Включено в книгата
Оригинално заглавие
$106,000 Blood Money, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Thin Man

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1980

Dashiell Hammett. The Maltese Falcon

Pan Books Ltd, London 1975


— Името ми е Том-Том Кари — изрече провлачено.

Кимнах към стола пред бюрото ми и докато той се настаняваше в него, успях добре да го огледам. Висок, широкоплещест, с огромен гръден кош, плосък корем и около деветдесет килограма живо тегло. Мургавото му лице беше кораво като юмрук, но не изразяваше никаква сприхавост. Лице на четирийсет и няколко годишен мъж, който е видял суровата страна на живота и е излязъл победител. Синият му костюм бе от хубаво качество и му стоеше добре.

Седнал вече на стола, той си сви в кафява хартийка цигара от ароматен английски тютюн и довърши представянето си:

— Брат съм на Пади Мексиканеца.

Изглежда, не лъжеше. По цвят и обноски Пади беше досущ като него.

— В такъв случай истинското ви име е Карера — обадих се аз.

— Да — запали си той цигарата. — Алфредо Естанислао Кристобал Карера, ако се интересувате от всички подробности.

Попитах го как се пише Естанислао, записах пълното му име, добавих „прякор Том-Том Кари“, звъннах на Томи Хауд и му заръчах да провери в архива имаме ли някакви данни за него.

— Докато вашите хора се ровят из стария боклук, ще ви кажа защо съм дошъл — провлачи през цигарения дим мургавият, след като Томи излезе с листа хартия.

— Неприятно се получи с Пади — да го претрепят по този начин — рекох.

— Прекалено доверчив беше, за да живее дълго — поясни брат му. — Винаги си е бил такъв омбре[1]. За последен път го видях преди четири години тук, в Сан Франциско. Бях се върнал от една експедиция до… няма значение докъде. Както и да е, бях без пукнат цент. Вместо бисерни перли от пътуването си бях спечелил куршум в бедрото. Пади беше червив от пари — имаше петнайсет бона, които тъкмо бе задигнал от някого. Следобеда, когато го видях, отиваше на среща и никак не му се искаше да носи в себе си толкова пари. Та ми даде петнайсетте хиляди да му ги пазя до вечерта. — Том-Том Кари издуха дим и се усмихна добродушно на някакъв спомен. — Ето такъв омбре беше — продължи след малко. — Доверяваше се дори на собствения си брат. А аз още същия следобед заминах за Сакраменто и хванах влака в източна посока. Едно момиче от Питсбърг ми помогна да изхарчим хилядарките. Казваше се Лоръл. Много обичаше ръжено уиски, а веднага след уискито изпиваше чаша мляко. И аз й правих компания, докато вътрешностите ми се съсириха, и оттогава не мога да понасям извара. Та значи има награда от сто хиляди долара за онзи, който предаде Пападопулос на властите?

— Сто и шест. Сто хиляди дават застрахователните агенции, пет — асоциацията на банкерите, и хиляда — градските власти.

Том-Том Кари метна фаса в плювалника и взе да си свива нова цигара.

— Да предположим, че ви го предам — рече. — На колко ще трябва да деля наградата?

— За нас не остава никакъв дял — уверих го аз. — Нито детективската агенция „Континентал“, нито служителите й вземат пари от възнаграждение за предаване на престъпник. Но ако полицията вземе участие в арестуването, може и да поискат дял.

— Ако обаче не участвуват, всичко е мое, така ли?

— При условие, че го предадете без чужда или само с наша помощ.

— Така и ще направя — подхвърли той съвсем небрежно. — Толкоз по въпроса за арестуването. Сега да се спрем на присъдата. Сигурен ли сте, че ако го пипнете, ще получи смъртна присъда?

— Би трябвало, но тъй като делото му ще се решава от съдебни заседатели, всичко е възможно.

Мургавата мускулеста ръка, стиснала кафява цигара, махна безгрижно.

— Тогава най-добре ще е, преди да ви го довлека, да измъкна от устата му самопризнание — рече той нехайно.

— Да, така ще е по-сигурно — съгласих се. — Защо не свалите кобура с два-три сантиметра по-долу? Дулото е много високо и като седнете, си личи.

— Ъхъ. Имате предвид този, дето е под лявата мишница. Взех го от един тип, след като си изгубих моя. Каишката е къса. Още днес ще си набавя нов.

Томи се върна с папка, върху която пишеше: „Кари, Том-Том, 1361C“. Вътре имаше изрезки от вестници, най-старата отпреди десет години, най-новата от осем месеца. Изчетох ги, като след това ги подавах една по една на мургавия мъж. Том-Том Кари се описваше като комарджия, трафикант на оръжие, бракониер на тюлени, контрабандист и пират. Всичко това обаче се предполагаше, допускаше или подозираше. Нееднократно бил задържан от полицията, но никога — осъждан.

— Не са справедливи към мен — оплака се кротко, след като изчетохме всичко. — Ето например — не съм виновен аз за кражбата на китайската канонерка. Бях принуден — всъщност мен се опитаха да измамят. След като натовариха стоката, отказаха да ми платят. А за разтоварване и дума не можеше да става. Единствената ми възможност беше да задигна канонерката заедно с всичко на нея. Застрахователните агенции, изглежда, много държат да докопат този Пападопулос, щом като са му окачили сто хиляди премия.

— Не е толкова висока, стига да го пипнат. Вестниците може и да са го поразкрасили, но въпреки това, изглежда, си заслужава. Събра тук в града истинска армия от гангстери, завзе цял квартал в сърцето на финансовата част, обра двете ни най-големи банки, сражава се с цялата градска полиция, успя да се измъкне, отърва се и от войсковата част, която тръгна по петите му, и пречука някои от най-близките си помощници, като използува други от приближените си. По този начин именно ликвидира брат ви Пади, а сетне с помощта на Поуджи Рийв, Голямата Флора Брейс и Рижия О’Лиъри видя сметката на останалите си приятелчета. При това не забравяйте, че въпросните приятелчета съвсем не са пасли трева — става дума за врели и кипели мошеници като Ванс Стридата, Треперещото Хлапе и Дарби М’Локлин — все отбран народ, когото никак не е лесно да преметнеш.

— Ъхъ — кимна Кари, но никак не беше впечатлен. — И все пак цялото начинание си беше един провал — успяхте да си върнете всичката плячка, а той само дето съумя да се измъкне невредим.

— Защото нямаше късмет — поясних аз. — Рижия О’Лиъри прихвана сложна зараза от любов и тщеславие. Така че черната точка не е за сметка на Пападопулос. Не оставайте с впечатлението, че не го бива в главата. Много е опасен и напълно разбирам застрахователните компании, които си мислят, че ще спят по-спокойно, ако той не е на свобода, за да замисля нови номера срещу банките, които пък контролират политиката на самите застрахователни компании.

— Вие, изглежда, не знаете много за този Пападопулос, а?

— Така е — признах си аз. — Но това се отнася изобщо за всички. Възнаграждението от сто хиляди превърна половината мошеници в тази страна в доносници и предатели. Те са тръгнали по следите му също като нас — и не само заради възнаграждението, а главно заради подлите му предателски номера. Но знаят за него не повече от самите нас — че е забъркан в десетина обира, че е мозъкът, направлявал дейността на Ванс Стридата с фалшивите облигации, и че враговете му имат навика да мрат млади. Никой обаче не знае откъде е или къде живее. Не мислете, че го въздигам до нивото на някой Наполеон или мозъчен тръст, но все пак е хитра стара лисица. Та както казахте, не знам много за него, но има още хиляди хора, за които не знам много.

Том-Том Кари кимна, за да покаже, че е разбрал, и се залови да свива третата си цигара.

— Бях в Ногалес, когато Ейнджъл Грейс Кардиган изпрати да ми съобщят, че Пади е бил пречукан — рече след малко. — Оттогава има близо месец. Тя, изглежда, си мислеше, че аз ще скоча и ще довтасам на часа, но на мен хич не ми пукаше. Оставих работата така. Миналата седмица обаче прочетох във вестника за възнаграждението, което се предлага за същия омбре, дето според нея е видял сметката на Пади. Това вече беше друга работа — и разликата е от сто хиляди долара. Затова пристигнах тук, разговарях с нея и дойдох при вас — да се уверя, че нищо не стои на пътя между мен и възнаграждението, предложено за този Пападръндрън.

— Ейнджъл Грейс ли ви изпрати при мен?

— Ъхъ — само че, без да знае. Спомена ви, като ми разказваше цялата история — че сте приятел на Пади, свестен за ченге и душа давате да докопате Пападръндрън. Затуй реших, че вие сте моят човек.

— Кога тръгнахте от Ногалес?

— Миналия вторник.

— Значи — поразрових паметта си — на следващия ден, след като Нюхол е бил убит оттатък границата.

Мургавият кимна. Лицето му не помръдна.

— На какво разстояние от Ногалес е станало това? — попитах.

— Теглили са му куршума недалеч от Окитоа — пада се на стотина километра от Ногалес. Интересува ли ви?

— Не. Само си мисля, че сте напуснали мястото на убийството му един ден след като са го пречукали, и сте дошли в града, където е живял. Познавахте ли го?

— Посочиха ми го в Ногалес като милионер от Сан Франциско, който заминава за Мексико с цяла група хора, за да огледа някакви мини. Правех си сметката да му продам нещо на връщане, но мексиканските колеги се погрижиха за него преди мен.

— Затова ли тръгнахте на север?

— Ъхъ. Шумотевицата ми обърка работите. Имах си хубав малък бизнес… да го наречем внос-износ през границата. А убийството на този Нюхол насочи светлината на прожектора към тази част на страната. Затуй си рекох, че ще е най-добре да дойда тук, да прибера стоте хиляди и ако може, да се устроя някъде наблизо. Честна дума, братко, от няколко седмици не съм убивал милионери — ако това ви тревожи.

— Добре. Значи, доколкото разбрах, възнамерявате да спипате Пападопулос. Ейнджъл Грейс изпратила да ви повикат, с надеждата, че ще му видите сметката като отмъщение за убийството на Пади, но вас всъщност ви интересуват парите, затова ще си правите играта едновременно и с мен, и с Ейнджъл, Добре ли съм разбрал?

— Да.

— Знаете какво ще стане, ако тя разбере, че сте се заловили с мен?

— Ъхъ. Направо ще пририта — малко е чукната на тема „стой настрана от полицията“.

— Така е — някой някога й е споменал нещо за честта на крадеца и оттогава не го е забравила. Брат й отбива срок някъде в Северните щати — продаде го Джони Водопроводчика. Нейният Пади беше пречукан от собствените си партньори. Но дали от всичко това й е дошъл умът в главата? Нищо подобно. Тя по-скоро ще остави Пападопулос да се разхожда на свобода, отколкото да потърси помощ от нас.

— Така си е — увери ме Том-Том Кари. — За нея аз съм вярното братче. Пади, изглежда, не й е разправил нищо за мен, така че ще се оправя с нея. Вие държите ли я под око?

— Да — още щом я пуснаха. Бяха я прибрали заедно с Флора, Поуджи и Рижия, но нямахме за какво да се заловим, освен че е била любовница на Пади, затова я пуснахме. Какво успяхте да измъкнете от нея?

— Само описанията на Пападръндрън и на Нанси Риган. Знае за тях колкото мен. Тази Риган какво общо има?

— Почти нищо, освен че би могла да ни наведе на следите на Пападопулос. Беше любовница на Рижия. Цялата работа се обърка, когато той се опита да отиде на среща с нея. При измъкването си Пападопулос взе и момичето. Нямам представа защо. То не беше замесено в обира.

Том-Том Кари сви и запали четвъртата си цигара. После стана.

— Ще работим ли заедно? — попита, докато си вземаше шапката.

— Ако ни предадете Пападопулос, ще се погрижа да си получите възнаграждението до последния цент — обещах. — И ще ви предоставя свобода на действие — няма да ви се пречкам из краката с излишни опити да държа под око всяка ваша стъпка.

Той заяви, че това е напълно справедливо, че е отседнал в един хотел на Елис Стрийт, и си тръгна.

 

 

Обадих се в кабинета на покойния Тейлър Нюхол и ми бе съобщено, че ако желая да науча нещо за делата му, по-добре да позвъня в извънградското му имение, на няколко километра южно от Сан Франциско. Така и направих. Тайнствен глас, който заяви, че говори икономът, ме осведоми, че ще е най-добре да се срещна с адвоката на Нюхол — Франклин Елърт. Затова отидох в кантората на Елърт.

Беше нервно, раздразнително старче, което фъфлеше и чиито очи се бяха изцъклили от високото кръвно налягане.

— Има ли причини да се допусне — попитах го аз направо, — че убийството на Нюхол не е дело на мексикански бандити? Съществува ли вероятност да е бил убит преднамерено, а не при съпротива?

Адвокатите мразят да ги разпитват. Този взе да пръска слюнки и да криви насреща ми страшни гримаси, при което очите му съвсем щяха да изхвръкнат, но — разбира се — не ми отговори.

— Как така? Как така? — сприхаво се запени той. — Ако обитате да ми обятните какво иткате да кадете, готподине!

И ме загледа страшно. Сетне прехвърли страшния поглед върху бюрото си, взе да размества някакви хартии с нервно шаващи пръсти, сякаш търсеше полицейска свирка. Разказах му аз каквото знаех относно Том-Том Кари.

Елърт отново се запени в слюнки, пожела да узнае „какво по-тотно имам предвид, по дяволите!“ и обърка безнадеждно хартиите върху бюрото си.

— Нищо нямам предвид — ядосах се и аз. — Предавам ви просто един разговор.

— Да, да! Днам! — Спря да се звери насреща ми, гласът му поизгуби заядливостта си. — Обате нямаме никакви отнования да пододираме несто такова. Никакви, готподине, никакви!

— Може да сте прав — тръгнах аз към вратата. — Но все пак ще се поразровя из тази история.

— Такайте! Такайте! — изскочи старчето от стола и заобиколи тичешком бюрото си, за да дойде при мен. — Митля, те гретите, но ако сте радтледвате слутая, бих иткал да тъм в тетение. Модете да ми идпратите сметката да радноските и хонорара и да ме отведомявате да напредъка на радтледването. Това уттройва ли ви?

Казах, че ме устройва, върнах се при бюрото и започнах да му задавам въпроси. Както адвокатът вече беше казал, в делата на Нюхол нямаше нищо, което да събуди любопитството ни. Убитият беше мултимилионер. По-голямата част от парите му бе вложена в какви ли не мини. Около половината от милионите си бе получил в наследство. В миналото му не открих нито тъмни сделки, нито незаконно присвояване на чуждо имущество, нито хитри номера, нито врагове. Вдовец с една дъщеря. Имала всичко, каквото пожелаела, докато бил жив, и двамата много се обичали. Заминал за Мексико с група специалисти по минно дело от Ню Йорк, които се надявали да му продадат там някакви мини. Нападнали ги бандити, те ги отпъдили и по време на престрелката били убити Нюхол и някой си Паркър — геолог.

Върнах се в кабинета си, написах телеграма до нашия филиал в Лос Анджелес с молба да изпратят в Ногалес човек, който да разследва убийството на Нюхол и делата на Том-Том Кари. Служителят, на когото я дадох за шифровка и изпращане, ме уведоми, че Стария искал да ме види. Отидох в кабинета му и там бях представен на ниско тантуресто човече на име Хук.

— Мистър Хук — поясни Стария — е собственик на ресторант в Саусалито. Миналия понеделник наел на работа келнерка на име Нели Райли. Казала му, че е от Лос Анджелес. Описанието й, както ми го даде мистър Хук, отговаря на вашето с Кунихан описание на Нанси Риган. Нали? — обърна се той към дебеланкото.

— Точно така. Същото, както го писаха вестниците. Висока е метър и шейсет и два-три, нито слаба, нито пълна, със сини очи, кестенява коса, двайсет и една-две годишна, хваща окото, но най-важното, надута е като пуйка — само претенции. Можете ли да си представите — като се опитах да бъда любезен с нея, тя ми рече да си прибирам „мръсните лапи“! А след като разбрах, че представа си няма от Лос Анджелес, пък твърди, че била живяла там две или три години, рекох си, тя е и никой друг.

И продължи да разсъждава по въпроса каква парична награда му се полага.

— Сега в ресторанта ли се прибирате? — попитах.

— Не веднага. Трябва да се отбия на едно място да купя чинии. След това се връщам там.

— Момичето на смяна ли ще бъде?

— Да.

— Тогава ще изпратим с вас един човек, който познава Нанси Риган.

Извиках Джак Кунихан от стаята на дежурните и го представих на Хук. Двамата си направиха среща след половин час на ферибота и Хук се изнесе.

— Тази Нели Райли няма да се окаже Нанси Риган — казах, — но не можем да си позволим да подминем пренебрежително никой шанс — пък бил той и едно на сто.

Разказах на Джак и на Стария за Том-Том Кари и за посещението си в кантората на Елърт. Стария ме изслуша с обичайното си вежливо внимание. Младият Кунихан, който само от четири месеца работеше в детективския бизнес, ме беше зяпнал с отворена уста.

— А сега тичай на срещата с Хук — наредих му аз, след като свърших разказа си, и двамата с него излязохме от кабинета на Стария. — Ако се окаже Нанси Риган, сграбчи я и не я пускай. — Стария вече не можеше да ни чуе, затова додадох: — И за бога, нека този път младежката галантност не ти подскаже, че трябва да я фраснеш по ченето. Представи си, че вече си пораснал.

Момчето се изчерви, прати ме по дяволите, оправи вратовръзката си и тръгна на среща с Хук.

А аз имах да пиша отчети. След като ги свърших, качих краката си на бюрото, отворих нов пакет „Фатима“ и до шест часа си мислих за Том-Том Кари. В шест отидох в „Стейтс“ за поредната супа от морски охлюви и миниатюрна пържолка, а оттам се прибрах вкъщи да се преоблека, преди да се отправя по посока на Сий Клиф, където ме чакаше покерна вечер.

Преобличането ми бе прекъснато от звънеца на телефона. Обаждаше се Джак Кунихан.

— В Саусалито съм. Момичето не е Нанси, но попаднах на нещо друго. Не знам обаче как да го изработя. Можеш ли да дойдеш?

— Заслужава ли си да зарежа цяла игра на покер?

— Да. Това е… мисля, че е голяма работа. — Беше възбуден. — Много ми се иска да дойдеш. Почти съм сигурен, че е вярна следа.

— Къде си точно?

— При фериботите. Не на „Златната врата“, на другия кей.

— Добре. Ще дойда с първия кораб.

Бележки

[1] Hombre — мъж, човек (исп.). — Б. пр.