Дашиъл Хамет
Прокълната кръв (10)

10. УВЕХНАЛИ ЦВЕТЯ

Отворих сънливо очи, реших, че съм задрямал само за минутка, пак ги затворих, унесох се и отново си наложих да изляза от полуспящото си състояние. Нещо не беше наред. С усилие на волята отворих широко очи, затворих ги, пак ги отворих. Онова, което не беше наред, бе свързано именно с тях. Обгръщаше ме мрак независимо дали бяха отворени или затворени. Това би трябвало да е логично: нощта беше много тъмна, а прозорците ми бяха далеч от уличните лампи. Би трябвало, но не беше — спомних си, че оставих вратата отворена, а в коридора беше светло.

Отсреща ми липсваше бледият правоъгълник, очертан от рамката на моята врата. Вече бях прекалено буден, за да скоча като ужилен. Затаих дъх и се ослушах, но чух само тиктакането на собствения си часовник. Предпазливо мръднах ръка и погледна фосфоресциращия циферблат — три и седемнайсет. Бях спал повече, отколкото си мислех, а лампата в коридора бе изгасена.

Главата ми бе като замаяна, тялото си усещах натежало и схванато, в устата си имах лош вкус. Измъкнах се изпод одеялото, слязох сковано от двата стола — мускулите не ми се подчиняваха. На пръсти — по чорапи — отидох до вратата и се блъснах в нея. Беше затворена. Отворих, а навън лампата си светеше както преди. Въздухът, който нахлу откъм коридора, ми се стори учудващо свеж, режещ, чист. Извърнах лице назад към стаята и взех да душа. Долових аромат на цветя — лек, но задушлив, по-скоро миризма на затворено помещение, в което са увехнали цветя. Момини сълзи, маргаритки и май че още нещо. Прекарах известно време в опити да разделя мириса на съставните му части и най-сериозно се постарах да определя дали присъства следа от орлови нокти. Сетне си спомних смътно, че бях сънувал погребение. За да си възстановя по-точно съня, се облегнах на рамката на вратата и се оставих дрямката да ме унесе. Стресна ме клюмването на главата ми. С мъка отворих очи, застанал на крака, които не ми се подчиняваха, и тъпо се чудех защо не си лягам. Докато дремех над идеята дали пък няма някаква причина, поради която не е редно да заспивам, опрях ръка на стената, за да се задържа прав. При това докоснах ключа на лампата. Добре, че го натиснах. Светлината опърли очите ми. Присвих ги и видях един реален за мен свят, спомних си, че съм тук по работа. Отидох в банята; обаче и след като се наплисках със студена вода, продължих да се чувствувам замаян, с помътнен мозък, но поне донякъде в пълно съзнание.

Изгасих лампата, прекосих коридора, ослушах се пред вратата на Габриел, но нищо не чух. Отворих, влязох вътре, затворих след себе си. Светлината от фенерчето ми показа празно легло със смотани в долния му край завивки. Опипах вдлъбнатината, оставена от тялото й — беше студена. В банята и дрешника нямаше никой. Изпод леглото се подаваха чифт зелени пантофки, а на облегалката на стола бе метнат зелен пеньоар или нещо от този род.

Върнах се в стаята си, за да се обуя, и тръгнах надолу по стълбите, твърдо решен да претърся къщата от тавана до мазето. Възнамерявах да започна тихомълком, но сетне, ако не откриех нищо, което бе твърде вероятно, щях да вдигна врява до небесата, да ритам по вратите и да събудя всичко живо, докато момичето не се намери. Искаше ми се да го открия възможно най-бързо, но тъй като то имаше голям аванс пред мен, няколко минути повече или по-малко вече нямаше да променят кой знае колко нещата — така че нито губих време, нито хукнах презглава. Когато бях някъде между втория и първия етаж видях долу нещо да мърда — или по-точно долових някакво движение, без всъщност да го видя. Движеше се откъм входната врата към вътрешността на къщата. В този миг бях с лице към асансьора и парапетът на стълбището ми препречваше вратата, така че нещото само ми се мярна между пръчките на парапета. Докато фокусирам погледа си, вече нямаше нищо за гледане. Стори ми се, че беше човешко лице, но в моето положение всеки би си помислил същото. Докато стигна партера, вестибюлът и коридорите, доколкото можех да видя, бяха безлюдни. Запътих се към задната част на къщата, но замръзнах на място. За пръв път, откак се бях събудил, чух звук, който не бе предизвикан от мен самия. Отвън по стъпалата изтопуркаха човешки стъпки. Отидох до вратата, сложих една ръка на резето, другата на дръжката, натиснах ги едновременно и рязко отворих с лявата ръка, като същевременно отпуснах дясната досами пистолета. На най-горното стъпало стоеше Ерик Колинсън.

— Какво правиш тук, дявол да те вземе? — попитах кисело.

Историята се оказа дълга, а той — твърде възбуден, за да я предаде като хората. Доколкото можах да проумея, имал навика всеки ден да се обажда на доктор Рийз, за да научи как е Габриел. Днес — по-точно вчера, — както и предишната вечер, не успял да се свърже с него. Звънял му до два часа през нощта. Казали му, че не си бил у дома и никой от близките му не знаел къде е, нито защо не се е прибрал. И тогава, след въпросното обаждане в два часа, Ерик дошъл тук и взел да се мотае около Храма с надеждата, че може да ме зърне и да научи нещо за момичето. Нямал намерение, каза, да влиза в къщата, но ме видял да надничам през вратата.

— Какво си ме видял?

— Да надничате.

— Кога?

— Преди минута.

— Не съм бил аз. Какво видя всъщност?

— Някой се показа за миг. Стори ми се, че бяхте вие, и дойдох веднага — бях на ъгъла, в колата. Габриел добре ли е?

— Разбира се — уверих го аз. Нямаше смисъл да му казвам, че съм тръгнал да я търся — щеше да се развика насреща ми. — Само не говори толкоз високо. Значи близките на Рийз не знаят къде е?

— Да, и са много обезпокоени. Но това няма значение, щом като Габриел е добре. — Той ме хвана за ръката. — Мога ли… мога ли да я зърна? Само за миг. Нищо няма да кажа. Няма нужда дори да научи, че съм я видял. Нямам предвид още сега, но ще можете ли да го уредите?

Това момче беше младо, високо, силно и изгарящо от желание да бъде съсипано заради Габриел Легет. А аз знаех, че нещо не е наред. Нямах представа какво точно. Нито какво ще трябва да направя, за да въведа ред, или от каква помощ ще имам нужда. Не можех да си позволя разкоша да го отпратя. От друга страна, изключено бе да му кажа как точно стояха нещата — щеше да освирепее. Затова рекох:

— Хайде, влез. Тръгнал съм да проверявам дали всичко е наред. Можеш да ме придружиш, ако пазиш тишина, пък сетне ще видим.

Той влезе, като ме гледаше, сякаш съм свети Петър, който му отключва рая. Затворих подире му, вкарах го във вестибюла и се запътихме по главния коридор. Все едно, че бяхме сам-самички в цялата къща. Но изведнъж се оказа, че не е така. Откъм ъгъла точно пред нас се появи Габриел Легет. Боса. Единственото й облекло бе жълтеникава копринена нощница, оплескана с тъмни петна. В двете си протегнати напред ръце носеше огромен нож, почти меч. Целият беше червен, мокър. Голите й ръце също бяха червени и мокри. На едната си буза имаше кърваво петно. Очите й бяха бистри, ясни, спокойни. Малкото й челце бе гладко, устата — здраво стисната. Приближи се до мен, впила необезпокоен поглед в моите обезпокоени очи, и изрече с равен глас, сякаш е знаела, че ще бъда там, и просто е дошла при мен.

— Вземете го. Това е улика. Аз го убих.

— Ъ? — попитах аз.

Без да откъсва очи от моите, тя продължи:

— Нали сте детектив. Заведете ме там, където ще ме обесят.

Оказа се, че е по-лесно да мръдна ръцете си, отколкото езика. Поех от нея кървавия нож. Беше с широко, дебело острие, наточено от двете страни, с бронзова дръжка във формата на кръст. Ерик ме бутна, за да мине пред мен, и като пелтечеше нещо нечленоразделно, протегна към момичето треперещи ръце. То се сви и се притисна към стената, с ужасено лице.

— Не му позволявайте да ме докосва! — извика.

— Габриел! — възкликна той и посегна към нея.

— Не, не! — задъхано изрече тя.

Аз се пъхнах в прегръдките му, заставайки между тях двамата, с лице към него, опрях ръка в гърдите му, забутах го назад и изръмжах:

— Стой мирно, чуваш ли!

Той ме сграбчи за раменете с огромните си загорели ръце и започна да ме изтиква встрани. Приготвих се да го фрасна по брадичката с бронзовата дръжка на големия нож. Обаче не ми се наложи да отивам до такава крайност: загледан в момичето през моето рамо, той забрави намеренията си и ръцете му се свлякоха от раменете ми. Натиснах по-силно с ръката, опряна в гърдите му, и го забутах назад, докато опря в стената. След това отстъпих встрани, за да ги държа под око и двамата, застанали с гръб към срещуположните стени.

— Стой мирно, докато разберем какво е станало — наредих му аз и се обърнах към момичето, като посочих ножа: — Какво се случи?

Тя пак се беше успокоила.

— Елате — каза. — Ще ви покажа. Само нека Ерик да не идва, моля ви.

— Той няма да ти досажда — обещах.

Тя кимна много сериозно и ни поведе напред, откъдето беше дошла. Свихме зад ъгъла и видяхме малка желязна врата, леко открехната. Тя мина първа. Аз след нея. Колинсън по петите ми. В лицето ме удари свеж въздух. Погледнах нагоре и видях бледи звезди на тъмното небе. Сведох очи и на светлината, която идваше откъм отворената врата, забелязах, че вървим по бяла мраморна настилка или петоъгълни плочи, имитиращи бял мрамор. Единствената светлина идваше през отворената врата отзад. Извадих фенерчето си. Габриел тръгна, без да бърза, по мраморните плочи, които сигурно бяха ледени за босите й крака, и ни поведе право към някаква квадратна сивкава форма, която се мержелееше пред нас. Когато спря до нея и каза: „Ето!“, аз запалих фенерчето. Светлината се отрази ярко от искрящо бял олтар, целият в кристал и сребро. На най-долното от трите стъпала лежеше по гръб мъртъв доктор Рийз.

Лицето му бе спокойно, сякаш спеше. Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото. Дрехите му не бяха измачкани, макар че сакото и жилетката му бяха разкопчани. Ризата му бе цялата в кръв. На гърдите му зееха четири рани, всичките еднакви — с големината и формата на ножа, който момичето ми бе дало. Кръвта беше спряла да тече, но като сложих ръка на челото му, то беше още топло. По стъпалата на олтара имаше кръв, а най-долу се въргаляше съвсем здраво пенснето му, все така закачено на черното си шнурче. Изправих се и насочих лъча светлина към лицето на Габриел. Тя премигна и присви очи, но лицето й не изрази нищо повече.

— Ти ли го уби? — попитах.

Младият Колинсън излезе от транса си, за да изреве:

— Не!

— Затваряй си устата — наредих му аз и се приближих плътно до момичето, та той да не може да се намърда помежду ни. — Уби ли го? — повторих въпроса си.

— Учудвате ли се? — изрече тя съвсем тихо. — Нали бяхте там, когато мащехата ми каза за проклятието на рода Дейн, чиято кръв тече в жилите ми. Чухте какво означава това и какво очаква всеки, който се доближи до мен. Нима не сте предполагали нещо подобно? — посочи тя мъртвеца.

— Я стига глупости — наредих аз, като същевременно се опитвах да си обясня на какво се дължи спокойствието й. Вече я бях виждал фрашкана до ушите с наркотици и ми беше ясно, че това е нещо друго. Само че представа си нямах какво. — Защо го уби?

Колинсън сграбчи ръката ми и рязко ме извърна към себе си. Беше извън кожата си от вълнение.

— Какво стоим и приказваме! — извика. — Трябва веднага да я махнем оттук, да скрием трупа или да го преместим някъде, където да не се досетят, че тя го е убила. Знаете как се правят тези работи. Аз ще я отведа у дома, а вие се заемете с останалото.

— Така ли? — попитах. — И какво по-точно да направя? Да насоча уликите към някой от прислужниците филипинци, та да обесят него вместо нея?

— Да, точно така. Знаете как да…

— Да, ама не! Много красиви идеи ти идват в главата!

Лицето му стана керемиденочервено.

— Аз нямах… — запелтечи той. — Нямах предвид да обесят някого, вярвайте ми. Не бих искал такова нещо. Не може ли обаче да се направи така, че той да се отърве? Аз… аз ще го възнаградя богато. Той би могъл…

— Я стига — изръмжах. — Само ни губиш времето.

— Трябва! — настоя Ерик. — Бяхте поставен тук, за да се грижите за Габриел, и сега трябва да направите нещо!

— Ами? Ти си бил голям умник.

— Знам, че много искам от вас, но ще заплатя…

— Престани. — Измъкнах ръката си от неговата и пак се обърнах към момичето. — Кой още беше тук, когато това се случи?

— Никой.

Осветих с фенерчето наоколо, после трупа, олтара, целия под, стените, но не видях нищо ново. Стените бяха бели, гладки и плътни, с изключение на вратата, през която бяхме дошли, и втора, съвършено същата, на отсрещната стена. Четири прави, варосани, голи стени се издигаха към небето на височина шест етажа. Поставих дългия нож до трупа на Рийз, изгасих фенерчето и се обърнах към Колинсън:

— Ще отведем мис Легет горе в стаята й.

— За бога, трябва да я махнем оттук, от тази къща, още сега, докато има време!

Казах, че Габриел ще представлява чудесна гледка, ако хукне боса по улиците, само по окървавена нощница. Светнах отново фенерчето, защото го чух да прави нещо. Тъкмо си събличаше палтото.

— Колата ми е на ъгъла — рече. — Ще я занеса дотам.

И тръгна към нея с протегнато напред сако. Тя изтича зад мен, мина от другата ми страна и изстена:

— Не му давайте да ме докосва!

Протегнах ръка, за да го спра. Но тя не беше достатъчно яка. Габриел се скри зад гърба ми. Колинсън се втурна да я гони и тя мина пред мен. Почувствувах се като център на въртележка и това никак не ми допадна. Когато Ерик изскочи пред мен, аз забих рамо в ребрата му и го запокитих към олтара. Последвах го, застанах твърдо пред снажния дръвник и избухнах:

— Веднага престани! Ако желаеш да участваш в играта, ще спреш да вършиш каквото и да било на своя глава и ще правиш само каквото ти се каже! Остави я на мира! Ясно ли е?

Той се изправи на крака и започна:

— Ама вижте какво, не можете да…

— Остави я на мира! — повторих. — Остави и мен на мира! Още една глупост, и ще те фрасна по ченето с дулото на пистолета! Така че да му мислиш! Ще се държиш ли човешки?

— Добре — измънка той.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Габриел тича като сивкава сянка към отворената врата. Босите й крака не вдигаха никакъв шум по плочите за разлика от моите обувки, когато хукнах подире й. Спипах я чак на прага и я хванах през кръста. Миг по-късно ръката ми рязко бе издърпана и аз бях метнат на една страна. Шляпнах се в стената и се свлякох на едно коляно на пода. Колинсън, който в тъмното ми се видя висок два метра и половина, стърчеше над мен и сипеше по мой адрес какво ли не, но долових само: „Да пукнеш дано!“

Можете да си представите настроението ми, когато се изправих. Не ми стигаше, дето се правех на бавачка на една откачена, ами сега и приятелят й ме мяташе наляво-надясно като парцалена топка. Вмъкнах в гласа си максималното лицемерие, на което бях способен, и подхвърлих небрежно:

— Не биваше така! — Сетне отидох при застаналата до вратата Габриел: — Хайде да се качим в стаята ти.

— Без Ерик! — заяви тя.

— Той няма да ти досажда — обещах повторно, като се надявах, че този път казвам истината. — Хайде да вървим.

Тя се поколеба, после мина през вратата. Колинсън, донякъде смутен, донякъде войнствен, но общо взето, недоволен, тръгна подире ми. Затворих и попитах момичето дали има ключ.

— Не — отговори то, сякаш изобщо не беше чувало, че вратата се заключва.

Качихме се с асансьора, като Габриел през цялото време внимаваше да съм между нея и годеника й, ако все още беше такъв. Той се взираше втренчено в празното пространство. Аз изучавах лицето й и се опитвах да отгатна дали шокът я е върнал към нормалното й състояние, или още повече я е отдалечил от него. Както я гледах, по-вероятно беше първото, но нещо отвътре ми подсказваше, че не е така. По пътя от олтара до нейната стая не срещнахме никого. Светнах лампата и влязохме. Затворих вратата и се облегнах на нея. Колинсън метна палтото и шапката си на един стол и застана със скръстени ръце, загледан в Габриел. Тя се отпусна на ръба на леглото и се втренчи в краката ми.

— Разкажи ни всичко, само че бързо — наредих аз.

Тя вдигна очи към лицето ми.

— Сега бих искала да поспя.

Това окончателно реши въпроса дали е нормална, поне що се отнася до мен. Но сега дойде ред да се тревожа за нещо друго — стаята не беше в същото положение, в което я бях оставил преди съвсем малко време. Затворих очи и се опитах да раздрусам паметта си, за да ми покаже как е изглеждала преди. После ги отворих и се огледах наоколо.

— Може ли? — попита Габриел.

Оставих въпроса й висящ и обиколих с поглед всеки предмет. Единствената промяна, която установих, бе палтото на Ерик и шапката му върху стола. В присъствието им нямаше нищо тайнствено, но — реших аз — смущаваше ме именно столът. И продължаваше да ме смущава. Приближих се и вдигнах палтото. Под него нямаше нищо. Ето кое не беше наред: трябваше да има зелен пеньоар или нещо подобно. Огледах стаята, но никъде не го видях, а не бях дотолкова сигурен, че ще го намеря, та да претърся всичко. Зелените пантофи се подаваха изпод леглото.

— Сега не може — казах на момичето. — Иди в банята да се измиеш от кръвта и после се облечи. Вземи си дрехите в банята. Щом се облечеш, дай нощницата па Ерик. — Обърнах се към него: — Ще я сложиш в джоба си и ще я държиш там. Няма да излизаш от стаята, докато не се върна, и никого да не пускаш вътре. Няма да се бавя. Имаш ли пистолет?

— Не, но аз…

Момичето стана от леглото, приближи се плътно до мен и го прекъсна:

— Не бива да ме оставяте насаме с него — изрече много настоятелно. — Няма да го допусна. Не ви ли стига, че вече убих един човек тази нощ? Не ме карайте да убивам втори.

Говореше много сериозно, без да е възбудена, сякаш думите й бяха съвсем разумни.

— Трябва да изляза за малко — настоях аз. — А ти не бива да оставаш сама. Прави, каквото ти казвам.

— Съзнаваш ли какво вършиш? — попита ме момичето с тъничък, уморен глас. — Сигурно не, защото иначе не би го вършил. — Беше с гръб към Колинсън. Повдигна лице към мен, така че по-скоро видях, отколкото чух, думите, произнесени от устните й: — Само не Ерик. Пусни го да си върви.

Направо ме побърка. Още малко, и щях да съм напълно готов за съседната до нейната стая в лудницата: сериозно се изкуших да я послушам. Посочих с палец банята и рекох:

— Можеш да останеш вътре, докато се върна, но той трябва да бъде в стаята.

Тя кимна отчаяно и влезе в малкия дрешник. Когато прекоси после стаята на път за банята, понесла дрехите в ръце, под клепките й блестяха две сълзи. Подадох пистолета си на Ерик. Ръката, с която го пое, бе напрегната, трепереща. Дишаше много шумно.

— Не върши глупости — скарах му се аз. — Поне веднъж ми помогни, вместо да ми пречиш. Никой да не влиза и да не излиза — ако се наложи да стреляш, стреляй!

Той се опита да каже нещо, не можа, сграбчи най-близката до него моя ръка и се постара да я изкълчи. Измъкнах я и тръгнах към лобното място на доктор Рийз. Доста мъка видях, докато се добера до него. Желязната врата, през която бяхме минали само преди няколко минути, сега беше заключена. Ключалката ми се видя твърде проста. Подхванах я със сложните аксесоари, прикрепени към джобното ми ножче, и не след дълго я отворих. Но вътре не открих зеления пеньоар. Не открих и тялото на Рийз върху стъпалата на олтара. Никъде не го видях. Ножът беше изчезнал. Изчезнала бе и всяка следа от кръв, с изключение на жълтоватото петно върху белите плочи, където бе изтекла цяла локва. Някой беше разтребвал.