Уилки Колинс
Жената в бяло (4)

III

Онази вечер, когато застанахме един срещу друг на прага на майчината ми къща, лицето и поведението на Песка ми подсказаха съвсем недвусмислено, че се случило нещо необичайно. Беше съвсем безполезно обаче да потърся от него незабавно обяснение. Докато ме теглеше навътре с две ръце, можех само да предположа, че (знаейки навиците ми) е дошъл тук тази вечер, защото е искал непременно да ме види, и че носеше извънредно приятни вести.

И така двамата връхлетяхме в гостната крайно бурно и непристойно. Майка ми седеше край отворения прозорец, смееше се и си вееше с ветрилото. Песка бе един от нейните любимци и в очите й дори най-големите му странности намираха извинение. Скъпата ми майчица! От мига, в който разбра, че мъничкият професор е дълбоко привързан към нейния син и питае голяма благодарност, тя отвори без задръжки сърцето си за него и приемаше като нещо съвсем обикновено смайващите чудатости на чужденеца, без дори да се опитва да ги разбере.

Колкото и да е странно, въпреки предимствата на младостта, сестра ми Сара не се поддаваше тъй лесно. Тя признаваше напълно изключителната чистосърдечност на Песка, но не можеше да го приеме безрезервно заради мен, както го бе приела майка ми. Английските й схващания за благоприличие се бунтуваха безспир срещу вроденото пренебрежение към общоприетото от страна на Песка; и тя винаги повече или по-малко неприкрито изразяваше удивлението си от фамилиарността, с която майка ни се отнасяше към дребния ексцентричен чужденец. Забелязал съм не само от случая със сестра ми, но и от други примери, че ние, представителите на по-младото поколение, притежаваме в много по-малка степен сърдечността и порива на по-възрастните от нас. Непрекъснато срещам прехвърлили годините хора, които пламват и се оживяват в очакване на някое удоволствие, което съвсем не успява да наруши спокойствието на техните внуци. И се дивя дали ние сме истински момчета и момичета, каквито в своето време са били предшествениците ни? Нима е твърде голяма крачката, която е направил напредъкът в образованието? Може би сме малко по-възпитани, отколкото трябва?

Без да се опитвам да отговоря категорично на тези въпроси, смея поне да отбележа, че всеки път, наблюдавайки майка ми и сестра ми в компанията на Песка, съм откривал, че майка ми се е държала като много по-млада от дъщеря си. В случая например, докато възрастната дама се смееше от все сърце на момчешката ни лудория, когато връхлетяхме в гостната, Сара продължи да събира смутено парченцата от чаената чаша, която професорът бе съборил от масата, хвърляйки се стремглаво да ми отвори вратата.

— Не зная какво би се случило, Уолтър — рече майка ми, — ако се беше забавил още. Песка едва не полудя от нетърпение, а аз едва не полудях от любопитство: Професорът носи някаква прекрасна новина, която по думите му те засяга, и при това по най-жесток начин отказва да ни съобщи каквото и да било, преди да се появи неговият приятел Уолтър.

— Страшно неприятно: сервизът вече не е пълен — промърмори на себе си Сара, загледана свъсено в останките от счупената чаша.

Докато се изричаха тези слова, увлечен в радостна суетня и без ни най-малко да осъзнава непоправимата беда, на която бе подложен порцеланът от неговите ръце, Песка влачеше едно голямо кресло към другия край на стаята, за да вижда трима ни в качеството си на обществен говорител, който се обръща към публиката. Като завъртя стола с облегалката към нас, той скочи върху него на колене и възбудено се обърна от този импровизиран амвон към своето малко тричленно паство.

— Сега, мои добри скъпи — започна Песка (който винаги казваше „добри скъпи“, когато имаше пред вид „почитаеми приятели“), — чуйте ме. Дойде времето да съобщя добрата си вест — ето че най-сетне говоря.

— Слушаме, слушаме! — отвърна шеговито майка ми.

— Мамо, следващото нещо, което ще счупи — прошепна Сара — е облегалката на най-хубавото кресло.

— Сега се връщам назад в моя живот и се обръщам към най-благородното сред човешките създания — продължи Песка, енергично отхвърляйки опита за възражение от страна на недостойната ми личност, като ме блъсна обратно през страничната облегалка на стола, — което ме откри мъртъв на дъното на морето (поради схващане на крайниците) и ме извади на повърхността; и какво си казах, когато дойдох на себе си и облякох отново дрехите си?

— Много повече от необходимото — отвърнах колкото се може по-непреклонно, тъй като и най-малкото насърчение по отношение на този въпрос неизменно отприщваше чувствата на професора в порой от сълзи.

— Казах си — натърти Песка, — че моят живот ще принадлежи на скъпия ми приятел Уолтър, и това е самата истина. Казах си, че няма да позная пак щастието, докато не сторя добрина на Уолтър, и изпитвах недоволство от себе си до днешния благословен ден. Сега — извика с пълен глас този дребен ентусиазиран мъж — щастието прелива в мен и блика като пот от всяка моя пора; защото, кълна се във вярата, в душата и в честта си, това нещо най-подир е извършено и единственото, което може да се каже сега, е… ол райт!

Тук може би е потребно да се обясни колко много Песка се гордееше, че е съвършен англичанин в езика си, както и в облеклото, обноските и забавленията си. След като бе научил няколко от нашите най-известни разговорни израза, той ги разпръскваше из речта си винаги когато му идваха наум, а голямата наслада, която изпитваше от тяхното звучене, и, общо взето незнанието на смисъла им ги превръщаха в сложни думи и свойствени само за него повторения. При това той винаги ги сливаше, като че ли бяха съставени от една-единствена дълга сричка.

— Сред изисканите лондонски домове, където преподавам езика на родната си страна — подхвана професорът, втурвайки се в тъй дълго отсрочваното обяснение без ни дума повече за въведение, — има един изключително изискан на големия площад, наречен Портланд. Вие всички знаете къде се намира? Да, да — разбира се. Изискано семейство, мои добри скъпя, обитава изисканата къща. Една майка, хубава и дебела; три млади госпожици, хубави и дебели; двама млади господа, хубави и дебели; и един татко, най-хубавият и най-дебелият от всички — могъщ търговец, който е затънал до уши в злато, — някога е бил хубав, но като се имат пред вид голата глава и двойната му брадичка, вече не е хубав. Сега внимавайте! Аз говоря на трите госпожици за великия Данте и ах — мой боже, боже! — трудно е с човешки език да се изрази как великият Данте озадачава трите хубави главици! Няма значение, — всичко ще дойде с времето си, — а колкото са повече уроците, толкова по-добре за мен. Сега внимавайте! Представете си, че преподавам на младите госпожици както винаги. Четиримата заедно сме слезли в Дантевия ад. До Седмия кръг — но това е без значение; всички кръгове са еднакви за трите млади госпожици, руси и дебели. В Седмия кръг обаче моите ученички са затънали здравата; а аз, за да ги накарам отново да продължат, рецитирам, обяснявам, пламнал от излишен ентусиазъм, когато… ботуши заскърцват в коридора отвън и ето че влиза златният татко, могъщият търговец с голата глава и двойната брадичка. Ха! Мои добри скъпи, ето че съм по-близко до същината, отколкото си мислите. Проявявахте ли търпение дотук, или си казахте: „Какво, по дяволите! Много празнослови Песка тая вечер?“

Ние го уверихме, че сме много заинтригувани. Професорът продължи:

— В ръката си златният татко държи писмо; и след като се извинява, че ни безпокои в нашия Ад зарад обикновените, простосмъртни дела на къщата, той се обръща към трите млади госпожици и започва, както вие англичаните започвате всичко, което имате да кажете в този благословен свят, с едно голямо „Оо“. „О, скъпи мои — казва могъщият търговец, — получих писмо от моя приятел мистър… (името убягна от паметта ми, но няма значение, ще стигнем и до това: да, да — разбира се). И така таткото казва:“ „Получих писмо от моя приятел, онзи господин, и той иска да му препоръчам учител по рисуване, който да отиде в дома му в провинцията.“ Мой боже, боже, когато чух тези думи от златния татко, щях да го прегърна и притисна в обятията си в дълга и благодарна прегръдка, ако бях достатъчно висок, за да го достигна! Но при това положение аз само подскочих на стола си. Седях като на тръни и душата ми гореше да проговори, но си задържах езика зад зъбите и оставих таткото да продължи. „Може би знаете — заявява този славен богаташ, въртейки насам-натам писмото на приятеля си между златните си пръсти и палци, — може би знаете, скъпи мои, някой учител по рисуване, когото мога да препоръчам?“ Трите млади госпожици се споглеждат и възкликват (започвайки със задължителното голямо „Оо“): „Оо, боже, съвсем не, татко! Но може би мистър Песка…“ Когато ме споменават, аз повече не мога да се въздържам; мисълта за вас, мой добри скъпи, нахлува като кръв в главата ми. Скачам от мястото си, като че ли някакъв бодил е израснал от земята през седалката на стола ми; обръщам се към могъщия, търговец и казвам (английски израз): „Уважаеми сър, познавам такъв човек — най-първия сред всички учители по рисуване в света! Препоръчайте го с писмо още тази вечер и го изпратете с всичките му пъртушини (отново: английски израз, ха-ха!), и го изпратете с всичките му пъртушини утре по влака!“ — „Почакайте, почакайте — намесва се таткото, — чужденец ли е или англичанин?“ — „Англичанин до мозъка на костите си“, отговарям аз. „Порядъчен ли е?“, пита таткото. „Сър — казвам му аз (защото този му последен въпрос ме е вбесил и стига съм бил УЧТИЕГС него), — сър, безсмъртният пламък на гения гори в гърдите на този англичанин и нещо повече — преди него го имаше баща му!“ — „Няма значение — отвръща това златно варварско татенце, — неговият гений е без значение, мистър Песка. В тази страна ние нямаме нужда от гениалност, освен ако не е съчетана с почтеност, тогава много й се радваме, наистина много й се радваме. Може ли вашият приятел да представи препоръки — писма, които свидетелствуват за характера му?“ Аз махам с ръка нехайно. „Писма? — повтарям. — Ха, мой боже, боже! Предполагам, че да — естествено! Купища писма и папки с препоръки, ако пожелаете!“ — „Едно-две са достатъчни — пояснява този човек на невъзмутимото спокойствие и парите. — Нека ми ги изпрати с името и адреса си. И — чакайте, чакайте, мистър Песка — преди да отидете при вашия приятел, ще е добре да направите един запис.“ — „Запис! — негодувам аз. — Никакъв запис, ако обичате, преди моят славен англичанин да си го отработи.“ — „Кой говори за паричен запис — недоумява таткото. — Имам пред вид да запишете условията — да запишете онова, което се очаква от него. Продължавайте урока си, мистър Песка, а аз ще ви дам необходимата извадка от писмото на моя приятел.“ И така, сяда този мъж на стоката и парите и се захваща за писалката, мастилото и хартията; а аз слизам отново в Дантевия ад, следван от трите млади госпожици. След десет минути записката е готова и ботушите на таткото заскърцват обратно по коридора. От този миг, кълна се във вярата, душата и честта си, нищо друго не ме интересува! Прекрасната мисъл, че най-сетне съм изправен пред моя шанс и че добрината, с която мога да се отблагодаря на най-скъпия ми приятел в света, е вече почти сторена, кръжи в главата ми и ме опиянява. Как се измъквам ведно с моите млади госпожици от Ада, как се справям с другите си задължения след туй, как скромната ми вечеря преминава през гърлото — разбирам толкоз, колкото и някой човек на луната. Стига ми, че държа бележката на могъщия търговец в ръката си и се чувствувам голям като живота; горещ като огъня, щастлив като крал! Ха, ха, ха!

Тук професорът размаха бележката с условията над главата си и сложи край на дългото си словоизлияние с познатите английски възклицания, които той, италианецът, превръщаше в пародия.

С пламнали страни и светнали очи майка ми стана, щом той свърши. Тя хвана сърдечно малкото човече за двете ръце.

— Мой скъпи, добър Песка — рече тя, — никога не съм се съмнявала в искрените ви чувства към Уолтър, но сега повече от всякога се убеждавам в тях.

— Ние наистина сме дълбоко задължени на професор Песка заради Уолтър — добави Сара. Тя се полунадигна, докато говореше, като че ли на свой ред да доближи креслото, но като видя как възторжено Песка целува ръцете на майка ми, придоби сериозно изражение и отново седна на мястото си. „Ако нашият познайник се отнася с майка ми тъй, как ще се отнесе с мен?“ Човешките лица понякога говорят истината и това бе без всяко съмнение мисълта на Сара, когато седна отново.

Макар че доброжелателните подбуди на Песка ме изпълниха с благодарност, настроението ми едва ли бе толкоз приповдигнато, колкото би трябвало да е пред перспективата за бъдещо назначение, която сега ми се предоставяше. Когато професорът приключи с ръката на майка ми и когато му благодарих сърдечно за вмешателството в моя полза, аз поисках разрешение да видя бележката с условията, която неговият почтен работодател бе написал.

С победоносен замах Песка ми връчи листа.

— Четете! — изрече малкият човек царствено. — Уверявам ви, приятелю, че бележката на златния татко ще ви изпълни с възторг.

Бележката се оказа ясна, недвусмислена и изчерпателна. С нея ми съобщаваха:

Първо, че мистър Фредерик Феърли, живеещ в Лимъридж, графство Къмбърланд, желае да наеме на служба много способен учител по рисуване за срок от четири месеца.

Второ, че задълженията, които учителят трябва да изпълнява, ще бъдат двояки. Той ще трябва да следи за обучението на две млади дами в изкуството на акварела а свободното си време след това ще трябва да посвети на реставрирането и поставянето в рамки на ценна колекция от рисунки, изоставена и напълно занемарена.

Трето, че на лицето, което ще се заеме с тези задължения и ще ги изпълнява, както му е редът, се предлагат четири гвинеи^[1] седмично; че ще живее в Лимъридж Хаус; че там към него ще се отнасят като към джентълмен.

Четвърто и последно, че никой не бива да кандидатствува за тази длъжност, в случай че не може да представи най-безукорни препоръки за характера и способностите си. Те трябваше да се изпратят на приятеля на мистър Феърли в Лондон, упълномощен да извърши всичко необходимо. Под тези указания следваха името и адресът на работодателя на Песка в Портланд Плейс и с това бележката свършваше.

Перспективата, която това предложение разкриваше, бе несъмнено привлекателна. Работата обещаваше да бъде и лесна, и приятна; предоставяше ми се през есенния сезон — време, когато бях най-малко ангажиран; а съдейки по личния си опит в професията, условията бяха учудващо либерални. Разбирах всичко това, разбирах, че трябва да се смятам за много щастлив, ако успея да си осигуря предлаганото назначение; и все пак едва бях прочел бележката и усетих как в мен се надига необяснимо нежелание по този въпрос. Ни веднъж в целия ми житейски опит не бях изпадал в такова болезнено и необяснимо противоречие между дълга и предразположенията ми както в този миг.

— О, Уолтър, баща ти никога не е имал такъв шанс! — възкликна майка ми, когато прочете бележката с условията и ми я върна.

— Да се запознаеш с такива известни хора — отбеляза Сара, облягайки се на стола — и при такива прекрасни условия на равенство!

— Да, да, условията във всяко отношение са достатъчно примамливи — отвърнах нетърпеливо аз. — Но преди да изпратя препоръчителните си писма, бих искал, малко да поразмисля…

— Да размислиш! — учуди се майка ми. — Но, Уолтър, какво ти става?

— Да размислиш! — повтори като ехо сестра ми. — Какво странно изказване, като се имат пред вид обстоятелствата!

— Да размислите! — припя професорът. — Какво има да се размисля? Отговорете ми: Нима не се оплаквахте от здравето си, нима не копнеехте за това, което — наричате полъха на селския ветрец? Е добре, в ръката си държите листа, който непрекъснато, в продължение на четири месеца, ви предлага такива глътки от селски въздух, че чак ще се задавите. Не е ли тъй? Ха! И още — искате пари. Е добре, четири златни гвинеи на седмица нищо ли не са за вас? Дайте ми ги само и ще заскърцам с ботушките си като златния татко с победното чувство за богатството на човека, обут в тях! Четири гвинеи на седмица и нещо повече — очарователното общество на две млади госпожици; и освен това — легло, закуска, вечеря, вашите обилни английски чайове и обеди, чаши с пенлива бира и всичкото това без пари — защо, Уолтър, мой скъпи, добри приятелю — какво, по дяволите! За първи път в живота си не мога да не ви изгледам с недоумение!

Нито очевидното удивление на майка ми от моето поведение, нито пламенността, с която Песка изброяваше предимствата, предложени ми от новата работа, не разколебаваха необяснимата ми неохота да отида в Лимъридж Хаус. След като пуснах в действие всички дребни възражения срещу заминаването ми за Къмбърланд, които ми дойдоха наум, и след като получих отговор на всяко едно от тях, с което бях напълно разгромен, аз се опитах да издигна една последна пречка, запитвайки какво ще стане с учениците ми в Лондон, докато уча младите госпожици на мистър Феърли да рисуват от натура. Явно отговорът на това беше, че по-голямата част от тях ще отсъствуват поради есенните си пътешествия, а малцината, които ще останат, могат да бъдат поверени на грижите на един от моите събратя по професия, чиито ученици веднъж, при подобни обстоятелства, бях поел от него. Сестра ми ми припомни, че този господин изрично е поставил услугите си на мое разположение през настоящия сезон в случай, че искам да замина; майка ми най-сериозно ме помоли да не изправям срещу собствените си интереси и здравето си един неоснователен каприз; а Песка съкрушено ме увещаваше да не ранявам сърцето му, отхвърляйки първата, изпълнена с благодарност услуга, която бе успял да стори на приятеля, спасил живота му.

Очевидната искреност и обич, които вдъхновяваха тези протести, биха повлияли на всеки, който притежава грам добрина в себе си. Макар че не можех да победя необяснимото си своенравие, все пак имах достатъчно съвест, за да се засрамя дълбоко и да отстъпя, обещавайки да направя всичко, що се иска от мен.

Останалата част от вечерта премина достатъчно весело в закачливи предугадки за живота, който ме очакваше с двете млади дами в Къмбърланд. Песка, вдъхновен от нашия национален грог, който, изглежда, го беше ударил в главата по най-изумителен начин само пет минути след като бе минал през гърлото му, защити претенциите си да бъде смятан за истински англичанин, като в бърза последователност произнесе серия от речи, вдигайки наздравици за майка ми, сестра ми, за мен и една обща за мистър Феърли и двете млади госпожици, от чието име той самият веднага след това трогателно ни благодари.

— Една тайна, Уолтър — каза доверително малкият ми приятел, когато се прибирахме заедно. — Изчервявам се, като си спомня собственото си красноречие. Душата ми ще се пръсне от амбиция. Ще дойде ден, когато ще влезна във вашия знатен Парламент. Мечтата на живота ми е да стана почитаемият Песка — член на Парламента!

На следващия ден изпратих препоръчителните си писма до работодателя на професора на Портланд Плейс. Три дни изминаха и аз заключих с тайно доволство, че са сметнали характеристиките ми за недостатъчно убедителни. На четвъртия ден обаче дойде отговор. Съобщаваше ми се, че мистър Феърли е приел услугите ми и ме умолява да замина незабавно за Къмбърланд. Всички необходими указания за пътуването ми бяха грижливо и ясно добавени в послепис.

Приготвих се твърде неохотно да напусна Лондон рано на другия ден. Привечер, отивайки нейде на гости, Песка се отби да се сбогуваме.

— Във ваше отсъствие ще се теша — подхвана Песка закачливо — с една възхитителна мисъл: че моята добронамерена ръка ви даде първия тласък за сполука в света. Вървете, приятелю! Желязото се кове, докато е горещо — в Къмбърланд (английска поговорка). Оженете се за една от двете млади госпожици; станете почитаемият Хартрайд, член на Парламента; и когато стигнете върха, спомнете си, че Песка, който е на дъното, е направил всичко това!

— Опитах се да се засмея ведно с малкия си приятел на тази шега преди раздялата, но душевното ми състояние не ми бе подвластно. Нещо почти болезнено ме разтърси, докато той изричаше последните си весели думи за сбогом.

Когато останах отново сам, вече нямах какво да върша и затуй се отправих към къщата в Хампстед, за да се сбогувам с майка си и Сара.