Уилки Колинс
Жената в бяло (70)

II

Остава да се добавят още две събития към веригата, за да бъде тя завършена от началото на историята до края й.

Докато все още не можехме да свикнем с новото ни чувство за свобода, бях повикан от моя приятел, който ми бе осигурил първата ми работа като гравьор на дърво, за да получа от него ново доказателство за грижите му за моето благосъстояние. Той бе упълномощен от своите работодатели да замине за Париж, за да се запознае с новите открития в практическото приложение на неговото Изкуство, в чиито достойнства те искаха да се уверят. Поради собствените си задължения не разполагал със свободно време, за да се заеме с поръчението, и най-любезно предложил да го възложат на мен. Приех предложението без никакви колебания, защото, ако изпълнех поръчението както трябва, в което се надявах, резултатът щеше да ми осигури постоянна служба в илюстрования вестник, където сътрудничех само от време на време.

Получих наставленията и се приготвих да замина на следващия ден. Оставяйки пак Лора (при какви променени обстоятелства!) на грижите на сестра й, отново се замислих за едно сериозно съображение, което неведнъж вече бе минавало през ума на съпругата ми, както и през моя собствен — имам пред вид съображението за бъдещето на Мариан. Какво право имахме да позволяваме на егоистичните си чувства да приемат предаността на цялата нейна щедра природа? Не беше ли наш дълг, най-добрият израз на признателността ни, да забравим за себе си и да мислим само за нея? Опитах се да кажа това, когато, преди да тръгна, останахме за миг сами. Тя взе ръката ми и при първите думи ме накара да замълча.

— След всичко, което тримата изстрадахме — каза Мариан, — помежду ни не може да има никаква друга раздяла освен последната. Сърцето ми и щастието ми, Уолтър, са с Лора и с вас. Почакайте малко, докато прозвучат детски гласчета край огнището ни. Ще ги науча на техния език да говорят вместо мен и първото, което ще кажат на баща си и на майка си, ще бъде: „Ние не можем да се лишим от леля си!“

Пътуването до Париж не предприех сам. В последния момент Песка реши да ме придружи. След вечерта в операта той все още не бе възвърнал обичайната си жизнерадост и реши да направи всичко възможно, за да подобри настроението си през тази едноседмична ваканция.

На четвъртия ден от пристигането ни в Париж изпълних възложеното ми поръчение и изготвих необходимия доклад. Петия ден реших да посветя на забележителностите на града и на забавления в компанията на Песка.

Поради това, че хотелът бе много пълен, с Песка бяхме настанени на различни етажи. Моята стая бе на втория етаж, а Песка бе над мен — на третия. Сутринта на петия ден се качих горе, за да видя дали професорът е готов за излизане. Точно преди да стигна площадката, видях, че вратата му е отворена; една дълга, изящна, нервна ръка (безспорно не на моя приятел) я държеше открехната. В същото време чух гласа на Песка, който разпалено, но тихо говореше на родния си език: „Спомням си името, но не познавам човека. Вие видяхте — в операта той бе така променен, че не можах да го позная. Ще препратя съобщението — повече не мога да направя.“ — „Това, което не може да се направи, трябва да бъде направено“ — отвърна гласът на другия. Вратата се отвори широко и светлокосият мъж с белега на бузата — мъжът, когото преди една седмица бях видял да тръгва след файтона на Фоско — излезе навън. Той се поклони, когато се отдръпнах, за да му сторя място да мине — лицето му бе ужасно бледо, — и хващайки се здраво за перилото, заслиза надолу.

Блъснах вратата и влязох в стаята на Песка. Беше се свил по най-странен начин в ъгъла на канапето. Когато се приближих, той като че ли поиска още повече да се отдръпне от мен.

— Преча ли ви? — запитах го. — Не знаех, че имате на гости приятел, докато не го видях да излиза.

— Не ми е приятел — отвърна Песка нетърпеливо. — Днес го виждам за първи и за последен път.

— Боя се, че ви е донесъл лоша вест?

— Ужасна вест, Уолтър! Да се връщаме в Лондон — не искам да оставам тук. Съжалявам, че въобще дойдох. Злочестините на моята младост не ме оставят на мира — каза той, извръщайки лице към стената. — Особено напоследък. Опитвам се да ги забравя, но те не искат да ме забравят!

— Боя се, че преди следобеда не можем да се върнем — отговорих аз. — Бихте ли искали дотогава да се поразходите с мен?

— Не, приятелю, ще чакам тук. Но нека тръгнем днес, моля ви, нека си заминем.

Оставих го с уверението, че ще напусне Париж същия следобед. Предната вечер се бяхме уговорили да разгледаме катедралата „Нотр Дам“, като за водач щеше да ни служи прекрасният роман на Виктор Юго. Нямаше друго във френската столица, което да искам да видя с по-голямо желание, така че тръгнах сам за църквата.

Приближавайки „Нотр Дам“ откъм реката, минах покрай страшния дом на мъртвите в Париж — моргата. Около вратата вдигаше врява и се вълнуваше огромна тълпа. Очевидно вътре имаше нещо, което възбуждаше хорското любопитство и подхранваше хорския апетит за страховити преживявания.

Щях да продължа към църквата, ако до слуха ми не достигна разговорът между двама мъже и една жена, застанали на края на тълпата. Те току-що бяха излезли от моргата и разказваха на околните за видяното — трупа на един мъж с необикновени размери и със странен белег на лявата ръка.

Щом тези думи стигнаха до мен, аз спрях и се присъединих в движещата се напред тълпа. Някакво неясно предчувствие за истината мина през ума ми, когато чух гласа на Песка през отворената врата и видях лицето на непознатия. Сега вече ми бе разкрита и самата истина — разкрита чрез случайните думи, стигнали до ушите ми. Нечия друга мъст бе проследила този обречен човек от театъра до дома му и от дома му — до убежището му в Париж Нечия друга мъст бе определила деня на разплатата и му бе отнела живота. Мигът, когато го бях посочил на Песка в театъра и непознатият, стоящ до нас, който също го търсеше, бе чул думите ми, бе определил неговата гибелна присъда. Спомних си собствената си вътрешна борба, когато двамата с него застанахме лице в лице, преди да го оставя да ми избяга, и изтръпнах при тази мисъл.

Бавно, крачка по крачка, напирах напред с тълпата, приближавайки все повече и повече към голямата стъклена преграда, която разделя живите от мъртвите в моргата — все повече и повече, докато се озовах зад първата редица от зрители и можех да погледна.

И ето го — лежеше ничий, неизвестен, изложен на непочтителното любопитство на френската тълпа! Това бе ужасният край на неговия дълъг живот, изпълнен с подли деяния и жестоки престъпления! Смълчано от вечния покой на смъртта, широкото му, решително, голямо лице, бе обърнато към нас с такова величие, че бъбривите французойки наоколо ми вдигнаха във възторг ръце и се развикаха с пискливи гласове: „Ах, какъв красив мъж!“ Раната, която го бе убила, бе нанесена с нож или кама точно над сърцето му. По тялото не се забелязваха други следи от насилие с изключение на лявата ръка и там, точно където бях виждал жигосването на Песка, имаше два дълбоки разреза във формата на „Т“, които изцяло заличаваха знака на „Братството“. Дрехите му, закачени над него, показваха, че самият той е осъзнавал опасността — това бяха дрехи на френски занаятчия. За няколко секунди, не за по-дълго, се принудих да видя всичко това през стъклената преграда. Не мога да пиша повече за него, защото и не видях повече.

Няколкото факта, свързани със смъртта му, които впоследствие установих (отчасти чрез Песка, отчасти от други източници), ще бъдат изложени тук, преди да приключа окончателно с тази тема.

Тялото му било извадено от Сена в дрехите, които описах. В него не било намерено нищо, което да покаже кой е, какъв е или къде живее. Нито ръката, нанесла смъртоносния удар, нито обстоятелствата, при които е бил убит, не бяха разкрити. Оставям другите да направят собствените си заключения във връзка със загадката на убийството, така както аз направих моите. Приносът ми за осветляване на тайната около смъртта на граф Фоско се заключава в предположението, че чужденецът с белега е по всяка вероятност член на „Братството“ (приет в Италия след заминаването на Песка от родината му) и по-късно, когато добавих, че двата разреза във формата на „Т“ на лявата ръка на мъртвия означават италианската дума „Traditore“^[1] и показват, че „Братството“ е наказало справедливо предателя.

Трупът бе идентифициран един ден след като го видях посредством анонимно писмо, изпратено до съпругата на графа. Той бе погребан от мадам Фоско в гробището „Пер ла Шез“. Ръката на графинята до ден-днешен продължава да закача свежи погребални венци по декоративните медни перила около гроба. Тя живее в пълно уединение във Версай и неотдавна издаде биография на своя покоен съпруг. Книгата обаче не пояснява ни най-малко дали това е било истинското му име, или каква е била тайната история на неговия живот; тя почти изцяло е посветена на възхвалата на добродетелите му като семеен мъж, утвърждаването на редките му способности и изброяването на почетните звания и ордени, с които е удостоен. Обстоятелствата около смъртта му са отбелязани съвсем накратко и са обобщени на последната страница с изречението: „През целия си дълъг живот той отстояваше правата на аристокрацията и светите принципи на Класата и умря като мъченик на своята кауза.“