Дашиъл Хамет
Прокълната кръв (5)

5. ГАБРИЕЛ

Следващият ден ми донесе новини. Рано сутринта получих телеграма от нюйоркския ни филиал. Разшифрована, тя гласеше:

ЛУИС ЪПТЪН БИВШ СОБСТВЕНИК ДЕТЕКТИВСКА АГЕНЦИЯ ТУК СТОП АРЕСТУВАН ПЪРВИ СЕПТЕМВРИ ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ЗА ПОДКУПВАНЕ ДВАМА СЪДЕБНИ ЗАСЕДАТЕЛИ ВЪВ ВРЪЗКА С ДЕЛОТО ПО УБИЙСТВОТО НА СЕКСТЪН СТОП ОПИТАЛ ДА СЕ ОТЪРВЕ КАТО СТОВАРИ ВИНАТА ВЪРХУ ХАРИ РУПЪРТ ДЕТЕКТИВ В НЕГОВАТА АГЕНЦИЯ СТОП ДВАМАТА ОСЪДЕНИ СТОП ОСВОБОДЕНИ ОТ СИНГ-СИНП НА ШЕСТИ ФЕВРУАРИ ТАЗИ ГОДИНА СТОП РУПЪРТ ЗАПЛАШВАЛ ДА УБИЕ ЪПТЪН СТОП РУПЪРТ ТРИЙСЕТ И ДВЕ ГОДИШЕН ВИСОК МЕТЪР СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДЕМ ТЕЖИ СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТ КИЛОГРАМА КЕСТЕНЯВА КОСА КАФЯВИ ОЧИ ЖЪЛТЕНИКАВ ТЕН СЛАБО ЛИЦЕ ДЪЛЪГ ТЪНЪК НОС ХОДИ ПРИВЕДЕН НАПРЕД С ИЗДАДЕНА БРАДИЧКА СТОП ИЗПРАЩАМЕ СНИМКИ ПОЩАТА

Вече нямаше съмнение, че Рупърт бе същият мъж, когото мисис Пристли и Дейли бяха видели и който бе убил Ъптън. Обади ми се О’Гар.

— Онзи, твоят Райноу Тингли, е бил спипан снощи в заложна къща — опитвал се да пробута разни бижута. Но между тях е нямало немонтирани диаманти. Не успяхме да му развържем езика, само установихме кой е. Изпратих един от нашите при Легет с част от скъпоценностите, защото помислих, че може да са техни, но и двамата отрекоха.

Тази новина не ми вършеше работа.

— Опитай при „Холстед и Бошан“ — предложих аз. — Кажи им, че според теб скъпоценностите са на Легет, без да споменаваш, че са отрекли.

След половин час О’Гар пак ми се обади от бижутерския магазин и ме осведоми, че Холстед с положителност е разпознал две от бижутата: перлена огърлица и брошка с топаз, които Легет бил купил от него за дъщеря си.

— Чудесно — рекох, — А сега ще те помоля за следното. Иди до квартирата на Райноу и упражни натиск върху неговата Мини. Претърси апартамента, отнеси се грубичко с нея и колкото повече я сплашиш, толкоз по-добре. Може би ще има смарагдов пръстен на ръката си. Ако изляза прав и откриеш още скъпоценности, които може да са на Легетови, вземи всичко със себе си, но не се застоявай дълго и след това не я безпокой за нищо. Аз я държа под око. Искам само да я разтревожиш и веднага да се разкараш.

— Ще й взема здравето — обеща О’Гар.

В стаята на дежурните заварих Дик Фоули, който пишеше отчет за обира на някакъв склад, чието разследване не му беше позволило да мигне цяла нощ. Изгоних го да помага на Мики в следенето на мулатката.

— Щом си тръгнат полицаите и тя излезе от къщата, ще тръгнете и двамата след нея — наредих. — Като разберете къде е отишла, единият да намери телефон и да ми се обади.

Върнах се в кабинета си и взех да паля цигари. Тъкмо хабях третата, когато се обади Ерик Колинсън да попита дали съм открил неговата Габриел.

— Не още, но попаднах на следи. Ако не сте зает, елате — ще можете да ме придружите…, ако се окаже, че има къде да отидем.

Той се съгласи с готовност. Малко след това позвъни Мики Линан.

— Нашата отиде на гости.

И ми продиктува един адрес на Пасифик Авеню. Телефонът иззвъня отново още преди да съм оставил слушалката.

— Обажда се Уот Холстед — рече някакъв глас. — Можете ли да наминете?

— Сега не ми е възможно. Какво има?

— Става дума за Едгар Легет и съм силно озадачен. Тази сутрин от полицията ми донесоха няколко бижута и ме попитаха дали знам чии са. Разпознах една пер-лена огърлица и брошка, които Легет купи миналата година от нашия магазин за дъщеря си: брошката през пролетта, а перлите за Коледа. След като полицаите си отидоха, аз естествено се обадих на Легет, а той се отнесе твърде странно. Изчака ме да кажа всичко, след което заяви: „Много ви благодаря, задето се бъркате в личните ми работи“, и затвори. Какво му става, как мислите?

— Един господ знае. Сега трябва да бягам, но при първа възможност ще се отбия при вас.

Издирих телефонния номер на Фицстивън, обадих се и чух провлаченото му: „Ало?“

— Най-добре да избързаш с вземането на книгата, ако искаш да бъдеш полезен — рекох.

— Защо? Нещо ново ли има?

— Има.

— Например?

— Ами туй-онуй, но ако някой иска да си пъхне носа в тайните на семейство Легет, не е сега моментът да човърка проблемите на несъзнателното начало.

— Прав си. Вече съм на бойна нога.

По време на разговора се появи и Ерик Колинсън.

— Хайде — рекох и го помъкнах към асансьора. — Тревогата може и да не е фалшива.

— Къде отиваме? — нетърпеливо попита той. — Открихте ли я? Всичко наред ли е? — Отговорих само на единия въпрос, като му съобщих адреса на Пасифик Авеню.

Оказа се, че не го чува за пръв път:

— Значи при Джоузеф. — В асансьора имаше още пет-шест души, затова сведох отговора си до едно неопределено „аха“.

Откритият спортен крайслер на Ерик беше паркиран зад ъгъла. Качихме се в него и започнахме да лавираме между колите и светофарите по посока на Пасифик Авеню.

— Кой е този Джоузеф? — попитах аз.

— Глава на един нов религиозен култ. Нарекъл е къщата си „Храм на Светия Граал“. Сега е много на мода. Нали знаете, в Калифорния такива никнат като гъби. Никак не ми харесва, че Габриел е там, ако наистина е така… Макар че, откъде да знам… може да са свестни хора. Джоузеф е един от странните приятели на мистър Легет. Смятате ли, че тя е там?

— Не е изключено. Член ли е на сектата?

— Ходи там от време на време. И аз съм бил с нея.

— Я ми разкажете каквото знаете.

— Ами… на пръв поглед всичко е наред — рече той неохотно. — Хората не са случайни: мисис Пейзън Лорънс, семейство Ралф Коулман, мисис Ливингстън Родман — все от сой. Пък и Холдорнови — Джоузеф и жена му Арония — изглеждат много свестни, но… не ми харесва Габриел да ходи там, и туйто. — Той за малко да уцели един трамвай с дясното колело на крайслера. — Не мисля, че е добре за нея да попада чак толкова под тяхно влияние.

— Били сте там — от какво естество е мошеничеството им?

— Всъщност не е мошеничество — смръщи той чело. — Почти нищо не знам за самата религия, но съм присъствал с Габриел на службите им и трябва да призная, че ги отслужват с много достойнство, дори бих ги нарекъл красиви като католическите меси. Не е от обичайните калифорнийски култове, дето са два за долар. Няма нищо общо с тях. Всичко е първокласно. Холдорнови са… как да ви кажа… доста по-културни от мен.

— Тогава какво ви съмнява?

Той поклати мрачно глава.

— Право да ви кажа, не знам дали нещо ме съмнява. Просто тази работа не ми харесва. Не ми харесва Габриел да изчезва, без да каже къде отива. Вие мислите ли, че родителите й знаят, че е там?

— Не.

— И аз съм на това мнение.

Откъм улицата „Храмът на Светия Граал“ изглеждаше като шестетажен жилищен блок от жълти тухли, какъвто си е бил първоначално. Нищо във външния му вид не издаваше промяната в предназначението му. Помолих Колинсън да го подмине и да спре на ъгъла, където Мики Линан подпираше с тромавото си туловище някаква каменна стена. Щом спряхме, дойде при нас.

— Мулатката си тръгна преди десет минути — докладва той. — Дик е по петите й. Друг отговарящ на твоите описания не е излизал от къщата.

— Разположи се тук в колата и не откъсвай поглед от входната врата — наредих му аз. — Ние сега ще влезем — обърнах се към Колинсън. — Ще приказвам аз. — При вратата на Храма му отправих още едно предупреждение: — И не дишайте толкоз тежко. По всяка вероятност всичко е наред.

Натиснах звънеца. Вратата бе незабавно отворена от широкоплещеста, яка, месеста жена, наближаваща петдесетте. Беше най-малко със седем-осем сантиметра по-висока от моите метър и седемдесет. Плътта на лицето й висеше на торбички, но не бих нарекъл меки или отпуснати нито очите, нито устата й. Обширното пространство над горната й устна явно беше бръснато. Дрехите й бяха черни и я покриваха от брадичката и ушите, кажи-речи, до пода.

— Дошли сме при мис Легет — обявих аз. Тя се направи, че не ме разбира. — Дошли сме да видим мис Легет — повторих. — Мис Габриел Легет.

— Нищо не знам. — Гласът й се оказа басов. — Но все пак влезте.

И тя ни вкара без особен възторг в малка полутъмна приемна встрани от вестибюла, нареди ни да чакаме и излезе.

— Познаваш ли този селски ковач? — обърнах се към Колинсън.

Той каза, че за пръв път я виждал, и започна да шари безцелно из стаята. Аз седнах. Щорите пропускаха твърде малко светлина, за да огледам добре наредбата, но килимът беше мек и плътен, а доколкото можех да видя нещо от мебелите, бих ги нарекъл по-скоро разкошни, отколкото спартански. Като изключим Колинсън, който продължаваше да шари неспокойно из стаята, до ушите ми не стигаше никакъв звук. Погледнах към отворената врата и видях, че сме обект на нечие внимание. На прага беше застанало дванайсет-тринайсетгодишно момче и ни зяпаше с големи черни очи, които сякаш излъчваха своя собствена светлина в обкръжаващия ни полумрак.

— Здравей, синко — поздравих го аз.

Гласът ми накара Колинсън да подскочи. Момчето не се обади. Продължи да ме гледа поне още една минута с празен, немигащ, смущаващ, втренчен поглед, който е специалитет единствено на децата, след което ми обърна гръб и си тръгна, без да вдигне повече шум, отколкото при появата си.

— Кой беше този? — обърнах се към Колинсън.

— Сигурно Мануал, синът на Холдорнови. За пръв път го виждам.

И той продължи да крачи напред-назад. Аз седнах и загледах вратата. След малко се появи някаква жена и влезе в приемната, като стъпваше безшумно по дебелия килим. Беше висока, изящна. Тъмните й очи излъчваха собствена светлина, също като очите на момчето. Това бе за момента единственото, което успях да различа. Станах. Тя се обърна към Ерик:

— Здравейте. Вие сте мистър Колинсън, нали?

По-музикален глас не бях чувал.

Колинсън изломоти нещо и ме представи, като наричаше жената мисис Холдорн. Тя ми подаде топла, стегната ръка и прекоси стаята, за да вдигне едната щора. В приемната нахлу тлъст правоъгълен сноп от следобедни слънчеви лъчи. Докато мигах срещу нея от внезапната светлина, тя седна и ни махна с ръка да се настаним и ние. Отначало виждах само очите й: огромни, почти черни, топли и обрамчени с черни, гъсти мигли. Бяха единственото живо, човешко, истинско нещо на овалното й, леко мургаво лице, в което имаше топлина, имаше и красота, но те сякаш нямаха нищо общо с действителността. Като че ли беше маска, която е носила тъй дълго, че се е сраснала с лицето й. Дори устата, за която бих могъл дълго да говоря, все едно, че не бе от плът, а от някакъв крайно сполучлив, съвършен заместител — по-мек, по-ален, а може би и по-топъл от истинската плът, но въпреки това изкуствен. Дългата черна коса с път по средата, сресана гладко над лицето, или по-скоро маската, и опъната силно от слепоочията и ушите към тила, завършваше отзад на кок. Имаше дълга, силна, изящна шия. Самата тя беше висока, закръглена и гъвкава. Дрехите й бяха тъмни, меки като коприна и сякаш част от тялото й.

— Бихме искали да се видим с мис Легет, мисис Холдорн — обърнах се към нея.

— Защо мислите, че е тук? — попита тя с любопитство.

— Това няма никакво значение, нали? — побързах да кажа, преди Колинсън да е изтърсил нещо. — Важното е, че е тук. Искаме да я видим.

— Едва ли ще е възможно — бавно произнесе тя. — Не се чувствува добре и дойде тук да си почине — най-вече за да се махне за известно време от някои хора.

— Съжалявам — настоях, — но е наложително. Ако не беше важно, нямаше да нахлуем по този начин.

— Наистина ли е важно?

— Да.

Тя се поколеба, каза „Ще видя какво мога да направя“, помоли да я извиним и излезе.

— Не бих имал нищо против и аз да поживея тук — рекох на Колинсън.

Той не ме разбра. Лицето му бе поаленяло, възбудено.

— Габриел може да се ядоса, задето нахълтахме по този начин — рече притеснено. Казах, че това ще е направо ужасно.

Арония Холдорн се върна, застана на прага и се усмихна учтиво:

— — Наистина много съжалявам, но мис Легет не желае да се среща с вас.

— Аз пък съжалявам, че не желае, защото се налага — отвърнах.

Жената вирна глава и престана да се усмихва.

— Извинете, не ви разбрах.

— Налага се да я видим — повторих все така дружелюбно. — Както вече ви казах, много е важно.

— Съжалявам. — Дори ледът, смразил гласа й, не успя да го загрози. — Не може да я видите.

— Мис Легет — поясних аз — е важна свидетелка, както сигурно ви е известно, в едно дело по грабеж и убийство. Затова трябва да говорим с нея. Ако предпочитате, готов съм да изгубя половин час, докато намеря полицай, който да дойде с необходимите документи. Но така или иначе, ще се срещнем с нея.

Колинсън измърмори нещо нечленоразделно, но в тона му прозвуча извинение. Арония Холдорн се поклони едва-едва.

— Постъпете както сметнете за добре — изрече хладно. — Не одобрявам намерението ви да тревожите мис Легет, когато не желае да ви вижда, и що се отнася до моето позволение, аз не ви го давам. Но щом толкова настоявате, не мога да ви попреча.

— Благодаря. Къде е тя?

— В стаята си на петия етаж, вляво от стълбището. И като кимна пак с глава, Арония Холдорн се оттегли.

Колинсън ме хвана за ръката и запелтечи:

— Не знам дали аз… дали е редно ние… Габриел много ще се ядоса… Тя никак няма да…

— Както искаш — изръмжах, — но аз се качвам. Може да не й харесва, но и на мен никак не ми харесва, че бяга и се крие, когато трябва да й задам някои въпроси във връзка с откраднатите диаманти.

Той се намръщи, задъвка устните си, направи една-две притеснени гримаси, но ме последва. Намерихме асансьора, качихме се до петия етаж и тръгнахме по покрития с лилав килим коридор към вратата вляво от стълбите. Почуках с опакото на ръката си. Отвътре — нито звук. Почуках още веднъж, по-силно. Откъм стаята се дочу глас. Много неопределен, но вероятно женски. Беше твърде слаб, за да разберем какво казва, и прекалено неясен, за да разпознаем чий е. Ръгнах Колинсън с лакът и му наредих:

— Обади й се!

Той пъхна пръст в яката си, задърпа я и подвикна с продран глас:

— Габи, аз съм — Ерик!

Отговор обаче не получи.

Потропах отново по вратата и креснах:

— Отворете!

Гласът измърмори нещо, но какво — не разбрах. Задумках отново и завиках да ми отвори. В дъното на коридора се открехна врата, от нея се подаде жълтеникаво старче с рядка косица, попита какво става, аз му казах да си гледа работата и отново заблъсках по вратата.

Гласът отвътре заякна достатъчно, за да ни стане ясно, че е недоволен, макар думите все още да не бяха членоразделни. Започнах да натискам ядосано дръжката и открих, че вратата не бе заключена. Натиснах по-силно и я открехнах. Гласът се чу по-ясно. Долових тихи стъпки по пода. Сетне — сподавен хрип. Рязко разтворих цялата врата. Ерик Колинсън издаде гърлен звук, който наподобяваше идващ отдалече писък.

Габриел Легет стоеше до кревата, държеше се о една ръка за таблата и леко се олюляваше. Лицето й бе бледо като негасена вар. Очите й сякаш се състояха само от кафяв ирис — мътни, нефокусирани, — а малкото й чело се бе сбръчкало. Имаше вид на човек, който знае, че отпреде му има нещо, и се чуди какво ли е то. Беше с един жълт чорап, жълт комбинезон и кафява кадифена пола, с която явно бе спала. Видях разхвърляни кафяви обувки, втория чорап, блузка в кафяво и златисто, кафяво палто и жълто-кафява шапка. Всичко останало в стаята беше бяло: бели тапети, бял таван, бели столове, бяло легло, бели масички, бяла дървения, дори телефонът и лампите бяха бели. Подът беше покрит о бял велтер. Нито един мебел не беше болничен, но белотата, ненарушена от нищо, създаваше такова впечатление. Имаше два прозореца и още две врати. Тази вляво водеше към банята, а другата — към малък дрешник.

Бутнах Колинсън да влезе, последвах го и затворих вратата. Нямаше ключ, нито ключалка или райбер — нищо. Колинсън стоеше и се пулеше срещу момичето с увиснало чене, а погледът му бе празен като нейния. Само че по лицето му бе изписан далеч по-неизразим ужас. Тя се облегна на леглото и се взря в празното пространство с тъмните си мътни очи, а изражението й бе призрачно, озадачено. Прегърнах я през рамото и я сложих да седне.

— Събери дрехите й — наредих на Ерик. Трябваше обаче да му повторя заповедта, за да излезе от състоянието си на транс.

Донесе ми всичко нейно и аз се заех да я обличам. Той впи пръсти в рамото и и запротестира с глас, който би бил твърде подходящ, ако ме беше хванал да обирам кутия с помощи за бедните:

— Не! Как може да…

— Я стига! — махнах ръката му. — Ако искаш, ти свърши тази работа.

Той бе започнал да се поти от притеснение. Преглътна мъчително и изпелтечи:

— Не, не! Не бих могъл… това е… Не се доизказа и отиде до прозореца.

— Не ме е излъгала, че си магаре — рекох на гърба му и открих, че й обличам кафявозлатистата блуза наопаки. Все едно, че беше восъчна фигура, но тя не се съпротивляваше, докато я въртях из ръцете си, и където я сложех, там си и оставаше.

Когато й навличах палтото и й слагах шапката, Колинсън пак дойде при мен и ме бомбардира с въпроси. Какво й имало? Дали не трябвало да повикаме лекар? Безопасно ли е за здравето й да я изведем от къщата? А щом станах, пое девойката от мен и я поведе, като я обгърна с дългите си яки ръце.

— Аз съм, Габи — Ерик! — взе да ломоти в ухото й. — Не ме ли позна? Кажи ми нещо. Какво ти е, миличко?

— Нищо й няма — само се е натъпкала с наркотици — поясних аз. — И не се опитвай да я извадиш от това състояние. Изчакай да я откараме у тях. Хвани я за тази ръка, а аз за другата. Тя може и сама да върви. Ако срещнем някого, ти продължаваш с нея напред, а аз ще се оправя. Хайде, тръгвай.

Никого не срещнахме. Взехме асансьора, слязохме на партера, прекосихме вестибюла и излязохме на улицата, без да видим жива душа. Отидохме на ъгъла, където бяхме оставили Мики в крайслера.

— Свободен си — рекох.

— Добре, довиждане — отвърна Мики и си тръгна.

Двамата с Ерик вмъкнахме момичето в колата, настанихме го между нас на предната седалка и той подкара. Изминахме три преки. Сетне той попита:

— Сигурен ли сте, че за нея е най-добре да я откараме у тях?

Казах, че съм сигурен. Той помълча още пет преки, после повтори въпроса си, като добави нещо за болница.

— А защо не редакцията на някой вестник? — изсмях му се аз.

Три преки мълчание, след което поде отново:

— Познавам един лекар, който…

— А аз имам работа — прекъснах го. — Ако закараме мис Легет у тях в това състояние, ще успея да я свърша. Затова отиваме там.

Той ме изгледа убийствено и започна да сипе сърдити обвинения:

— Готов сте да я опозорите и унижите, да изложите живота й на опасност, само и само да…

— Животът й не е в по-голяма опасност от твоя или моя — прекъснах го отново. — Просто се е наблъскала с повече опиати, отколкото може да понесе. Но ги е приела сама. Не съм й ги давал аз. — Момичето, за което ставаше дума, беше живо, дишащо, дори седеше с широко отворени очи, но имаше толкова ясна представа за онова, което ставаше около него, колкото, ако се намираше във Финландия.

На следващия ъгъл трябваше да завием надясно. Колинсън продължи право напред и увеличи скоростта на четирийсет и пет мили, вперил поглед пред себе си, стиснал зъби.

— Завий на другия ъгъл — заповядах аз.

— Не! — отряза той и не зави. Спидометърът показваше вече петдесет и хората на тротоара взеха да се озъртат, когато профучавахме покрай тях.

— Е? — попитах заплашително и издърпах ръката си от рамото на момичето.

— Отиваме на полуострова — решително заяви Ерик. — В това състояние не може да се прибере у тях.

— Така ли? — изръмжах и стрелнах ръка към таблото. Той я перна силно, стиснал кормилото с една ръка, а другата протегна като щит, да не би да опитам пак.

— Недейте — предупреди ме и увеличи скоростта с още пет-шест мили. — Знаете какво може да ни се случи, ако…

Аз го изругах злобно, доста изчерпателно и от все сърце. Той рязко се обърна към мен, изпълнен с праведно негодувание, защото — предполагам — езикът ми не беше подходящ за компанията на една млада дама.

И това ни видя сметката. От пресечката изскочи — само част от секундата преди да навлезем в нея — синя лимузина. Очите и вниманието на Ерик се бяха върнали където им беше мястото навреме, за да избегнем директния удар, но не достатъчно, та съвсем да ни се размине. Профучахме покрай другата кола на части от милиметъра, но при разминаването задните колела на крайслера поднесоха. Колинсън направи каквото можа — отпусна кормилото, за да има луфт, опита се да овладее пързалянето, но бордюрът на тротоара отказа да му сътрудничи. Остана твърд и неподвижен. Ударихме го странично и улучихме в движение уличната лампа. Стълбът се пречупи и се сгромоляса върху тротоара. Крайслерът, преобърнат на една страна, ни изръси и тримата около лампата. От прекършения стълб в краката ни заструи газ. Колинсън, с обелено лице, запълзя на четири крака към колата, за да изключи мотора. Аз седнах и повдигнах момичето, легнало върху гърдите ми. Дясното ми рамо беше изкълчено, не си усещах ръката. Габриел скимтеше тихичко, но не видях никакви рани, като изключим леката драскотина на едната буза. Бях й послужил като възглавница и бях отнесъл цялата сила на удара. Болката в гърдите, корема, гърба, рамото и ръката ми показваха до каква степен съм я предпазил.

Помогнаха ни да станем. Ерик беше прегърнал девойката и я молеше да каже, че не е мъртва и тъй нататък. Ударът частично й бе възвърнал съзнанието, но тя още не разбираше какво е станало. Отидох при тях и помогнах на Колинсън да я държи изправена, макар че и двамата не се нуждаеха от това, като в същото време се обърнах напрегнато към насъбралата се тълпа:

— Трябва веднага да я откараме у дома. Кой може…

Трътлест мъж с голф си предложи услугите. Тримата с Ерик и Габриел се настанихме на задната седалка на колата му и аз дадох на трътлестия адреса на семейство Легет. Той промърмори нещо за болница, но аз го уверих, че собственият й дом е най-подходящото място за нея. Колинсън бе твърде разстроен, за да каже нещо. Двайсет минути по-късно помагахме на момичето да слезе от колата. Благодарих многословно на трътлестия, без да му дам възможност да ни последва в къщата.