Дашиъл Хамет
Прокълната кръв (16)

16. НОЩНО ДИРЕНЕ

Хванах влака в пет и двайсет и пет. В седем и половина слязох в Постън — прашно градче, два пъти по-голямо от Кесада, — прехвърлих се на разбрицан автобус, чийто единствен пътник бях аз, и половин час по-късно стигнах местоназначението си. Когато слязох от автобуса и тръгнах към хотела, заваля дъжд. От телеграфното отделение на пощата изскочи Джак Сантос, репортер от Сан Франциско.

— Здрасти. Има ли нещо ново?

— Може и да има, но първо трябва да го съобщя на Върнън.

— Той е в стаята си в хотела, или поне беше там преди десет минути. Да нямаш предвид писмото с искане за откуп?

— Ъхъ. Той съобщи ли го вече на пресата?

— Котън тъкмо щеше да направи съобщението, когато Върнън го прекъсна и ни забрани да го публикуваме.

— Защо?

— Само защото Котън ни го съобщи. — Сантос сви тънките си устни. — Цялата работа се превърна в надпревара между Върнън, Фийни и Котън — чие име и снимка ще бъдат най-много публикувани в печата.

— А нещо друго да са вършили?

— Че откъде време? — попита той възмутен. — Десет часа на ден се опитват да попаднат на първа страница, още десет часа правят всичко възможно да попречат на другите да сторят същото, а нали трябва и да спят.

В хотела ме пресрещнаха още репортери, казах им, че няма нищо ново, регистрирах се, оставих багажа си в стаята и тръгнах по коридора към номер 204. На почукването ми отвори Върнън. Беше сам и явно четеше вестници, които образуваха върху леглото розово-зелено-бяла купчина. Стаята беше обвита в сивосинкав цигарен дим. Окръжният прокурор бе трийсетгодишен тъмноок мъж, който ходеше със силно вирната брадичка, така че тя изглеждаше доста по-голяма, отколкото природата я бе замислила. Като говореше, оголваше всичките си зъби и открито демонстрираше амбициите си.

— Радвам се, че се върнахте — каза, след като разтърси енергично ръката ми. — Влезте и седнете. Има ли нещо ново?

— Котън предаде ли ви каквото му казах?

— Да. — Върнън застана прав пред мен, с ръце в джобовете и разкрачени крака. — Какво значение му придавате?

— Посъветвах Андрюс да приготви парите. Той отказа. Но затова пък Колинсънови са готови да платят.

— Да, готови са — повтори той, сякаш потвърждаваше мое предположение. — Е, и? — Изопна устни и оголи зъби.

— Ето писмото — подадох му го аз. — Фицстивън ще пристигне сутринта.

Той кимна енергично, поднесе писмото към светлината и го заоглежда заедно с плика. Сетне го метна презрително върху масата.

— Явно е номер. Какво по-точно разказа този Фицстивън — така ли му беше името?

Предадох му всичко дума по дума. Когато свърших, той скръцна със зъби, обърна се към телефона, вдигна слушалката и каза на някого да предаде на Фийни, че той, окръжният прокурор, желаел незабавно да се види с нето. Шерифът пристигна след десет минути, като бършеше дъждовни капки от буйните си тъмнокестеняви мустаци. Върнън ми махна и ми нареди:

— Разкажете му.

Повторих отново разказа на Фицстивън. Шерифът ме изслуша толкова внимателно, че червендалестото му лице стана мораво, а дишането му прерасна в пъшкане. Още не бях изрекъл последната дума, когато прокурорът щракна с пръсти и заяви:

— Много добре. Значи той твърди, че при него е имало хора, когато са се обадили по телефона. Вземете им имената. Твърди, че уикенда е прекарал в Рос с… как се казваха? Коулманови? Много добре. Шерифе, погрижете се всичко да бъде проверено. Трябва да знаем доколко е вярно.

Дадох на Фийни имената и адресите, които Фицстивън ми беше съобщил. Той ги записа на гърба на една квитанция от химическо чистене и с пуфтене излезе, за да задействува окръжната машина за издирване на престъпници. Върнън нямаше какво да ми каже. Оставих го да си чете вестниците и слязох долу. Женственият нощен администратор ме повика с пръст, за да ми каже:

— Мистър Сантос ме помоли да ви предам, че тази вечер в стаята му „ще се отслужи панихида“.

Благодарих му и се качих в стаята на Сантос, където заварих освен него още три вестникарски хрътки и един фотограф. Играеха покер. Някъде към дванайсет и половина, когато ме извикаха на телефона, за да чуя агресивния глас на окръжния прокурор, бях спечелил шестнайсет долара.

— Бихте ли дошли незабавно в стаята ми?

— Ъхъ. — Взех си палтото и шапката и казах на Сантос: — Изплатете ми парите. Важно повикване. Все така ще ми се случи, щом взема да печеля.

— Върнън ли беше? — попита той, докато броеше чиповете.

— Ъхъ.

— Едва ли ще е нещо важно — изпръхтя подигравателно. — Иначе щеше да повика и Ред — кимна към фотографа, — та утре читателите да го видят изтипосан с важната улика в ръка.

При прокурора заварих Котън, Фийни и Роли. Котън — среден на ръст и тегло, с плоско кръгло лице и трапчинка на брадичката — беше с гумени ботуши, мушама и шапка, целите мокри и изплескани с кал. Стоеше насред стаята и кръглите му очи явно се гордееха с притежателя си. Фийни бе яхнал като кон един от столовете и тормозеше мустаците си; червендалестото му лице беше намусено. Роли стоеше до него, свиваше си цигара и видът му както винаги беше разсеяно приветлив. Върнън затвори след мен вратата и рече раздразнено:

— Котън си мисли, че е открил нещо. Според него…

Котън го прекъсна, като пристъпи напред, изпъчил гърди:

— Нищо не си мисля, а много добре знам…

Върнън щракна с пръсти, застанал между него и мен:

— Остави това! Ще отидем и сами ще видим.

Отбих се в стаята си, за да взема дъждобрана, пистолета и джобното фенерче. После всички слязохме и се качихме в изкаляна кола. Котън шофираше. Върнън седна до него. Останалите се настанихме на задната седалка. Дъждът барабанеше по покрива и страничните брезенти, стичаше се вътре през процепите.

— Ама че нощ за гонене на вятъра — изръмжа шерифът, като се опитваше да избегне една струйка от покрива.

— По-добре е Дик да си гледа собствената работа — съгласи се с него Роли. — Какво го интересуват разни неща, дето нямат нищо общо с Кесада?

— Ако обръщаше повече внимание на онова, което наистина става тук, нямаше да се притеснява за брега — додаде Фийни и двамата със заместника му се изкикотиха.

Смисълът на разменените реплики, ако имаше такъв, изцяло ми се изплъзна.

— Какви ги е намислил? — попитах.

— Никакви — отвърна шерифът. — Ще видите, че е празна работа, и да пукна, ако не му наговоря всичко, което ми е накипяло. Не знам какво го е прихванало Върнън, та изобщо му обръща внимание.

Пак нищо не разбрах. Надникнах през брезента. Дъждът и тъмнината изцяло закриваха гледката, но имах чувството, че се движим някъде по източния път. Самото пътуване беше ужасно — мокро, шумно и друсливо. То свърши на някакво място, дъждовно и кално като всички останали, през които минахме. Котън изгаси фаровете и слезе, следван от нас, останалите, джапащи до глезените в кал.

— Е, не! Това вече е прекалено! — оплака се шерифът.

Върнън понечи да каже и той нещо, но началникът на полицията се отдалечи с бърза крачка по пътя. Ние се потътрихме подире му, като се придържахме един до друг по-скоро благодарение на звука от шляпащите си крака, отколкото чрез зрително възприятие. Тъмнината беше непрогледна. Скоро отбихме от пътя, преборихме се с висока телена ограда и калта намаля, но затова пък сега под краката ни имаше хлъзгава трева. Изкатерихме някакъв хълм. Вятърът шибаше дъжда в лицата ни. Шерифът се задъхваше. Аз се потях. Стигнахме върха на хълма и взехме да се спускаме по другия склон, а някъде пред нас морето се плискаше о камъните. Наклонът стана по-стръмен, а тревата бе изместена от камъни. По едно време Котън се подхлъзна на колене и препъна Върнън, който се задържа на крака, като се вкопчи в мен. Задъхването на шерифа звучеше вече като стенание. Свихме наляво и тръгнахме в колона по един, а шумът на морето остана зад нас. После пак завихме наляво, изкачихме леко възвишение и спряхме под нисък навес без стени — само дървен покрив, подпрян на десетина дирека. Точно пред нас на фона на черното небе се открояваше още по-черният силует на някаква къща.

— Изчакайте да проверя дали колата му е тук прошепна Котън и изчезна нанякъде.

Шерифът издиша тежко и изръмжа:

— По дяволите тази екскурзия!

Роли въздъхна. Началникът на полицията се върна тържествуващ.

— Няма я, значи и него го няма! Хайде, поне да не стоим на дъжда.

Последвахме го по кална пътека между гъсти храсти към тъмната къща и се изкачихме по стъпалата на тъмната веранда. Почакахме той да отвори един прозорец, да се прехвърли през него и да ни отключи отвътре. Фенерчетата ни, включени за пръв път, осветиха малка спретната кухня. Влязохме вътре, като оставихме подире си кални стъпки. Котън бе единственият член на компанията, който проявяваше признаци на възторг. Лицето му — от периферията на шапката до трапчинката на бузата — бе като на церемониалмайстор, който ей сега ще изненада гостите с някакъв възхитителен номер. Върнън го гледаше скептично, Фийни — с отвращение, а аз — който представа си нямах какво търсим — несъмнено с любопитство.

Оказа се, че сме дошли да обискираме къщата. Това и направихме, или по-скоро Котън свърши работата, а ние се преструвахме, че му помагаме. Къщата не беше голяма. Освен кухнята на приземния етаж имаше още една стая, а на горния — само една, и тя недовършена. Сметка от бакалията и квитанция за платен данък ме осведомиха чий дом обискираме — на Харви Уидън, едрия, бавно говорещ мъж, който бе видял непознат в колата на Габриел. Претърсихме долу с нулев резултат и се качихме горе. След десетминутно ровичкане най-сетне открихме нещо. Роли го измъкна измежду пръчките на леглото и дюшека. Беше плоско вързопче, увито в бяла платнена кърпа, Котън пусна дюшека, който бе държал, за да може заместник-шерифът да види под него, и се надвеси заедно с всички останали над вързопа. Върнън го размота върху леглото. Вътре имаше кутийка с фиби, поръбена с дантела бяла носна кърпичка, сребърна четка за коса, сребърен гребен с инициалите Г. Д. Л. и чифт черни ръкавици от фина кожа — малки, дамски. От всички най-изненадан бях аз.

— Г. Д. Л. — казах, колкото да не мълча. — Може да значи Габриел, не знам си какво, Легет — моминското име на мисис Колинсън.

— Вие сте съвършено прав! — тържествуващо изрече Котън.

— Имате ли разрешение за обиск? — попита откъм вратата плътен глас. — И какво, по дяволите, правите тук, ако нямате? Това е кражба с взлом и много добре го знаете!

На прага стоеше Харви Уидън. Снажното му тяло, облечено в жълта мушама, изпълваше цялата рамка. Грубото едро лице беше мрачно, гневно.

— Уидън, аз… — започна Върнън.

— Той е! — изкрещя началникът на полицията и измъкна пистолет изпод палтото си. Бутнах ръката му в момента, в който стреля по застаналия на прага мъж. Куршумът се заби в стената.

Лиието на Уидън придоби по-скоро учудено, отколкото сърдито изражение. Той отскочи назад н хукна надолу по стълбите. Котън, политнал на пода от моето бутване, се изправи, изруга ме и се втурна след него. Върнън, Фийни и Роли стояха и зяпаха подире им.

— Тези спортни занимания са много здравословна, обаче нищо не разбирам — обадих се аз. — Какво става? — Никой не ми отговори. — Гребенът и четката бяха на тоалетната масичка на мисис Колинсън, когато претърсихме къщата, нали Роли? — Заместник-шерифът кимна неуверено, загледан все така към вратата. Оттам вече не долиташе никакъв звук. — Котън има ли някакви специални основания да скрои такъв номер на Уидън?

— Не са добри приятели — рече шерифът. (Вече бях забелязал това.) — Ти какво мислиш, Върн?

Окръжният прокурор отмести от вратата втренчения си взор, уви обратно всичко в бялата кърпа и пъхна вързопчето в джоба си.

— Хайде! — рече рязко и тръгна надолу.

Входната врата зееше отворена. От Котън и Уидън ни следа — нито чухме, нито видяхме нещо. Пред портата един Форд — на Уидън — попиваше дъжда. Качихме се вътре. Върнън седна зад кормилото и подкара към къщата в скалистото залнвче. Чукахме на вратата, докато ни отвори някакъв старец по сиво бельо, оставен от шерифа за пазач. Той ни каза, че Котън се отбил там в осем часа вечерта. Просто така, казал, отново да огледа всичко. Той, пазачът, не виждал защо трябва да държи началника на полицията под око и затова не му досаждал, а го оставил да прави, каквото си иска. Доколкото му било известно, Котън не взел нищо от вещите на Колинсънови, макар че би могъл, разбира се.

Върнън и Фийни нахокаха хубавичко стареца, след което се върнахме в Кесада. Роли седеше до мен на задната седалка.

— Какъв е този Уидън? — попитах го аз. — Защо му е потрябвало на Котън да го вкарва в беля?

— Ами, първо, Харви не се ползува с добро име — беше замесен в контрабандата с ром, която се ширеше по тези места, и от време на време си навличаше неприятности е полицията.

— Аха. И второ?

Заместник-шерифът се навъси, взе да се колебае и да си търси думите. Преди да ги е намерил обаче, спряхме пред обвита в асма къща на един тъмен уличен ъгъл. Прокурорът ни поведе към вратата и натисна звънеца. След малко някъде отгоре се чу женски глас:

— Кой е?

Трябваше да отстъпим назад, за да я видим — мисис Котън се подаваше от един прозорец на втория етаж.

— Дик върна ли се? — попита Върнън.

— Не, мистър Върнън, не се е прибрал. Започвам да се тревожа. Почакайте, ей сега ще сляза.

— Моля ви, не се притеснявайте — спря я той, — Няма да го чакаме. Ще се видим сутринта.

— Не, почакайте — настоя тя и изчезна от прозореца. Миг по-късно отвори вратата. Сините й очи бяха потъмнели от възбуда. Беше по розов хавлиен халат.

— Не трябваше да си правите труда — каза прокурорът. — Нищо особено не се е случило. Просто се разгубихме с него преди малко и искахме да разберем дали се е прибрал. Нищо му няма.

— Беше ли… — Ръцете й нервно мачкаха хавлиения плат над слабите й гърди. — Беше ли подгонил… Харви… Харви Уидън?

— Да — отвърна Върнън, без да я погледне и без да оголи зъби. Фийни и Роли имаха не по-малко притеснен вид.

Лицето на мисис Котън порозовя. Долната й устна затрепера, думите й се сливаха нечленоразделно:

— Не му вярвайте, мистър Върнън. Не вярвайте на нито една негова дума. Харви няма нищо общо с онези Колинсънови — нито с мъжа, нито с жената. Не слушайте Дик. Казвам ви истината.

Върнън си гледаше краката и мълчеше. Роли и Фийни зяпаха напрегнато през отворената врата — бяхме влезли в антрето — към дъжда. Стори ми се, че никой няма намерение да проговори.

— Така ли? — попитах аз, като вложих в гласа си повече съмнение, отколкото изпитвах.

— Да, няма нищо общо! — извика тя и се обърна към мен. — Защото е невъзможно! Не е възможно да е замесен!

Розовината бе изчезнала от лицето й и сега то беше бледо, отчаяно.

— Той… беше тук през онази нощ… цялата нощ… от преди седем, докато съмна.

— А съпругът ви къде беше?

— В града, при майка си.

— Какъв е адресът й?

Тя ми го каза — на Ноу Стрийт.

— А някой дали…

— О, я престанете! — възмути се шерифът, все така втренчен в дъжда. — Не ви ли стига?

Мисис Котън се извърна от мт?н [???] и пак насочи вниманието си към прокурора:

— Само не ме обаждайте, моля ви, мистър Върнън! Ако това се разчуе, не знам какво ще правя! Обаче трябваше да ви го кажа. Не можех да го оставя да хвърли вината върху Харви. Моля ви, нали няма да кажете на никого?

Окръжният прокурор се закле, че при никакви обстоятелства нито той, нито кой да е от нас ще издума думичка по този въпрос, а шерифът и неговият заместник — с морави лица — закимаха енергично. Но щом влязохме отново във форда, далеч от нея, те забравиха смущението си и отново станаха ловци на хора. Само за десет минути успяха да постановят, че Котън, вместо да отиде в петък вечерта при майка си в Сан Франциско, е останал в Кесада, убил Колинсън, след това заминал за града, обадил се на Фицстивън, пуснал писмото и се върнал в Кесада тъкмо навреме, за да отвлече мисис Колинсън, като всъщност целта му е била да скрои номера така, че вината да падне върху Уидън, на когото отдавна имал зъб, защото подозирал онова, което всички останали знаели — че е любовник на жена му.

Шерифът — същият, чието кавалерско чувство ми попречи да разпитам както трябва жената само преди минути — сега се държеше за корема от смях.

— А, не, ще умра! — давеше се той. — Представяте ли си — хукнал да фалшифицира улики срещу Харв, а Харв в това време си осигурява алиби в собственото му легло! Представям си физиономията на Дик, като му го кажем! Дайте да го намерим още тази вечер!

— По-добре да изчакаме — посъветвах ги аз. — Няма да ни навреди, ако направим една проверка за пътуването му до Сан Франциско и тогава да се нахвърлим отгоре му. Засега единственото, което имаме срещу него, е опитът му да стовари вината върху Уидън. Ако наистина той е убиецът и похитителят, излиза, че е извършил прекалено много излишни глупости.

Фийни ме изгледа намръщено и се впусна да защищава тяхната версия.

— Може да се е интересувал единствено от това — да стовари вината върху Харв.

— Може — съгласих се, — но все пак няма да е зле, ако го оставим известно време на мира, за да видим какво ще направи.

Фийни беше против. Искаше му се веднага да спипа началника на полицията, но Върнън ме подкрепи, макар и неохотно. Оставихме Роли пред дома му и се върнахме в хотела. Горе в стаята си поръчах разговор с агенцията в Сан Франциско. Докато чаках да ме свържат, на вратата се почука. Отворих и в стаята нахълта Джак Сантос по пижама, хавлиен халат и чехли.

— Добре ли се повозихте? — прозя се той.

— Чудничко.

— Нещо ново?

— Не е за публикуване, обаче — между нас да си остане — началникът на полицията се опитва да стовари всичко върху плещите на любовника на жена си — с изфабрикувани лично от него улики. Другите големи началници са на мнение, че Котън сам е свършил работата.

— Е, това вече ще им осигури на всички първите страници на вестниците. — Сантос седна на ръба на леглото и запали цигара. — А ти да си чул, че Фийни е бил съперник на Котън за ръката на настоящата мисис Котън — телеграфистката, — която накрая предпочела полицейския началник? Истински триумф на трапчинките над мустаците.

— Не, не съм чул — признах си аз. — И какво от това?

— Откъде да знам? Просто слухът стигна до ушите ми. Каза ми го един собственик на гараж.

— Кога е било това?

— Кога са си съперничели ли? Преди по-малко от две години.

Свързаха ме със Сан Франциско и казах на Фийлд — нощния дежурен в агенцията — да изпрати някой да провери достоверността на гостуването на Котън на Ноу Стрийт. Докато разговарях, Сантос се прозя и си тръгна. Щом свърших, и аз си легнах.