Уилки Колинс
Жената в бяло (27)

II

Петнадесети юни. — Мина време, за да се уталожи хаосът от пристигането им. Изтекоха два дни от завръщането на пътешествениците и този период бе достатъчен, за да влезе механизмът на живота ни в Блакуотър Парк в нормалния си ход. Сега мога да се върна отново към дневника си, но възможността да продължа да го водя все така съсредоточено е малка.

Мисля, че трябва да започна с една странна забележка, която ми бе подсказана след завръщането на Лора.

Когато двама членове на едно семейство или двама близки приятели се разделят и единият заминава за чужбина, а другият остава у дома, връщането на родственика или приятеля, който е пътешествувал, поставя като че ли винаги родственика или приятеля, останал у дома, в мъчително и неизгодно положение при първата им среща. Внезапният сблъсък на новите мисли и навици, поемани жадно в единия случай, със старите мисли и навици, запазени пасивно в другия, изглежда, че първоначално нарушава хармонията между най-любещи родственици и най-близки приятели и ненадейно изправя помежду им отчуждение, неподлежащо на контрол и от двамата. След като премина първата радост от срещата ми с Лора, след като седнахме заедно ръка в ръка, за да си поемем дъх и да се успокоим достатъчно, почувствувах мигновено това отчуждение и разбрах, че и тя го почувствува. То почти се стопи, след като се върнахме към повечето от старите си привички, и вероятно не след дълго ще изчезне напълно. Но несъмнено оказа влияние върху първите впечатления, които получих от нея, сега, когато отново заживяхме заедно. Поради това сметнах за нужно да го спомена, тук.

За нея аз съм същата, но за мен тя е променена — външно и по отношение на характера. Не мога да твърдя, че не е така красива както преди; мога само да кажа, че на мен не ми изглежда толкова красива.

Онези, които не я гледат с моите очи и през моите спомени, вероятно ще сметнат, че се е поправила. В лицето й има повече цвят и решителност, чертите й са се закръглили, а фигурата й изглежда по-оформена, по-сигурна и по-свободна в движенията си, отколкото беше в моминските й дни. Но когато я погледна, нещо ми липсва — нещо, което беше част от щастливия, чист живот на Лора Феърли и което не мога да открия у, лейди Глайд. Преди в красотата на лицето й имаше свежест и мекота, една винаги различна и все пак неизменна нежност, чието очарование не можеше да се изрази с думи или, както клетият Хартрайт обичаше да казва, не можеше и да се нарисува. Това го няма сега.

Стори ми се, че долових за миг бледото му отражение, когато тя пребледня от вълнение при нашта среща вечерта на завръщането й, но оттогава повече не се е появило. Нито едно от писмата й не ме бе подготвило за промяна в самата нея. Напротив — бяха ме накарали да очаквам, че бракът й, поне външно, не й е оказал влияние. Може би съм тълкувала писмата й погрешно, а сега погрешно възприемам лицето й? Няма значение! Независимо дали красотата й е спечелила, или загубила през последните шест месеца, поради раздялата ни тя ми е по-скъпа от всякога, а във всеки случай това е добър резултат от брака й!

Втората промяна — промяната, която наблюдавам в характера й, не ме изненадва, защото бих подготвена за нея от тона на писмата й. Сега, когато отново си е у дома, откривам у нея все същото нежелание да навлиза в каквито и да е подробности относно брачния си живот, съществувало и през цялото време на раздялата ни, когато можехме да общуваме само писмено. При първата крачка, която направих към забранената тема, тя сложи ръка на устните ми с поглед и жест, които трогателно, почти мъчително извикаха в паметта ми дните на нейното моминство и щастливото отминало време, когато помежду ни нямаше никакви тайни.

— Винаги когато сме заедно, Мариан — каза ми, — ще се чувствуваме по-спокойни и по-непринудени една към друга, ако приемем брака ми какъвто е и говорим и мислим за него колкото се може по-малко. Бих ти казала всичко за себе си, скъпа моя — продължи тя, като разкопчаваше и закопчаваше нервно токата на панделката около кръста ми, — ако тайните ми можеха да свършат тук. Но те не могат — ще ме подтикнат да доверя тайни, засягащи и съпруга ми; а сега, когато съм омъжена, мисля, че е по-добре да ги избягвам заради него, заради теб и заради себе си. Не казвам, че ще те разстроят или ще разстроят мен. За нищо на света не би ми хрумнала подобна мисъл. Но искам да бъда щастлива, след като сега отново те имам при себе си, и искам ти да бъдеш също толкова щастлива… — Лора спря внезапно и започна да оглежда стаята — моята стая, където разговаряхме. — Ах! — извика тя, като плесна с ръце и лицето й се озари от светла усмивка, която ми подсказа, че е видяла нещо.

Ето още един стар приятел! Стария ти шкаф за книги, Мариан — твоя скъп, малък, охлузен шкаф за книги от лъскаво жълто дърво, — как се радвам, че си го донесла със себе си от Лимъридж! И ужасния тежък мъжки чадър, с който винаги се разхождаш, когато вали! И най-вече твоето скъпо, тъмно, умно, циганско лице, което ме гледа както винаги! Чувствувам се тук както някога в къщи! Какво да направим, за да се чувствуваме повече като в родния дом? Ще поставя портрета на баща ми в твоята вместо в моята стая; тук ще пазя всичките си малки съкровища от Лимъридж; и всеки ден ще прекарваме часове наред сред тези четири приятелски стени. О, Мариан — каза тя, като неочаквано седна на малкото столче за крака до коленете ми и погледна сериозно към мен, — обещай, че никога няма да се омъжиш и да ме изоставиш. Егоистично е да говоря така, но човек се чувствува много по-добре сам, освен… освен, ако не обича много съпруга си. Но ти няма да обичаш много никого другиго освен мен, нали? — Тя замълча отново, скръсти ръцете ми върху моя скут и сложи лицето си в тях. — Пишеш ли и получаващ ли много писма напоследък? — запита ме с тих, неочаквано променен глас. Разбрах какво означава въпросът, но реших, че е мой дълг да не правя компромиси, за да не й давам надежда. — Пише ли ти той? — продължи тя, целувайки ръцете ми, върху които бе отпуснала лице, за да ме накара да й простя прямия въпрос, който се бе осмелила да зададе. — Добре ли е, щастлив ли е, върви ли му в професията? Дали се е успокоил и ме е забравил?

Не биваше да ме пита за тези неща. Би трябвало да си спомни твърдото решение, взето онази сутрин, когато сър Пърсивъл поиска от нея да изпълни годежното си обещание и когато ми предаде завинаги скицника с рисунките на Хартрайт. Но, ах боже! Къде е онова безгрешно човешко същество, което показва постоянство в изпълнението на едно добро решение? Къде е онази жена, която е успяла наистина завинаги да изтръгне от сърцето си образа, запечатан в него от истинската любов? Книгите ни казват, че такива създания съществуват; но какъв отговор на книгите може да даде собственият ни опит?

Не започнах да я увещавам — може би защото искрено оцених неустрашимата прямота, открила пред мен онова, което други жени в нейното положение биха имали причини да скрият дори и от най-скъпите си приятели; може би защото усетих със сърцето и ума си, че на нейно място бих задала същите въпроси и бих имала същите мисли. Всичко, което можех честно да направя, бе да отговоря, че напоследък не сме си писали, и да насоча разговора към по-безопасни теми.

Имаше много неща, които ме натъжиха в нашата беседа — първата интимна беседа с нея след завръщането й. Промяната, която бракът й предизвика във взаимоотношенията ни, издигайки за първи път в живота ни забранена тема между нас; гнетящото съзнание за липсата на топли чувства и близко разбирателство между съпруга й и нея, което собствените й, против волята изречени думи наложиха в мислите ми; печалното откритие, че онова обречено увлечение (независимо от неговата невинност и безобидност) все още и повече от всякога е дълбоко вкоренено в сърцето й — това са разкрития, способни да натъжат всяка жена, която я обича тъй много и й съчувствува тъй осезаемо както аз.

Само една утеха съществува срещу тях — една утеха, която би трябвало да ми носи успокоение и наистина ме успокоява. Всички достойнства и нежността на характера й, цялата откровена привързаност на природата й, цялото сладко, простосърдечно, женско очарование, което я превръщаше в любимка и радост за всеки, попаднал в досег с нея, се завърнаха при мен заедно с Лора. Колкото до другите ми впечатления, понякога съм малко склонна да се съмнявам в тях. Но в това последно, най-добро и най-радващо от всички впечатления се убеждавам с всеки изминал час от деня.

Нека сега се обърна от нея към спътниците й. Съпругът й трябва да привлече вниманието ми пръв. Какво забелязвам в сър Пърсивъл след завръщането му, което да подобри мнението ми за него?

Трудно ми е да кажа. Изглежда, че откакто се върна, е в плен на малки раздразнения и избухвания, но нито един мъж при тези обстоятелства не може да се представи в най-добра светлина. Вижда ми се по-слаб, отколкото когато напусна Англия. Изтощителната му кашлица и смущаващото му безпокойство несъмнено са се увеличили. Поведението му — поне спрямо мен — е много по-рязко. Вечерта на завръщането си ме поздрави почти без следа от някогашната официалност и вежливост — без любезни речи за добре дошла, без да показва някакво изключително удоволствие, че ме вижда; нямаше нищо подобно, освен кратко ръкостискане и едно остро: „Здравейте, мис Халкъм. Радвам се, че ви виждам отново.“ Той сякаш ме прие като една от необходимите дадености на Блакуотър Парк, доволен, че се намирам на определеното ми място, а после ме забрави напълно.

Когато са у дома си, повечето мъже показват нещо от своите наклонности, което са прикривали другаде, и сър Пърсивъл вече демонстрира манията си за ред и постоянство в навиците — едно съвсем ново разкритие, що се отнася до предишните ми впечатления за характера му. Ако взема книга от библиотеката и я оставя на масата, той върви след мен и я връща на мястото й; Ако стана от някой стол и го зарежа там, където съм седяла, той внимателно го отнася на определеното му място до стената. Събира падналите цветни листенца по килима и си мърмори тъй недоволно, сякаш те са горещи въглени, оставили дупки по него; и се нахвърля срещу слугите, ако на покривката има гънка или някой нож липсва от мястото си на масата, така жестоко, като че ли лично са го обидили.

Вече споменах за малките раздразнения, които, изглежда, го тормозят от завръщането му насам. Голяма част от промяната към по-лошо, която забелязвам у него, може би се дължи на тях. Опитвам се да се убедя, че е така, защото много желая да не се обезверявам повече относно бъдещето. Несъмнено изпитание за нрава на всеки човек е да го посрещнат с неприятна вест в мига, когато след дълго отсъствие е стъпил отново в собствения си дом, а това досадно преживяване наистина се случи на сър Пърсивъл в мое присъствие.

Вечерта, когато пристигнаха, икономката ме последва в преддверието, за да посрещне господаря и господарката си и техните гости. Щом я видя, сър Пърсивъл попита дали някой не е идвал напоследък. В отговор икономката спомена онова, което каза и пред мен относно посещението на непознатия господин, дошъл да попита кога ще се върне господарят й. Той попита тутакси за името на господина. Не го бил съобщил. За професията на господина? Не я бил споменал. Как изглеждал господинът? Икономката направи опит да ги опише, но не успя да посочи нито една характерна особеност на безименния посетител, която господарят й да разпознае. Сър Пърсивъл се намръщи, удари с крак гневно по пода и влезе вътре, без да обръща внимание никому. Защо трябваше да се тревожи толкова за такава дреболия, не мога да кажа, но е извън всякакво съмнение, че той сериозно се разтревожи.

Общо взето, може би е най-добре да се въздържал от съставянето на категорично мнение за обноските, езика и поведението му в собствения му дом, докато с течение на времето не се отърси от притесненията, каквито и да са те, които сега очевидно измъчват тайно съзнанието му. Ще отгърна нова страница, а засега перото ми ще остави на спокойствие съпруга на Лора.

Гостите — граф и графиня Фоско — са следващите от списъка ми. Най-напред ще се занимая с графинята, за да приключа с нея колкото се може по-бързо.

Лора наистина не може да бъде обвинена в никакво преувеличение, пишейки ми, че сигурно трудно ще позная леля й, когато я видя отново. Никога досега не бях забелязвала такава голяма промяна в една жена след брака й, каквато е настъпила у мадам Фоско.

Като Еленор Феърли (тридесет и седем годишна] тя винаги изричаше претенциозни измислици и винаги притесняваше нещастните мъже с какви ли не дребни изисквания, каквито само една суетна и глупава жена може да предяви към многострадалната мъжка половина от човечеството. Като мадам Фоско (четиридесет и три годишна) тя седи часове наред, без да каже нито дума, вглъбена по най-странен начин в себе си. Грозните смешни къдрици, които висяха от двете страни на лицето й, са заместени сега от малки редици твърди и много къси букли от рода на онези, които виждаме по старовремските перуки. Обикновена шапчица покрива главата й и откакто я помня, за първи път в живота си тя има вид на благоприлична жена. Никой (като естествено се изключи съпругът й) не вижда от нея това, което всеки виждаше преди — имам предвид частта от женското тяло, която обхваща ключиците и лопатките. Облечена в скромни черни или сиви одеяния, закриващи почти цялата шия — рокли, на които в моминските си дни би се присмивала или пък срещу които (в зависимост от моментната си прищявка) би крещяла, — тя седи безмълвна по ъглите, а белите й сухи ръце (толкова сухи, че порите на кожата й изглеждат като тебеширени) са непрекъснато заети или с еднообразна бродерия, или пък безспирно свиват цигари за графа, който има особени изисквания в пушенето. В малкото случаи, когато студените сини очи не са съсредоточени върху работата й, те по принцип са обърнати към съпруга й с онзи израз на, безмълвно подчинение, който познаваме така добре от погледа на вярното куче. Единственият знак за вътрешно размразяване, който досега съм открила под външното прикритие на ледената, й въздържаност, се прояви един или два пъти под формата на подтискана, подхождаща за тигрица ревност към всяка жена в къщата (включително и прислужниците), с която графът говори или пък към която поглежда с нещо наподобяващо на интерес или внимание. Като се изключи тази подробност, тя е винаги — сутрин, обед или вечер, вътре или навън, в добро или лошо време — студена като статуя и непроницаема като камъка, от който е издялана статуята. За целите на общуването настъпилата в нея изключителна промяна е за добро, като се има пред вид, че се е превърнала в учтива, мълчалива, дискретна жена, която никому не пречи. До каква степен се е променила положително или отрицателно вътре в себе си, е друг въпрос. Веднъж или дваж забелязах неочаквани промени в стиснатите й устни и чух неочаквани интонации в спокойния й глас, което ме кара да подозирам, че сегашното й състояние на сдържаност може би е изолирало нещо опасно в природата й, което при свободата на предишния й живот се изпаряваше в безобидна форма. Съвсем възможно е изцяло да греша в това предположение. Собственото ми впечатление обаче е, че съм права. Времето ще покаже.

А магьосникът, извършил това чудесно преобразование — съпругът-чужденец, укротил тази някога своенравна англичанка дотолкова, че дори и за роднините й е трудно да я познаят, — самият граф — какво да кажа за графа?

С две думи, следното. Прилича на човек, който може да укроти всичко. Ако бе се оженил за тигрица вместо за жена, той щеше да укроти тигрицата. Ако бе се оженил за мен, щях да му свивам цигарите, както прави това жена му; щях да си държа езика зад зъбите, когато ме поглежда, както тя държи своя.

Почти се боя да призная това дори и върху тези поверителни страници. Този човек ме интригува, привлича ме и ме кара да го харесвам. В краткия срок от два дни той несъмнено завоюва моето благосклонно мнение, а аз съвсем не мога да си обясня как извърши това чудо.

Напълно съм поразена от откритието, че сега, когато мисля за него, си го представям съвсем ясно — много по-ясно, отколкото си представям сър Пърсивъл или мистър Феърли, или Уолтър Хартрайт, или някой друг от отсъствуващите, които владеят съзнанието ми, с изключение само на Лора! Чувам гласа му, сякаш говори в този момент. Зная за какво приказваше вчера, сякаш го слушам сега. Как да го опиша? Във вида му, навиците и забавленията му има особености, които, видени в друг мъж, щяха да предизвикат най-смелите ми обвинения или най-безпощадното ми присмехулство. Кое е туй, което ме кара да не ги осъждам и да не им се присмивам у него?

Например той е невероятно дебел. Досега, винаги съм изпитвала особена неприязън към пълните представители на човешкия род. Винаги съм твърдяла, че широко разпространеното схващане да се възприемат като неразделни съюзници прекалената обемност и необикновената доброта е равностойно на твърдението, че само приятните хора могат да дебелеят и че случайната добавка на няколко килограма към собственото тегло оказва благотворно влияние върху нрава на особата, върху чието тяло те са се струпали. Водя постоянна борба и срещу двете нелепи твърдения, цитирайки примери на дебели хора, които са били не по-малко подли, зли и жестоки от най-мършавия и проклетия сред съседите им. Питала съм дали Хенри VIII е имал приятен характер; дали папа Александър VI е бил добър човек; дали мистър Убиец и мисис Убийца Манинг не са били и двамата необикновено пълни хора; дали платените медицински сестри, пословични като най-жестоките жени в цяла Англия, не са в повечето случаи и сред най-дебелите жени на Англия… й така нататък чрез десетки други примери, съвременни и древни, родни и чуждестранни, както от висшите, така и от низшите кръгове. И ето че въпреки тези категорични мнения, отстоявани от мен с все сила, както правя това и в момента, граф Фоско, който е дебел, колкото самия Хенри VIII, успя без всякаква пречка от страна на противната си дебелина да спечели благосклонността ми. Наистина изумително!

Лицето му ли го показва в добра светлина?

Може да е лицето му. Той има забележителна прилика — в уголемен мащаб — с великия Наполеон. Чертите му са също така безупречно правилни, както и на Наполеон; изражението му събужда в паметта величественото спокойствие и непоклатимата мощ, излъчвани от лицето на големия воин. Като начало тази потресаваща прилика безспорно ме впечатлява; но в него освен приликата има още нещо, което ме впечатлява дори повече. Мисля, че въздействието, което сега се опитвам да открия, идва от очите му. Това са най-непроницаемите сиви очи, които съм виждала. Понякога в тях има такъв студен, ясен, красив й покоряващ блясък, който ме заставя да го погледна и същевременно, когато го погледна, предизвиква усещания, които бих предпочела да не изпитвам. Останалите части от лицето и главата му също имат своите странни особености. Кожата му например притежава рядка бледа свежест, която е в такъв разрез с тъмнокафявата му коса, че се съмнявам дали не е перука; а щателно избръснатото му лице е по-гладко и с по-малко петънца и бръчки от моето, макар че (според сър Пърсивъл) той наближава шестдесетте. Но не това са изявените лични белези, които го отделят в съзнанието ми от всички други познати мъже. Подчертаното своеобразие, разграничаващо го от ефрейторите и редниците на човешкия род, е заложено, доколкото мога да кажа засега, в изключителното изражение и изключителната сила на очите му.

Държането му и владеенето на нашия език биха могли също да повлияят, до известна степен, на доброто мнение, което си създавам за него. Той притежава онова ненатрапчиво уважение, онзи израз на доволство и внимателен интерес, когато слуша една жена, и скрита нежност в гласа, когато й говори, че каквото и да разправяме, никоя от нас не може да им устои. Тук, разбира се, му помага също неговото необичайно добро владеене на английския език. Често съм слушала за изключителната способност на много италианци в усвояването на нашата силна, твърда северняшка реч; но преди да се запозная с граф Фоско, никога не съм предполагала, че е възможно чужденец да говори английски като него. Понякога е почти невъзможно да се открие по акцента му, че той не е наш съотечественик; колкото до свободата на изразяването, не са много англичаните, които умеят да говорят с толкова малко запирания и повторения, както граф Фоско. Вярно е, че строи изреченията си повече или по-малко като чужденец, но досега не съм го чула да използува погрешен израз или за миг да се колебае при избора на дадена дума.

И в най-дребните черти на този необикновен човек има нещо поразяващо, оригинално, смущаващо, противоречиво. Независимо че е дебел и стар, движенията му са удивително леки и свободни. Когато седим, той е безшумен като нас, жените, но не е само това — въпреки своята непогрешима душевна твърдост й сила в чувствителността си той е не по-малко неустойчив от най-слабата сред нас. Стряска се от случайните шумове като самата Лора. Започна да премигва и изтръпна вчера, когато сър Пърсивъл наби един спаниел, и аз се почувствувах засрамена от това, че в сравнение с графа съм лишена от нежност и чувствителност.

Този случай ми напомни за една от неговите най-ексцентрични особености, за която все още не съм отворила дума — изключителната му обич към домашните животинки.

Някои от тях е оставил у дома си, но е донесъл тук един папагал какаду, две канарчета и цяло семейство бели мишки. Грижи се за всички потребности на необикновените си любимци и е приучил тези същества на изненадваща привързаност и близост към него. Какадуто, което проявява изключителна злина и коварност към всички останали, изглежда направо влюбено в него. Когато го пуска от кафеза, то скача на коляното му, започва да се катери с помощта на ноктите си нагоре по голямото дебело тяло и търка качулката си в бледата му двойна брадичка по възможно най-гальовния начин.

А щом отвори вратичките на кафезите им и ги извика, канарчетата — тези красиви, малки, добре обучени птички — кацат безстрашно на ръката му, едно подир друго преминават по дебелите му разперени пръсти, а като им каже „да се качат горе“, стигат до върха на пръста му и запяват заедно тъй, сякаш ще им се пръснат гърлата от удоволствие. Белите му мишки живеят в малка пагода, проектирана и направена от него самия, от тел, боядисана в жизнерадостни тонове. Те са опитомени почти колкото канарчетата й като тях непрекъснато биват пускани навън. Пъплят навсякъде връз него, влизат и излизат чевръсто под сакото му и седят по двойки, бели като сняг, върху обемистите му рамене. Той като че ли обича мишките си повече от другите животинки, усмихва им се, целува ги и ги нарича с най-различни гальовни имена. Ако е възможно да си представим, че съществува англичанин с вкус към подобни Детински интереси и забавления, то този англичанин несъмнено ще се срамува доста от тях и непременно ще моли за извинение в обществото на възрастни хора. Но графът очевидно не вижда нищо смешно в изумителния контраст между собствената си колосална фигура и своите крехки, малки животинчета. Ако попадне сред група англичани — ловци на лисици, — той би целувал ласкаво белите си мишки, би чуруликал на своите канарчета и би изпитал само съжаление към ловците, като към варвари, щом започнат да се смеят с пълен глас.

Трудно е да се повярва сега, когато пиша това, но е несъмнена истина, че същият този човек, който е привързан към папагала си като някоя стара мома и като момченце, свирещо на орган, и е обигран до последната подробност в отглеждането на белите си мишки, умее да говори винаги, когато нещо събуди интереса му, с дръзка и независима мисъл, с познания за книги, написани на всякакви езици, и житейски опит, събран от половината европейски столици, което би му отредило мястото на бележита личност сред всяко общество в цивилизования свят. Този дресьор на канарчета, този архитект на пагоди за бели мишки е (както сър Пърсивъл сам ми е казвал) един от първите химици-експериментатори на съвременността и е открил, редом с други чудесни изобретения, начин за вкаменяване на тялото след смъртта, така че да се запази твърдо като мрамор во веки веков. Този дебел, ленив, възрастен човек, чиито нерви са тъй чувствителни, че се стряска от случайни шумове и започва да премига, когато бият с камшик куче, отиде на сутринта след пристигането си в двора на конюшнята и сложи ръката си върху главата на един копой, вързан на верига — един толкова свиреп звяр, че дори конярят, който го храни, избягва да се приближава много до него. Присъствувах там заедно със съпругата му и не мога да забравя сцената, която последва, колкото и кратка да бе тя.

— Внимавайте с това куче, сър — каза конярят, — нахвърля се на всички.

— То прави това, приятелю — отвърна тихо графът, — защото всички се страхуват от него. Да видим дали ще се нахвърли срещу мен. — И той постави пухкавите си жълто-бели пръсти, по които преди десет минути бяха кацали канарчетата, върху огромната глава на чудовището и го погледна право в очите. — Вие, големите кучета, сте всичките страхливци — каза, обръщайки се презрително към животното, приближил съвсем близо лицето си до муцуната му. — Можеш да убиеш нещастното коте, проклет страхливецо. Можеш да се нахвърлиш срещу умиращ от глад бедняк, проклет страхливецо. Нахвърляш се срещу всичко, което можеш да изненадаш — всичко, което се страхува от голямото ти тяло, от злите ти бели зъби и олигавената ти, кръвожадна уста — срещу такива същества обичаш да се нахвърляш. Би могъл да се хвърлиш към гушата ми сега, иска ти се, нали, нещастни разбойнико, а не смееш дори да ме погледнеш в лицето, защото не ме е страх от теб. Я поразмисли и опитай зъбите си в дебелия ми врат? Бау! Няма да го направиш! — Графът се обърна, като се смееше на удивлението на мъжете в двора, а кучето смирено се пъхна обратно в колибата си. — Ах, хубавата ми жилетка! — възкликна той престорено. — Съжалявам, че дойдох тук. Това чудовище е олигавило хубавата ми, чиста жилетка.

Тези думи изразяват още една от неговите непонятни чудатости. Той обича елегантните дрехи не по-малко от най-големия глупак, който може да съществува някъде, и през двата дни от пребиваването си в Блакуотър Парк вече успя да се появи в четири великолепни жилетки — до една в светли, ярки тонове и всичките твърде големи дори за него.

Неговият такт и интелигентността му, проявена в дребните неща, се забелязват точно тъй, както и учудващите прояви на непоследователност в характера му и детинската дребнавост на обикновените му склонности и занимания.

Вече виждам, че по време на престоя си тук е решил да живее в отлични отношения с всички ни. Очевидно е разбрал, че Лора изпитва тайна неприязън към него (поне това призна пред мен, когато настойчиво я попитах), но също е открил, че тя обича неимоверно много цветята. Щом поиска букетче, то винаги се озовава в ръцете му, събрано и подредено от него самия; и аз всеки път се развеселявам, защото той винаги има да разположение още едно от съвършено същите цветя, подредени по същия начин, за да успокои ледено ревнивата си съпруга, преди дори да й дойде наум да се почувствува огорчена. Неговата грижовност към графинята (пред хората) е гледка, която заслужава да се види. Той се покланя; обикновено се обръща към нея с „ангеле мой“; води канарчетата си, както са на пръстите му, на кратки посещения при нея и те й пеят; целува й ръка, когато му подава цигарите; в замяна й поднася бонбони, извадени от кутията, която носи в джоба си, и закачливо й ги слага в устата. Желязната пръчка, с която властвува над нея, никога не се появява в обществото; тя е нещо лично и винаги се пази в стаята.

Начинът, по който се отнася към мен, за да ми се хареса, е напълно различен. Той ласкае суетата ми, като говори с мен сериозно и разумно, сякаш съм мъж. Да! Разбирам всичко това, когато не съм с него — зная, че ласкае суетата ми, когато мисля за него тук, в стаята си; и все пак, щом сляза долу и попадна отново в неговата компания, той пак ще ме заслепи и аз още веднъж ще се почувствувам поласкана, сякаш никога не съм си давала сметка за това! Той може да ме върти на пръста си, както върти съпругата си и Лора, както се справи с песа в двора на конюшнята, както върти и самия сър Пърсивъл всеки божи час. „Добри ми Пърсивъл, как ми харесва грубият ви английски хумор!“, „Добри ми Пърсивъл, как се възхищавам от здравия ви английски разум!“ Тъй тихичко той се справя с най-грубите забележки, които сър Пърсивъл може да направи по адрес на неговите женствени предпочитания и забавления — обръщайки се винаги към баронета на малко име, усмихвайки му се, недостижим в своето спокойствие, потупвайки го по рамото, отнасяйки се с него благо, както добродушният баща търпи своенравния си син.

Интересът, който не мога да превъзмогна спрямо този необикновен човек, ме накара да разпитам сър Пърсивъл за миналото му.

Но сър Пърсивъл или знае твърде малко, или не желае да ми го каже. Той и графът се запознали преди много години в Рим при онези опасни обстоятелства, за които вече споменах. Оттогава са непрекъснато заедно в Лондон, в Париж и във Виена, но в Италия — никога; и тъй, колкото и да е странно, графът от години не е пресичал границите на родната си страна. Може би е жертва на някакво политическо преследване? Във всеки случай, както изглежда, патриотизмът му не го оставя на мира и той изпитва силното желание да влезе във връзка с всеки свой съотечественик, който се намира в Англия. Вечерта при пристигането си попита на какво разстояние се намираме от най-близкия град и дали не сме чували за някой италианец, който да живее случайно там. Несъмнено си пише с хора от Европа, защото писмата му пристигат с най-различни марки по тях; а тази сутрин видях едно, сложено на неговото място върху масата за закуска, с голям, като че ли служебен печат. Може би поддържа писмена връзка със своето правителство. Това обаче трудно може да се съчетае с другото ми предположение, че е политически изгнаник.

Оказа се, че твърде много съм написала за граф Фоско! И какво заключаваме от всичко това? — би попитал клетият, скъп мистър Гилмор по своя невъзмутим делови начин. Само мога да повторя, че с положителност изпитвам, дори при такова кратко познанство, странна, полуохотна, полунеохотна симпатия към графа. Той, изглежда, ми оказва същото силно влияние, което очевидно упражнява и върху сър Пърсивъл. Колкото непринуден и дори груб понякога да е в държането си към своя дебел приятел, сър Пърсивъл въпреки всичко се бои, както ясно мога да видя, да изнесе каквато и да е сериозна обида на графа. Чудя се дали и аз се страхувам? Но все пак съм сигурна, че досега не съм срещала мъж, за който бих съжалявала повече, ако ми стане враг! Chi sa? — както би могъл да каже граф Фоско на родния си език. Кой знае?

Шестнадесети юни. — Нещо, което мога да запиша извън собствените си мисли и впечатления. Днес пристигна посетител — напълно непознат за Лора и мен и очевидно съвсем неочакван от сър Пърсивъл.

Всички обядвахме в стаята с новата остъклена врата, която се отваря към терасата, и графът (който поглъща сладкиши така, както не съм виждала да ги поглъща друго човешко същество с изключение на момичетата от пансионите) току-що ни бе развеселил, като поиска сериозно четвъртото парче торта, когато прислужникът влезе, за да съобщи за посещението.

— Мистър Мериман пристигна току-що, сър Пърсивъл, и желае да ви види незабавно.

Сър Пърсивъл се сепна и погледна към слугата с явна тревога.

— Мистър Мериман! — повтори той, сякаш си мислеше, че собствените му уши го лъжат.

— Да, сър Пърсивъл — мистър Мериман от Лондон.

— Къде е?

— В библиотеката, сър Пърсивъл.

Той стана от масата в мига, в който чу този отговор, и излезе бързо от стаята, без да каже ни дума на някого от нас.

— Кой е мистър Мериман? — попита Лора, обръщайки се към мен.

— Нямам никаква представа — бе всичко, което можах да кажа в отговор.

Графът бе изял четвъртото си парче торта и бе отишъл до една странична маса да се занимава със злобното си какаду. Той се обърна към нас с птицата, кацнала на рамото му.

— Мистър Мериман е адвокатът на сър Пърсивъл — съобщи той спокойно.

Адвокатът на сър Пърсивъл. Това бе съвсем пряк отговор на Лориния въпрос и все пак, при дадените обстоятелства, не бе задоволителен. Ако мистър Мериман бе специално извикан от своя клиент, не би имало нищо чудно в това, че той напуска града, за да се отзове на неговото повикване. Но когато един адвокат изминава пътя от Лондон до Хампшър, без да са го викали, и когато пристигането му в дома на клиента сериозно изненадва самия клиент, спокойно може да се предположи, че правният съветник е приносител на много важни и неочаквани новини, които могат да бъдат добри или лоши, но и в двата случая не са от обикновен, всекидневен характер.

Лора и аз останахме в мълчание на масата около четвърт час или повече, очаквайки евентуалното бързо завръщане на сър Пърсивъл, като се чудехме тревожно какво се е случило. Нямаше никакви признаци за връщането му и ние станахме, за да си вървим.

Графът, внимателен както винаги, пристъпи от ъгъла, където хранеше папагала си, с птицата, все още кацнала на рамото му, и ни отвори вратата. Лора и мадам Фоско излязоха първи. Точно когато се канех да ги последвам, той направи знак с ръка и по най-странния начин ме заговори, преди да мина покрай него.

— Да — каза той, отговаряйки спокойно на неизречената мисъл, която в този момент занимаваше съзнанието ми, сякаш съвсем ясно му я бях доверила с думи, — да, мис Халкъм, нещо се е случило.

Тъкмо щях да му отговоря: „Нищо не съм казала“ — когато злобното какаду разтърси прибраните си крила и нададе писък, който така изопна нервите ми, че с радост напуснах стаята.

Присъединих се към Лора на долната площадка на стълбите. Тя мислеше това, което мислех и аз, което граф Фоско бе предусетил, и когато заговори, думите й прозвучаха почти като ехо на неговите. И тя се опасяваше, че нещо се е случило — каза ми го поверително.