Генро
Желязната флейта: сто дзенски коана (72) (Словата на дзенските мъдреци)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Iron Flute: 100 Zen Koans, –2000 (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Философски текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008 г.)
Корекция
NomaD (юни 2008 г.)

Издание:

Желязната флейта: сто дзенски коана. Словата на дзенските мъдреци, 2001

ИК „Шамбала“

Превод от английски

 

Първи съставител: Генро, 1783 г.

Японско название на книгата: Tetteki Tosui

 

The Iron Flute: 100 Zen Koans, by Ruth Strout McCandless

Published: 2000 by Tuttle Publishing

История

  1. — Добавяне

71. Семейната традиция на Юанмън

Едни монах попитал Юанмън: „Каква е вашата семейна традиция?“ „Нима не си чул как в този дом идват, за да се научат да четат и пишат?“ — отговорил Майсторът.

 

Ньоген:

Всеки учител по Дзен приема учениците си по свой начин. Последователите на Хакуин в Япония приемали учениците си един по един, предлагайки на всеки коан, за да изяснят степента на тяхното разбиране. Дакуен например продължавал да пуши, усмихвайки се мълчаливо или смеейки се с глас, когато студентът излагал своето разбиране на коана, и звънял със звънче, оповестявайки края на визитата, така че студентът трябвало да си излезе без дори да успее да каже довиждане.

Кондо държал до себе си пръчка и обикновено казвал на студента: „Ела по-близо, стар съм и лошо чувам“. Когато студентът се приближавал, той го удрял с пръчката.

Веднъж аз изпитах на собствен гръб неговата семейна традиция по време на сандзен, затова следващия път, когато той ме помоли да се приближа, аз пристъпих само колкото трябваше, за да мога да хвана пръчката, когато започна да му разказвам как разбирам коана.

По времето на Юанмън не е имало установени методи за получаването на сандзен. Монасите са се опитвали да се приближат до него, независимо кога и къде е възниквала тази възможност: в градината, в коридора, дори в банята.

Този разговор се е провеждал пред вратата на училището. Юанмън смятал за свои ученици всички хора на земята. Дори децата от най-долните класове били получили от него всичко каквото е трябвало, макар че те не го познавали и дори не са го виждали.

Тук той представя своята философия: един е множество и множеството е един. Ако сте чели диалозите по Дзен от династията Тан или Сун, сте забелязали, че индивидуалните наставления са се давали след края на лекцията само на тези, които са ставали и са задавали въпроси.

Буда съгласно свещеното писание е учил на същото, но когато учението навлязло в Япония, този метод постепенно се превърнал в част от церемония или ритуал, подпомагащ появата на амбиция при студентите, които са искали да затапят Учителя или да разиграят сцена пред него. Този „театър“ бил необходим, за да се приключи с практиката, въведена от Хакуин, според която всеки студент трябвало да идва при него сутрин и вечер, без значение дали е достигнал до някакво мнение.

По това на свой ред също станало церемония за онези студенти, които мислели само как да не ги скъсат на изпитите, все едно че са в училище. Това няма нищо общо с Дзен. Юанмън нарочно подчертал етичния аспект, за да въодушеви монасите да спазват ежедневните предписания, преди да приемат трансцендентната философия.

 

Генро:

Юанмън няма да има много ученици ако действа по този начин, защото много от тях са дошли, привлечени от неговата семейна традиция.

 

Фугаи.

Възможно е на Юанмън да не му остава нищо друго освен да заеме мястото на гимназиалния учител, той е идеалният дзен-монах. Той не трябва да крие семейната си традиция, за да привлече странстващите монаси.