Дашиъл Хамет
Прокълната кръв (7)

7. ПРОКЛЯТИЕТО

Няколко минути след като изчетох писмото, цареше тишина. Мисис Легет бе свалила кърпичката от лицето си и слушаше, като от време на време тихичко изхълцваше. Габриел хвърляше наоколо нервни погледи, светлинки се бореха с мъглата в очите й, устните й мърдаха спазмодично, сякаш искаше да каже нещо, а не можеше. Отидох до масата, наведох се над мъртвеца и пребърках джобовете му. Вътрешният джоб на сакото му се издуваше. Пъхнах ръка, разкопчах го и извадих кафяв портфейл. Беше претъпкан с банкноти — по-късно, когато ги преброихме, се оказаха петнайсет хиляди долара. Показах на всички съдържанието на портфейла и попитах в [???]

— Оставил ли е друго писмо освен това, което прочетох?

— Не, поне не намерихме друго — отвърна О’Гар. — Защо?

— А вие да знаете нещо, мисис Легет? — обърнах се към жената.

Тя поклати глава.

— Защо? — повторно попита О’Гар.

— Защото не се е самоубил — отговорих. — Бил е убит.

Габриел Легет изпищя пронизително, скочи от стола си и насочи бял пръст с остър нокът към мисис Легет.

— Тя го уби! — крещеше момичето. — Каза му „Върни се“ и като държеше вратата на кухнята отворена с една ръка, взе с другата ножа от мивката и когато той мина покрай нея, заби ножа в гърба му. Аз я видях! Тя го уби! Не бях облечена и като ги чух да се задават, се скрих в килера и оттам видях всичко!

Мисис Легет се изправи. Залитна и щеше да падне, ако Фицстивън не бе избързал да я подкрепи. Изумление измести мъката от подпухналото й лице. Наконтеният мъж със сивкавото лице — доктор Рийз, както научих по-късно — каза с хладен глас:

— Липсва рана от пробождане. Бил е застрелян в слепоочието със собствения му пистолет, съвсем отблизо, леко косо. Несъмнено самоубийство, бих казал.

Колинсън накара Габриел отново да седне и се опита да я успокои. Тя кършеше ръце и стенеше.

Изказах несъгласие с последното изявление на лекаря, като едновременно премислях още нещо:

— Убийство е. Патите са били в джоба му. Искал е да избяга. Написал е писиото до полицията, за да оневини жена си и дъщеря си — да не бъдат наказани за съучастие в престъпленията му. На теб — обърнах се към О’Гар — прозвуча ли ти като предсмъртно писмо на човек, който оставя любимите си жена и дъщеря? До тях няма нито дума — всичко е адресирано до полицията.

— Може и да си прав, но от друга страна, щом като е заминавал, защо все пак не им е написал…

— Щял е да им го съобщи — или писмено, или устно, — преди да тръгне. Слагал е работите си в ред, подготвял се е за заминаването, може и наистина да е възнамерявал да си тегли куршума, макар че парите и тонът на писмото ме карат да се съмнявам в това. Дори при това положение обаче, ако питате мен, не се е самоубил, а е бил убит, преди да приключи с делата си — може би защото се е разтакавал прекалено дълго. Кой и как го е открил?

— Аз чух — изхълца мисис Легет. — Чух изстрела, изтичах тук горе и той… заварих го така. Слязох долу да телефонирам и на вратата… на вратата се позвъни, беше мистър Фицстивън и аз му казах. Не е възможно… в къщата нямаше никой, който… да го убие.

— Вие сте го убили — казах й аз. — Той е заминавал. Написал е това писмо и е поел всичките ви престъпления върху собствения си гръб. Убили сте Рупърт долу в кухнята. Момичето имаше предвид точно това. Писмото на мъжа ви звучи до голяма степен като предсмъртно или поне така ви се е сторило, затова сте го убили — мислели сте, че признанието и смъртта му ще потулят цялата история и ние ще престанем да се ровим по-нататък. — Лицето й нищо не ми говореше. Беше изкривено, но това можеше да изразява какво ли не. Поех си въздух и продължих — не че се развиках, но бях на ръба: — Мога да посоча поне пет-шест лъжи в писмото на мъжа ви. Първо, не той ви е повикал с Габриел, а вие сте го открили къде е. Мисис Бег ми каза, че когато сте пристигнали от Ню Йорк, той бил най-изненаданият мъж, когото била виждала. И не е давал на Ъптън никакви диаманти. Обяснението му защо ги е дал и какво е смятал да прави след това, е нелепо: просто не е могъл за толкова кратко време да измисли нещо по-правдоподобно, с което да ви оправдае. Легет би могъл да му даде или пари, или нищо, но не е бил такъв глупак, та да му връчи чуждите диаманти и да предизвика цялата тази история. Ъптън ви е проследил дотук и е дошъл да ви изнудва — вас, а не мъжа ви. Вие сте го били наели да открие Легет и той е познавал именно вас. Двамата с Рупърт са го проследили не само до Мексико Сити, а и дотук. Щели са да започнат шантажа си много по-рано, ако не са били изпратени в „Синг-Синг“ по друго обвинение. Щом излезли оттам, Ъптън пристигнал и започнал играта. Вие сте инсценирали грабежа, вие сте му дали диамантите, обаче не сте казали нито дума на мъжа си, който си мислел, че става дума за обикновена кражба. Щял ли е иначе той — човекът с досие на убиец — да рискува да се обажда на полицията? Защо не сте му казали за Ъптън? Може би не ви се е искало да разбере, че сте проследили стъпка по стъпка пътя му от Дяволския остров до Сан Франциско? Защо? Ако ви е трябвало нещо, с което да го държите в ръцете си, убийството на сестра ви е можело да свърши достатъчно добра работа. Може би не сте искали да разбере, че знаете за Лабо, Хауарт и Едж? — Не й предоставих възможност да отговори на никой от въпросите ми, а продължих още по-гръмогласно: — Може би Рупърт, който е последвал Ъптън, се е свързал с вас и вие сте го убедили да убие съдружника си — нещо, което се е съгласил да извърши на драго сърце, защото му е имал зъб. Може би след като го убива и идва при вас за помощ, сте сметнали за необходимо да му забиете ножа долу в кухнята. Не сте знаели, че момичето се крие в килера и ви е видяло, но ви е станало ясно, че сте започнали да прекалявате, че шансовете ви да се измъкнете невредима от цялата история са намалели неимоверно след това убийство. Прекалено много внимание се обръща вече на всичко, което става в къщата ви. И тогава виждате единствения изход и си изигравате картите. Отивате и разказвате всичко на мъжа си или поне толкоз, колкото да го убедите да се нагърби с вината ви. След което му теглите куршума — тук, до масата. Той ви прикрива както винаги досега. Вие — гръмна гласът ми, който беше влязъл във форма — сте убили сестра си Лили, първата му жена, и сте го оставили да се нагърбя с цялата вяна. Вие сте го последвали след това в Лондон. Ако бяхте невинна, щяхте ли да избягате с убиеца на сестра си? Бие сте го проследили дотук и сте го последвали. Вие сте се оженили за него. Вие именно сте решили, че се е оженил не за онази сестра, за която е трябвало, и вие сте я убили!

— Тя! Тя! — изкрещя Габриел и се опита да стане от стола, докато Колинсън я възпираше. — Тя…

Мисис Легет се изправи, вирна глава, усмихна се и показа здравите си, жълтеникави, злобно стиснати зъби. Направи две крачки към средата на стаята. Едната й ръка беше на кръста, другата — отпусната свободно покрай тялото. Домакинята — спокойната, здравомислеща жена, за която ми бе говорил Фицстивън — изчезна. На нейно място видях руса закръглена жена, чиято пълнота не говореше за задоволена, добре гледана средна възраст, а за меко подплатените, скрити като в калъф мускули на хищна котка, била тя дива или улична. Вдигнах пистолета от масата и го прибрах в джоба си.

— Интересува ви кой уби сестра ми ли? — попита ме тихо, а зъбите й потракваха след всяка дума, устата й се усмихваше, очите й горяха. — Ей това наркоманче Габриел — тя уби майка си. Той прикриваше нея, а не мен!

Момичето извика нещо нечленоразделно.

— Глупости — отсякох. — Била е съвсем дете.

— Съвсем не са глупости — настоя жената. — Беше почти на пет години. Играла си с пистолета, който измъкнала от чекмеджето, докато майка й спяла. Пистолетът гръмнал и Лили била убита. Нещастен случай, разбира се, но Морис беше твърде чувствителен, за да понесе мисълта, че детето му ще израсне със съзнанието, че е убило майка си. Освен това съществуваше голяма вероятност, така или иначе, да го съдят — знаеше се, че двамата сме в интимна връзка и че вече е искал развод от Лили. На всичкото отгоре е бил почти до вратата на спалнята й, когато чул изстрела. За него това беше без значение — единственото му желание бе да предпази детето от спомена за извършеното, та животът му да не бъде помрачен от съзнанието, че макар и без да иска, е убило майка си. — Най-страшна беше добродушността, с която тази жена се усмихваше, докато говореше, и старанието, почти придирчивостта, с която подбираше всяка дума и най-изискано я произнасяше. — Габриел винаги си е била — продължи тя, — дори преди да стане наркоманка, с ограничени умствени възможности. Така че, преди полицията да ни открие в Лондон, бяхме успели вече да изпразним ума й от всякакъв спомен, искам да кажа, от този спомен. И това, уверявам ви, е самата истина. Тя уби майка си, а баща й — да използвам вашите думи — се нагърби с цялата вина.

— Доста правдоподобно — признах аз, — но не всичко се връзва. Съществува вероятността да сте убедили Легет в тази история, но твърде се съмнявам. Според мен сега се опитвате да навредите на племенницата си, задето каза, че ви е видяла как убивате Рупърт в кухнята.

Тя оголи зъба и направи бърза крачка към мен. Очите й бяха широко отворени, хлътнали. Осъзна се обаче, рязко се изсмя и яростта изчезна от погледа й — или може би се скри някъде отзад и сега тлееше. Подпря ръце на кръста и ми се усмихна игриво, безгрижно, заговори закачливо, а през цялото време в очите, усмивката и гласа й лумтеше неистова омраза.

— Така ли? Тогава ще ви кажа нещо, което — ако не беше вярно — никога не бих споменала. Аз я обучих как да убие майка си. Разбирате ли? Научих я, дресирах я, упражнявах я, репетирах заедно с нея. Можете ли да го проумеете? Ние с Лили бяхме родни сестри, неразделни, ненавиждащи се една друга с най-искрена отровна омраза. Морис всъщност не желаеше да се ожени за никоя от нас — за какво ли му беше? — макар че поддържаше интимни връзки и с двете. В буквалния смисъл. Но ние бяхме бедни като църковни мишки за разлика от него и тъкмо защото ние бяхме бедни, а той — богат, Лили пожела да се омъжи за него. Аз пък исках да се омъжа за него, защото тя го искаше. И в това отношение както във всички останали бяхме истински сестри. Лили обаче първа го спечели — оплете го в мрежите си — може да звучи грубо, но точно така си беше. Габриел се роди шест или седем месеца след женитбата им. Какво щастливо малко семейство бяхме. Живеех с тях — нали ви казах, че двете с Лили бяхме неразделни — и отначало Габриел ме обичаше повече от собствената си майка. Аз се погрижих за това — леля Алис бе готова на всичко, само и само да угоди на любимата си племенничка, тъй като предпочитанията на детето към мен вбесяваха Лили — не че обичаше толкоз детето си, а защото бяхме сестри. Ако някоя от нас поискаше да притежава нещо, другата също го пожелаваше, и то само за себе си, без да го дели. Габриел едва се бе родила, и аз вече кроях планове какво ще направя един ден. И когато стана на пет годинки, изпълних замисъла си. Пистолетът на Морис — един такъв малък — стоеше заключен в най-горното чекмедже на скрина. Аз го отключих, изпразних го и научих Габриел на много забавна игра. Лягах в леглото на Лили и се преструвах на заспала. Детето придърпваше един стол до скрина, качваше се на него, вадеше пистолета от чекмеджето, идваше на пръсти до леглото, допираше дулото до челото ми и натискаше спусъка. Когато го правеше добре — не вдигаше шум, държеше пистолета правилно в малките си ръчички, — аз я награждавах с бонбон и й заръчвах да не казва за нашата игра на никого, защото един ден ще изненадаме майка й. Така и стана. Много сполучливо я изненадахме един следобед, когато Лили взе аспирин срещу главоболие и заспа в леглото си. Този път отключих скрина, но не изпразних пистолета, казах на детето, че сега може да поиграе с майка си, и отидох на гости у едни приятели на долния етаж, та да не каже някой, че имам пръст в кончината на скъпата си сестрица. Мислех, че Морис няма да си бъде у дома целия следобед. Имах намерението, щом чуя изстрела, да се втурна нагоре с приятелите си и заедно да открием, че детето е убило майка си, докато си е играло с пистолета. Не се боях, че след това може да се разприказва. Знаех, че понеже е с ограничени умствени възможности, както вече споменах, обича ме, има ми пълно доверие и ще бъде в мои ръце преди и по време на официалното разследване, ако има такова, то аз ще мога много лесно да го подчиня на волята си и да му внуша да не споменава нищо за моето участие в… ъъ… нашето малко начинание. Но Морис за малко да обърка всичко. Върнал се неочаквано вкъщи и се появил на прага на спалнята в момента, в който Габриел натиснала спусъка. Само част от секундата, и е щял да спаси живота на жена си. Нямаше късмет обаче — това доведе до неговото осъждане. Затова пък и през ум не му мина да ме заподозре, а по-нататъшното му старание да изтрие от паметта на детето всичко, свързано със станалото, ме освободи от всякакви притеснения и опасения. Аз наистина го последвах в тази страна след бягството му от Дяволския остров и наех Ъптън да го проследи до Сан Франциско, действително използвах любовта на Габриел към мен и нейната омраза към баща й — старателно бях насадила това чувство у нея с умело завоалирани, уж несръчни молби да му прости убийството на майка й, — внимавах да не научи истината, възползувах се от прословутата си преданост към нея и него, за да го накарам да се ожени за мен, за да му внуша, че това донякъде ще спаси опропастения ни живот. В деня, когато той се ожени за Лили, аз се бях заклела, че ще й го отнема. И й го отнех. Надявам се, че скъпата ми сестрица знае това там, в ада.

Усмивката бе изчезнала. Безумната ненавист вече не се спотайваше зад погледа и гласа й, а беше в тях, във всяка черта на лицето, в стойката на тялото й. Тази нечовешка омраза — и самата тя като част от нея — бе единственото одушевено нещо в стаята. Останалите осем души, които я наблюдавахме и слушахме, все едно, че не съществувахме в момента. За нея бяхме живи, но не и един за друг — само за нея.

Тя се извърна от мен и рязко посочи с пръст момичето в другия край на стаята. Гласът й стана гърлен, вибриращ от диво победоносно чувство. Групираше думите с паузи помежду им, сякаш скандираше:

— Ти си нейна дъщеря! — изкрещя. — И си прокълната със същата нечестива душа и черна кръв като всички нас от рода Дейн! Прокълната си с кръвта на твоята майка, с която изцапа ръцете си още като дете! И с изкривеното съзнание и нуждата от опиати, които са моят подарък за теб! И твоят живот ще бъде черен като моя и като живота на майка ти! И ще почерниш живота на всеки, до когото се докоснеш, както ние почернихме живота на Морис! И твоят…

— Млъкнете! — изохка Ерик Колинсън. — Накарайте я да млъкне!

Габриел Легет, запушила ушите си с ръце, с изкривено от ужас лице, изпищя страшно и падна напред от стола си.

Пат Реди бе млад в бизнеса, но поне ние с О’Гар трябваше да сме достатъчно опитни, за да не изпускаме мисис Легет от очи дори за част от секундата, колкото и неотложно да ни зовеше вопълът на момичето и неговото падане. Но ние взехме, че зяпнахме Габриел — макар и за по-малко от половин секунда. А когато отново погледнахме мисис Легет, тя стискаше пистолет в ръка и бе направила първата крачка към вратата. Между нея и изхода не стоеше никой — униформеният полицай бе отишъл да помага на Колинсън да се справи с Габриел. Зад нея нямаше жива душа. Беше с гръб към вратата и когато се извъртя, в зрителното й поле попадна Фицстивън. Загледа ни с пламтящ поглед над черния пистолет, бляскавите й очи се стрелкаха ту към един, ту към друг от нас. Направи втора крачка заднишком и изръмжа:

— Никой да не мърда!

Пат Реди прехвърли тежестта си на пети. Аз го изгледах със свъсени вежди и поклатих глава. Коридорът и стълбите бяха по-подходящи — там можехме по-лесно да я спипаме. Тук някой неминуемо щеше да умре.

Мисис Легет прекрачи все така заднишком прага, издиша през зъби със свистене — също като змия — и изчезна към дъното на коридора.

Оуън Фицстивън беше пръв след нея. Полицаят ми се замота в краката, но успях да изскоча втори. Жената бе стигнала до площадката на стълбището в отсрещния край на мрачния коридор, а Фицстивън, плътно подире й, вече я настигаше. Спипа я на междинната площадка точно когато стъпих на първото стъпало. Притисна едната ръка към тялото й, но другата — тази с пистолета — остана свободна. Посегна и към нея, но не успя. Тя извъртя дулото към него, заби го в тялото му и аз — със свита между раменете глава, за да не улуча бордюра на пода — скочих отгоре им. Сгромолясах се върху двамата точно навреме, сплесках ги с гръм и трясък и ги притиснах към ъгъла на стената. Куршумът, предназначен за писателя, се заби в едно от стъпалата.

Както бяхме проснати на земята, опитах се да сграбча дулото, не улучих и я хванах през кръста. Някъде при брадичката ми тънките пръсти на Фицстивън се сключиха около китката на ръката й, държаща пистолета. Тя извъртя тяло изпод дясната ми ръка, която още бе като саката след изръсването ни от крайслера. Нищо не можех да държа с нея. Пълното тяло на мисис Легет се поизправи и преобърна, така че аз останах отдолу.

До ухото ми избумтя изстрел, опари бузата ми. Тялото на жената се отпусна. Когато О’Гар и Реди ни разделиха, тя остана да лежи неподвижно. Вторият куршум бе минал през гърлото й.

Качих се в лабораторията. Габриел Легет лежеше на пода, а до нея бяха коленичили лекарят и Ерик.

— По-добре идете да видите мисис Легет — обърнах се към доктор Рийз, — Тя е на стълбите. Мисля, че е мъртва, но по-добре я вижте.

Той излезе. Колинсън, който разтриваше ръцете на припадналото момиче, ме изгледа така, сякаш бях нещо, което трябва да се забрани със закон, и рече:

— Дано сте доволен от работата, която свършихте.

— Важното е, че е свършена — отвърнах.