Уилки Колинс
Жената в бяло (67)

Историята продължава от името на ИЗИДОР ОТАВИО БАЛДАЗАРЕ ФОСКО, граф на свещената Римска империя, носител на Големия рицарски кръст на Ордена на Бронзовата корона, доживотен почетен член на музикални, медицински, философски и благотворителни дружества в различни европейски страни и т.н., и т.н.

Разказът на графа

През лятото на 1850 година пристигнах в Англия, натоварен с деликатна политическа мисия от чужбина. Доверени лица бяха полуофициално свързани с мен и аз бях упълномощен да ръководя действията им. Сред тях бяха мосьо и мадам Рубел. Имах на разположение няколко свободни седмици, преди да поема функциите си, установявайки се за целта в предградията на Лондон. Тук любопитството би могло да поиска някои обяснения относно тези мои функции. Проявявам пълно разбиране към тази молба. Съжалявам също, че дипломатически съображения ми забраняват да я изпълня.

Уредих да прекарам този предшествуващ период на отмора, за който току-що споменах, в прекрасния дом на моя покоен, непрежалим приятел сър Пърсивъл Глайд. Той пристигна от континента със съпругата си. Аз пристигнах от континента с моята. Англия е страната на домашното щастие; колко подходящо бе пристигането ни в нея при тези семейни обстоятелства!

Приятелството, което ни свързваше с Пърсивъл, бе заздравено в случая от трогателното сходство в материалните положения и на двама ни. И той, и аз се нуждаехме от пари. Огромна нужда! Всеобща потребност! Има ли цивилизовано човешко същество, което да не ни съчувствува? Колко безчувствен трябва да е такъв човек? Или колко богат?

Не влизам в долни подробности, обсъждайки тази страна на въпроса. Умът ми се отвращава от тях. С неумолимостта на римлянин показвам празната си кесия и тази на Пърсивъл пред боязливия поглед на обществото. Да потвърдим противния факт един път завинаги по този начин и да продължим нататък.

В имението ни посрещна великолепното създание, вписано в сърцето ми като „Мариан“, което е известно в по-сдържаната атмосфера на обществото като „мис Халкъм“.

Справедливи небеса! С каква невъобразима бързина се научих да обожавам тази жена. На шестдесет години аз я боготворях с вулканичната страст на осемнадесетгодишен. Цялото злато на моята богата природа бе изсипано без всякаква надежда в нозете й. Съпругата ми — бедният ангел! — съпругата ми, която ме обожава, получи само дребните монети. Такъв е Светът, такъв е Мъжът, такава е Любовта. Какво сме ние (питам аз), ако не марионетки? О, всесилна Съдба, дърпай нежно нашите конци! Изведи ни милостиво от нашата бедна, малка сцена!

Горните редове, ако бъдат разбрани правилно, изразяват цяла философска система. Тя е моя. Продължавам.

Семейната обстановка в началото на пребиваването ни в Блакуотър Парк е обрисувана с удивителна точност и дълбока проницателност от ръката на самата Мариан. (Простете ми опияняващата ме фамилиарност да назова това възвишено създание на малко име.) Подробното ми запознанство със съдържанието на нейния дневник, до който се добрах скришом — един неизразимо ценен спомен за мен, — предупреждава нетърпеливото ми перо да не се занимава с теми, станали лични за тази изключително задълбочена жена.

Проблемите — сериозни и огромни, с които тук се занимавам, започват с нещастието, сполетяло ни със заболяването на Мариан.

Положението по това време бе твърде сериозно. Изтичаше срокът за изплащането на големи суми, които Пърсивъл дължеше (не казвам нищо за малките суми, не по-малко необходими на мен). Единственият източник, от който можеше да ги набави, бе богатството на жена му, а той нямаше право и на едно пени от него преди смъртта й. Положението бе лошо и щеше да става още по-лошо. Непрежалимият ми приятел си имаше и лични тревоги, за които деликатността на моята лишена от всякакви интереси привързаност към него не ми позволяваше да разпитвам с твърде голямо любопитство. Знаех само, че една жена на име Ан Катърик, която се криеше наоколо, е във връзка с лейди Глайд и че в резултат на това може да бъде разкрита пагубна за сър Пърсивъл тайна. Той самият ми бе казвал, че с него е свършено, ако лейди Глайд не бъде заставена да мълчи и Ан Катърик не бъде намерена. Ако с него бе свършено, какво щеше да стане с нашите парични дела? Колкото и да съм храбър по природа, напълно се разтреперах при тази мисъл!

Цялата сила на моя интелект бе насочена сега към откриването на Ан Катърик. Паричните ни проблеми, колкото и важни да бяха те, допускаха отсрочка; но необходимостта да бъде намерена жената бе неотложна. Знаех само от описание, че тя има изключително външно сходство с лейди Глайд. Упоменаването на този любопитен факт — направено просто за да бъда подпомогнат при разпознаването на лицето, което дирехме, — когато бе съчетано с допълнителното сведение, че Ан Катърик е избягала от лудницата, постави началото на първата ми голяма идея, довела впоследствие до такива удивителни резултати. Тази идея бе свързана не с друго, а с пълната размяна на две отделни самоличности. Лейди Глайд и Ан Катърик трябваше да разменят имената, местата и съдбите си, а предвижданият изумителен резултат от тази замяна бе спечелването на тридесет хиляди лири и запазването за вечни времена на тайната на сър Пърсивъл.

Когато преразгледах обстоятелствата, инстинктите ми (които рядко грешат) ми подсказаха, че нашата невидима Ан ще се върне рано или късно при навеса за лодки в Блакуотър Парк. И така, погълнат от книгата, застанах на пост в това усамотено място, като предварително споменах на мисис Мичелсън, икономката, че ако потрябвам, мога да бъда намерен там. Мое правило е да не създавам ненужни загадки и да не карам хората да ме подозират само защото не съм проявил малко разумна прямота. Мисис Мичелсън ми вярваше от първия до последния миг. Тази особа с поведение на дама (вдовица на протестантски свещеник) преливаше от вяра. Трогнат от подобен изблик на непресторена доверчивост от страна на една жена в зряла възраст, аз отворих огромните резервоари на моята природа и я поех цялата.

Стражата ми край езерото бе възнаградена с появата не на самата Ан Катърик, а на една особа, грижеща се за нея. Тази личност също преливаше от простосърдечна вяра, която аз прегърнах както в споменатия вече случай. Предоставям на нея да опише обстоятелствата (ако все още не го е сторила), при които ме запозна с обекта на нейната майчина грижа. Ан Катърик спеше, когато я видях за първи път. Настръхнах от приликата между тази нещастна жена и лейди Глайд. Подробностите на големия замисъл, крито до този момент бяха само очертани в съзнанието ми, се откроиха пред мен в своята съвършена комбинация при вида на спящото лице. В същото време сърцето ми, което винаги е подвластно на нежността, се обля в сълзи пред гледката на страданието. Незабавно се заех да го облекча. С други думи, доставих необходимото възбудително средство, за да може Ан Катърик да извърши пътуването до Лондон.

На това място се налага да изразя протеста си и да поправя една ужасна грешка.

Най-добрите години от живота си прекарах в страстно изучаване на медицината и химията. Химията особено винаги непреодолимо ме е привличала с огромната, неограничена сила, която дава на този, който я е овладял. Химиците — подчертавам го дебело — могат да управляват, ако пожелаят, съдбините на човечеството. Нека да обясня това, преди да продължа по-нататък.

Казват, че умът властвува над света. Но какво властвува над ума? Тялото (следете внимателно мисълта ми) зависи от благоволението на най-всевластния от всички владетели — Химика. Дайте на мен — Фоско — химията; и когато у Шекспир се породи идеята за Хамлет и той седне, за да създаде своето творение, поставяйки някакъв прах в храната му, аз чрез функциите на тялото ще повлияя на ума му до такава степен, че под перото му ще излезе най-противната безсмислица, за която някога е хабена хартия. Възкресете ми знаменития Нютон при подобни обстоятелства. Гарантирам, че когато види ябълката да пада, той ще я изяде, вместо да открие принципа на земното привличане. Вечерята ще превърне Нерон в най-кроткия от всички мъже, преди още да е успял да я смеле, а една утринна глътка ще накара Александър Велики да търси спасение в бягството, щом зърне врага същия този следобед. Кълна се в честната си дума — обществото е наистина щастливо, че съвременните химици по някакъв необясним късмет са най-безобидните представители на човечеството. Повечето от тях са достойни бащи на семейства, които имат аптекарски магазини. По-малка част от тях са философи, опиянени от възторг при звука на собствените си гласове, когато държат лекции, мечтатели, които пропиляват живота си за фантастични и невъзможни начинания, и шарлатани, чиято амбиция стига дотам, откъдето нашата започва да изкласява.

Защо е този изблик? Защо е това изтощително красноречие?

Защото поведението ми се представя невярно, защото мотивите ми се тълкуват погрешно. Предполага се, че съм използувал големите си химически знания срещу Ан Катърик и че бих ги използувал, ако съм имал възможност, срещу възхитителната Мариан. Отвратителни намеци и в двата случая! Всичките ми интереси бяха насочени (както ще стане ясно след малко) към запазването на живота на Ан Катърик. Всичките ми грижи бяха съсредоточени към спасението на Мариан от ръцете на този глупак с диплома, който я лекуваше и когото лекарят от Лондон убеди в правотата на всичките ми съвети. Само два пъти извиках на помощ химическите си познания, като и двата случая бяха напълно безвредни за лицето, върху което ги упражних. Първия път, след като проследих Мариан до странноприемницата в Блакуотър (изучавайки, скрит зад една каруца, поезията на движението, въплътена в походката й), се възползувах от услугите на моята безценна съпруга, която преписа едното и унищожи второто от двете писма, поверени от моя обожаван враг на една уволнена прислужница. Тъй като писмата се намираха в пазвата на момичето, мадам Фоско можеше да ги отвори, прочете и изпълни дадените й нареждания, а след това да ги запечата отново, да ги постави на мястото им само с помощта на науката, чиято помощ аз предоставих в едно малко шишенце. Вторият случай, когато същите средства бяха приложени (за който скоро ще разкажа), бе при пристигането на лейди Глайд в Лондон. За нищо друго не съм задължен на моето Изкуство, както аз го наричам. При всички други непредвидени положения и усложнения природната ми способност да се справям без чужда помощ с обстоятелствата бе неизменно на висота. Потвърждавам всеобхватността на тази способност. За сметка на Химика браня Човека.

Отнесете се с уважение към този изблик на благородно негодувание. Той ми донесе неизразимо облекчение. En route! Да продължим.

След като подсказах на мисис Клемънт (или Клемънтс — не съм сигурен точно), че най-доброто средство да запазим Ан извън обсега на Пърсивъл е да я преместим в Лондон, след като разбрах, че предложението ми е прието с готовност, и след като насрочих деня, когато да се срещна с пътничките на гарата и да ги видя, че заминават, аз вече можех да се върна в къщата и да се изправя пред трудностите, с които все още имах да се справям.

Първата ми стъпка бе да се възползувам от върховната преданост на моята съпруга. Уредил бях с мисис Клемънтс — в интерес на Ан — да съобщи лондонския си адрес на лейди Глайд. Но това не бе достатъчно. В мое отсъствие някои лукави личности можеха да разколебаят простосърдечната доверчивост на мисис Клемънтс и тя можеше въобще да не пише. Кой бе в състояние да пътува до Лондон със същия влак и тайно да разбере къде се намира домът й? Зададох си този въпрос. Семейният човек в мен веднага ми отговори — мадам Фоско.

След като взех решение относно мисията на съпругата ми в Лондон, сторих тъй, че пътуването да послужи и на друга цел. Една медицинска сестра за страдащата Мариан, която да е еднакво предана на пациентката и на мен, бе необходимост за моето положение. За щастие имах на разположение една забележителна по своята лоялност и способности жена. Говоря за почтената мадам Рубел, до която по съпругата ми изпратих писмо на лондонския й адрес.

В уречения ден се срещнах на гарата с мисис Клемънтс и Ан Катърик. Изпратих ги вежливо. Със същия влак изпратих вежливо и мадам Фоско. Късно вечерта съпругата ми се върна в Блакуотър, след като бе изпълнила с безукорна точност моите нареждания. Тя бе придружена от мадам Рубел и ми донесе лондонския адрес на мисис Клемънтс. Последвалите събития доказаха, че тази предпазна мярка не се е налагала. Мисис Клемънтс прилежно уведоми лейди Глайд за местопребиваването си. Проявявайки бдителност спрямо възможни непредвидени обстоятелства в бъдеще, запазих писмото.

Същия ден водих кратък разговор с лекаря и в святото име на човечността изразих протеста си срещу прилаганото от него лечение на Мариан. Той бе нагъл като всички невежи. Не показах негодуванието си. Отложих скандала с него, докато не се наложи да се скараме с определена цел.

Следващата ми стъпка бе самият аз да напусна Блакуотър в очакване на предстоящите събития трябваше да си намеря жилище в Лондон. Имах също да уреждам една дребна семейна работа с мистър Фредерик Феърли. Намерих къщата, която търсех, в Сейнт Джонс Уд. Намерих мистър Феърли в Лимъридж, Къмбърланд.

Бидейки по лични пътища запознат с естеството на водената от Мариан кореспонденция, аз бях предварително осведомен, че тя е писала на мистър Феърли и за да намери изход от брачните затруднения на лейди Глайд, е предложила да я заведе на гости при чичо й в Къмбърланд. Благоразумно позволих на това писмо да стигне до предназначението си, усещайки тогава, че то не може да навреди и дори би могло да бъде от полза. И така, явих се пред мистър Феърли да подкрепя предложението на Мариан — с известни изменения, станали за мой късмет и за успеха на плановете ми наистина неизбежни поради болестта й. По покана на чичо си лейди Глайд трябваше да замине от Блакуотър и по неговия изричен съвет да преспи в дома на леля си (къщата, която бях наел в Сейнт Джонс Уд. Целта на посещението ми при мистър Феърли бе да постигна тези резултати и да се сдобия с писмена покана, която да бъде показана на лейди Глайд. Отбелязах вече, че гореспоменатият джентълмен е еднакво немощен, физически и умствено и че отприщих цялата сила на характера си върху него и това е достатъчно. Отидох, видях и победих Феърли.

При завръщането си в Блакуотър Парк (с писмената покана) открих, че малоумното лечение, което докторът прилагаше на Мариан, е довело до крайно тревожни последици. Треската бе прераснала в тифус. В деня на пристигането ми лейди Глайд се опита насила да влезе в стаята, за да се грижи за сестра си. Ние не изпитваме никакви симпатии един към друг — тя бе оскърбила непростимо чувствителността ми, наричайки ме шпионин, и бе препятствие по моя път и по пътя на Пърсивъл; но въпреки всичко това великодушието не ми позволяваше със собствената си ръка да я изложа на опасността от заразата. В същото време не предприех нищо, за да й попреча да се постави на този риск. Ако бе успяла, сложният възел, върху който работех тъй бавно и търпеливо, би могъл вероятно да бъде разрязан от обстоятелствата. Но в случая докторът се намеси и тя не бе допусната в стаята.

Самият аз бях вече препоръчвал да потърсим съвет от Лондон. Тази стъпка сега бе предприета. При пристигането си лекарят потвърди моето мнение за случая. Кризата бе сериозна. Но на петия ден от появата на тифуса вече хранехме надежда за нашата очарователна пациентка. По това време отсъствувах само веднъж от Блакуотър — когато заминах за Лондон със сутрешния влак, за да направя последните приготовления в къщата ми в Сейнт Джонс Уд, да се уверя по свои пътища, че мисис Клемънтс не се е преместила, и да уредя един-два въпроса от предварително естество със съпруга на мадам Рубел. Върнах се вечерта. Пет дни по-късно лекарят обяви, че нашата привлекателна Мариан е извън всякаква опасност и се нуждае само от внимателни грижи. Това бе моментът, който бях чакал. Сега, когато медицинският надзор вече не бе необходим, изиграх първия ход, обявявайки се срещу лекаря. Той бе един от многото свидетели по пътя ми, когото бе нужно да отстраня. Една бурна препирня помежду ни (в която Пърсивъл, предварително поучен от мен, отказа да се намеси) послужи за целта. Аз се нахвърлих върху нещастния човек с неудържимата лавина на негодуванието си и го пометох от къщата.

Следващата пречка, която трябваше да премахна, бяха слугите. Отново дадох напътствия на Пърсивъл (чиято морална устойчивост изискваше непрекъснати подтици) и мисис Мичелсън остана напълно изненадана един ден, когато чу от господаря си, че прислугата трябва да се уволни. Прочистихме къщата от всички и задържахме само една прислужница за домакинството — толкова тъпа, че бяхме напълно застраховани срещу всякакви неудобни разкрития. Когато си отидоха, оставаше ни само да се освободим от мисис Мичелсън — нещо, което постигнахме лесно, изпращайки тази симпатична дама да намери квартира за господарката си в един морски курорт.

Сега обстоятелствата бяха точно такива, каквито се искаше да бъдат. Лейди Глайд пазеше стаята поради нервно разстройство и тъпата прислужница (не й помня името) прекарваше нощите там, за да се грижи за господарката си. Въпреки бързото си възстановяване Мариан все още бе на легло, гледана от мисис Рубел. Освен съпругата ми, мен и Пърсивъл други хора в къщата нямаше. При това положение, когато всички шансове бяха в наша полза, аз застанах с лице пред следващата критична ситуация и изиграх втория ход.

Целта бе да се внуши на лейди Глайд да напусне Блакуотър без сестра си. Можехме да я отстраним по нейна воля от къщата само ако успеехме да я убедим, че Мариан е заминала вече за Къмбърланд. За да й втълпим тази мисъл, скрихме нашата прелестна болна в една от необитаваните спални в Блакуотър. Това бе сторено посред нощ от мадам Фоско, мадам Рубел и мен (на Пърсивъл не можехме да се доверим поради това, че не се владееше достатъчно). Епизодът бе неподражаем, тайнствен и крайно драматичен. По мое указание леглото бе поставено сутринта върху здрава, преносима дървена рамка. Оставаше ни само да вдигнем нежно рамката от двете й страни и да пренесем нашата болна, където си пожелаем, без да я обезпокоим. В случая нямаше нужда и не се прибягна до помощта на химията. Нашата прекрасна Мариан бе потънала в дълбок оздравителен сън. Предварително сложихме свещи и отворихме вратите. По правото на голямата ми физическа, сила аз хванах рамката откъм главата, а съпругата ми и мадам Рубел застанаха откъм долната й страна. Носех своя дял от този безценен товар с мъжествена нежност, с бащинска грижа. Къде е съвременният Рембранд, за да нарисува нашето среднощно шествие? Жалко за Изкуството! Жалко за тази най-живописна от всички теми! Няма го съвременния Рембранд.

На следващата сутрин жена ми и аз заминахме за Лондон. Мариан лежеше в уединение в необитаемата средна част на къщата под грижите на мадам Рубел, която любезно прие да остане затворена с пациентката си за два-три дни. Преди да тръгнем, дадох на Пърсивъл писмото, с което мистър Феърли поканваше племенницата си (нареждайки й да преспи в къщата на леля си при пътуването до Къмбърланд), с указанието да го покаже на лейди Глайд, след като получи вест от мен. Освен това получих от него адреса на приюта за душевноболни, където бе държана Ан Катърик, и писмо до собственика, в което му се съобщаваше, че избягалата пациентка отново ще бъде предадена на лекарските грижи.

При последното ми посещение в столицата бях уредил нещата така, че нашето скромно домакинство да бъде готово да ни приеме, когато пристигнем в Лондон с ранния влак. В резултат на това мъдро предвиждане бяхме в състояние още същия ден да изиграем третия ход — да се сдобием с Ан Катърик.

Тук датите са от значение. Аз съчетавам в себе си противоположностите на Чувствения и Деловия човек. Помня ги всичките наизуст.

На 24 юли 1850 година, сряда, изпратих жена си с файтон, за да отстрани най-напред от пътя ни мисис Клемънтс. Едно въображаемо съобщение от лейди Глайд в Лондон бе достатъчно, за да се постигне това. Мисис Клемънтс бе отведена с файтона и оставена да чака в него, докато жена ми (под предлог, че трябва да купи нещо) се измъкна и се върна, за да посрещне очакваната гостенка в дома ни в Сент Джонс Уд. Едва ли е нужно да пояснявам, че гостенката бе описана пред слугите като „лейди Глайд“.

Междувременно взех друг файтон и отидох при Ан Катърик с една бележка, в която просто се споменаваше, че лейди Глайд възнамерява да задържи през целия ден мисис Клемънтс при себе си и че Ан трябва да отиде при тях, придружена от добрия джентълмен, чакащ отвън, който веднъж вече я бе спасил от преследването на сър Пърсивъл в Къмбърланд. „Добрият джентълмен“ изпрати тази бележка по едно момче и зачака две-три къщи по-надолу. В мига, когато Ан се появи на входната врата и я затвори, този изключителен мъж й бе вече отворил вратичката на файтона, пое я вътре и потегли.

(Позволете ми тук едно възклицание в скоби. Колко е интересно това!)

По пътя към Форист Роуд моята спътничка не прояви никакъв страх. Когато пожелая, мога като никой друг да се държа бащински и в този случай надминах себе си. Какви бяха преимуществата ми, за да спечеля доверието й? Дал й бях лекарство, от което се бе почувствувала по-добре, и я бях предупредил за опасността от страна на сър Пърсивъл. Може би се осланях твърде безрезервно на тези преимущества, може би подцених проницателността на първичните инстинкти, присъща на хората със слаб интелект — във всеки случай сигурно е, че пропуснах да я подготвя достатъчно за разочарованието при влизането в дома ми. Когато я заведох във всекидневната и когато не видя никого другиго освен мадам Фоско, която не познаваше, тя изпадна в крайно раздразнение; ако бе подушила опасност във въздуха, тъй както кучето подушва присъствието на някакво скрито същество, тревогата й не би могла да се изрази по-ненадейно и по-неоснователно. Напразно се намесих. Бих могъл да успокоя страха й, но сериозното сърдечно заболяване, от което страдаше, бе извън обсега на всякакви морални утешители. За мой неизразим ужас тя бе разтресена от конвулсии — организмът бе обхванат от шок, който при нейното състояние можеше да я просне мъртва в нозете ни всеки миг.

Изпратихме да повикат най-близкия лекар, комуто бе съобщено, че „лейди Глайд“ се нуждае от неотложна помощ. За мое безкрайно облекчение той бе способен човек. Представих му моята гостенка като жена със слаб интелект, страдаща от халюцинации, и уредих за болната да се грижи само съпругата ми без медицинска сестра. Горкото създание бе толкова болно, че не бе в състояние да ни създава притеснения с това, което би могло да каже. Страхът, който сега ме подтискаше, бе страхът, че лъжливата лейди Глайд може да умре, преди истинската лейди Глайд да пристигне в Лондон.

Сутринта бях писал на мадам Рубел да дойде в дома на съпруга си в петък на 26-и. Писах и на Пърсивъл, че трябва да покаже на съпругата си писмото с поканата на чичо й, да я увери, че Мариан е заминала преди нея, и да я изпрати в града с обедния влак също на 26-и. Имайки пред вид здравословното състояние на Ан Катърик, размислих и реших, че може би е необходимо да ускоря събитията и лейди Глайд да бъде на мое разположение преди така определеното време. Какви нови указания можех да дам три ужасната несигурност на моето положение? Не ми оставаше нищо друго, освен да се доверя на шанса и на лекаря. Чувствата ми се изразяваха в трогателни обръщения, към които — в присъствието на други хора — все още имах достатъчно самообладание, за да прибавям името на „лейди Глайд“. Във всяко друго отношение Фоско бе напълно помръкнал в този паметен ден.

Тя прекара нощта тежко, събуди се изтощена, но по-късно през деня удивително се оживи. Заедно с нея и моето настроение възвърна оптимизма си. До утринта на следващия ден — 26-и, не можех да получа отговори от Пърсивъл и мадам Рубел. В очакване, че ще бъдат изпълнени указанията ми, което те щяха да направят, ако не се случеше нещо непредвидено, излязох, за да поръчам карета за лейди Глайд, която трябваше да бъде пред дома ми на 26-и в два часа следобед. След като видях, че записаха поръчката, отидох да уредя някои въпроси с мосьо Рубел: Осигурил си бях също услугите на двама джентълмени, които можеха да ми доставят необходимите медицински свидетелства за умопобърканост. Единия от тях познавах лично, другият бе познат на мосьо Рубел. И двамата бяха хора с разкрепостени умове, издигнали се над дребните скрупули, и двамата бяха изпаднали във временни затруднения, и двамата ми вярваха.

Минаваше пет часът следобед, когато се върнах, изпълнил тези си задължения. Когато се прибрах, Ан Катърик бе мъртва — бе починала на 25-и, а лейди Глайд щеше да пристигне в Лондон на 26-и.

Бях потресен. Помислете върху това. Фоско — потресен!

Твърде късно бе да се връщаме назад. Преди да се прибера, за да ми спести всички неприятности, лекарят услужливо бе регистрирал смъртта със собствената си ръка на точната дата. Неуязвимият ми дотук грандиозен, план сега имаше своето слабо място — никакви усилия от моя страна не можеха да променят фаталното събитие от 25-и. Обърнах се смело към бъдещето. Тъй като интересите на Пърсивъл и моите все още бяха изложени на опасност, не оставаше нищо друго, освен играта да се доведе докрай. Възвърнах непроницаемото си спокойствие и продължих.

На 26-и сутринта получих писмото на Пърсивъл, с което ми съобщаваше за пристигането на съпругата си с обедния влак. Мадам Рубел също писа, че се връща вечерта. Тръгнах с каретата, оставяйки лъжливата лейди Глайд мъртва у дома, за да посрещна истинската лейди Глайд в три часа на гарата. Под седалката на каретата бях скрил дрехите, с които Ан Катърик бе облечена при идването си в дома ми — те бяха предопределени да помогнат за възкресението на мъртвата. Какво положение! Предлагам го на печелещите признание романисти в Англия. Предлагам го, като напълно ново, на изхабените драматурзи на Франция.

Лейди Глайд беше на гарата. Получаването на багажа й бе свързано с голямо стълпотворение, бъркотия и забавяне, което не ми се понрави (защото някой неин приятел можеше внезапно да се окаже сред нас). Щом потеглихме, първите й въпроси бяха за сестра й. Съчиних най-успокоителни новини, уверявайки я, че ще види сестра си в дома ми. Домът ми, за случая само, се намираше близо до Лестър Скуеър и в него живееше мосьо Рубел, който ни посрещна в преддверието.

Заведох гостенката си в една от задните стаи на горния етаж, а двамата джентълмени, които трябваше да видят болната и да издадат медицинските свидетелства, чакаха на приземния етаж. След като успокоих лейди Глайд, уверявайки я, че сестра й е добре, представих й поотделно приятелите си. Те извършиха формалностите по случая бързо, интелигентно и добросъвестно. Влязох в стаята веднага след като те излязоха и ускорих събитията, споменавайки за тревожното здравословно състояние на „мис Халкъм“.

Последвалото бе според предвижданията ми. Лейди Глайд се изплаши и й прилоша. За втори и последен път повиках на помощ науката. Чашата вода и амонячното шишенце, в което имаше лекарства, я освободиха от всякакви по-нататъшни притеснения и тревоги. Допълнителните дози по-късно, вечерта, й осигуриха скъпоценната благодат на добрия нощен сън. Мадам Рубел пристигна навреме, за да се заеме с облеклото на лейди Глайд. Спазвайки най-голямо благоприличие, добрите ръце на почтената Рубел свалиха през нощта собствените й дрехи и на сутринта я облякоха с тези на Ан Катърик.

През целия ден поддържах нашата пациентка в състояние на полусъзнание, докато умелото съдействие от страна на моите двама приятели ми даде възможност да се снабдя с необходимата заповед значително по-рано, отколкото смеех да се надявам. Същата вечер (вечерта на 27-и) мадам Рубел и аз отведохме нашата съживена „Ан Катърик“ в приюта за душевноболни. Тя бе приета с голямо учудване, но без подозрение благодарение на заповедта, удостоверенията, писмото на Пърсивъл, приликата, дрехите, както и на обърканото й душевно състояние в този момент. Върнах се веднага, за да помогна на мадам Фоско в приготовленията за погребението на лъжливата „лейди Глайд“, тъй като в мен бяха дрехите и багажът на истинската лейди Глайд. Те бяха след това изпратени в Къмбърланд с превоза, използуван за погребението. Присъствувах на погребението, облечен с подобаващо достойнство в пълен траур.

Моят разказ за тези забележителни събития, написан при не по-малко забележителни обстоятелства, свършва тук. По-маловажните предпазни мерки, които предприех, установявайки връзката с Лимъридж Хаус, са вече известни, както и великолепният успех на моето начинание й големите материални резултати, последвали от него. Искам да заявя с цялата сила на убеждението си, че единственото слабо място в моя план нямаше никога да бъде открито, ако преди това не бе разкрито единственото слабо място в сърцето ми. Нищо, освен фаталното ми обожание на Мариан, не би ме възпряло да се намеся за собственото си спасение, когато тя организира бягството на сестра си. Поех риска и се доверих на пълното унищожение на самоличността на лейди Глайд. Ако Мариан или мистър Хартрайт пожелаеха да удостоверят тази самоличност, те щяха да си навлекат обществено порицание заради опита си да докажат такава отявлена измама, съответно щяха да предизвикат подозрение, да се дискредитират и нямаше да могат да изложат на опасност моите и на Пърсивъл тайни. Аз направих една грешка, доверявайки се слепешката на шанс като този. Извърших и друга, когато Пърсивъл си плати за упорството и невъздържаността, като допуснах освобождението на лейди Глайд от лудницата и за втори път дадох възможност на мистър Хартрайт да ми избяга. Накратко — в това критично положение Фоско не бе верен на себе си. Пагубна и нетипична грешка! Ще съзрете причината в сърцето ми, ще я съзрете в образа на Мариан Халкъм — първата и последна слабост в живота на Фоско!

В зряла, шестдесетгодишна възраст аз правя това небивало признание. Младежи, призовавам за вашето съчувствие; девойки, настоявам за вашите сълзи.

Още една дума и вниманието на читателя (съсредоточил притаения си дъх върху мен) ще бъде освободено.

Моето проникновение ми подсказва, че любознателните хора ще зададат тук три неминуеми въпроса. Те ще бъдат формулирани и ще получат отговори.

Първи въпрос. Каква е тайната на непоколебимата преданост на мадам Фоско към осъществяването на най-смелите ми желания и подкрепата на най-съкровените ми замисли? Бих могъл да отговоря, позовавайки се просто на собствения си характер и питайки на свой ред къде в световната история мъж от моята класа не е имал край себе си жена, принесла се в саможертва пред олтара на неговия живот? Но аз не забравям, че пиша в Англия, не забравям, че се ожених в Англия и питам дали в брачните задължения на жената в тази страна е включено личното й мнение за принципите на нейния съпруг? Не! От нея се изисква безпределна любов, почтеност и послушание. Това именно прави и моята съпруга. От позицията на върховна морална възвишеност аз достойно заявявам, че тя прилежно изпълнява брачните си задължения. Замълчи, Клевета! Английски съпруги, отнесете се с разбиране към мадам Фоско!

Втори въпрос. Ако Ан Катърик не бе умряла, когато умря, какво щях да правя? В такъв случай щях да помогна на изтощената Природа да намери вечен покой. Щях да отворя вратите на Затвора на Живота и да даря пленницата (неизличимо болна телом и духом) с щастливо освобождение.

Трети въпрос. При едно спокойно преразглеждане на всички обстоятелства заслужава ли моето поведение сериозно обвинение? Най-категорично — не! Нима най-внимателно не се предпазвах от позора да извърша ненужно престъпление? С огромните си познания в областта на химията аз можех да отнема живота на лейди Глайд. При една невероятна жертва от моя страна аз следвах повелите на собствената си изобретателност, човечност и предпазливост и вместо туй й отнех самоличността. Съдете ме по това, което бих могъл да направя. От тази позиция, колко в същност невинно и добродетелно изглежда стореното от мен!

В началото заявих, че този разказ ще бъде един забележителен документ. Той отговори напълно на моите очаквания. Приемете тези пламенни редове — моето последно завещание към страната, която напускам завинаги. Те са достойни за случая и достойни за