Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dain Curse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Dain Curse

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1966

 

 

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Thin Man

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1980

Dashiell Hammett. The Maltese Falcon

Pan Books Ltd, London 1975

История

  1. — Добавяне

23. ЦИРКЪТ

Оуън Фицстивън никога вече не ми проговори. Отказваше да се види с мен, а когато — в качеството му на затворник — това не зависеше от него, затваряше уста и нищо не бе в състояние да го накара да я отвори. Тази внезапна ненавист към мен — защото това си беше именно ненавист — се бе породила, както предположих, от убеждението му, че го имам за луд. Много му се искаше останалата част от човечеството или поне дванайсетте съдебни заседатели, които щяха да представляват човечеството в залата на съда, да го мислят за луд — и успя да ги убеди в това, — но не желаеше аз да съм на същото мнение. Като напълно нормален мъж, който се преструва на луд, вършил е, каквото му хрумне и е избегнал наказанието, той си правеше хубава шега — ако това може да се нарече така — с целия свят. Но ако бе луд, който не знае това, а си въобразява, че се прави на луд, тогава шегата — ако може да се нарече така — беше за негова сметка. А да си правя такава шега на негов гръб, беше твърде много за себичната му натура, макар че едва ли бе признавал някога пред самия себе си, че е или може да е психически болен. Но каквото и да си мислеше, той така и не ми проговори повече след разговора ни в болницата, когато му казах, че има всички юридически основания да отърве бесилото. Когато се съвзе достатъчно, за да може да се яви в съда, делото му наистина се превърна в обещания от него цирк и вестниците се гърчиха от удоволствие. Беше подведен под отговорност за убийството на мисис Котън и делото се гледа в залата на Окръжния съд. Намериха се още двама свидетели, които го бяха видели да излиза онази сутрин от задната врата на дома на Котън, и трети, който бе видял колата му паркирана на четири преки от къщата през цялата нощ или поне през по-голямата й част. Прокурорът на Сан Франциско и окръжният прокурор бяха единодушни, че тези улики са предостатъчни. Защитата на Фицстивън пледира „Невинен поради невменяемост“, или както там се казва на юридически език. Тъй като убийството на мисис Котън бе последното негово престъпление, адвокатите му можеха — и така и сториха — да представят като доказателство за невменяемостта му участието му във всички предишни злодеяния. Те се справиха неимоверно добре със задачата си, с което доказаха първоначалната му идея, че най-добрият начин да се докаже колко е луд е, като се демонстрира, че е извършил далеч повече престъпления, отколкото е по силите на нормален човек. А в това нямаше никакво съмнение.

Запознал се с братовчедка си Алис Дейн в Ню Йорк, когато живеела там заедно с Габриел — тогава още дете. Самата Габриел не можеше да потвърди това, така че разполагахме единствено с неговото твърдение. Но сигурно не лъжеше. Криели познанството си от всички, защото не искали бащата на момичето — когото Алис тогава търсела — да разбере, че тя влачи със себе си някаква връзка с опасното минало. Фицстивън заяви, че Алис му била любовница в Ню Йорк. Може и да беше вярно но нямаше никакво значение. След като двете с Габриел заминали за Сан Франциско, двамата с Фицстивън си пишели от време на време, но без определена цел. По това време Фицстивън се запознал с Холдорнови. Култът бил негова идея — той го организирал, финансирал и пренесъл в Сан Франциско, но запазил в тайна връзката си с него, защото всички знаели колко скептично се отнасял към подобни явления и интересът му към него само щял да издаде фалшивото му естество. Култът представлявал за него, поне така твърдеше, комбинация от интересна игра и източник на доходи — той обичаше да оказва влияние върху хората, особено по неведоми пътища, а никой не купуваше охотно книгите му. Арония Холдорн му била любовница. Джоузеф бил марионетка както в семейството си, така и в Храма.

В Сан Франциско Фицстивън и Алис уредили той да се запознае с мъжа й и Габриел у приятели на семейството. Момичето било пораснало, превърнало се било в млада жена. Физическите й особености, които изтълкувал приблизително по същия начин, както ги бе изтълкувала тя самата, силно го привлекли и той си опитал късмета. Но не сполучил. Това го амбицирало и решил на всяка цена да я има. В лицето на Алис намерил съучастничка. Тя добре го познавала, мразела момичето и искала той да го прелъсти. Била му разказала историята на рода си. Бащата на Габриел не знаел още как й е било внушено, че той е убиецът на майка й. Разбирал само, че Габриел дълбоко го ненавижда, но не проумявал причината. Решил, че преживяното в затвора и след това го е направило отблъскващ за едно младо момиче, което въпреки роднинската им връзка го познава съвсем отскоро. Научил истината, когато сварил Фицстивън да се опитва да вразуми Габриел — както той самият се изрази, — и се скарал жестоко с жена си и госта си. Едва тогава на Легет му станало ясно какъв човек е жена му. Престанал да кани Фицстивън в къщата си, но писателят продължил да се чува и вижда с Алис и да дебне подходящ момент.

Моментът настъпил, когато пристигнал Ъптън и започнал изнудваческата си дейност. Алис се обърнала за съвет към Фицстивън. И той й го дал — най-коварно. Настоял тя сама да се оправи с Ъптън, като скрие от Легет искането му за пари и факта, че е запознат с миналото му. Казал й, че трябва да прави, да струва, но да продължи да пази в тайна от мъжа си какво й е известно за престоя му в Централна Америка и Мексико — това бил важен коз за нея сега, когато той я мразел заради отровата, която била вляла в душата на момичето. По предложение на Фицстивън диамантите били дадени на Ъптън и бил инсцениран грабежът. Бедната Алис нищо не значела за него — изобщо не го интересувало какво може да й се случи, стига той да погуби Легет и да получи Габриел. Успял в първото от тези две начинания: напътствана от него, Алис унищожила семейство Легет, като до последния момент — когато той хукнал след нея по стълбите, след като й пъхнал пистолета в ръката — си въобразявала, че е намислил някакъв хитър план как да се спасят — тоест как да се спасят те двамата, защото мъжът й значел за нея не повече, отколкото тя за Фицстивън. Писателят трябвало да я убие, то се знае, за да не го издаде, когато научи, че хитрият му план е капан за нея.

Фицстивън заяви, че той лично бил убил Легет. Когато Габриел избягала от къщи, след като станала свидетелка на убийството на Рупърт, тя оставила писмо, че повече няма да се върне. Това слагало край на условностите, поне що се отнасяло до Легет. Казал на Алис, че повече не може, че ще се махне, и сам предложил да напише изявление, с което да поеме вината за нейните престъпления. Фицстивън се опитал да я убеди да го убие, но тя отказала. Затова той свършил тази работа. Искал да получи Габриел, а едва ли живият Легет, макар и беглец от закона, е щял да допусне това. Лесно постигнатият успех — а именно отърваването от Легет и последвалото убийство на Алис, замаскирало първото престъпление — много го насърчил. Той безгрижно продължил да осъществява плана си спрямо момичето. Няколко месеца преди това Холдорнови били представени на семейство Легет и Габриел била захапала въдицата. Когато избягала от къщи, отишла в Храма. Този път те пак я убедили да отиде при тях. Холдорнови не знаели какво е намислил Фицстивън и как е постъпил спрямо семейство Легет. Мислели, че момичето е само поредната риба, която той им изпраща. Обаче доктор Рийз, който търсел Джоузеф в другия край на къщата същия ден, когато аз отидох там, отворил една врата, която трябвало да бъде заключена, и сварил Фицстивън и Холдорнови на съвместно съвещание. Това било опасно — нямало начин да му наредят да си мълчи, а разчуело ли се за връзката на писателя с Храма, нищо чудно да изплува на бял свят и участието му в драмата на семейство Легет. Имал подръка две послушни оръдия — Джоузеф и Мини. Така че се отървал и от Рийз. Но това пък от своя страна отворило очите на Арония относно естеството на интереса му към Габриел. В ревността си тя настояла да се откаже от момичето — в противен случай щяла да го издаде. Тогава той внушил на Джоузеф, че никой от тях не е застрахован от бесилката, докато Арония е жива. Когато съм спасил Арония от ножа на мъжа й, аз временно съм спасил и самия Фицстивън: Арония и Финк трябвало да си траят за смъртта на Рийз, за да не бъдат обвинени в съучастие. Междувременно Фицстивън бил набрал скорост. Гледал на Габриел като на своя собственост, купена с цената на причинената от него смърт. Когато Ерик я отмъкнал и се оженил за нея, писателят изобщо не се поколебал. Ерик трябвало да бъде убит.

Близо година преди това имал нужда от тихо, спокойно местенце, където да довърши романа си. Мисис Финк, моят селски ковач, му препоръчала Кесада. Тя била родом оттам, в Кесада живеел и синът й от предишен брак, Харви Уидън. Фицстивън поживял два месеца в Кесада и доста добре опознал Уидън. Сега, когато трябвало да бъде извършено още едно убийство, той се сетил, че Уидън би го извършил — за пари. Като чул от Колинсън, че търси тихо местенце, където жена му да си отпочине и да се съвземе, докато чакат да се гледа делото на Холдорнови, той препоръчал Кесада. Че било тихо, в това нямало съмнение — може би най-тихото градче в цяла Калифорния. След това Фицстивън предложил на Уидън хиляда долара за убийството на Ерик. Отначало Уидън отказал, но умът му не бил особено пъргав, а Фицстивън умеел да убеждава, така че сделката била сключена.

В четвъртък вечерта Уидън направил един опит, но не успял, а само уплашил Ерик и той ми пратил телеграма. Зърнал телеграмата в пощата и разбрал, че за да отърве кожата си, трябва да доведе започнатото дело докрай. Подкрепил се в петък вечерта с уиски, последвал Колинсън и го бутнал от скалата. Сетне пил още и пристигнал в Сан Франциско, убеден, че е голям смелчага. Обадил се на работодателя си и казал: „Готово — убих го. По-мъртъв от него няма да намериш. А сега си искам парите.“

Разговорите на Фицстивън минавали през телефонната централа на къщата и той не знаел дали телефонистката не е чула. Затова решил да не рискува. Престорил се, че не знае с кого разговаря и какво искат от него. Уидън от своя страна решил, че писателят си е наумил да го измами, и като знаел до какво всъщност се домогвал, решил да отмъкне момичето и да иска като откуп не първоначалните хиляда долара, а десет хиляди. Макар и пиян, умът му стигнал да замаскира почерка си, когато писал бележката на Фицстивън, да не я подпише и така да я формулира, че Фицстивън да не може да каже на полицията кой я е изпратил, без да обясни откъде му е известно това.

Положението на Фицстивън доста се напекло. Като получил бележката на Уидън, решил да си изиграе картите смело и да изпробва докрай късмета си, който до този момент не го бил подвел. Казва ми за обаждането по телефона и ми дава писмото. Това му позволява да се появи в Кесада и да има всички основания да бъде там. Пристигнал обаче доста по-рано — през нощта, преди да дойде при мен в хотела — и отишъл в къщата на полицейския началник да попита мисис Котън — за чиято връзка с Уидън знаел — къде да го намери. Уидън бил в къщата — криел се от началника на полицията. И понеже мисълта му не се отличавала с особена пъргавина — а Фицстивън умее да убеждава, когато иска — писателят му обяснил как безразсъдството му го било принудило да се престори, че не разбира за какво става дума по телефона. Сега Фицстивън имал чудесен план, който щял да позволи на Уидън безпрепятствено да си получи десетте хиляди, или поне успял да внуши това на съучастника си.

Уидън се върнал в скривалището. Фицстивън останал при мисис Котън. Горката жена знаела твърде много — което никак не му допадало, — така че била обречена. Единствения сигурен начин да затвори нечия уста бил, като убие човека — това го доказвал целият му опит. А примерът с Легет го бил научил, че ако жертвата остави след себе си писмо, в което приемливо — ако не съвсем правдиво — се изясняват някои тайнствени моменти, то положението му би било още по-розово. Мисис Котън се усъмнила в намеренията му и отказала да му помогне да ги изпълни. Най-сетне приела да напише под диктовка изявлението, но чак на разсъмване. Описанието, което даде на начина, по който я убедил да остави след себе си писмо, не беше никак приятно, но важното било, че най-после разполагал с него, удушил я и едва свършил тази работа, когато мъжът й се върнал у дома след гонитбата, продължила цяла нощ. Фицстивън избягал през задната врата — свидетелите, които го видели да излиза от къщата, отишли да съобщят едва след като снимката му във вестниците освежила паметта им — и дошъл при мен и Върнън в хотела. Заедно с нас отива в скривалището на Уидън под Дъл Поинт. Тъй като си познавал човека, знаел и каква ще е реакцията на не особено интелигентния Уидън на това второ предателство. Знаел също така, че нито Котън, нито Фийни ще съжаляват ужасно, ако му теглят куршума. Затова решил, че ще се остави в ръцете на късмета си и на онова, което комарджиите наричат шанс. Ако номерът не минел, намерението му било да се препъне на слизане от лодката и да застреля уж без да иска Уидън (помнел как хитро се бил отървал от мисис Легет). Може би щели да го държат виновен за това или дори да го заподозрат, но едва ли е щяло да се стигне до съд и присъда. Късметът отново издържал на изпитанието. Като видя Фицстивън с нас, Уидън пламна от яд, опита се да го застреля и бе повален на място от Котън.

Това бе историята, с която този умопобъркан, убеден, че е напълно нормален, се опита да докаже невменяемостта си и успя. Останалите, обвинения срещу него бяха отменени. Изпратиха го в щатската лудница в град Нейпа. Година по-късно го пуснаха. Едва ли управата на лудницата бе преценила, че се е излекувал — просто го имаха за прекалено осакатен, за да представлява някаква опасност. Доколкото разбрах, Арония Холдорн го взела със себе на някакъв тихоокеански остров. В съда тя беше една от свидетелките на защитата, но нея самата не съдиха. Опитът на мъжа й и Фицстивън да я убият й свърши полезна работа — премахна я от списъка на обвиняемите. А мисис Финк така и не открихме.

Том Финк получи присъда от пет години, които да излежи в „Сан Куентин“, заради атентата срещу Фицстивън. Никой от тях не хвърляше вина върху другия, дори, напротив — опитваха се да замазват нещата, когато се явяваха свидетели. Финк заяви, че мотивът му бил отмъщение за смъртта на заварения си син, но никой не му повярва. Всъщност е искал да сложи край на дейността на Фицстивън, преди писателят да прекали и да развали цялата работа. Когато го пуснали от затвора и разбрал, че го следят, в преследвача си видял повод за страх, но и за сигурно алиби. Онази нощ наистина надхитрил Мики, като се измъкнал през задния вход на хотела, за да си набави материали за бомбата. Новината, която ми донесе, трябвало да оправдае присъствието му в Кесада. Бомбата била съвсем малка, сложена в алуминиева сапунерка, увита в бяла хартия, и за двамата с Фицстивън не било никак трудно да я скрият от погледа ми, когато си я разменили по време на ръкуването. Фицстивън помислил, че Арония му изпраща нещо достатъчно важно, за да оправдае риска на самото изпращане. Не можел да откаже да я поеме, без да привлече вниманието ми и без да издаде познанството си с Финк. Скрил я от мен и я отворил, след като сме излезли — за да дойде на себе си чак в болницата. Том Финк си мислел, че е в безопасност, защото Мики можел да свидетелства, че не го е изпускал от поглед, откак бил излязъл от затвора, а аз бях очевидец на поведението му в хотела по време на експлозията.

Според Фицстивън разказът на Алис Легет за това как е била убита сестра й едва ли отговарял на истината. Той смятал, че убийството е било извършено от самата Алис, а след това е излъгала, за да навреди на Габриел. Всички взели думите й за чиста монета, дори и Габриел, макар че Фицстивън нямаше никакви доказателства в подкрепа на тази своя теория. По едно време се изкуших да телеграфирам на представителя на агенцията в Париж да се поразрови из онази история, но реших, че няма нужда. На никого не влизаше в работата освен на Габриел, а тя, изглежда, бе напълно доволна от досегашните разкрития. За нея вече се грижеха Колинсънови. Дойдоха да я вземат от Кесада веднага след като вестниците отпечатаха първите съобщения за вината на Фицстивън за убийството на Ерик. Колинсънови нямаше защо да си признават, че са я подозирали, и веднага след като Андрюс предаде пълномощното си и бе назначен негов приемник — Уолтър Фийлдинг, — те просто я поеха като най-близки нейни роднини.

Два месена на планина завършиха успешно лечението й и тя се върна в Сан Франциско нов човек. Разликата не беше само във външния й вид.

— Направо не мога да повярвам, че всичко това се е случило с мен — каза ми по време на обяда, който имах с нея и Лорънс Колинсън между сутрешното и следобедното заседание на съда. — Как смятате, дали съм била толкова безчувствена, защото прекалено много ми се бе струпало?

— Не. Не забравяй, че почти през цялото време беше под въздействието на морфина. Той те спаси от най-лошото. Може да се каже, че имаше късмет в това отношение. Ако отсега нататък не се поддадеш на изкушението да започнеш пак, всичко станало ще ти се струва като смътен сън. Но ако пожелаеш да си възвърнеш спомена ясно и отчетливо, вземи морфин.

— Няма, няма, никога — обеща тя. — Дори и само за да не ви доставя удоволствието да изкарам повторно лечение. Той ужасно се забавляваше — обърна се към Лорънс Колинсън. — Ругаеше ме, подиграваше ми се, заплашваше ме с най-страшни неща, а накрая дори се опита да ме прелъсти. Така че, ако от време на време съм недодялана и груба, Лорънс, да знаеш, че вината е негова — въздействието му трудно може да се нарече облагородяващо.

Изглежда, доста се беше оправила.

Лорънс Колинсън се присъедини към смеха ни, но само от устата надолу. Имах чувството, че според него въздействието ми наистина трудно би могло да се нарече облагородяващо.

Край
Читателите на „Прокълната кръв“ са прочели и: