Дашиъл Хамет
Прокълната кръв (11)

11. БОГЪТ

Върнах се във вестибюла, където в една ниша бях зърнал телефон. Телефонът наистина беше там, но не даваше сигнал. Оставих слушалката и се запътих към стаята на Мини Хърши на шестия етаж. До този момент не бях имал никакъв успех с мулатката, но явно бе предана на господарката си, а при липсата на телефон имах нужда от куриер.

Отворих вратата на стаята й — без ключалка като всички останали — и затворих след себе си. Прикрих с ръка стъклото на фенерчето и го запалих. През пръстите ми се процеждаше достатъчно светлина, за да видя момичето в леглото — спящо. Прозорците бяха затворени, въздухът — тежък, с една задушливост, която ми се стори позната — миришеше на стая, в която са увехнали цветя.

Погледнах Мини. Тя лежеше по гръб и дишаше през устата си. Лицето, натежало от съня, повече от всякога приличаше на индианско. Както я гледах и на мен ми се приспа. Грехота беше да я вдигам. Може би сънуваше… разтърсих глава, за да се избистри от мътилката, която я обземаше. Момини сълзи, маргаритки… повехнали цветя… дали не долавях и лекия аромат на орлови нокти? Въпросът ми се стори твърде важен. Фенерчето тежеше в ръката ми, много тежеше. По дяволите, нека го изтърва. Удари се в крака ми и аз се озадачих — кой ли докосна крака ми? Габриел Легет ме молеше да я отърва от Ерик Колинсън. В това като че ли нямаше никаква логика, или пък може би имаше? Отново отчаяно се опитах да разтърся глава. Тежеше цял тон и едва помръдна. Усетих, че се олюлявам. Протегнах напред един крак, за да запазя равновесие. Кракът беше безсилен, мек, тестен. Трябваше или да направя още една крачка, или да падна. Направих крачката, принудих главата си да стои изправена, а очите — отворени, и потърсих място, където да падна. Тогава на петнайсетина сантиметра от носа си зърнах прозореца. Политнах напред, бедрата ми се удариха в перваза и аз се задържах изправен. Опрях ръце на перваза. Потърсих дръжките в долната част на прозореца и без да съм сигурен, че съм ги намерил, вложих всичките си сили в опит да вдигна рамката нагоре. Прозорецът не помръдна. Ръцете ми бяха като заковани за дървото. Мисля, че изхълцах отчаяно, и като се подпрях с дясната ръка на перваза, с лявата заудрях стъклото по средата, с разтворена длан. През отвора нахлу въздух, който ме защипа като амоняк. Долепих лице до отвора и задишах с уста, нос, очи, уши, с всяка пора, смеех се, а към устата ми се стичаха сълзи от парещите очи. Стоях и вдишвах, докато се уверих поне донякъде, че краката ще ме държат, а очите ще виждат, че ще мога отново да се движа и да мисля, макар че и дума не можеше да става за бързина и сигурност. Но не можех да продължа да изчаквам. Сложих носната си кърпичка на устата и носа и се извърнах от прозореца.

На по-малко от метър от мен в тъмната стая се гърчеше някакво тяло, което обаче не беше от плът. Беше високо, но не толкова, колкото изглеждаше, защото не бе стъпило на пода, а се носеше на една педя над него. Краката му… крака имаше, но не бих могъл да кажа каква бе формата им. Сякаш нямаха очертания, както нямаха конкретни очертания тялото, ръцете, главата и лицето. Всичко се гърчеше, издуваше се и се свиваше, разтягаше се и се скъсяваше — не много, но непрестанно. Едната ръка потъна бавно в тялото, сякаш погълната от него, а след малко отново се появи, като лисната от чешма. Носът се протегна надолу към безформената дупка на устата, присви се нагоре, сля се с лицето, докато стана едно цяло с издутите бузи, отново нарасна. Очите се разстлаха, превърнаха се в гигантско око, което завладя цялата горна част на лицето, започна да се смалява, докато изобщо изчезна, и изведнъж отново видях две очи, където им беше мястото. Краката се сляха в един, като извиващ се жив пиедестал, после станаха три и отново два. Никоя черта или крайник не спираше да се свива конвулсивно, да трепти, да се криви и ми беше невъзможно да видя истинската им форма. Тялото приличаше на човек, който се носи из въздуха, със страховито зеленикаво лице и бледа плът, която не беше плът, но се виждаше в тъмното — течна, неспокойна и прозрачна като воден поток.

Тогава разбрах, че не съм на себе си от вдишването на аромата на увехнали цветя, но колкото и да се опитвах, не можех да си внуша, че не виждам онова пред себе си. То беше там. Ако протегнех ръка, можех да го докосна — трептящо и извиващо се между мен и вратата. Не вярвам в свръхестественото, но какво от това? То бе там. Не беше игра с фосфоресцираща боя, нито мъж, наметнат с чаршаф. Предадох се. Стоях с носна кърпа върху носа и устата, без да шавам, без да дишам, вероятно и без да давам на кръвта си да циркулира. Стоях и гледах тялото.

То проговори, но не бих казал, че действително чух думи. По-скоро ги възприех чрез цялото си тяло:

— На колене, враг на господа бог! На колене!

Чак тогава се размърдах — облизах устните си с език, по-сух и от тях.

— На колене, прокълнат от бога! На колене, преди да е ударил часът на възмездието!

Виж, от доводи разбирам. Свалих кърпата, колкото да произнеса:

— Върви по дяволите!

Продраният ми глас прозвуча много особено. Нещото се загърчи конвулсивно, олюля се и се наклони към мен. Изпуснах кърпата и посегнах към него с двете си ръце. Уж го хванах, а всъщност — нищо. Ръцете ми бяха отгоре му, по-скоро вътре в него — потънали до китките, в самия му център, сключени една в друга. Но в тях нямаше нищо освен влага — влага без температура, нито топла, нито студена.

Усетих същата влага, когато лицето му доплава до моето. Захапах го… но зъбите ми тракнаха в празнотата, макар да виждах и да чувствах, че лицето ми бе врязано в неговото. А нещото се виеше и гърчеше, потръпваше и се тресеше, мяташе се бясно, разпадаше се в ръцете ми и пак се сливаше в мрака на стаята. Виждах през прозрачното му тяло моите сключени в центъра на влажната му плът ръце. Разтворих ги и заудрях нагоре-надолу със схванати, сгърчени като куки пръсти, опитвах се да го разкъсам на парченца и наистина го раздирах, макар то веднага след това да се сливаше. А аз усещах само влага и нищо друго.

Ето обаче, че ме връхлетя ново усещане, което се засили, нарасна неимоверно бързо — чувството за огромна, задушаваща тежест, която ме смазва. Нещото, което нямаше плътност, притежаваше тегло, което ме притискаше към пода и ме душеше. Коленете ми омекнаха. Изплюх лицето му, изтръгнах дясната си ръка от тялото му и го заудрях по главата, но усетих само мокрота, която облиза юмрука ми. С лявата си ръка отново започнах да го раздирам, да късам тази субстанция, която тъй ясно виждах и тъй слабо усещах. И тогава по лявата си ръка зърнах още нещо — кръв. Тъмна, гъста, съвсем истинска кръв покриваше дланта ми, капеше от нея, стичаше се между пръстите ми. Изсмях се и съумях да намеря сили, за да повдигна гръб под чудовищната маса, която ме притискаше, да забия отново нокти във вътрешностите на нещото, да изграча: — Пипнах ли те!

През пръстите ми се процеди още кръв. Опитах пак да се изсмея, този път победоносно, не можах, но затова пък се задавих. Тежестта отгоре ми се удвои. Политнах назад, отпуснах се като чувал с гръб срещу стената, прилепих се към нея, за да не се свлека на пода. Студен, чист, стипчив въздух нахлу през счупения прозорец, обви раменете ми, защипа ноздрите ми и ми даде да разбера — чрез разликата с въздуха, който бях вдишвал, — че ме бе притиснало не теглото на нещото, а отровният мирис на увехнали цветя. Зеленикавата бледа влажност се заизвива по лицето и тялото ми. Закашлях се, преминах през него, като залитах, запътих се към вратата, успях да я отворя и се проснах навън в коридора, който се оказа тъмен като стаята, от която бях излязъл.

Докато падах, някой се стовари отгоре ми. Но не беше нещо необяснимо. Беше човек. Коленете, забили се в гърба ми, бяха остри, човешки. Ръмженето, което издиша горещ въздух в ухото ми, беше човешко, изненадано. Ръката, сграбчена от моята, беше човешка, с тънка китка. Благодарих на господа, че бе тънка. Въздухът в коридора ми се отразяваше много добре, но не бях във форма да се справя с някой атлет. Вложих всичките си сили в хватката върху тънката китка, задърпах я под себе си, като се опитах да се претърколя върху колкото се може по-голяма част от нейния притежател. Другата ми ръка, преметната през слабото тяло на човека, докато се претъркулвах, удари и събори на пода нещо твърдо, метално. Свих китка, за да го докопам с пръсти, и го познах по допира — възголемия нож, с който бе убит Рийз. Мъжът под мен, изглежда, бе стоял пред вратата на Мини и бе чакал да ме накълца, щом изляза. Спасило ме бе падането ми: не беше ме улучил, защото го бях препънал. Сега подритваше, посягаше, опитваше се да ме докопа от легналото си с лице към пода положение, закотвен от моите деветдесет кила. Вкопчил пръсти в ножа, свалих дясната си ръка от неговата и я залепих за тила му, като притиснах лицето му плътно към килима; не бързах, изчаквах прилива на нови сили, които се възвръщаха в тялото ми с всяко поемане на въздух. Още минута-две, и щях да съм в състояние да го изправя на крака и да го разпитам.

Но не ми беше отредено да чакам толкоз дълго. Нещо твърдо се стовари върху дясното ми рамо, после върху гърба ми, удари килима близо до главите ни. Някой размахваше по мой адрес яка тояга. Претърколих се от гърба на мършавия и спрях в краката на оня с тоягата. Замахвах с дясната си ръка нагоре към краката, получих още един удар по гърба, не улучих краката, но затова пък хванах края на женска пола. Изненадан, прибрах ръката си. Следващото халосване — този път отстрани по ребрата — ми напомни, че моментът не е за кавалерско поведение. Свих ръката си в юмрук и замахнах към полата. Тя се уви около юмрука ми, а месест пищял уби силата на замаха. Собственичката на пищяла изръмжа над главата ми и отстъпи, преди да успея да посегна втори път. Залазих на четири крака и понечих да стана, но главата ми се фрасна в нещо дървено — врата. Хванах се за дръжката и се изправих. На сантиметри от мен в тъмното тоягата отново изсвистя. Дръжката на вратата се превъртя в ръката ми. Влязох в стаята възможно най-безшумно и затворих след себе си.

Зад гърба си чух глас — тих, но много убедителен:

— Излез веднага или ще те застрелям.

Познах изплашения глас на пълната руса камериерка. Обърнах се, като се наведох много ниско — в случай че наистина стреля. В стаята се процеждаше достатъчно мътна сивота от наближаващия ден, за да разпозная силуета на седналата в леглото жена, стиснала нещо малко и черно в протегнатата си напред ръка.

— Аз съм! — прошепнах.

— А, вие ли сте! — изрече тя, без да свали пистолета.

— И ти ли си замесена в цялата история? — попитах, като рискувах да пристъпя към леглото.

— Върша, каквото ми наредят и си затварям устата, но за парите, които ми плащат, няма да посегна на човек.

— Това е добре — зарадвах се аз и направих още няколко, този път по-бързи крачки към леглото. — Мога ли да се спусна от прозореца на долния етаж, ако завържем няколко чаршафа?

— Не знам… Ох! Престанете!

Бях хванал ръката й, стиснала пистолета — автоматичен, калибър 32, — и я извивах.

— Пусни! — наредих и тя го пусна.

И аз пуснах ръката й, отстъпих назад и вдигнах ножа, който бях изтървал до леглото. Приближих се на пръсти до вратата и се ослушах. Нищо не чух. Бавно я открехнах, пак нищо не чух и нищо не видях в мътната сивота, която проникна в стаята. Вратата на Мини Хърши беше отворена, както я бях оставил на излизане. Нещото, с което се бях сражавал, беше изчезнало. Влязох в стаята на мулатката и запалих лампата. Тя лежеше в същата поза и спеше дълбоко. Прибрах собствения си пистолет в джоба, дръпнах завивката, вдигнах момичето и го пренесох в стаята на камериерката.

— Виж дали ще можеш да я свестиш — казах на русата и стоварих Мини в леглото до нея.

— След малко сама ще дойде на себе си — винаги така става.

— Така ли? — попитах и излязох.

Слязох на петия етаж, където беше стаята на Габриел Легет. Тя беше празна. Палтото и шапката на Колинсън бяха изчезнали, както и дрехите, които тя беше взела със себе си в банята, и кървавата нощница.

Изругах и двамата, без да изразявам предпочитания към никого, но все пак се съсредоточих върху Ерик. Загасих лампата и хукнах надолу по централните стълби, обезумял и настървен като целия си външен вид — бях пребит, насинен, с разпокъсани дрехи, с кървава кама в едната ръка и с пистолет в другата. От четирите етажа, през които профучах, до слуха ми не достигна нищо, но когато стигнах втория, отдолу чух нещо като слабо бумтене. Запрескачах презглава останалите стълби и вече го долових по-ясно — някой блъскаше по входната врата. Надявах се да е с полицейска униформа. Дотичах до вратата, отключих и рязко я отворих. На прага стоеше Ерик Колинсън — с безумни очи и бяло като платно неистово лице.

— Къде е Габи? — попита запъхтяно.

— Да пукнеш дано! — изругах аз и го фраснах през лицето с дулото на пистолета.

Той се сви на две, политна напред, подпря се с две ръце на отсрещната стена на вестибюла, остана миг така и после бавно се изправи. От ъгълчето на устата му се стичаше кръв.

— Къде е Габи? — настоя упорито.

— А ти къде я остави?

— Тук. Трябваше да я отведа. Тя ме помоли. Изпрати ме първо да проверя дали има някой на улицата. И изведнъж вратата се затвори.

— Голям си умник, няма що! — изръмжах аз. — Тя те е преметнала — още се опитва да те спаси от това проклятие, дяволите да го вземат! Защо, и теб да те вземат дяволите, толкоз не можа да свършиш каквото ти казах! Хайде, тръгвай — трябва да я намерим.

Нямаше я в приемните на партера. Оставихме лампите да светят и забързахме по главния коридор. Дребна фигурка в бяла пижама изхвърча от една врата и се метна отгоре ми, оплете се в краката ми и за малко да ме прекатури. От устата й излизаха нечленоразделни звуци. Успях да се освободя и видях, че е малкият Мануал. Сълзи се стичаха по изплашеното му до смърт лице, а плачът правеше думите му неразгадаеми.

— Успокой се, синко — посъветвах го аз. — Не разбирам нито една дума. — В следващия миг разбрах. — Да не му позволя да я убие ли? Кой кого да убие? — Той продължи в същия дух, но успях да различа „татко“ и „мама“. — Баща ти се опитва да убие майка ти ли? — попитах, тъй като тази комбинация ми се видя най-вероятна. Детето кимна. — Къде? — То махна с ръка към желязната врата. Тръгнах към нея, но спрях. — Слушай, синко — направих опит да се спазаря. — Много искам да помогна на майка ти, но преди това трябва да намеря мис Легет. Знаеш ли къде е?

— Там, с тях! — иззика момчето. — Побързайте, моля ви!

— Добре. Ела с мен, Ерик.

И ние препуснахме към желязната врата. Беше затворена, но отключена. Рязко я разтворих. Олтарът грейна насреща ми — бял, кристален и сребърен — в ярката светлина на ослепителен синьо-бял лъч, който се спускаше косо откъм покрива. В единия край на олтара седеше свита на топка Габриел, повдигнала лице към светлинния лъч. То бе мъртвешки бледо и безизразно под яркия прожектор. Арония Холдорн лежеше на мястото, заемано преди това от доктор Рийз. На челото си имаше огромна синина. Краката й ръцете й бяха завързани — последните към тялото — с широки ивици бял плат. Почти всичките й дрехи бяха разпокъсани. Джоузеф, облечен в бяла роба, стоеше с лице към олтара и жена си. Ръцете му бяха протегнати високо нагоре, разперени, гърбът и вратът му бяха извити, така че брадатото му лице сочеше небето. В дясната си ръка стискаше най-обикновен кухненски нож с кокалена дръжка и дълго, извито острие. Говореше на небето, но нищо не можахме да чуем, защото беше с гръб към нас. Докато прекрачвахме прага на вратата, той свали ръце и се наведе над жена си. Бяхме все още поне на десетина метра от него.

— Джоузеф! — изревах аз.

Той отново се изправи, обърна се и когато ножът се появи в полезрението ми, видях, че е все още чист, лъскав.

— Кой вика Джоузеф — име, което вече не съществува? — попита той и да пукна, ако лъжа — като стоях там (бях се заковал на три метра от него, Колинсън също бе спрял), гледах го и слушах гласа му, — аз започнах да вярвам, че в крайна сметка нищо лошо е нямало да се случи. — Няма никакъв Джоузеф — продължи той, без да изчака да отговорим на въпроса му. — Вече можете да узнаете, както ще узнае скоро целият свят, че онзи, който се разхождаше сред вас под името Джоузеф, бе всъщност самият бог! А сега, когато знаете, вървете си!

Редно беше да му кажа „Я стига си дрънкал“ и да се метна към него. С всеки друг мъж бих постъпил по този начин. Но не и с него.

— Трябва да отведа мис Легет и мисис Холдорн — рекох нерешително, кажи-речи, с извинение в гласа.

Той се изправи в пълен ръст. Белобрадото му лице беше сурово.

— Върви си — нареди. — Върви си, преди твоето предизвикателство да е навлякло гибелта ти!

Арония Холдорн се обади от стъпалото, върху което лежеше завързана.

— Стреляйте! — извика ми тя. — Стреляйте бързо! Стреляйте!

— Никак не ме интересува кое е истинското ви име — обърнах се към мъжа. — Сега ще дойдете с мен в участъка. Свалете този нож!

— Богохулник! — изрева той и направи крачка към мен. — Сега ще умреш!

Звучи забавно. Но не беше.

— Спрете! — изкрещях.

Той обаче не спря. Изплаших се. Стрелях. Куршумът го улучи по бузата. Видях дупката, която направи. Нито мускул не трепна на лицето му. Крачеше към мен отмерено, без да бърза. Натиснах автоматичния спусък и изпразних още шест куршума в тялото и главата му. Видях как го надупчиха. А той продължи да върви уверено, без да покаже по някакъв начин, че съзнава това. Очите и лицето му бяха строги, но не сърдити. Когато приближи до мен, вдигна ножа високо над главата си. Това е много неправилно при бой с нож. Той обаче не се биеше, а раздаваше възмездие и обърна точно толкова внимание на безнадеждните ми опити да го спра, колкото родител на детенцето, което наказва.

А аз се съпротивлявах. Когато блесналият над главите ни нож започна да се спуска надолу, аз се шмугнах под него, свил дясната си ръка под ъгъл към неговата с ножа, като в същия миг забих камата, която стисках в лявата ръка, в гърлото му. Тя потъна до кръстовидната дръжка. И тук изключих.

Не знаех, че съм бил затворил очи — разбрах го чак когато ги отворих. Първото, което видях, беше Ерик Колинсън, коленичил до Габриел Легет. Извръщаше лицето й от ярката светлина на прожектора и се опитваше да я свести. Следващото, което се изпречи пред погледа ми, бе Арония Холдорн, явно в несвяст върху стъпалото на олтара. Мануал ревеше отгоре й и дърпаше трескаво ивиците плат, с които бе овързана. След това видях, че стоя с леко разкрачени крака, а Джоузеф лежи на пода под мен — мъртъв, със стърчащ от гърлото нож.

— Слава богу, че не беше наистина бог — промърморих на себе си.

Покрай мен се шмугна нещо кафяво — Мини Хърши се хвърляше в краката на Габриел Легет и крещеше:

— Ох, мис Габриел, аз пък си помислих, че онзи дявол е оживял и пак е дошъл да ви убие!

Отидох до мулатката, хванах я за рамото, вдигнах я на крака и попитах:

— Как ще оживее? Ти нали го уби?

— Да, сър, но…

— Но си помисли, че може да се е появил в друг облик?

— Дда, сър. Помислих, че той… — Мини млъкна и зашава беззвучно с устни.

— Че той съм аз, нали?

Тя кимна, без да ме погледне.