Уилки Колинс
Жената в бяло (58)

Историята продължава от името на МИСИС КАТЪРИК

СЪР, не дойдохте отново, както казахте. Няма значение. Аз зная новината и пиша, за да ви го кажа. Забелязахте ли нещо особено в лицето ми, когато си тръгвахте? Чудех се дали най-сетне е дошъл денят на неговото поражение и дали вие не сте избраният, за да го извършите. Вие бяхте и го извършихте.

Проявили сте слабост, както разбрах, опитвайки се да спасите живота му. Ако бяхте успели, щях да гледам на вас като на мой враг. Но тъй като се провалихте, ви смятам за приятел. Вашите разследвания са го подплашили и той е отишъл през нощта в църковната канцелария; вашите разследвания, без да знаете и пряко волята ви, помогнаха на една омраза, продължила двадесет и три години, да си отмъсти. Благодаря ви, сър, въпреки че не го искате.

Дължа нещо на човека, извършил това. Как да му се отплатя? Ако бях все още млада, можех да кажа: „Елате, прегърнете ме и ме целунете, ако искате.“ С удоволствие бих ви позволила да стигнете дори дотам и вие бихте приели поканата ми — щяхте да я приемете, сър, преди двадесет години! Но сега съм една стара жена. Мога да задоволя любопитството ви и по този начин да си изплатя дълга. Вие проявихте голям интерес към някои мои интимни неща, когато дойдохте у дома, и които все още не сте открили. Ще ги разберете — любопитството ви ще бъде задоволено. Няма да се пожаля, за да ви доставя удоволствие, мой уважавани млади приятелю.

Предполагам, че сте били малко момченце през двадесет и седма година. Тогава бях красива, млада жена и живеех в Стария Уелмингам. Имах за мъж един пълен глупак. Имах честта също (няма значение как) да се познавам (името няма значение) с един джентълмен. Защо да го наричам по име. То никога не е било негово. Той нямаше име: вече знаете това тъй добре, както и аз.

По-уместно е да ви разкажа как спечели благоволението ми. Притежавах по рождение вкусовете на една истинска дама и той ги оценяваше по достойнство, с други думи, възхищаваше се от мен и ми правеше подаръци. Нито една жена не може да устои на възхищението и подаръците — особено когато подаръците са точно такива, каквито тя иска. Той бе достатъчно проницателен, за да го разбере — така е с повечето мъже. Естествено искаше нещо в замяна — така е с всички мъже. И какво мислите, че беше нещото? Истинска дреболия. Нищо освен ключа от църковната канцелария и ключа от шкафа — без да знае съпругът ми. Разбира се, излъга ме, когато го попитах защо иска да му дам ключовете тайно. Можеше да си спести труда — аз не му повярвах. Но харесвах подаръците и исках още. Затова му дадох ключовете без знанието на съпруга си и го наблюдавах без неговото знание. Един, два, три пъти и на четвъртия път — разбрах.

Никога не съм изпитвала прекалени скрупули, що се отнася до работите на другите хора, и не ги изпивах, когато той на своя глава прибави нещо в брачния регистър.

Разбира се, знаех, че не е редно, но то не ме засягаше и това бе достатъчно основание да не вдигам шум. А нямах златен часовник, който той предния ден бе обещал да ми купи от Лондон — третия пореден и по-хубав от останалите. Ако знаех какво е престъплението според закона и как се наказва то, щях да се погрижа за себе си и да го разоблича на място още тогава. Но не знаех нищо и мечтаех за златния часовник. Единственото условие, което поставях, бе да ми се довери и да ми каже всичко. Тогава проявявах същия интерес към личните му дела, какъвто проявявате вие сега към моите. Той прие условието ми, защо — предстои да разберете.

С две думи, това бе, което чух от него. Не ми каза охотно всичко, което сега ви разказвам. Измъкнах нещичко по пътя на убеждението и друго с въпроси. Решена бях да узная цялата истина и мисля, че я научих.

Той не е знаел какви в действителност са били взаимоотношенията между баща му и майка му до нейната смърт. След това баща му признал истината и обещал да направи каквото може за сина си. Умрял, без да стори нищо — без да остави дори завещание. Синът (кой може да го вини?) бил достатъчно умен, за да се погрижи сам за себе си. Върнал се веднага в Англия и влязъл във владение на имуществото. Нямало кой да го подозира, нямало кой да го възпре. Баща му и майка му живеели винаги като съпруг и съпруга — никой от малцината, които ги познавали, не предполагал, че може да не са. Този, който трябвало да предяви претенции към собствеността (ако се знаела истината), бил далечен роднина. Той въобще не знаел за това и бил на далечно плаване, когато баща му умрял. Дотук не срещнал никакви затруднения — влязъл във владение съвсем естествено. Но не можел на същото основание да взима заеми върху притежаваното имущество. Затова му били нужни две неща. Едното било рождено свидетелство, а другото — удостоверение за брака на родителите му. Рожденото свидетелство се получило лесно: той бил роден в странство и свидетелството било налице. Другият въпрос бил труден и това именно го довело в Стария Уелмингам.

Би могъл да отиде в Ноулсбъри, но имал причина да не го стори. Майка му живеела там, преди да се събере с баща му — живеела с моминското си име, защото в същност била омъжена в Ирландия, където съпругът й я тормозел и после избягал с някаква друга жена. Достоверността на този факт е безспорна; именно заради това сър Феликс, както обяснил на сина си, не се оженил за нея. Може би ще се учудите защо синът, след като е знаел, че родителите му са се срещнали в Ноулсбъри, не е извършил своите номера с регистъра на тамошната църква, където лесно можело да се предположи, че майка му и баща му са сключили брак. Работата била в това, че духовникът, който служел в църквата на Ноулсбъри през 1803 година (тогава според рожденото му свидетелство баща му и майка му е трябвало да са се оженили), бил още жив, когато той влязъл във владение на имуществото в началото на 1827 година. Тази пречка го принудила да проучи как стои въпросът в нашия град. Там не съществувала подобна опасност, тъй като предишният свещеник бил покойник от няколко години.

Старият Уелмингам бил тъй удобен за целта, както и Ноулсбъри. Баща му се бил преместил с майка му от Ноулсбъри и живеел с нея в една къща край реката, недалеч от нашето селище. Хората, които знаели колко самотно живее като ерген, не се учудили, че това продължило когато се оженил. Ако външният му вид не бил толкова отблъскващ, уединеният живот, който водел с дамата, би могъл да предизвика подозрения; но при това положение фактът, че крие грозотата и уродливостта си, не изненадвал никого. Живял там, докато не влязъл във владение на Блакуотър Парк. След като били минали двадесет и три или четири години, кой можел да каже (при положение, че свещеникът е умрял), че бракосъчетанието не е извършено тъй поверително, както и всичко останало в живота му, и че не се е състояло в църквата на Стария Уелмингам?

И тъй, както ви казах, синът разбрал, че градчето ни е най-сигурното място, за да оправи тайно нещата в свой интерес. Вероятно ще се учудите, но това, което той направи в брачния регистър, бе моментен подтик.

Първата му мисъл била само да откъсне страницата (тази, която отговаряла на съответната година и месец), да я унищожи, да се върне в Лондон и да нареди на адвокатите да му набавят необходимото удостоверение за брака на баща му, като най-невинно упомене, разбира се, датата от липсващата вече страница. Никой не би могъл да каже след това, че баща му и майка му не са се оженили; а колкото до това, че при тези обстоятелства те биха могли да повдигнат въпрос във връзка с отпускането на искания заем (той мислел, че ще го направят), за всеки случай имал готов отговор, дори ако някога се отвори дума за правото му на името и собствеността.

Обаче когато разгледал регистъра, видял на дъното на една от страниците за 1803 година празно място, оставено, изглежда, защото данните, които трябвало да се впишат и били вписани на следващата страница, били много. Виждайки тази възможност, той променил всичките си планове. Никога не се надявал на такъв шанс, не бил мислил за подобно нещо и решил да се възползува от него — знаете как. За да съвпадне напълно с рожденото му свидетелство, празното място трябвало да се намира на някоя от страниците за юли. Но вместо това то се намирало в частта за месец септември. Както и да е, ако някой започнел да задава подозрителни въпроси, не било трудно да намери отговор за тях. Трябвало само да каже, че е седмак.

Когато ми разказа тази история, бях достатъчно глупава, за да се заинтересувам и да проявя известно съжаление към него — на което той именно разчитал, както ще видите. Реших, че с него са постъпили много нечестно. Той не е бил виновен, че майка му и баща му не са се оженили, а и те нямали никаква вина за това. Дори и по-съзнателна от мен жена — жена, която не е решила на всяка цена да има златен часовник с верижка — би намерила някакви извинения за него. Във всеки случай аз си замълчах и му помогнах да прикрие това, което си бе наумил.

Трябваше му известно време, за да получи същия цвят мастило (той го смесваше многократно в мои шишенца и бурканчета), а след това още време, за да усвои почерка. Но най-сетне успя и направи майка си почтена жена, след като бе мъртва и отдавна в гроба. Не отричам, че дотук, колкото се отнася до мен, той се държеше пристойно. Даде ми часовника и верижката и не се поскъпи за тях; бяха изящно изработени и струваха много. Все още ги имам — часовникът върви прекрасно.

Онзи ден споменахте, че мисис Клемънтс ви е казала всичко, което знае. В такъв случай не е нужно да пиша за глупавия скандал, от който потърпевшата бях аз — невинната потърпевша. Трябва да знаете също не по-зле от мен каква мисъл хрумна на съпруга ми, когато откри, че аз и моят изискан познат джентълмен се срещаме насаме и си говорим поверително. Но не знаете края на всичко това между същия джентълмен и мен. Ще прочетете и ще видите как той постъпи спрямо мен.

Първите ми думи към него, когато видях обрата, който взеха нещата, бяха: „Бъдете справедлив, измийте петното от моето име — знаете, че не го заслужавам. Не искам да правите самопризнания пред съпруга ми; само му кажете, давайки му честната си дума на джентълмен, че греши и че аз не съм виновата в това, което мисли. Проявете поне тази справедливост след всичко, което направих.“ Той отказа категорично. Заяви направо, че било в негов интерес да остави съпруга ми и всички съседи да повярват в лъжата, защото, докато вярвали в нея, никога нямало да заподозрат истината. Аз обаче бях жена с характер и му казах, че те ще узнаят истината от самата мен. Отговорът му беше кратък и недвусмислен. Ако проговорех, с мен щеше да бъде свършено — както и с него.

Да, дотам се стигна. Той ме измами за риска, който поемах, оказвайки му помощ. Възползува се от невежеството ми, подмами ме с подаръци, накара ме да се заинтересувам от историята му и в резултат станах негова съучастничка. Призна хладнокръвно всичко това и накрая за първи път ми обясни колко ужасно е наказанието за извършеното от него престъпление и за този, конто му е помогнал. В онези времена законът не бе тъй милозлив, както разбирам, че е станал сега. Убийците не бяха единствените хора, подлежащи на обесване, а с осъдените жени не се отнасяха като с благороднички, изпаднали незаслужено в беда. Признавам, че ме уплаши този долен мошеник, този слабодушен мерзавец! Разбирате ли сега как го мразех? Разбирате ли защо си правя целия този труд — и то изпълнена с благодарност — да задоволя любопитството на заслужаващия похвала млад джентълмен, който успя да разкрие неговото престъпление.

И така, нека продължа. Той не бе толкова глупав, че да ме доведе до пълно отчаяние. Не бях жена, която може напълно безопасно да бъде притисната в ъгъла; той го знаеше и благоразумно ме успокои с предложения за бъдещето.

Заслужавах някакво възнаграждение (бе достатъчно любезен да го каже) за услугата, която му бях направила, и известно обезщетение (колко мило от негова страна да го добави) за това, което бях изстрадала. Той бил готов — щедър негодник! — да ми отпусне една прилична годишна издръжка с тримесечни вноски при две условия. Първо, трябваше да си държа езика зад зъбите — в мой, както и в негов интерес. Второ, не биваше да напускам Уелмингам, без първоначално да го уведомя и да изчакам, докато получа съгласието му. В града, където живеех, нямаше опасност да започна да клюкарствувам пред добродетелни приятелки, събрани около масата за чай. В този град той винаги щеше да знае къде да ме намери. Тежко условие беше това второто, но аз го приех.

Какво друго можех да направя? Останах безпомощна, а бъдещето чертаеше ново затруднение пред мен — детето. Какво друго можех да направя? Да се оставя на милостта на този идиот — съпруга ми, който избяга и вдигна скандала срещу мен? По-скоро бих умряла. Освен това издръжката беше съвсем прилична. Имах по-добър доход, по-хубава къща, по-хубави килими от половината от жените, които, щом ме зърнеха, обръщаха бялото на очите си. По нашите места добродетелните носеха басмени рокли. Аз имах копринени.

И така, приех предложените ми условия и се възползувах от тях колкото се може по-добре — водих битката с моите почтени съседи на тяхна земя и с течение на времето я спечелих, както сам видяхте. Как запазих неговата Тайна (и моята) през всичките тези години и дали покойната ми дъщеря Ан е достигнала до нея и също е трябвало да я пази, са въпроси, които, позволявам си да отбележа, са предмет на вашето любопитство. Така да е, моята благодарност не може да ви откаже отговорите. Ще отгърна нова страница и незабавно ще ги получите. Но трябва да извините едно нещо — трябва да извините изненадата ми, която ще изразя в началото, към интереса, който, както изглежда, сте проявявали към покойната ми дъщеря. Той е доста необясним за мен. Ако е свързан с някакви подробности от нейното детство, трябва да ви насоча към мисис Клемънтс, която е по-осведомена от мен. Моля ви да разберете — не твърдя, че съм обичала прекалено много покойната си дъщеря. Тя ми създаваше грижи от първия до последния миг, като се има пред вид допълнителната неприятност, че разсъдъкът й винаги е бил слаб. Обичате прямотата и се надявам, че това ви задоволява.

Не е нужно да ви обременявам с много лични подробности, свързани с тези отминали времена. Достатъчно е да отбележа, че съблюдавах условията на сделката и в замяна се ползувах от благините на приличния доход, получаван всяко тримесечие.

От време на време пътувах и променях атмосферата, като винаги исках разрешение от моя повелител и господар и, общо взето, го получавах. Той не бе, както ви казах, толкова глупав, че да ме държи съвсем изкъсо и имаше основания да разчита, че ще си държа езика ако не заради него, то заради мен самата. Едно от най-дългите ми пътувания бе отиването ми в Лимъридж, където трябваше да се грижа за моята умираща природена сестра. Говореше се, че има спестявания и аз реших (в случай на някое непредвидено обстоятелство, което би спряло издръжката ми), че няма да е зле да се погрижа за собствените си интереси по тази линия. Както излезе обаче, усилията ми са били напразни и аз не получих нищо, защото нямаше какво да се получи.

Заминавайки на север, взех Ан със себе си, тъп като понякога ме прихващаха разни прищевки спрямо собственото ми дете и тогава ревнувах мисис Клемънтс заради влиянието, което тя имаше над нея. Никога не съм харесвала мисис Клемънтс. Тя бе една нещастна празноглавка, жена без дух — скучна и досадна по рождение — и от време на време ми се приискваше да я дразня, отнемайки й Ан. Като не знаех какво да правя с дъщеря си, докато се грижех за болната в Къмбърланд, дадох я на училище в Лимъридж. Господарката на имението мисис Феърли (изключително обикновена на вид жена, която бе успяла да хване в капана един от най-красивите мъже на Англия и да се омъжи за него) ме забавляваше много с това, че се привърза неистово към моето момиче. В резултат тя не научи нищо в училище, а ласките, с които бе обградена в Лимъридж, я разглезиха. Наред с другите капризи и прищевки, на които я свикнаха там, те й втълпиха глупостта да се облича винаги в бяло. Тъй като ненавиждах бялото и обичах цветовете, реших да й избия тази глупост от главата веднага след като се върнем отново у дома.

Колкото и да е странно, дъщеря ми упорито се съпротивяваше. Наумеше ли си нещо, подобно на други слаби разсъдъчно хора, тя го отстояваше като твърдоглаво магаре. Най-накрая се скарахме и понеже това не се понрави на мисис Клемънтс, тя предложи да вземе със себе си Ан и да отидат да живеят в Лондон. Щях да кажа „да“, ако мисис Клемънтс не беше взела страната на дъщеря ми относно желанието й да се облича в бяло. Но тъй като вече бях решила, че тя няма да носи бели дрехи и понеже мисис Клемънтс ми стана още по-несимпатична заради това, че застава срещу мен, казах твърдо „не“ и не отстъпих. Резултатът бе, че дъщеря ми остана с мен; а това от своя страна доведе до първата сериозна разпра относно Тайната.

Тя се случи много след времето, което описвам. От години се бях установила в новия град, живеейки тъй, че да се забрави лошото ми име и бавно печелех позиции сред почтеното гражданство. Това, че дъщеря ми бе при мен, бе от голяма полза за тази ми цел. Нейната безобидност и желанието й да се облича в бяло предизвикваха благосклонност. Поради това спрях да се противопоставям на любимия й каприз, защото несъмнено част от тази благосклонност — в течение на времето — щеше да се пренесе и върху мен. Така и стана. Оттогава получих правото на един от двата най-добри стола в църквата, а това пък доведе до първия поздрав от страна на свещеника.

Така си живеех, докато една сутрин пристигна писмо от джентълмена (сега покойник) в отговор на едно мое писмо, с което го уведомявах, според уговорката ни, че желая да напусна града за смяна на обстановката и въздуха.

Предполагам, че когато е получил писмото ми, в него е било взело надмощие грубиянството му, защото езикът, с който ми отказваше, бе толкова противен и безочлив, че аз загубих всякакво самообладание в присъствието на дъщеря ми и го нарекох „долен мошеник, когото мога да съсипя за цял живот, ако реша да си отворя устата и да издам Тайната му“. Нищо повече не казах, защото, щом изрекох тези думи, дойдох на себе си и видях лицето на дъщеря ми, втренчено нетърпеливо и любопитно в моето. Веднага й заповядах да излезе от стаята, докато не се успокоя отново.

Мога да ви уверя, че не ме обхванаха приятни чувства, след като размислих върху собственото си безразсъдство. Същата тази година Ан бе по-налудничава и странна от обичайното и когато си помислих, че може да повтори думите ми в града и да спомене неговото име във връзка с тях, ако някои любопитни хора успеят да я придумат, ужасих се от възможните последици. Най-силните ми опасения за самата мен, най-силният ми страх за това, което той би могъл да стори, стигаха само дотук. Напълно неподготвена бях за онова, което наистина се случи, и то веднага.

На следващия ден, без да ме е предупредил, той дойде у дома. Първите му думи и тонът му, колкото и троснат да бе, ясно ми показаха, че се е разкаял за безочливия отговор на молбата ми и че е дошъл в отвратителното настроение, в което бе изпаднал, да се опита да оправи нещата, преди да е станало много късно. Като видя, че дъщеря ми е с мен в стаята (страх ме беше да я изпускам от очи след случилото се предния ден), заповяда й да излезе. Те не се понасяха взаимно и той изля върху нея гнева, който се опасяваше да покаже пред мен.

„Остави ни — каза й, поглеждайки към нея през рамо. Тя го погледна също през рамо и продължи да стои, сякаш няма намерение да излезе. — Чуваш ли? — избоботи той. — Излез от стаята.“ — „Говорете ми учтиво“ — каза му тя, като почервеня. „Махнете тази идиотка оттук“ — каза той, поглеждайки към мен. Ан винаги имаше много налудничави идеи за собственото си достойнство и думата „идиотка“ я раздразни на мига. Преди да мога да се намеся, тя пристъпи разгорещено към него. „Поискайте ми веднага извинение — каза му, — инак ще стане много лошо за вас. Ще издам вашата Тайна. Мога да ви съсипя за цял живот, ако реша да проговоря.“ Моите думи — повторени в негово присъствие, сякаш идваха от нейно име. Той замръзна в мълчание, побелял като хартията, на която пиша, докато аз я избутах навън от стаята. Когато дойде на себе си…

Не! Аз съм твърде почтена жена, за да спомена това, което ми каза, когато дойде на себе си. Перото ми е перо на член на енорийското паство — как можете да очаквате, че ще го използувам, за да пиша мръсни думи? Представете си сам развихрилата се ярост, ругатните и безумието на най-долния грубиян в Англия и нека заедно да продължим колкото се може по-бързо нататък, където всичко свърши.

То завърши, както вече се досещате, с това, че той настоя да я постави под запрещение, за да осигури собствената си безопасност. Опитах се да оправя нещата. Казах му, че тя просто е повторила като папагал думите, чути от мен, и че не знае никакви подробности, защото нищо не съм й съобщила. Обясних, че поради бясната си ненавист към него се е престорила, че знае неща, които в действителност не знаеше; че само е искала да го сплаши и подразни заради начина, по който се бе обърнал към нея, и че моите злощастни думи й бяха дали възможността да извърши злината, която отдавна е искала да извърши. Споменах за други странни нейни постъпки, както и за собствения му опит по отношение приумиците на хора, бавно развиващи се в умствено отношение. Напразно, той не искаше да ми повярва, макар и да се заклех — беше напълно убеден, че съм издала цялата Тайна. С две думи, не искаше да чуе за нищо друго освен за поставянето й под запрещение.

При тези обстоятелства направих туй, що се очакваше от мен като майка. „Никакъв приют за бедняци — заявих аз. — Няма да допусна да бъде изпратена в приют за бедняци. Частно заведение, ако обичате. Аз трябва да пазя чувствата си на майка и името си в града и ще приема само да бъде изпратена в такова частно заведение, което моите благовъзпитани съседи биха избрали за собствените си страдащи родственици.“ Това бяха моите думи. Изпитвам задоволство, като си помисля, че изпълних дълга си. Макар и никога да не съм била прекалено силно привързана към покойната ми дъщеря, аз имах гордост по отношение на нея. Благодарение на твърдостта и решителността ми моето дете никога не е било опозорено от петното на бедността.

Постигайки своето (което стана още по-лесно в резултат на удобствата, предложени от частния приют за душевноболни), не можех да не призная, че затварянето й имаше известни преимущества. На първо място, за нея се полагаха отлични грижи както за истинска лейди (факт, който се постарах да научат в града). На второ място, тя бе далеч от Уелмингам, където, повтаряйки моите непредпазливи думи, би могла да предизвика подозрение и да накара хората да започнат да задават въпроси.

Единствената пречка за поставянето й под контрол бе незначителна. Ние просто превърнахме напразното й самохвалство, че знае Тайната, в категорична самозаблуда. Проговаряйки в началото чисто и просто от безумна ненавист към мъжа, който я бе обидил, тя бе достатъчно проницателна, за да разбере, че го е изплашила, и достатъчно умна, за да разбере по-късно, че той иска да я сложи под запрещение. В резултат, постъпвайки в приюта, Ан бе обхваната от бясна, необуздана ярост срещу него и първите думи, които е казала на сестрите, след като я поуспокоили, са били, че е затворена, защото знае неговата Тайна и че има намерение да си отвори устата и да го унищожи, когато дойде моментът.

Може би ви е казала същото, когато неразумно сте подпомогнали бягството и. Тя съвсем сигурно го е казала (както чух това лято) на клетницата, която се омъжи за нашия мил, безименен джентълмен, починал неотдавна. Ако вие или тази нещастна дама бяхте разпитали по-подробно дъщеря ми, настоявайки да ви обясни какво има пред вид, щяхте да видите как изведнъж губи самочувствие и става разсеяна, неспокойна и объркана; щяхте да откриете, че това, което ви пиша тук, е самата истина. Тя знаеше, че има Тайна, знаеше кой е свързан с нея, знаеше кой ще пострада, ако бъде разкрита — но до последния си смъртен ден не знаеше нищо повече, независимо от това какви важности си е придавала, независимо от налудничавото самохвалство, което е проявявала пред непознати хора.

Задоволих ли любопитството ви? Във всеки случай постарах се сериозно да го направя. Наистина няма какво повече да ви кажа за самата мен или за дъщеря ми. Най-трудните ми грижи, що се отнася до нея, приключиха с изпращането й на сигурно място в приюта. Поръчано ми бе в писмо да опиша обстоятелствата, при които бе изпратена в приюта, в отговор на някоя си мис Халкъм, проявяваща любопитство по въпроса. Тя навярно бе чула куп лъжи за мен от нечий език, привикнал да ги разправя. А после направих каквото можах да открия дирите на моята избягала дъщеря, за да я възпра да не извърши някоя пакост. Отидох сама да я търся там, където погрешно ми бяха съобщили, че е видяна. Но тези и други подобни незначителни подробности представляват малък или дори никакъв интерес за вас след това, което вече чухте.

Дотук писах с възможно най-приятелски тон. Но не мога да приключа това писмо, без да добавя думи, с които да изразя сериозното си възражение срещу вас и да ви порицая.

По време на разговора с мен вие дръзко намекнахте за произхода на покойната ми дъщеря по бащина линия, сякаш той може да се поставя под съмнение. Това бе крайно непристойно и много невъзпитано от ваша страна. Ако се видим отново, не забравяйте, моля, че няма да допусна да се накърнява доброто ми име и че нравствената атмосфера в Уелмингам (както обича да се изразява моят приятел свещеникът) не трябва да бъде опетнявана с никакви разговори от неморално естество. Ако си позволите да се съмнявате, че съпругът ми е бащата на Ан, вие ми нанасяте лично голяма обида. Ако сте изпитали и все още изпитвате някакво непозволено любопитство по въпроса, препоръчвам ви, във ваш интерес, да го овладеете веднъж за винаги. На този свят, мистър Хартрайт (за другия не съм сигурна), това любопитство няма да бъде задоволено.

Може би след тези ми думи ще сметнете за необходимо да ми се извините писмено. Направете го и аз с готовност ще приема извинението ви. След това, ако имате желание да се срещнем повторно, ще направя и следващата крачка и ще ви приема. Моите средства ми позволяват да ви поканя само на чай — но това съвсем не значи, че поради случилото се те са станали по-малко. Винаги съм живяла — както, мисля, ви казах — в границите на дохода си и съм спестила достатъчно през последните двадесет години, за да прекарам прилично остатъка от дните си. Не възнамерявам да напускам Уелмингам. Имам още едно-две неща, конто трябва да постигна тук. Свещеникът ме поздравява с поклон — както видяхте. Той е женен, но съпругата му не е толкова учтива. Намислила съм да стана членка на дружеството „Доркас“, а след това да накарам жената на свещеника да ме поздравява с поклон.

Ако ме удостоите с вашето присъствие, моля ви, имайте пред вид, че разговорът трябва да се води изцяло по най-общи теми. Всеки опит за споменаване на това писмо ще бъде съвсем безполезен — твърдо съм решила да не признавам, че съм го писала. Зная, че доказателството изгоря в огъня, но въпреки това смятам за уместно да бъда предпазлива.

Поради тази причина тук не се споменават никакви имена и тези редове не носят подпис: почеркът е изцяло променен и имам намерение да предам сама писмото при обстоятелства, които изключват всякаква възможност следите да доведат до моя дом. Вие нямате основание да негодувате срещу тези предпазни мерки, тъй като те не засягат по никакъв начин това, което ви съобщавам тук в резултат на особеното ми благоволение към вас. Чаят при мен се сервира в пет и половина и препеченият ми хляб не чака никого.