Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dain Curse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Dain Curse

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1966

 

 

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Thin Man

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1980

Dashiell Hammett. The Maltese Falcon

Pan Books Ltd, London 1975

История

  1. — Добавяне

18. БОМБАТА

— Нищо не разбирам — казах аз. — Всеки път, щом докопаме виновника, се оказва, че не е с всичкия си, и вместо на бесилката, попада в лудницата.

— Типично за теб — заяви Фицстивън. — Сега си объркан, смутен и слисан. Би ли признал обаче, че си си намерил майстора и си попаднал на престъпник, който е по-хитър от теб? Никога! Щом те е надхитрил, значи е идиот или откачен. Разбира се, в отношението ти прозира и известна доза неочаквана скромност.

— Но той наистина трябва да не е с всичкия си! — настоях упорито. — Виж сега: Майен се оженва за…

— Пак ли! — отегчено ме прекъсна писателят, — Пак ли ще ми досаждаш с това изреждане?

— Прекалено си повърхностен — упрекнах го аз. — Не те бива за нашата работа. Убийци не се ловят, като се забавляваш с интересни хрумвания. Трябва да премислиш всички факти, които са налице, да ги въртиш така, пък иначе, докато си паснат.

— Щом са ти такива методите, придържай се към тях, но не виждам защо аз трябва да страдам от това. Снощи поне пет пъти ми изрецитира стъпка по стъпка историята Майен—Легет—Колинсън. Откакто закусихме тази сутрин, все това слушам. Вече ми писна. Никоя човешка тайна не може да бъде толкова досадна, колкото ти изкарваш тази.

— По дяволите! — изругах. — Снощи, след като ти си отиде, аз продължих да си повтарям историята, кажи-речи, до сутринта. И ще предъвквам фактите, момчето ми, докато се навържат.

— Предпочитам школата на Ник Картър. А не те ли е сполетяло някакво умозаключение, след като толкова време ги прехвърляш в главата си?

— Да, разполагам с една версия: че Върнън и Фийни грешат, като мислят Котън за съучастник на Уидън в отвличането, играл обаче двойна игра. Според тях замисълът е на Котън, който убеждава Уидън да му свърши черната работа, докато той в качеството си на полицейски началник използвал служебното си положение, за да го прикрива. Колинсън се натъква случайно на замисъла им и затова бива убит. След това Котън принуждава жена си да напише онова писмото наистина е фалшиво, било й е продиктувано, — убива я и ни води при Уидън. Той пръв скочи на сушата, когато стигнахме скривалището — за да успее да пречука Уидън при съпротива, преди да е проговорил.

Фицстивън прекара дългите си пръсти през червеникавата си коса и попита:

— А ревността според теб не е ли достатъчен мотив за Котън?

— Да, но какъв е мотивът на Уидън, за да се остави в ръцете на полицейския началник? И освен това къде е връзката между всичко това и историята с Храма?

— Сигурен ли си, че си прав, като търсиш връзка?

— Да. Бащата, мащехата, лекарят и съпругът на Габриел са избити в продължение на няколко седмици — всичките й близки хора. За мен това е напълно достатъчно като връзка. А ако искаш още, веднага ще ти посоча няколко. Ъптън и Рупърт, явните подстрекатели в първия случай, бяха убити. Холдорн — подстрекателят във втория случай — също. Уидън — в третия — и той. Мисис Легет убива съпруга си. Котън очевидно е убил жена си. И Холдорн щеше да убие своята, ако не му бях попречил. Като дете на Габриел е било внушено да убие майка си. На прислужницата й също е било внушено да убие Рийз, а след това за една бройка да убие и мен. Легет оставя предсмъртно писмо, в което обяснява — не напълно задоволително — всичко. След това го убиват. Същото се случва и с мисис Котън. Дори ако наречеш всички тези двойки от събития съвпадения, пак ще ти останат достатъчно факти, които да те наведат на мисълта за съществуването на някой, който си има любима система и се придържа към нея.

Фицстивън ме изгледа замислено и се съгласи:

— Може да си прав. Така, както представяш нещата, наистина ми прилича на работа на един човек.

— При това не с всичкия си.

— Щом толкоз държиш на това… Само че и лудият може да е имал някакъв мотив.

— Че защо?

— Да ти се не види инатът! — рече той с добродушна нетърпеливост. — Ако не е имал мотив, свързан с Габриел, защо тогава престъпленията му са свързани с нея?

— Нямаме данни, че всички са свързани — знаем само за някои.

Фицстивън се усмихна.

— Ще пукнеш, но по гръб няма да паднеш.

— От друга страна, престъпленията на смахнатия може да са свързани с Габриел, защото и той е свързан с нея.

Сивите му очи придобиха замислено изражение, той сви устни и погледна към вратата, свързваща моята стая с тази на Габриел.

— Добре — върна погледа си върху мен. — Кой е този откачен, дето е близък на момичето?

— Най-смахнатият и най-близък на Габриел човек е самата тя.

Фицстивън стана, прекоси хотелската стая — бях седнал на ръба на леглото — и ми стисна тържествено и възторжено ръката.

— Страшен си! Направо ми взе ума. Случайно да те избива нощем на пот? Я си покажи езика и кажи: „Аа!“

— Ами ако… — започнах аз, но ме прекъсна леко почукване по външната врата.

Отидох и отворих. В коридора стоеше слаб мъж, колкото мен на ръст и години, с измачкан черен костюм. Дишаше тежко през носа си, целия на червени венички, а малките му кафяви очички ме гледаха смутено.

— Нали ме познавате? — попита с извинение в гласа.

— Да, влез. — Аз го представих на Фицстивън: — Това е Том Финк, един от помощниците на Холдорн в „Храма на Светия Граал“.

Финк ми хвърли укорителен поглед, свали измачканата си шапка и прекоси стаята, за да се ръкува с Фицстивън. Сетне се обърна към мен и каза почти шепнешком:

— Дойдох да ви съобщя нещо.

— Да?

Той се засуети смутено, взе да върти шапката из ръцете си. Намигнах на Фицстивън и поведох Финк навън към коридора. Щом излязохме, затворих вратата и му рекох:

— Хайде, говори.

Финк облиза устни и ги избърса с опакото на мършавата си ръка. После каза все така полушепнешком:

— Дойдох да ви кажа нещо, което трябва да знаете.

— Е?

— Става дума за този Уидън, дето е бил убит.

— Е?

— Той беше…

Вратата на стаята ми се разтвори с изригване. Подът, стените и таванът се завъртяха под нас, около нас, над нас. Шумът беше прекалено силен, за да се чуе — рев, който се усещаше с тялото. Том Финк бе отнесен далеч от мен, заднишком. Имах достатъчно разум да се хвърля на пода в мига, в който почувствувах, че ще бъда издухан в обратна посока, затова най-лошото, което ми се случи, бе натъртено рамо от удара в стената. Финк бе спрян доста зле от рамката на една врата — ръбът й го улучи по тила. Той политна пак напред, прегъна се одве и падна по лице на пода — неподвижен, с изключение на кръвта, която се стичаше от главата му. Станах и тръгнах към стаята. Фицстивън представляваше обезобразена купчина кърваво месо и дрехи. Леглото ми гореше. По прозореца нямаше и следа от стъкло, нито от мрежа срещу комари. Всичко това се запечатваше машинално в паметта ми, докато залитах към стаята на момичето. Междинната врата бе отворена — вероятно от експлозията. Габриел клечеше върху леглото, с крака върху възглавницата. Нощницата й бе разкъсана на едното рамо. Зеленикавокафявите й очи, святкащи изпод кестенявите къдрици, прикрили челото, бяха като на хванато в капан обезумяло животно. По острата й брадичка блестеше слюнка. Беше сама в стаята.

— Къде е медицинската сестра? — Гласът ми бе сподавен. Габриел не отговори. Очите й, фокусирани върху мен, запазиха налудничавия си ужас. — Веднага се завий! — наредих. — Пневмония ли искаш да хванеш? — Тя не помръдна. Заобиколих леглото, повдигнах с една ръка завивката, а с другата посегнах да я сложа да легне. — Хайде, пъхни се вътре.

Тя издаде странен гърлен звук, отпусна глава и заби острите си зъби в ръката ми. Заболя ме. Сложих я да легне, завих я, върнах се в моята стая и тъкмо изхвърлях горящия дюшек през прозореца, когато започнаха да се стичат хора.

— Повикайте лекар — извиках на първия пристигнал. — И никой да не влиза!

Мики Линан си проби път през тълпата, изпълваща коридора, когато се бях отървал вече от дюшека. Той примигна към останките на Фицстивън, после към мен и попита:

— Какво става, по дяволите?

Ъгълчетата на голямата му отпусната уста висяха надолу като усмивка, само че наопаки. Облизах изгорените си пръсти и попитах ехидно:

— На какво, по дяволите, ти прилича?

— На още неприятности, какво друго. — Усмивката се обърна в правилна посока. — Естествено — нали ти си тук.

Влезе и Бен Роли.

— Ц-ц-ц — рече, като се оглеждаше наоколо. — Какво е това според теб?

— Ръчна граната.

— Ц-ц-ц.

Пристигна доктор Джордж и клекна пред разнебитения Фицстивън. Той се грижеше за Габриел, откак я бяхме върнали предния ден от пещерата. Беше нисък, набит мъж на средна възраст, целият обрасъл с черни косми, с изключение на устните, бузите, брадичката и чупката на носа. Косматите му ръце заопипваха Фицстивън.

— Разкажи ми за Финк. Какво прави? — попитах Мики.

— Почти нищо. Тръгнах по петите му вчера по обяд, когато го пуснаха. От пандиза се запъти право към един хотел на Кърни Стрийт и си нае стая. Повечето време прекара в Градската библиотека — изчете в старите вестници всичко, станало с момичето от началото досега. След това яде и се върна в хотела. Може да ми се е изплъзнал през задната врата. Ако не го е сторил, значи цялата нощ е прекарал в леглото си. Някъде в полунощ се изметох, за да мога да застъпя отново в шест сутринта. Той се появи в седем и нещо, закуси, взе влака за Постън, прехвърли се на рейса за насам, дойде право в хотела и пита за теб. Това е всичко.

— Бре, да пукна! — възкликна коленичилият лекар. — Този е още жив!

Не му повярвах. Дясната ръка на Фицстивън липсваше, както и по-голямата част от десния му крак. Тялото му бе така изкорубено, че не можеше да се види какво е останало, но половината от лицето му не съществуваше.

— В коридора има още един — рекох. — Със смазана глава.

— А, на оня му няма нищо — промърмори доктор Джордж, без да вдигне глава, — но тоя… да пукна на място!

Той се изправи на крака и започна да дава нареждания. Беше възбуден. Отвън влязоха двама души — мисис Хърман, сестрата, която се грижеше за Габриел, и някакъв мъж с одеяло — и отнесоха Фицстивън.

— Онзи в коридора Финк ли е? — попита Роли.

— Да — отвърнах и им предадох какво ми беше казал. — Не успя да си довърши приказката — добавих. — Експлозията му попречи.

— Да не би бомбата да е била предназначена за него — да му попречи да довърши?

— Никой не го проследи от града дотук — възрази Мики. — Освен мен.

— Възможно е — казах. — Иди по-добре да видиш какво става с него, Мик. — Мики излезе. — Прозорецът беше затворен — обърнах се към Роли. — Преди експлозията не чух шум от удар по стъклото, а вътре в стаята няма натрошени стъкла. Имайше и мрежа срещу комари, така че със сигурност можем да кажем — гранатата не е била метната през прозореца.

Роли кимна разсеяно, загледан в междинната врата.

— Ние с Финк разговаряхме в коридора — продължих аз. — Оттук се втурнах направо в нейната стая. Изключено е някой да е излязъл оттам след експлозията, без да го видя или чуя. Не измина и секунда от момента, в който изгубих от поглед тази врата, и нахълтването ми тук. Мрежата на нейния прозорец е непокътната.

— Мисис Хърман не беше ли при нея?

— Трябваше да е вътре, но я нямаше. После ще разберем защо. Излишно е да допускаме, че мисис Колинсън е метнала гранатата. Откак я докарахме вчера от Дъл Поинт, е все на легло. Няма начин да е накарала някого да постави предварително бомба, защото откъде ще знае, че ще бъде в тази стая? И никой не е влизал освен теб, Фийни, Върнън, лекаря, сестрата и мен.

— Не казвам, че е замесена в тази история — промърмори заместник-шерифът. — Тя самата какво разправя?

— Засега нищо. Дай да опитаме, макар да се съмнявам, че ще измъкнем нещо.

Излязох прав. Габриел лежеше в леглото, завила се плътно до брадичката, сякаш при най-малка опасност щеше да се покрие цялата, и само поклати глава. На всеки въпрос отговаряше с „не“, независимо дали „не“ — то пасваше на въпроса. Влезе сестрата — едра, гърдеста, червенокоса жена на четирийсет и няколко години. Лицето й изглеждаше честно, защото беше добродушно, покрито с лунички и синеоко. Закле се върху Библията, че била извън стаята за по-малко от пет минути, колкото да слезе до долу за листове за писане, тъй като имала намерение да пише на племенника си във Вальехо, докато пациентката й спи. И че това било единственото й излизане от стаята за целия ден. Каза, че в коридора не срещнала никого.

— Отключена ли оставихте вратата? — попитах.

— Да, за да не я събудя, като се върна.

— Къде са листовете за писане?

— Така и не ги взех. Чух експлозията и хукнах обратно нагоре. — Страх изпълни лицето й и луничките се превърнаха в мъртвешки петна. — Да не би да си мислите…

— По-добре се погрижете за мисис Колинсън — рязко й наредих аз.