Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dain Curse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Dain Curse

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1966

 

 

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Thin Man

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1980

Dashiell Hammett. The Maltese Falcon

Pan Books Ltd, London 1975

История

  1. — Добавяне

6. Мъжът от дяволския остров

След известно забавяне — наложи се да позвъня два пъти — вратата бе отворена от Оуън Фицстивън. Този път очите му съвсем не бяха като заспали — напротив, сториха ми се блеснали, сякаш животът най-сетна им се бе видял интересен. Тъй като имах представа какво може да го заинтригува, аз се почудих какво ли се е случило.

— Какво сте правили? — попита той и заоглежда дрехите ни, окървавеното лице на Ерик и издрасканата буза на момичето.

— Автомобилна злополука — поясних. — Нищо сериозно. Къде са останалите?

— Останалите — отвърна той, като наблегна много особено на думата — са горе в лабораторията. — После ме погледна многозначително и додаде: — Ела за малко. — Последвах го през гостната, като зарязах Колинсън и Габриел на прага. Фицстивън долепи уста до ухото ми и прошепна: — Легет се самоуби.

Бях повече раздразнен, отколкото изненадан.

— Къде е? — попитах.

— В лабораторията. И мисис Легет е там заедно с един полицай. Няма и половин час, откак се случи.

— Всички ще се качим — реших.

— Не е ли излишно за Габриел? — попита той.

— Може да й дойде нанагорно — отвърнах раздразнено, — но се налага. Така или иначе, е нафрашкана с наркотици и ще понесе удара по-добре, отколкото сетне, като вземе да й минава. — Обърнах се към Колинсън: — Елате, ще се качим в лабораторията.

И тръгнах напред, като оставих Фицстивън да помага на Ерик да носят момичето. В лабораторията заварихме шестима: униформено ченге — едър мъжага с рижи мустаци, застанал до вратата; мисис Легет, седнала на дървен стол в най-отдалечения край на стаята, приведена напред, поднесла носна кърпичка към лицето си, тихо хълцаща; О’Гар и Реди, изправени един до друг до прозорците, долепили глави над някакви хартии, които сержантът държеше в едрите си ръце; наконтен мъж със сивкаво лице и тъмен костюм, застанал до покритата с поцинкована ламарина маса, въртеше в ръце пенсне, закачено на черно шнурче; и накрая Едгар Легет, седнал в кресло до масата, с разперени ръце.

О’Гар и Реди вдигнаха очи от четивото си и ме погледнаха. Запътих се към тях и като минавах покрай масата, забелязах кръв, малък черен автоматичен пистолет до едната ръка на Легет и седем диаманта до главата му.

— Я виж — рече О’Гар и ми подаде част от хартиите, които държеше: четири твърди листа, изписани с много ситен, равен и четлив почерк с черно мастило. Тъкмо се зачетох, когато Фицстивън и Колинсън вкараха Габриел Легет в стаята.

Ерик погледна мъртвия до масата. Лицето му пребледня. Изпречи едрото си тяло между момичето и баща му.

— Влезте — обадих се аз.

— Тук не е за мис Легет! — разгорещено заяви той и се обърна, за да я изведе.

— Редно е всички да са на едно място — обърнах се към О’Гар.

Той кимна с издължената си глава към полицая, който сложи ръка на рамото на Ерик и рече:

— Влезте и двамата!

Фицстивън сложи до прозореца стол за Габриел. Тя седна и огледа стаята — мъртвия, мисис Легет и всички нас — с мътни, но вече не толкова празни очи. Колинсън застана до нея и ме загледа яростно. Мисис Легет изобщо не вдигна поглед от носната си кърпичка.

— Да прочетем писмото на глас — рекох иа О’Гар, но достатъчно високо, та да чуят всички.

Той присви очи, поколеба се, след това ми подаде всички листове и се съгласи:

— Прав си. Прочети го. И аз зачетох:

До полицията

 

Казвам се Морис Пиер дьо Майен. Роден съм във Фекан, департамент Сен-Енферьор, във Франция, на 6 март 1883 г., но израснах и бях възпитан предимно в Англия. През 1903 г. отидох в Париж да уча рисуване и четири години по-късно се запознах там с Алис и Лили Дейн, дъщери на английски морски офицер, тогава вече покойник. На следващата — година се ожених за Лили, а през 1909 г. се роди дъщеричката ни Габриел.

Скоро след женитбата си установих, че съм извършил фатална грешка, защото всъщност обичах Алис, а не жена си Лили. Не споделих това с никого, докато детето поотрасна и стана на около пет години. Тогава помолих жена си да ми даде развод, за да мога да се оженя за Алис. Тя отказа.

На 6 юни 1913 г. убих Лили и тримата — аз, Алис и Габриел — избягахме в Лондон. Скоро обаче ме арестуваха и ме върнаха в Париж, където бях даден под съд и осъден на доживотно заточение на Ил дю Салю. Алис, която беше непричастна в убийството и не знаеше нищо за него, ме придружи до Лондон само защото много обичаше Габриел; тя също бе дадена под съд, но бе справедливо оправдана. Всичко това може да се намери в архивите на Париж.

През 1918 г. аз и още един затворник — Жак Лабо — избягахме от острова на паянтов сал. Не знам — така и не разбрахме — колко време ни носи океанът, а и сега не бих могъл да кажа колко дълго сме издържали без храна и вода. Лабо умря, тъй като организмът му не понесе лишенията. Умря от глад и студ. Не съм го убил. Не бих могъл да убия никое живо същество — толкова бях обезсилен. След смъртта му обаче храната стигна колкото за мен и аз останах жив. Салът ме изхвърли на Голфо Триете.

Приех името Уолтър Мартин и се установих на работа в една английска компания, която се занимаваше, с извличането на медна руда в Ароа, и само след няколко месеца вече бях частен секретар на Филип Хауарт, управителя на компанията. Скоро след това ми назначение при мен дойде един лондончанин на име Джон Едж и ме запозна с плана си, според който бихме могли всеки месец да измъкваме чрез измама от компанията около стотина лири стерлинги. Когато отказах да участвувам в замисъла му, Едж ми заяви, че знае кой съм, и ме заплаши да ме издаде, ако не му помогна. Фактът, че Венецуела не е сключила с Франция споразумение за екстрадиция, можел да ме отърве от едно насилствено връщане на Ил дю Салю, изтъкна Едж, обаче основната заплаха за мен не идвала оттам. Трупът на Лабо неотдавна бил изхвърлен на сушата в достатъчно запазено състояние, та да се види от какво е умрял, и аз — като избягал убиец — съм щял да бъда принуден да доказвам пред Венецуелския съд, че не съм го убил във венецуелски води, за да се спася от гладна смърт.

Тези аргументи не ме склониха да участвам в мошеническия замисъл на Едж и аз започнах да се готвя за бягство. Междувременно обаче Едж убил Хауарт и ограбил касата на компанията. Веднага след това дойде при мен и ме предума да бягам с него, защото — както ми каза — не съм можел да си позволя лукса да бъда подложен на полицейско разследване, дори и да не ме издадял. Той беше прав и аз тръгнах с него. Два месеца по-късно, в Мексико Сити, разбрах защо Едж настояваше толкова да го придружа. Той ме държеше здраво в ръцете си, понеже знаеше кой съм, а освен това имаше много високо — макар и неоправдано — мнение за способностите ми. По този начин възнамеряваше да ме използува, за да върши престъпления, които не бяха по силите му. Аз от своя страна бях решил твърдо, че каквото и да се случи каквото и да ми се наложи, никога няма да се върна на Ил дю Салю, но от друга страна, нямах и намерението да стана професионален престъпник. В Мексико Сити се опитах да се изплъзна от Едж, но той ме намери. Сбихме се и аз го убих. Убих го при самоотбрана — той пръв ме удари.

През 1920 г. пристигнах в Съединените щати, в Сан Франциско, смених отново името си на Едгар Легет и започнах да си търся ново място под слънцето, като се отдадох на опити с цветовете, каквито бях експериментирал като млад художник в Париж. През 1923 г., убеден, че вече е невъзможно да се направи връзката между Едгар Легет и Морис дьо Майен, повиках при себе си Алис и Габриел, които бяха в Ню Йорк, и ние с Алис се оженихме. Миналото обаче се оказа все още живо и пропастта между Легет и Дьо Майен съвсем не беше безвъзвратно запълнена. След бягството ми Алис, на която не бях писал и която не знаеше какво се е случило с мен, наела частен детектив да ме издири — Луис Ъптън. Ъптън изпратил някой си Рупърт в Южна Америка, който успял да проследи пътя ми крачка по крачка от появата ми в Голфо Триете до отпътуването ми от Мексико след убийството на Едж. Оттам нататък следите ми се губели. По време на разследването Рупърт естествено научил за смъртта на Лабо, Хауарт и Едж. И в трите случая нямах вина, но ако се стигнеше до съд, неминуемо щях да бъда осъден — предвид миналото ми — най-малко за смъртта на един от тях.

Не знам как ме е открил Ъптън в Сан Франциско. Най-вероятно е проследил къде са заминали Алис и Габриел. Дойде при мен миналата неделя късно през нощта и поиска пари в замяна на мълчанието си. Тъй като нямах в себе си, убедих го да почака до вторник и му дадох диамантите вместо част от исканата сума. Но бях отчаян. Знаех какво значи да си в ръцете на човек като Ъптън — имах вече опит с Едж. Затова реших да го убия, след което да се престоря, че диамантите са били откраднати, и да уведомя полицията. Бях убеден, че при това положение Ъптън ще се опита да влезе във връзка с мен. Щях да му определя среща и да го застрелям хладнокръвно, убеден, че ще съумея да скалъпя някаква история, която да оправдае убийството на уж непознатия крадец, у когото, несъмнено, щяха да бъдат намерени откраднатите диаманти.

Мисля, че замисълът ми щеше да излезе успешен. Обаче Рупърт, който имал зъб на Ъптън и отдавна го дебнел, ми спести това убийство, като сам свършил работата. Той също така знаеше — или защото бе проследил пътя ми от заточението до Мексико Сити, или от Ъптън, или като е шпионирал последния, — че Дьо Майен и Легет са едно и също лице и преследван от полицията за убийството, дойде тук при мен да го укрия, Освен това ми върна диамантите и вместо тях поиска пари.

Аз го убих. Трупът му е в мазето. Отвън дебне полицай, следи дома ми. Други полицаи се ровят някъде в работите ми. Не бях в състояние да дам задоволително обяснение за някои от постъпките си, да избегна противоречията и сега, когато вече ме подозират, вероятността миналото ми да се запази в тайна е твърде малка. Винаги съм знаел — дори и да не съм го признавал пред самия себе си, — че един ден това ще се случи. Няма да се върна на Ил дю Салю — Дяволския остров. Жена ми и дъщеря ми нито знаеха, нито имат нещо общо с убийството на Рупърт.

Морис дьо Майен