Уилки Колинс
Жената в бяло (50)

IV

Нищо значително не се случи по пътя до кантората на господата Гилмор и Кърл, намираща се на Чансъри Лейн.

Докато отнасяха визитната ми картичка на мистър Кърл, хрумна ми една мисъл, за която дълбоко съжалих, че не съм се сетил по-рано. Според сведенията, получени от дневника на Мариан, бе напълно сигурно, че граф Фоско е отворил първото й писмо от Блакуотър Парк до мистър Кърл и че посредством съпругата си се е добрал до второто. Следователно адресът на кантората му бе добре известен и той естествено би предположил, че ако Мариан потърси съвет и помощ след бягството на Лора от приюта, тя отново ще прибегне до опитността на мистър Кърл. В такъв случаи кантората на Чансъри Лейн бе първото място, което той и сър Пърсивъл щяха да наредят да се наблюдава и ако за целта са избрани лицата, наети да ме следят преди отпътуването ми от Англия, фактът, че съм се завърнал, вероятно щеше да бъде потвърден още същия ден. Бях премислял по принцип шансовете да ме познаят по улиците, но особената опасност, свързана с кантората, до този момент не ми беше минавала през ума. Сега беше твърде късно да поправям погрешните си предвиждания, твърде късно, за да съжалявам, че не съм уредил срещата са с адвоката на друго, предварително определено място. Единственото, което можех да направя, бе да проявя предпазливост при излизането си от Чансъри Лейн и в никакъв случай да не се връщам направо в къщи.

След като почаках няколко минути, бях въведен в частния кабинет на мистър Кърл. Той бе блед, слаб, тих, владеещ себе си мъж, който гледаше много внимателно, говореше тихо и се държеше резервирано. Както установих, не проявяваше с готовност симпатия към непознати хора и притежаваше твърдо професионално спокойствие. За моята цел едва ли имаше по-подходящ от него. Ако той стигнеше до някакво решение въобще и ако това решение бе благоприятно, от този момент нататък нашата кауза беше силна.

— Преди да заговоря за работата, която ме води тук — казах аз, — длъжен съм да ви предупредя, мистър Кърл, че и най-краткото изложение по въпроса може да отнеме известно време.

— Моето време е на разположение на мис Халкъм — отвърна той. — Там, където са засегнати нейните интереси, аз представлявам моят съдружник както лично, така и професионално. Това бе неговата молба, когато се оттегли от активно участие в работата ни.

— Мога ли да запитам дали мистър Гилмор е в Англия?

— Не. Той живее при свои роднини в Германия. Здравето му се подобрява, но все още не е известно кога ще се завърне.

Докато си разменяхме тези встъпителни думи, той преглеждаше преписките пред себе си и извади от тях един запечатан плик. Мислех, че се готви да ми връчи писмото, но очевидно промени намерението си, отдели го от другите документи, настани се в стола си и мълчаливо зачака да чуе това, което имах да му кажа.

Без да губя всякакво време за предисловия, започнах своя разказ и му изложих цялостно събитията, описани вече в тези страници.

Макар и да беше адвокат до мозъка на костите си, той бе обхванат от такова изумление, че загуби професионалното си спокойствие. Скептичността и почудата, които не можеше да подтисне, го накараха да ме прекъсва с възклицания на няколко пъти, преди да приключа. Въпреки това аз настойчиво продължих до края и смело зададох единствения важен въпрос:

— Какво е вашето мнение, мистър Кърл?

Той бе твърде предпазлив, за да се обвърже с отговор, преди най-напред да възвърне самообладанието си.

— Преди да изразя мнението си — каза той, — моля да ми разрешите да си изясня с въпроси някои неща.

Зададе няколко въпроса — остри, подозрителни, невероятни въпроси, които ясно ми показаха, че за него аз бях жертва на заблуждение и че ако не му бях представен от мис. Халкъм, спокойно би могъл да се усъмни в мен като в човек, опитващ се да извърши коварно замислена измама.

— Вярвате ли, че говоря истината, мистър Кърл? — запитах го аз, когато свърши с разпита си.

— Що се отнася до вашите убеждения, уверен съм, че говорите истината — отговори той. — Високо ценя мис Халкъм и имам всички основания да уважавам джентълмена, на чието посредничество тя се е доверила по въпрос като този. Ще отида по-далеч, ако желаете, и ще призная в името на вежливостта и на аргументите, че самоличността на лейди Глайд като жив човек е доказан факт за мис Халкъм и за вас. Но вие сте дошли при мен за юридически съвет. Като адвокат и само като адвокат, мой дълг е да заявя, мистър Хартрайт, че нямате и най-малкия повод за водене на дело.

— Твърде силно казано, мистър Кърл.

— Ще се опитам освен това да ви го кажа и недвусмислено. Доказателството за смъртта на лейди Глайд на пръв поглед е ясно и задоволително. Потвърждава го показанието на леля й, че тя е пристигнала в дома на граф Фоско, разболяла се е и е починала. Налице е и медицинското удостоверение за смъртта, което показва, че тя е естествена. Съществува и фактът на самото погребение в Лимъридж, както и надписът върху надгробната плоча. Това са нещата, които искате да опровергаете. Какви доказателства имате в подкрепа на твърдението си, че починалото и погребано лице не е лейди Глайд? Да се спрем на основните моменти от твърдението ви и да видим каква е стойността им. Мис Халкъм отива в частен приют и вижда дадена пациентка. Известно е, че една жена на име Ан Катърик, имаща изключителна прилика с лейди Глайд, е избягала от приюта; известно е, че постъпилото там през юни лице е прието като върнатата обратно Ан Катърик; известно е, че джентълменът, завел я обратно, е предупредил мистър Феърли, че част от душевното й заболяване се изразява в желанието й да се идентифицира с покойната му племенница; и е известно как в приюта тя многократно е заявявала (без никой да й повярва), че е лейди Глайд. Това са всички факти. С какво можете да им се противопоставите? С това, че мис Халкъм е познала жената, но последвалите събития го отхвърлят или поне пораждат противоречия. Утвърждава ли мис Халкъм самоличността на предполагаемата си сестра пред собственика на приюта и предприема ли законни действия, за да я избави? Не, тя тайно подкупва една сестра, за да я пусне да избяга. След като пациентката бива освободена по този съмнителен път и заведена при мистър Феърли, познава ли я той? Разколебава ли се дори и за миг, че племенницата му е мъртва? Не. Познават ли я слугите? Не. Бива ли оставена тя в Лимъридж, за да потвърди самоличността си и да бъде подложена на други проверки? Не, тя тайно е отведена в Лондон. Междувременно вие също сте я познали, но вие не сте родственик, дори не сте стар приятел на семейството. Слугите ви опровергават, мистър Феърли опровергава мис Халкъм, а предполагаемата лейди Глайд опровергава сама себе си. Тя твърди, че е пренощувала в Лондон в даден дом. Вие сам се убеждавате, че никога не е ходила там и сам признавате, че умственото й състояние е такова, че не позволява да бъде подлагана на разпит и да говори сама за себе си. Прескачам по-незначителните факти и от двете страни, за да спестя време, и ви питам, ако това дело бъде пуснато сега в ход и изложено пред съдебните заседателя, чиято преценка е преценката на логиката — къде са вашите доказателства?

Нужно ми беше известно време, за да се съсредоточа, преди да му отговоря. За първи път историята на Лора и историята на Мариан бидоха изложени пред мен от гледната точка на един непознат и за първи път пред мен бе разкрита същината на ужасните пречки, които се изправяха на пътя ни.

— Няма съмнение — отвърнах аз, — че фактите, тъй както ги посочихте, говорят видимо срещу нас, но…

— Но вие смятате, че тези факти могат да бъдат изяснени — прекъсна ме мистър Кърл. — Позволете ми да споделя моя опит по този въпрос. Когато един английски съд трябва да избира между категоричните факти на повърхността и пространните обяснения под нея, той винаги ще предпочете факта пред обяснението. Например лейди Глайд (наричам така дамата, която представяте с това име, за Да не спорим) заявява, че е преспала в определена къща, а се доказва, че тя не е спала там. Вие обяснявате обстоятелството, като сочите умственото й състояние и върху тази основа умозаключението ви е метафизическо. Не казвам, че заключението е невярно — казвам само, че съдът ще предпочете факта на собственото й противоречие пред всяко обяснение за него, което можете да предложите.

— Но не е ли възможно — изтъкнах аз — посредством търпение и усилия да открием допълнителни доказателства? Мис Халкъм и аз имаме няколкостотин лири…

Той ме погледна с едва прикрито съжаление и поклати глава.

— Разсъдете по въпроса, мистър Хартрайт, от ваша гледна точка — каза ми. — Ако сте прав за сър Пърсивъл Глайд и граф Фоско. (което, забележете, аз не приемам) на опитите ви да съберете нови факти ще се пречи с всяко възможно средство. Ще се подават всякакви жалби, делото ще се оспорва във всяка негова постановка и по всяка вероятност, след като сме изразходвали хиляди, а не стотици, окончателният резултат няма да бъде в наша полза. Въпросите за самоличността, особено в случаите с външно сходство, са сами по себе си най-трудните — при това без усложненията на обсъждания от нас прецедент. Наистина не виждам някакъв смисъл да се задълбочаваме в това крайно необичайно дело. Дори ако особата, погребана в църковния двор на Лимъридж, не е лейди Глайд, то приживе, според собствените ви твърдения, тя толкова е приличала на нея, че няма да спечелим нищо, ако се обърнем към съответните власти за ексхумация на тялото. Накратко, няма дело, мистър Хартрайт — наистина няма за какво да се захванем.

Аз вярвах, че има дело и с това твърдо убеждение смених курса, за да отправя нова молба към него.

— Няма ли други доказателства, които можем да представим, освен доказателството за самоличността?

— При вашето положение — не — отговори той. — Най-простото и най-сигурното от всички доказателства, а именно чрез съпоставката на дати, е, доколкото разбирам, напълно извън обсега ви. Ако можехте да покажете несъответствие между датата на лекарското удостоверение и датата на пътуването на лейди Глайд де Лондон, въпросът щеше да се прехвърли в съвсем различна посока и аз щях да съм първият, който да каже: „Нека да действуваме.“

— Все още има надежда датата да се уточни, мистър Кърл.

— В деня, когато се уточни, мистър Хартрайт, вие ще имате казус. Ако в момента съществува някаква вероятност да я научите, кажете ми, за да ви посъветвам.

Размислих. Икономката не можеше да ни помотае-, Лора не можеше да ни помогне, Мариан не можеше да ни помогне. По всяка вероятност единствените живи същества, които знаеха датата, бяха сър Пърсивъл и графът.

— В момента не ми идва наум начин, по конто да удостоверим датата — казах му, — защото не мога да се сетя за никого другиго, освен сър Пърсивъл Глайд и граф Фоско, който да я знае.

Върху спокойното и вежливо лице на мистър Кърл за първи път се появи усмивка.

— При вашето мнение за поведението на тези двама джентълмени — каза той — едва ли очаквате помощ от тяхна страна. Ако те са се съюзили в заговор, за да се сдобият с големи парични суми, не вярвам, че нещо може да ги накара да я съобщят.

— Могат да бъдат принудени да я признаят, мистър Кърл.

— От кого?

— От мен.

Станахме и двамата. Той се вгледа внимателно в лицето ми с интерес, който досега не бе показал. Видно беше, че съм го поозадачил.

— Вие сте непоколебим — каза той. — Несъмнено имате лични причини, за да продължите, но не е моя работа да питам за тях. Ако в бъдеще се стигне до съдебен процес, искам да ви уверя, че ще бъда на ваша услуга с всичко, което е по силите ми. Същевременно съм длъжен да ви предупредя, тъй като паричните въпроси винаги касаят правните, че виждам малка надежда, дори ако безспорно докажете, че лейди Глайд е жива, да възстановите състоянието й. Чужденецът вероятно ще напусне страната, преди да е започнала правната процедура, а сър Пърсивъл е достатъчно затруднен и притеснен и вероятно прехвърля всяка сума, с която разполага, на кредиторите си. Вие, разбира се, знаете…

В този момент го спрях.

— Нека не обсъждаме работите на лейди Глайд — казах му. — Не бях запознат с тях в миналото, не зная нищо и сега — освен че е загубила състоянието си. Предположението ви, че се ръководя от лични мотиви при изясняването на въпроса, е вярно. Бих искал те да бъдат винаги тъй безкористни, както са понастоящем…

Той се опита да ме прекъсне и да обясни. Предполагам, че бях малко разгорещен от усещането, че се съмнява в мен и продължих безцеремонно.

— Няма да има никакви парични подбуди — казах аз, — никаква мисъл за лично облагодетелствуване в услугата, която искам да направя на лейди Глайд. Тя бе отвергната като непозната от родния си дом — една лъжа, удостоверяваща смъртта й, е написана на надгробната плоча на майка й — и има двама души, живи и ненаказани, които са отговорни за нея. Този дом ще отвори вратите си отново, за да я посрещне в присъствието на всички, последвали измамното погребално шествие до гроба, лъжата ще бъде публично изтрита по, нареждане на главата на семейството и тези двама мъже ще отговарят за престъплението си пред МЕН, въпреки че правосъдието е безсилно да упражни властта си.

Той се отдръпна към бюрото си в мълчание. Лицето му ясно показваше, че според него заблуждението бе завладяло разума ми и не е напълно безполезно да ме съветва повече.

— Всеки от нас има свое мнение, мистър Кърл — продължих аз, — и трябва да изчакаме, докато бъдещите събития решат кой е прав. Междувременно съм ви много задължен за вниманието, с което се отнесохте към мен. Показахте ми, че правните мерки в буквалния смисъл на думата не са за нас. Ние не можем да представим правни доказателства и не сме достатъчно богати, за да платим юридическите разноски. Да се знае това, все пак е нещо.

Аз се поклоних и тръгнах към вратата. Той ме повика и ми връчи писмото, което го видях да поставя на масата в началото на разговора ни.

— Това се получи по пощата преди няколко дни — каза той. — Може би няма да имате нищо против да го предадете? Моля ви, предайте още на мис Халкъм колко искрено съжалявам, че засега не съм в състояние да й помогна освен със съвет, който, боя се, няма да й бъде по-полезен, отколкото на вас.

Погледнах писмото, докато говореше. То бе адресирано: „Мис Халкъм. Чрез господата Гилмор и Кърл, Чансъри Лейн“. Почеркът ми беше напълно непознат.

Излизайки от стаята, зададох един последен въпрос:

— Знаете ли случайно дали сър Пърсивъл Глайд е все още в Париж?

— Върнал се е в Лондон — отговори мистър Кърл. — Поне така разбрах от адвоката му, когото видях вчера.

След този отговор аз излязох.

Напускайки кантората, първата предпазна мярка, която трябваше да съблюдавам, бе да не привличам вниманието, като се оглеждам наоколо си. Закрачих към един от най-тихите от големите площади в северен Холбърн, сетне изведнъж спрях и се извърнах на едно място, където зад мен се простираше дълга павирана ивица.

В единия край на площада имаше двама мъже, които също бяха спрели и сега стояха и си говореха. След като размислих за миг, аз се върнах, за да мина покрай тях. Единият тръгна, когато започнах да се приближавам, и сви зад ъгъла, откъдето започваше улицата. Другият не помръдна. Погледнах го и веднага познах един от мъжете, които ме бяха следили, преди да напусна Англия.

Ако се бях оставил на инстинктите си, вероятно щях да го заговоря и накрая да го поваля на земята, Но бях длъжен да мисля за последиците. Веднъж сгрешил публично, аз незабавно давах оръжие в ръцете на сър Пърсивъл. Нямах друг избор, освен да се противопоставя на хитрината с хитрина. Свих в улицата, в която бе изчезнал вторият мъж, и го видях да чака пред една врата. Беше ми непознат и се зарадвах, че вече зная как изглежда в случай на бъдещи неприятности. След това отново се отправих на север, докато стигнах до Ню Роуд. Там завих в западна посока (като през цялото време мъжете бяха зад мен), спрях на едно място недалеч от пиацата и зачаках да се появи някоя бърза, Празна двуколка. След няколко минути се появи една. Скочих в нея и казах на човека да кара бързо към Хайд Парк. Но за шпионите нямаше втора бърза двуколка. Видях ги как хукнаха към отсрещната страна на пътя, за да тичат подире ми, докато срещнат някоя карета или стигнат до някоя стоянка. Но аз имах преднина и когато спрях кочияша и слязох, те не се виждаха никъде. След като най-подир закрачих към дома, бяха минали много часове и отдавна се беше стъмнило.

 

 

Сварих Мариан да ме чака сама в малката дневна. Тя бе убедила Лора да си легне, след като преди това й обещала да ми покаже рисунката й веднага щом се върна. Бедната, малка, плаха рисунка — толкова незначителна сама по себе си и толкова богата по своите асоциации — бе подпряна грижливо на масата с две книги, така че да я осветява колкото се може по-добре единствената свещ, която си позволявахме да използуваме. Седнах, за да гледам рисунката и да разкажа шепнешком на Мариан за случилото се. Стената, която ни разделяше от другата стая, бе толкова тънка, че почти чувахме дишането на Лора и можехме да я събудим, ако говорехме високо.

Мариан запази спокойствие, докато й предавах разговора с мистър Кърл. Но лицето й стана тревожно, когато й разказах за мъжете, тръгнали подир мен от кантората на адвоката, и когато й съобщих, че сър Пърсивъл се е върнал.

— Лоши новини, Уолтър — каза тя. — Най-лошите новини, които можехте да донесете. Имате ли да ми кажете още нещо?

— Имам да ви предам нещо — отговорих аз, връчвайки й писмото, което мистър Кърл ми бе поверил.

Тя погледна адреса и веднага позна почерка.

— Познавате ли човека, който ви е писал?

— Твърде добре — отговори тя. — Този човек е граф Фоско.

Отговаряйки ми така, тя отвори плика. Лицето й се покри със силна червенина, докато четеше, очите й засвяткаха гневно, когато с възмущение ми даде писмото да го прочета на свой ред.

Ето неговото съдържание:

„Подтикван от благородно възхищение — благородно към самия мен, благородно към вас, — пиша ви, великолепна Мариан, в интерес на вашето спокойствие, за да ви кажа утешителните думи: не се страхувайте от нищо!

Използувайте удивителния си разум, даден ви от природата, и останете в уединение. Скъпо и възхитително женско създание, не предизвиквайте опасните гласове на публичността. Смирението е блаженство — приемете го. Скромният домашен покой носи вечно ободрение — наслаждавайте му се. Злините на житейските бури отминават долината на Усамотението — живейте, скъпа госпожице, в тази долина.

Сторете това и аз ви уверявам, че няма от какво да се боите. Нови беди няма да съкрушат вашата чувствителност — тъй скъпа за мен, сякаш е моя. Няма да бъдете обезпокоявана. Милата спътница на самотата ви няма да бъде преследвана. Тя намери нов приют във вашето сърце. Безценен приют. Завиждам й и я оставям там.

Една последва предупредителна дума, изпълнена със загриженост, с бащински съвет, и аз се изтръгвам от очарованието да ви говоря — приключвам тези пламенни редове.

Не продължавайте по-нататък оттам, докъдето вече сте стигнали. Не излагайте на риск ничии сериозни интереси, не заплашвайте никого. Не ме принуждавайте, умолявам ви, да действувам — Мен, Човека на Действието, когато копнея да остана бездеен, да огранича огромната територия на моята енергия и замисли. Ако имате безразсъдни приятели, уталожете Пагубния им плам. Ако мистър Хартрайт се завърне в Англия, не поддържайте връзка с него. Вървя по свой собствен път, а Пърсивъл ме следва по петите. В деня, когато мистър Хартрайт пресече този път, той е загубен човек.“

Единственият подпис под тези редове бе инициалът „Ф“, заобиколен от сложни завъртулки. Хвърлих писмото на масата с цялата ненавист, която изпитвах към него.

— Опитва се да ви сплаши — сигурен знак, че самият той е изплашен — казах аз.

Тя беше прекалено много жена, за да се отнесе към писмото тъй, както аз се отнесох към него. Наглата фамилиарност на езика бе твърде много за самообладанието й. Когато ме погледна през масата, ръцете й бяха вкопчени една в друга върху скута й и старият буен нрав проблесна отново по лицето и очите й.

— Уолтър — каза тя. — Ако някога тези двама попаднат в ръцете ви и сте задължен да пощадите единия, нека да не бъде графът.

— Ще задържа писмото, Мариан, за да подпомогне паметта ми, когато дойде времето.

Тя ме погледна внимателно, докато прибирах писмото в портфейла си.

— Когато дойде времето? — повтори тя. — Може ли да говорите за бъдещето, сякаш сте сигурен в него, след това, което чухте в кантората на мистър Кърл, след това, което ви се е случило днес?

— Не броя дните от днес, Мариан. Единственото, което направих днес, бе да помоля един друг човек да действува от мое име. Аз броя дните от утре…

— Защо от утре?

— Защото утре смятам да действувам сам.

— Как?

— Ще замина за Блакуотър с първия влак и ще се върна, надявам се, вечерта.

— За Блакуотър!

— Да. Имах време да размисля, след като напуснах мистър Кърл. По един въпрос неговото мнение потвърждава моето. Трябва да проявим упоритост докрай, за да разберем датата на Лориното заминаване. Единствената слабост в заговора и вероятно единствената възможност да докажем, че тя е живо същество, е именно разкриването на тази дата.

— Имате пред вид — каза Мариан — откриването на факта, че Лора е напуснала Блакуотър Парк след датата, удостоверяваща смъртта й в медицинския документ?

— Разбира се.

— Какво ви кара да мислите, че може да е заминала след това? Лора не може да ни каже нищо за времето, по което е пристигнала в Лондон.

— Но собственикът на приюта ви е съобщил, че тя е била приета на двадесет и седми юли. Съмнявам се, че граф Фоско е Можел да я държи в Лондон безчувствена за всичко, което става около нея, повече от една нощ. В такъв случай тя трябва да е тръгнала на двадесет и шести и трябва да е пристигнала в Лондон един ден след упоменатата в акта за собствената й смърт дата. Ако можем да докажем тази дата, ние доказваме обвиненията си срещу сър Пърсивъл и срещу графа.

— Да, да, разбирам. Но как може да се получи това доказателство?

— Разказът на мисис Мичелсън ми подсказа два начина, чрез които мога да се опитам да я разбера. Единият от тях е да разпитам лекаря мистър Досън, който трябва да знае кога е подновил посещенията си в Блакуотър Парк след заминаването на Лора от къщата. Другият е да разпитам в странноприемницата, където сър Пърсивъл е отишъл през нощта. Знаем, че той е заминал няколко часа след Лора и по този начин можем да стигнем до датата. Във всеки случай заслужава си да опитаме и утре аз съм твърдо решен да го направя.

— А ако не излезе нищо от това — сега мисля за най-лошото, Уолтър, но ще мисля за най-доброто, ако разочарованията ни подложат на изпитание. Да предположим, че няма кой да ви помогне в Блакуотър?

— Има двама души, които могат да ми помогнат и ще ми помогнат в Лондон — сър Пърсивъл и графът. Невинните биха могли лесно да забравят датата, но те са виновни и те я помнят. Ако не сполуча никъде другаде, решен съм да изтръгна признание от единия или и от двамата с мои средства.

Жената в нея отново заговори с пълната си сила.

— Започнете с графа — прошепна тя пламенно. — Заради мен — започнете с графа.

— Трябва да започнем — заради Лора — оттам, където имаме най-големи шансове за успех — отговорих аз.

Руменината обляла лицето й, избледня и тя поклати тъжно глава.

— Да — каза ми, — прав сте. Подло и жалко беше от моя страна да говоря така. Опитвам се да бъда търпелива, Уолтър, и в това отношение бележа по-голям успех, отколкото някога в щастливите, дни. Но все още е останало малко от стария ми нрав и то взема връх, когато мисля за графа.

— Ще дойде и неговият ред — обещах аз. — Но помнете, че засега не ни е известна нито една тъмна страна от живота му. — Изчаках малко, за да й дам възможност да се овладее, и тогава изрекох решителните думи: — Мариан, има една тъмна страна в живота на сър Пърсивъл, за която и двамата знаем…

— Имате пред вид тайната!

— Да. Тайната! Това е единственият ни сигурен коз срещу него. Мога да го измъкна от защитената му позиция, мога да извадя него и злодейството му на бял свят само по този начин. Каквото и да е вършил графът, сър Пърсивъл се е съгласил да участвува в заговора срещу Лора не само заради изгодата, а и поради още една подбуда. Чули сте го да казва на графа, че според него собствената му съпруга знае достатъчно, за да го съсипе? Чули сте го да казва, че е загубен, ако се разкрие тайната на Ан Катърик?

— Да, да! Чух го.

— Е, Мариан, ако всичките ни други източници се окажат безполезни, аз съм решен да узная тайната. Старото ми суеверие все още не ме е напуснало. Повтарям отново, че жената в бяло все още упражнява влияние върху живота на трима ни. Краят е определен — той ни тегли и Ан Катърик — мъртва в гроба — все още сочи пътя.