Дашиъл Хамет
Прокълната кръв (2)

2. ДЪЛГОНОСИЯТ

Около два часа разпитвах из квартала и се опитвах да науча нещо за мъжа, когото мисис и мис Легет бяха видели. Не ми провървя с него, но затова пък научих, че е имало и друг. Някоя си мисис Пристли — бледа, възрастна жена, която почти не можеше да се движи и която живееше през три къщи от семейство Легет — първа спомена за него. Нощем често не можела да заспи и седяла до прозореца. На два пъти го зърнала. Млад — както й се сторило — и вървял, с протегната напред глава. Уличното осветление било твърде слабо, за да може да опише светъл ли е, тъмен ли е и с какви дрехи е бил облечен. За пръв път го видяла преди една седмица. Пет-шест пъти минал напред-назад по отсрещния тротоар в промеждутъци от петнайсет-двайсет минути и все гледал насам, където са къщите на мисис Пристли и на семейство Легет. Първия път минал между единайсет и дванайсет часа, а последния път наближавало един. Няколко нощи по-късно, в събота, го видяла отново, само че този път не се разхождал, а бил застанал на долния ъгъл и гледал нагоре към улицата. Наближавало полунощ. След половин час си тръгнал и тя повече не го видяла.

Мисис Пристли познаваше членовете на семейство Легет по лице, но почти нищо не знаеше за тях, освен че дъщерята минавала за малко буйничка. Изглеждали свестни, но били твърде затворени. Той се нанесъл в къщата през 1921 година — сам, ако не се смята икономката му, някоя си мисис Бег. Както подразбрала мисис Пристли, сега тя работела в Бъркли у едно семейство на име Фриймандър. Мисис Легет и Габриел дошли да живеят с мистър Легет едва през 1923 година.

Предишната нощ мисис Пристли не гледала през прозореца си и затова не забелязала мъжа, когото мисис Легет бе видяла на ъгъла.

Един друг съсед — Уорън Дейли, който живееше на отсрещната страна на улицата, близо до ъгъла, където мисис Пристли зърнала мъжа — изненадал същия мъж във вестибюла си, когато заключвал външната врата в неделя през нощта. Дейли не си беше у дома, когато наминах да поговоря с него, но жена му — след като ми разказа всичко това — му се обади по телефона и ми връчи слушалката. Дейли ми каза, че мъжът стоял във вестибюла и или се криел, или наблюдавал някого на същата улица. Веднага щом Дейли отворил вратата, мъжът избягал, без да обърне внимание на въпроса: „Какво правите тук?“ Дейли ми го описа като трийсет и две-три годишен; Доста добре облечен, с тъмен костюм, с дълъг, тънък и остър нос.

Това бе всичко, което можах да измъкна от съседите. Оттам се запътих към кантората на „Спиър, Камл и Дъфи“ на Монтгомъри Стрийт и поисках среща с Ерик Колинсън.

Беше млад мъж, рус, висок, широкоплещест, загорял от слънцето, издокаран, с хубавото, не особено интелигентно лице на човек, който разбира от поло, лов, пилотаж или нещо от този род, ако не и от два такива спорта едновременно, но почти си няма представа от нищо друго. Седнахме на тапицирано с кожа канапе в приемната, която сега, след работно време, бе празна, ако не броим момчето, пишещо някакви цифри върху черната дъска. Разказах на Колинсън за кражбата и го попитах за мъжа, когото двамата с мис Легет били видели в събота през нощта.

— Доколкото можах да видя, във външния му вид нямаше нищо особено. Беше много тъмно. Нисък и набит. Мислите ли, че той ги е откраднал?

— От дома на Легет ли излезе? — попитах.

— Най-малкото идваше откъм моравата, дето е пред къщата. Видя ми се нервен — затова си помислих, че сигурно си е пъхал носа, където не му е мястото. Исках да отида при него и да го попитам какви ги върши, но Габи не ми позволи. Можело да се окаже приятел на баща й. А вие попитахте ли го? Той си пада по странните типове.

— Не беше ли малко прекалено късно за гости? — Той избегна погледа ми, затова попитах: — Колко беше часът?

— Полунощ, доколкото си спомням.

— Полунощ?

— Така се казва. Часът, когато мъртвите излизат от гробовете си и призраци плъпват по света.

— А мис Легет каза, че било след три часа.

— Ето, виждате ли! — възкликна той победоносно, сякаш ми е доказал нещо, за което сме спорили. — Тя е сляпа като къртица, а отказва да сложи очила, за да не й навредят на красотата. Постоянно прави такива грешки. И бридж играе ужасно, защото двойките ги взема за аса. Трябва да е било дванайсет и петнайсет, а тя е объркала стрелките на часовника.

Аз поцъках съчувствено с език, благодарих му и се запътих към магазина на „Холстед и Бошан“ на Гиъри Стрийт. Уот Холстед се оказа любезен, блед, плешив, дебел мъж с уморени очи. Яката на ризата явно го стягаше. Казах му с какво се занимавам и го попитах доколко познава Легет.

— Той е желан клиент, а знам също така, че е и много голям учен. Защо питате?

— Ами тази негова кражба не е много убедителна — поне в някои отношения.

— О, грешите. Искам да кажа — грешите, ако допускате, че човек от неговия калибър ще се забърка в подобна история. Слуга — да, това е възможно, често се случва, нали така? Но не и Легет. Той е учен с име. Постигнал е забележителни резултати с цветовете, а освен това притежава значително състояние, освен, ако нашият финансов отдел не е бил дезинформиран. Не твърдя, че е богат в съвременния смисъл на думата, но има твърде много пари, за да извърши такава кражба, а между нас казано, случайно ми е известно, че понастоящем има повече от десет хиляди долара в Националната банка „Симанс“. А осемте диаманта не струваха повече от хиляда — хиляда и двеста, триста долара.

— На цени на дребно, разбира се. В такъв случай на вас са ви стрували пет-шестстотин долара.

Той се усмихна.

— По-точно седемстотин и петдесет.

— Как стана така, че му ги дадохте?

— Той е наш клиент, както ви казах, и бях дочул, че е постигнал успехи със стъкло. Помислих си, че ще е направо чудесно, ако същият метод може да се приложи и към диамантите. Фицстивън — от него именно научих за опитите на Легет — се отнесе скептично, но аз прецених, че си заслужава да опитаме — и все още съм на това мнение, — затова убедих Легет да започне работа.

Фицстивън ми се стори познато име.

— Кой Фицстивън имате предвид?

— Оуън, писателят. Познавате ли го?

— Да, но не знаех, че е тук, на Западното крайбрежие. Доста нещо сме изпили заедно. Знаете ли адреса му?

Холстед го потърси в телефонния указател и ми го даде. Апартамент в Ноб Хил.

От бижутерийния магазин се отправих към квартала, където живееше Мини Хърши. Обитателите му бяха предимно цветнокожи, поради което надеждите да получа що-годе вярна информация бяха два пъти по-слаби от всеки друг път. Онова, което успях да изкопча от тях, беше горе-долу следното: Мини пристигнала в Сан Франциско от Уинчестър, щата Вирджиния, преди четири или пет години, а през последните пет-шест месеца живеела с някой си Райноу Тингли, също цветнокож. Един ми каза, че малкото име на Райноу било Ед, друг — Бил, но всички бяха единодушни, че е млад, едър, чернокож и лесно ще го позная по белега на брадичката. Също така научих, че живеел на гърба на Мини и от печалбите си на билярд; че не бил лошо момче, освен когато се ядоса, а тогава ставал нещо страшно; и че мога да го зърна всяка вечер — само че по-раничко — или в бръснарницата на Мак Заека, или в магазинчето за цигари на Гърбър Големия Крак.

Взех адресите на бръснарницата и магазинчето, върнах се в центъра и отидох право в полицията. Стаята на дежурните беше празна. Прекосих коридора и попитах лейтенант Дъф дали някой се занимава със случая Легет.

— Провери при О’Гар.

Влязох в общата стая и докато търсех О’Гар, се питах какво отношение може да има той, сержант от отдела за убийства, към моя случай. Не открих пито него, нито партньора му Пат Реди. Изпуших една цигара, опитах се да отгатна кой е бил убит, след което реших да се обадя по телефона на Легет.

— Идвала ли е полиция, откак си тръгнах? — попитах, като чух дрезгавия му глас.

— Не, но преди малко се обадиха от участъка и помолиха жена ми и дъщеря ми да отидат на един адрес на Голдън Гейт Авеню да видят дали ще могат да опознаят някакъв труп. Тръгнаха преди десетина минути. Аз останах тук, тъй като не съм виждал предполагаемия крадец.

— Къде именно на Голдън Гейт Авеню?

Той обаче не помнеше номера. Затова пък знаеше къде се намира къщата — на ъгъла с Ван Нес Авеню.

Благодарих и се запътих натам. Пред входа на така описания неголям блок стоеше на пост униформен полицай. Попитах го дали О’Гар е горе.

— Да, в апартамент триста и девет — отвърна той.

Качих се с раздрънкания асансьор. Когато слязох на третия етаж, сблъсках се лице в лице с мисис Легет и дъщеря й, които тъкмо си тръгваха.

— Надявам се, сега вече ще повярвате, че Мини няма нищо общо с тази работа — каза мисис Легет с упрек в гласа.

— Да не би полицията да е открила вашия непознат?

— Да.

Обърнах се към Габриел Легет:

— Ерик Колинсън ми каза, че било едва полунощ или няколко минути след това, когато сте пристигнали пред вашия дом в събота вечерта.

— Ерик е магаре — рече тя раздразнено и мина покрай мен, за да влезе в асансьора.

Майка й я последва, като я сгълча меко:

— Недей така, мила.

Тръгнах по коридора към една от стаите, където Пат Реди разговаряше на прага с двама репортери. Поздравих, промъкнах се между тях в малкото антренце и влязох в доста бедно обзаведена стая, където на сгъваемо легло лежеше мъртвец. Фелс от полицейското бюро за идентифициране вдигна поглед от лупата, която държеше, кимна ми и продължи да изучава ъгълчето на масата. О’Гар промуши глава и рамене през отворения прозорец и изръмжа:

— Пак ли с теб ще си имаме работа?

Беше едър, грубоват мъж на около петдесет години, който обичаше да носи черни шапки с широки периферии, като на шерифите в уестърните. В островърхата му глава обаче имаше много здрав разум и с него се работеше добре.

Погледнах към трупа — около четирийсетгодишен мъж, с едро бледо лице, къса, прошарена коса, проскубани тъмни мустаци и набити крайници. Точно над пъпа му имаше рана от куршум и втора отляво на гърдите.

— Това е мъж — каза О’Гар, докато го завивах отново с одеялото. — Той е мъртъв.

— Друго какво научи? — попитах.

— По всичко изглежда, че той и още някакъв тип са задигнали диамантите, след което другият е решил да не ги дели на две. Пликовете са тук — извади ги О’Гар от джоба си и ги побутна с пръст, — но диамантите ги няма — преди малко са слезли по аварийната стълба заедно с втория крадец. Забелязали са го, като се е измъквал, но минал напреки през задната уличка и повече не са го видели. Висок, с дълъг нос. А този — посочи с пликовете леглото — живее тук от една седмица. Името му е Луис Ъптън, а етикетите по дрехите му са нюйоркски. Не ни е известен. Никой в тази дупка не го е виждал в компания. Не са виждали и дългия нос.

Влезе Пат Реди. Беше едър, жизнерадостен младеж, а липсата на опит се компенсираше изцяло или почти от умствените му способности. Разказах на двамата е О’Гар какво съм научил до този момент.

— Значи дългоносият и този тук са следили къщата на Легет на смени? — предположи Реди.

— Така изглежда — отвърнах аз, — но има замесен и вътрешен човек. Колко са пликовете, О’Гар?

— Седем.

— Значи липсва пликът на подхвърления диамант.

— А какво ще кажеш за мулатката? — попита Реди.

— Довечера ще се срещна с мъжа, с когото живее — отвърнах. — А вие защо не опитате да се свържете с Ню Йорк и да научите нещо за този Ъптън?

— Дадено — обеща О’Гар.