часа мис Халкъм дошла да се сбогува и й предала две писма — едното за мен, а другото за един джентълмен в Лондон. (Аз не съм джентълмен от Лондон — по дяволите джентълмена от Лондон!) Тя внимателно поставила двете писма в пазвата си (какво общо имам с нейната пазва?); почувствувала се много нещастна, когато мис Халкъм си тръгнала; сърцето не й давало да сложи хапка или капка в устата си, докато не дошло време да си ляга и тогава, когато наближавало девет, помислила, че с удоволствие би изпила чаша чай. (Каква отговорност мога да нося аз за всички тези просташки отклонения, които започват с нещастието и завършвате чая?) Точно когато сгрявала чайника (предавам думите по инициатива на Луи, който заявява, че знае какво означават и настоява да обясни, но по принцип не му позволявам много да се проявява) — точно когато сгрявала чайника, вратата се отворила и тя се изцъклила от изумление (отново нейните собствени думи, този път съвършено неразбираеми както за Луи, така и за мен) при появата в стаичката на странноприемницата на нейно благородие графинята. Предавам титлата на сестра ми, назована от камериерката на моята племенница, с върховно удоволствие. Моята бедна скъпа сестра е досадна жена, която се омъжи за чужденец. Да продължа: вратата се отворила, нейно благородие графинята се появила в стаичката и Младата особа се изцъклила от изумление. Колко забележително!

Наистина ми се налага да почина, преди да продължа по-нататък. След като се отпусна за няколко минути със затворени очи и след като Луи освежи нещастните ми, пронизвани от болка слепоочия с малко одеколон, вероятно ще бъда в състояние да продължа.

Нейно благородие графинята.

Не. Мога да продължа, но не съм в състояние да седя. Ще полегна и ще диктувам. Луи има ужасен акцент, но знае езика и може да пише. Колко удобно!

Нейно благородие графинята обяснила неочакваната си поява в странноприемницата, като казала на Фани, че е дошла да предаде едно-две малки съобщения, за които мис Халкъм забравила в бързината. След което Младата особа зачакала нетърпеливо да чуе какви са съобщенията, но графинята, изглежда, не била склонна да говори за тях (колко присъщо за досадния маниер на сестра ми!), докато Фани не изпиела чая си. Нейно благородие проявила изключителна любезност и внимание по този въпрос (колко неприсъщо за сестра ми!) и казала: „Сигурна съм, бедното ми момиче, че много искаш да изпиеш чая си. След това ще поговорим. Хайде, хайде, ако нищо не може да те успокои, аз ще направя чая и ще изпия една чаша с теб.“ Мисля, че това са били думите й, както възбудено ми ги предаде Младата особа. Както и да е, графинята настояла да направи чая и стигнала дотам в нелепото си унижение, че самата изпила една чаша и накарала момичето да изпие другата. Момичето изпило чая и според собствените й обяснения пет минути по-късно отбелязала тържествено изключителния случай, като паднала в несвяст за първи път в живота си. Тук отново използувам нейните думи. Луи смята, че те са били придружени с изобилен секрет от сълзи. Аз не мога да го твърдя. Тъй като усилието да слушам бе всичко, което можех да направя, очите ми бяха затворени.

Докъде бях стигнал? А, да — тя припаднала, след като изпила чаша чай с графинята — факт, който би могъл да ме заинтересува, ако бях неин лечител, но тъй като не съм, беше ми твърде отегчително да го чуя; нищо повече. Когато дошла на себе си половин час по-късно, лежала на канапето и при нея била само съдържателката. Тъй като графинята сметнала, че е много късно да остава още в странноприемницата, тръгнала си, щом момичето започнало да дава признаци, че се свестява, и съдържателната била тъй добра да му помогне да се качи горе и да си легне.

Останала сама, тя бръкнала в пазвата си (съжалявам, че се налага повторно да споменавам за тази част от разговора) и видяла, че писмата са невредими, но странно намачкани. През нощта имала световъртеж, но на сутринта станала навреме, за да замине. Пуснала писмото, адресирано до този натрапчив непознат, джентълмена от Лондон, в пощата и сега предавала другото писмо в ръцете ми, както й било наредено. Точно такава била истината и макар че самата не можела да се обвини в преднамерена небрежност, била много разтревожена и се нуждаела много от съвет. Луи смята, че на това място секретът отново се е появил. Може би е било така, но от много по-голямо значение е да отбележа, че на това място аз също загубих търпение, отворих очи и се намесих.

— Какъв е смисълът на всичко това? — запитах. Неспособната на адекватни реакции камериерка на моята племенница се втренчи в мен безмълвна.

— Постарайте се да обясните — казах на слугата ми. — Превеждайте ми, Луи.

Луи се постара. С други думи, той незабавно се спусна в един бездънен хаос и Младата особа полетя надолу след него. Наистина не зная кога друг път съм се развеселявал толкова. Оставих ги на дъното на хаоса, докато ми беше забавно. Когато престанаха да ме забавляват, извиках на помощ интелигентността си и ги измъкнах оттам.

Не е нужно да обяснявам, че намесвайки се, когато му дойде времето, можах да установя какво в същност иска да каже Младата особа.

Открих, че тя се безпокои, защото развоят на току-що описаните от нея събития й е попречил да приеме допълнителните поръчения, които мис Халкъм поверила на графинята, за да й ги предаде. Тя се страхуваше, че те биха могли да имат голямо значение за интересите на господарката й. Боязънта й от сър Пърсивъл я възпряла да се върне късно вечерта в Блакуотър Парк, а наставленията на мис Халкъм в никакъв случай да не изпуска сутрешния влак й попречили да остане в странноприемницата на другия ден. Тя сериозно се тревожеше да не би злополучието с припадъка й да доведе до второ злополучие — господарката й да я сметне за небрежна, и тя най-смирено си позволяваше да ме попита дали да напише своите обяснения и извинения до мис Халкъм, молейки я да получи поръченията с писмо, ако не било вече твърде късно. Нямам намерение да се извинявам за тези изключително прозаични фрази. Наредено ми бе да ги напиша. Има хора, колкото й необяснимо да изглежда, които в същност се интересуват повече от казаното от камериерката на моята племенница, отколкото от това, което съм казал аз на камериерката на моята племенница. Забавни превратности!

— Ще ви бъда особено задължена, сър, ако бъдете така любезен да ми кажете какво да сторя — отбеляза Младата особа.

— Оставете нещата каквито са — казах, възприемайки езика на моята слушателка. — Аз винаги оставям нещата такива, каквито са. Да. Това ли е всичко?

— Ако смятате, че е своеволие от моя страна, сър, да пиша, аз никога не бих се осмелила да го направя. Но искам тъй много да направя всичко, което мога, за да служа вярно на господарката си…

Хората от по-низшите слоеве никога не знаят кога или как да излязат от една стая. Те неизменно настояват за помощта на по-високопоставените от тях. Сметнах, че бе крайно време да помогна на Младата особа. Направих го с една благоразумна дума: — Довиждане. Нещо около или вътре в това странно момиче неочаквано изскърца. Луи, който я гледаше (за разлика от мен), твърди, че изскърцала, когато правела реверанса. Любопитно. Дали е било от обувките, корсета или костите й? Луи смята, че било от корсета. Колко забележително!

Щом останах сам, дремнах за малко — имах нужда от този сън. Когато се събудих, забелязах писмото на скъпата Мариан. Ако имах и най-малката представа за съдържанието му, уверявам ви, не бих го отворил.

Но тъй като за мое нещастие съм лишен от всякакво подозрение, прочетох писмото. То веднага ме разстрои за целия ден.

По природа съм едно от най-сговорчивите същества, които някога са живели — проявявам снизхождение към всеки и не се обиждам от нищо. Но както отбелязах по-напред, търпеливостта ми не е безгранична. Оставих писмото на Мариан и почувствувах — съвсем справедливо, — че съм един онеправдан човек.

Искам да отбележа нещо. То естествено има връзка с твърде сериозния въпрос, който сега е в центъра на вниманието, защото в противен случай не бих му отделял място тук.

Нищо според мен не поставя отвратителния егоизъм на човечеството в толкова противно ярка светлина, както отношението във всички класи на обществото, което Несемейните хора получават от страна на Семейните. Когато си проявил достатъчно загриженост и самоотверженост да не прибавиш собствено семейство към вече пренаселения свят, твоите семейни приятели, непроявили подобна загриженост и самоотверженост, най-отмъстително решават, че трябва да делиш с тях брачните им тревоги и от рождение да бъдеш приятел на децата им. Съпрузи и съпруги говорят за грижите на брака, а ергените и старите моми ги поемат. Да вземем моя случай. Обмисляйки всичко, аз останах несемеен, а бедният ми скъп брат Филип, без много да мисли, се ожени. Какво направи, когато умря? Остави ми дъщеря си. Тя е мило момиче, но е ужасна отговорност за мен. Откъде накъде я остави на мой гръб? Защото съм задължен, в качеството си на безобиден ерген, да разтоварвам моите семейни родственици от собствените им грижи. Правя всичко, което е по силите ми, заради отговорността, прехвърлена от брат ми — омъжвам племенницата си — с безкрайни тревоги и затруднения — за мъжа, с когото баща й бе пожелал тя да сключи брак. Между нея и съпруга й възникват разногласия и последиците са неприятни. Какво прави тя с тези последици? Прехвърля ги на мен! Защо ги прехвърля на мен? Защото съм задължен, в качеството си на безобиден ерген, да разтоварвам моите семейни родственици от всичките им грижи. Горките несемейни хора! Бедната човешка природа!

Излишно е да казвам, че писмото на Мариан представляваше заплаха за мен. Всички ме заплашват. Какви ли не ужаси щяха да се стоварят върху обречената ми глава, ако в миг на колебание бях решил да превърна Лимъридж Хаус в приют за моята племенница и нейните беди. И все пак изпитах това колебание.

Споменах, че досега все гледах да се подчинявам на скъпата Мариан, за да си спестя врявата. Но в този случай последиците от нейното крайно необмислено предложение бяха от естество, което ме накара да откажа. Ако превърнех Лимъридж Хаус в приют за лейди Глайд, какво щеше да ми гарантира, че сър Пърсивъл Глайд нямаше да я последва тук, вилнеещ и негодуващ срещу мен, задето съм подслонил жена му? Предугадих до какъв прекрасен лабиринт от тревоги можеше да доведе подобно действие от моя страна и реших, че най-напред трябва да проуча обстоятелствата. Писах на скъпата Мариан, умолявайки я (тъй като тя нямаше съпруг, който да предявява права над нея) да дойде тук сама, за да обсъдим заедно въпроса. Ако можеше да даде напълно задоволителен отговор на възраженията ми, тогава, уверих я аз, щях да приема нашата мила Лора с най-голямо удоволствие. — Усещах, разбира се, че подобно печелене на време от моя страна вероятно ще доведе тук Мариан в състояние на целомъдрен гняв, при което тя има навика да блъска врати. Но в противен случай можеше да се появи сър Пърсивъл, също обхванат от целомъдрен гняв и също така блъскащ врати, а от двамата предпочитах гнева на Мариан и нейното блъскане на врати, защото съм свикнал с това. Съответно изпратих писмото със следващата поща. Във всеки случай с него печелех време и — о, боже мой, каква неизгодна изходна позиция!

Когато съм напълно изтощен (споменах ли, че писмото на Мариан ме изтощи напълно), винаги са ми необходими три дни, за да се възстановя. Прекомерно безразсъден съм бил, надявайки се на три дни покой. Разбира се, не ги получих.

На третия ден пощата ми донесе едно крайно безочливо писмо от лице, напълно непознато за мен. То се представяше като съдружника на нашия адвокат — нашия скъп, твърдоглав, стар Гилмор — и ме уведомяваше, че неотдавна получил по пощата писмо, адресирано до него с почерка на мис Халкъм. Отваряйки плика, за свое удивление открил, че вътре нямало нищо друго освен един празен лист. Това обстоятелство му се видяло толкова подозрително (подсказвайки на будния му юридически ум, че писмото е било взето), че веднага писал на мис Халкъм, но не получил никакъв отговор със следващата поща. При това затруднение вместо да постъпи като разумен човек и да остави нещата да поемат собствения си ход, следващото му абсурдно решение, както самият го показа, било да ме притесни с писмо и да ме пита дали не зная нещо по въпроса. Какво, по дяволите, бих могъл да зная аз? Защо тревожи освен себе си и мен? Отговорих му в този смисъл. Това беше едно от най-острите ми писма. В епистоларните си писания не съм сътворявал нищо по-категорично, откакто ми се наложи да пиша на мистър Уолтър Хартрайт, който ми причини толкова безпокойства.

Писмото ми е оказало своето въздействие. Повече този адвокат не ми писа.

Това може би не бе тъй изненадващо. Но безспорно забележително бе обстоятелството, че не получих второ писмо от Мариан, нито някакви признаци за нейното пристигане. Неочакваното й отсъствие ми се отрази изумително добре. Толкова успокоително и приятно бе да заключа (както, разбира се, направих), че родствениците ми отново са се помирили. Петте дни на ненарушаван покой и блажено ергенуване възстановиха до голяма степен силите ми. На шестия ден се почувствувах достатъчно добре, за да повикам моя фотограф и да го накарам да се залови отново с работата по копията на моите безценни предмети на изкуството, с оглед, както вече споменах, подобряване вкуса в този варварски край. Тъкмо го бях отпратил в лабораторията му и бях започнал да се наслаждавам на моите монети, когато неочаквано се появи Луи с визитна картичка в ръка.

— Още една Млада особа? — запитах аз. — Няма да я приема. Младите особи не действуват добре на здравословното ми състояние. Поне не у дома.

— Този път е един джентълмен, сър.

Един джентълмен, разбира се, бе нещо по-различно. Погледнах визитката.

Милостиви боже! Чужденецът — съпруг на моята досадна сестра — граф Фоско.

 

 

Необходимо ли е да казвам какво беше първото ми впечатление, когато погледнах визитната картичка на моя гост? Едва ли. След като сестра ми се бе омъжила за чужденец, всеки разумен човек би могъл да изпитва само едно усещане. Графът, разбира се, бе дошъл да иска пари назаем от мен.

— Луи — казах, — смятате ли, че ще си отиде, ако му дадете пет шилинга?

Луи изглеждаше потресен. Той ме изненада неочаквано, като заяви, че чужденецът — съпруг на моята сестра, бил облечен превъзходно и представлявал портрет, на самото благоденствие. При тези обстоятелства първото ми впечатление се измени до известна степен. От това следваше, че графът имаше лични затруднения от семейно естество и че бе дошъл, подобно на останалите ми роднини; да ги стовари върху мен.

— Спомена ли какво го води насам? — запитах аз.

— Граф Фоско съобщи, че е дошъл тук, сър, защото мис Халкъм не била в състояние да напусне Блакуотър Парк.

Нови тревоги очевидно. Не негови, както предполагах, но на скъпата Мариан. Но така или иначе, тревоги. О, боже!

— Въведете го — заявих примирено.

Първата поява на графа наистина ме стресна. Той бе тъй застрашителен в размерите си, че се разтреперах. Сигурен бях, че ще разтресе пода и ще събори изящните ми предмети. Но той не направи нито едното, нито другото. Облечен бе в приятен летен костюм, обноските му бяха приятно овладени и тихи, имаше очарователна усмивка. Първото ми впечатление от него бе изключително благоприятно. Не прави чест на проницателността ми — както впоследствие ще стане ясно — да признавам това, но по природа съм прям човек и затова го признавам.

— Позволете ми да ви се представя, мистър Феърли — каза той. — Идвам от Блакуотър Парк и имам честта и Щастието да бъда съпруг, на мадам Фоско. Позволете ми за пръв и за последен път да се възползувам от това обстоятелство и да ви помоля да не се отнасяте с мен като с непознат. Моля ви, не нарушавайте покоя си — моля ви, не ставайте.

— Много сте мил — отговорих аз. — Как бих искал да имам достатъчно сили, за да стана. Очарован съм да ви видя в Лимъридж. Моля, седнете.

— Боя се, че днес страдате — каза графът.

— Както обикновено — отвърнах му. — Аз съм само едно кълбо от нерви, облечено, за да изглежда като човек.

— В живота си съм изучавал много въпроси — отбеляза тази симпатична особа, — между които и неизчерпаемата тема за нервите. Смея ли веднага да ви направя едно съвсем просто и много смислено предложение? Ще ми позволите ли да променя светлината в стаята ви?

— Да, разбира се, ако бъдете тъй любезен да не я оставяте да пада върху мен.

Той пристъпи към прозореца. Какъв контраст със скъпата Мариан! Колко внимателни са движенията на този човек!

— Светлината — заяви той с онзи приятно доверителен тон, който действува тъй успокояващо на всеки болен — е най-първа по своето значение. Тя стимулира, храни, запазва. Вие не можете да живеете без нея, мистър Феърли, тъй като не би могло без нея нито едно цвете. Забележете. Там, където седите, затварям капаците, за да ви успокоя. Там, където не седите, вдигам щората, за да пусна вътре живителното слънце. Приемете светлината в своята стая, ако не можете да я понасяте върху себе си. Светлината, сър, е великата повеля на Провидението. Вие приемате Провидението със собствените си ограничения. Приемете и светлината по същия начин.

Той бе не само много убедителен, но и внимателен. Успя да ме накара да му повярвам за светлината; наистина го постигна.

— Вие ме виждате смутен — каза той, връщайки се на мястото си. — Честна дума, Мистър Феърли, аз съм смутен във ваше присъствие.

— Поразен съм да го чуя, уверявам ви. Смея ли да запитам защо?

— Сър, мога ли да вляза в тази стая (където седите вие, страдалецът) и да ви видя заобиколен от тези възхитителни предмети на изкуството, без да открия, че сте човек невероятно чувствителен и с винаги будна отзивчивост? Кажете, мога ли да направя това?

Ако имах достатъчно сили, за да седна, изправен на стола си, щях, разбира се, да се поклоня. Но тъй като ги нямах, вместо това изразих признателността си с усмивка. Тя беше напълно достатъчна. Ние се разбрахме.

— Моля ви, следвайте мисълта ми — продължи графът. — Ето ме седнал тук — човек с деликатна чувствителност в присъствието на друг човек също с деликатна чувствителност. Съзнавам ужасната необходимост да нараня тази чувствителност, засягайки много тъжни семейни събития. Каква е неизбежната последица? Вече имах честта да ви я посоча. Седя смутен.

Дали в този момент започнах да подозирам, че ще ме отегчи? Мисля, че да.

— Абсолютно наложително ли е да говорите за тези неприятни въпроси? — запитах аз. — Както гласи нашият непретенциозен английски израз, граф Фоско, не търпят ли те отлагане?

С най-обезпокояваща сериозност графът въздъхна и поклати глава.

— Наистина ли трябва да ги чуя?

Той сви рамене (това бе първият жест, присъщ на чужденеца, който направи, откакто бе влязъл в стаята) и се взря с неприятна проницателност в очите ми. Моите инстинкти ми подсказаха, че е по-добре да затворя очи. Подчиних се на инстинктите си.

— Моля ви, съобщете ми известието си внимателно — помолих аз. — Починал ли е някой?

— Починал! — възкликна графът с излишния плам на чужденеца. — Мистър Феърли, вашето национално спокойствие ме ужасява. В името на бога, какво съм казал или направил, за да ме сметнете за пратеник на смъртта?

— Моля, приемете моите извинения — отговорих аз. — Вие нищо не сте казали или направили. Мое правило е при такива печални случаи да очаквам, най-лошото. Пресрещнатият удар се поема по-леко. Облекчението ми е неизразимо, уверявам ви, да чуя, че никой не е починал. Болен ли е някой?

Отворих очи й го погледнах. Блед ли е бил, когато влезе, или бе прежълтял през последните една-две минути? Наистина не мога да кажа и не мога да попитам Луи, защото по това време той не беше в стаята.

— Болен ли е някой? — повторих аз, забелязвайки, че все още е под въздействието на националното ми спокойствие.

— Това е част от моите тъжни вести, мистър Феърли. Да, някой е болен.

— Опечален съм, уверявам ви. Коя от тях?

— За мое голямо съжаление — мис Халкъм. Може би до известна степен сте били подготвен да го чуете? Може би след като сте разбрали, че мис Халкъм няма да дойде тук, както сте очаквали, и след като не ви е писала втори път, вашата предана загриженост е породила опасението, че е болна?

Не се съмнявам, че моята предана загриженост ме е довела до това опасение в един или друг момент, но сега окаяната ми памет изцяло отказва да ми припомни това обстоятелство. Ала въпреки това казах „да“, бидейки справедлив към себе си. Дълбоко бях потресен. Тъй непривично бе за една здрава особа като скъпата Мариан да бъде болна, че е единственото, което можех да предположа, бе някакъв нещастен случай. Кон или подхлъзване на стълбите, или нещо от този род.

— Сериозно ли е? — запитах.

— Сериозно — несъмнено — отвърна той. — Опасно — надявам се и вярвам, че не. За нещастие мис Халкъм се остави да я навали един пороен дъжд. Последвалата простуда бе с усложнения и сега доведе до най-лошото последствие — треска.

Когато чух думата „треска“ и си спомних, че безсъвестният човек, който сега ми говореше, бе пристигнал току-що от Блакуотър Парк, помислих, че мигновено ще изгубя свяст.

— Боже мой! — възкликнах аз. — Заразна ли е?

— Понастоящем — не — отвърна той с противно спокойствие. — Може да доведе до инфекция, но когато напуснах Блакуотър Парк, нямаше подобно нежелателно развитие Проявих най-дълбока загриженост в случая, мистър Феърли — направих всичко възможно да окажа помощ на лекаря в наблюденията му, и приемете личните ми уверения за незаразната природа на треската, когато за последен път видях болната.

Да приема уверенията му! Никога в живота си не съм бил по-далеч от подобно намерение. Не бих му повярвал дори и под клетва. Твърде жълт беше, за да му вярвам. Олицетворение на епидемия от Антилските острови. Той бе достатъчно огромен, за да носи в себе си милиарди тифозни бацили и да покрие килима, на който стоеше, с вируса на скарлатината. При определени изключителни ситуации моят ум взима забележително бързи решения. Веднага реших да се отърва от него.

— Бъдете така любезен да извините един сериозно болен — казах аз, — но дългите разговори, независимо от същността им, винаги ме разстройват. Смея ли да узная каква точно е целта, поради която имам честта да бъда посетен от вас?

Горещо се надявах, че този явен намек ще наруши равновесието му, ще го обърка, ще го накара да иска учтиви извинения, накратко — ще го изгони от стаята. Но той си придаде още по-сериозен, достоен и поверителен вид. Издигна два от ужасните си пръсти и отново ме погледна с неприятната си проницателност. Какво можех да сторя? Нямах достатъчно сили, за да се карам с него. Представете си положението ми! Има ли думи, с които да се опише? Мисля, че няма.

— Целите на моето посещение — продължи той, все тъй неукротен — са колкото тези пръсти. Те са две. Първо, идвам, за да потвърдя с голямо прискърбие печалните недоразумения между сър Пърсивъл и лейди Глайд. Аз съм най-старият приятел на сър Пърсивъл, сроден съм с лейди Глайд посредством брака си и съм очевидец на всичко, което се случи в Блакуотър Парк. В тези си три качества говоря авторитетно, поверително и с благородно прискърбие. Сър, уведомявам ви като глава на семейството на лейди Глайд, че мис Халкъм не е преувеличила нищо в писмото си, адресирано до вас. Потвърждавам, че средството, предложено, от тази възхитителна дама, е единственото, което ще ви спести ужасите на обществения скандал. Една временна раздяла между съпрузите е единственото мирно разрешение за това затруднение. Разделете ги сега и когато бъдат премахнати причините за всички раздразнения, аз — който имам честта да се обърна сега към вас — се наемам да вразумя сър Пърсивъл. Лейди Глайд е невинна, тя е оскърбена, но — следвайте тук мисълта ми — тя е поради същата тази причина (заявявам го със срам) поводът за всички раздразнения, които ще продължат, докато бъде под покрива на съпруга си. Никой друг дом не може да я приеме с благоприличие освен вашия. Поканвам ви да го отворите.

Спокойно. Ето че в Южна Англия се сипе брачна градушка и един човек, който носи треската дори в гънките на дрехите си, ме приканва да се вдигна от Северна Англия, за да поема своя дял от пороя. Опитах се да изложа доводите си убедително, както ги излагам тук. Графът преднамерено прибра единия от ужасните си пръсти, остави другия вдигнат и ме прегази дори без обичайния за кочияшите вик „Пази се!“.

— Проследете мисълта ми още веднъж, ако обичате — продължи той. — Чухте първата ми цел. Втората цел на пристигането ми в този дом е да направя онова, което мис Халкъм бе възпрепятствувана да стори сама поради заболяването си. В Блакуотър Парк прибягват до богатия ми житейски опит по всички трудни въпроси и моят приятелски съвет бе потърсен и по отношение на вашето интересно писмо до мис Халкъм. Разбрах веднага — тъй като напълно ви разбирам — защо желаете да се видите с нея, преди да обещаете, че ще поканите лейди Глайд. Съвършено прав сте, сър, в колебанието си да приемете съпругата, преди да сте се уверили, че съпругът няма да упражни правата си, за да си я върне. Съгласен съм с вас. Съгласен съм също, че подобни деликатни обяснения, с каквито е свързано това затруднение, не са обяснения, с които човек може да се справи само чрез писма. Присъствието ми тук (твърде неудобно за мен самия) доказва искреността на думите ми. Колкото до самите обяснения, аз — Фоско, — който познавам сър Пърсивъл много по-добре от мис Халкъм, ви давам честната си дума, че той няма да се приближи до този дом или да се опита да установи връзка с него, докато жена му живее тук. Делата му са в затруднено положение. Предоставете му свобода чрез отсъствието на лейди Глайд. Обещавам ви, че той ще се възползува от нея и ще отпътува за континента при първа възможност. Кристално ясно ли ви е това? Да, ясно е. Имате ли въпроси към мен? Ако е така, аз съм тук, за да им отговоря. Питайте, мистър Феърли — направете ми добрината да питате за всичко, което е на сърцето ви.

Той бе казал вече толкова много въпреки нежеланието ми и изглеждаше ужасно способен да говори дори още повече, отново въпреки нежеланието ми, че аз отклоних приятелската му покана единствено с цел да се самозащитя.

— Много ви благодаря — отвърнах му. — Силите ми бързо отпадат. При моето здравословно състояние трябва да приемам нещата такива, каквито са. Позволете ми да направя това и в този случай. Ние с вас доста добре се разбираме. Да. Дълбоко съм ви задължен, уверявам ви, за вашата любезна намеса. Ако някога се почувствувам по-добре и ми се удаде повторна възможност да разширя връзките си с вас…

Той стана. Помислих, че си тръгва. Не. Нови приказки, допълнително време, за да се развие заразата в моята стая, забележете това — в моята стая!

— Една секунда още — каза той. — Една секунда, преди да се сбогувам. Искам това разрешение на тръгване, за да ви внуша колко е наложително. Става въпрос за следното, сър. Не мислете, че трябва да изчакате мис Халкъм да оздравее, за да приемете лейди Глайд. За мис Халкъм в Блакуотър Парк се грижат лекар, икономката и една опитна медицинска сестра — трима души, за чиито способности и преданост отговарям с живота си. Наистина е така. Искам да ви кажа също, че грижите и тревогата около болестта на сестра й вече поразиха здравето и душевното състояние на лейди Глайд и поради това присъствието й в стаята на болната е напълно излишно. Отношенията със съпруга й стават все по-неприятни и опасни с всеки изминал ден. Ако решите да я оставите по-дълго време в Блакуотър Парк, вие по никакъв начин няма да ускорите оздравяването на сестра й и в същото време сте изправен пред риска от обществен скандал, който всички ние сме длъжни да избегнем заради неприкосновените интереси на семейството. От душа ви съветвам да отхвърлите от себе си сериозната отговорност за каквото и да е забавяне, като пишете на лейди Глайд да пристигне незабавно тук. Изпълнете своя неизбежен дълг на почтен човек, така че никой да не ви вини, ако в бъдеще се случи нещо.

Имам пред вид огромния си житейски опит — предлагам ви приятелския си съвет. Приемате ли го — да или не?

Погледнах го — просто го погледнах и всяка черта на лицето ми изразяваше почудата ми от неговата неимоверна увереност и породилото се в мен категорично решение Да позвъня на Луи и да го накарам да го отведе от стаята. Но колкото и да е невероятно, лицето ми, изглежда, не му направи ни най-малко впечатление. Роден без нерви — очевидно роден без нерви.

— Колебаете се? — запита той. — Мистър Феърли! Разбирам колебанието. Вие имате възражения — виждате ли, сър, как чувствата ми проникват право в мислите ви! Вие възразявате, че здравословното и душевното състояние на лейди Глайд е противопоказно за такова дълго пътуване сама — от Хампшър дотук. Камериерката й е отстранена, както знаете, а в Блакуотър Парк няма слуги, способни да я придружат от единия край на Англия до другия. Вие възразявате отново, че пътувайки насам, тя не може да спре и да почине в Лондон, защото не би могла да се чувствува удобно в хотел, където никой не я познава. Приемам едновременно и двете възражения; и също така едновременно ги отхвърлям. Проследете мисълта ми, ако обичате, за последен път. Завръщайки се в Англия със сър Пърсивъл, имах намерението да се установя в околностите на Лондон. За щастие съвсем неотдавна постигнах тази си цел. Наех за шест месеца малка мебелирана къща в Сейнт Джонс Уд. Бъдете така любезен да запомните този факт и да обърнете внимание на програмата, която предлагам. Лейди Глайд пристига в Лондон (пътуването не е дълго) — аз самият я посрещам на гарата и я завеждам да отпочине и да преспи в моя дом, който е също домът на леля й. Когато се възстанови, аз я придружавам до гарата, тя пристига тук и собствената й камериерка (която сега е под вашия покрив) я посреща на вратата на вагона: Ето как удобството е взе то пред вид, интересите на благоприличието са взети пред вид, ето и вашия изпълнен дълг — дългът на гостоприемството, съчувствието и закрилата — към една дама, нуждаеща се и от трите. При това без пречки от началото до края. Сърдечно ви приканвам, сър, да подкрепите усилията ми в името на неприкосновените семейни интереси. Сериозно ви съветвам да пишете — аз мога да предам писмото, предлагайки гостоприемството на вашия дом (и сърце) и гостоприемството на моя дом (и сърце) на тази оскърбена и нещастна дама, за чието добро пледирам днес.

Той размаха ужасната си ръка към мен — удари заразените си гърди и се обърна с ораторско сладкодумие към мен, като че ли се намираше в Камарата на общините. Крайно време бе да предприема някакъв отчаян ход. Крайно време бе да позвъня за Луи и с предпазна цел да дезинфекцирам стаята.

Поставен на изпитание в тези критични обстоятелства, аз бях осенен от една безценна идея, която, така да се каже, убиваше с един куршум два заека. Реших да се отърва от досадното красноречие на графа и от досадните тревоги на лейди Глайд, като изпълня молбата на този противен чужденец и напиша веднага писмото. Не съществуваше и най-малката опасност поканата да бъде приета, тъй като нямаше никакъв шанс Лора да се съгласи да напусне Блакуотър Парк, докато там лежеше болна Мариан. Не можех да повярвам как тази очарователно сгодна пречка бе убягнала от деловата проницателност на графа, но той не бе я предвидил. Ужасът, че все пак би могъл да я открие, ако го оставех още малко да помисли, ме подтикна до такава степен, че аз с мъка се изправих, за да седна, сграбчих, направо сграбчих пособията за писане, които бяха до мен, и написах писмото с бързината на най-обикновен канцеларски чиновник.

„Най-скъпа Лора, моля ви, елате, когато желаете. Разделете пътуването на две, като преспите в къщата на леля си. Покрусен съм от новината за болестта на скъпата Мариан. Както винаги предано ваш.“

Протегнах ръка и връчих тези редове на графа, облегнах се назад в креслото си и казах:

— Извинете, но съм напълно изтощен. Не мога да издържа повече. Бихте ли искали да починете и да обядвате долу? Моите най-добри чувства на всички и така нататък. Довиждане.

Той държа още една реч — този човек бе неуморим. Затворих очи, стараейки се да чувам колкото се може по-малко. Въпреки усилията си бях принуден да чуя още много. Неизчерпаемият съпруг на сестра ми, поздрави себе си, поздрави и мен е резултата от нашия разговор, спомена още куп неща относно неговите и моите чувства, съжали за моето окаяно здраве, предложи да ми даде една рецепта, внуши ми колко е важно да не забравям какво е казал за значението на светлината, прие моята любезна покана да си почине и да обядва, препоръча ми да очаквам лейди Глайд след два или три дни, помоли за моето разрешение да мисли с нетърпение за нашата следваща среща вместо мъчителното и за двамата ни „сбогом“. Последва още една тирада, която с радост мога да заявя, че не изслушах и сега не си я спомням. Чувах как съчувственият му глас постепенно отзвучава, но колкото и огромен да бе самият той, не чух кога е излязъл. Притежаваше достойнството да бъде напълно безшумен. Не знам кога е отворил и затворил вратата. Осмелих се да отворя отново очи, след като от известно време бе станало тихо — него го нямаше.

Позвъних за Луи и се уединих в банята си. Хладка вода, подсилена с ароматизиран оцет, за мен и обилна дезинфекция за кабинета ми бяха наложителните предпазни мерки, които трябваше да се вземат и аз естествено ги взех. С радост мога да заявя, че се оказаха успешни. После се отдадох на обичайната си следобедна почивка. Събудих се изпотен и студен.

Най-напред запитах за графа. Бяхме ли се отървали от него? Да — заминал си със следобедния влак. Обядвал ли е и в такъв случай какво? Само плодов сладкиш и сметана. Какъв човек! Какво храносмилане!

Трябва ли да кажа още нещо? Надявам се, че не. Вярвам, че стигнах до определените за мен граници. Ужасните събития, последвали по-късно, не се случиха, благодарен съм да го кажа, в мое присъствие. Направих всичко с най-добри намерения. Не съм отговорен за печалното нещастие, което бе почти невъзможно да се предвиди. Моят слуга Луи (който наистина е привързан към мен по своя глупав начин) смята, че никога няма да се съвзема от всичко това. Той ме гледа как диктувам в момента с кърпичка връз очите. Искам да отбележа, за да бъда справедлив към себе си, че вината не е моя и че съм изтощен и покрусен. Има ли смисъл да казвам още нещо?

Бележки

[1] Начинът, по който разказът на мистър Феърли и други, следващи след него, бяха получени, се нуждае от обяснение, предоставено по-нататък.