Дашиъл Хамет
Прокълната кръв (17)

17. НЯКЪДЕ ПОД ДЪЛ ПОИНТ

На другата сутрин телефонът ме събуди малко преди десет. Обаждаше се Мики Линан от Сан Франциско да ми каже, че Котън бил пристигнал у майка си в събота между седем и седем и половина часа сутринта. Спал пет-шест часа, като казал, че предишната нощ дебнал крадец и не бил мигнал. Тръгнал си в шест вечерта.

Когато слязох във фоайето, началникът на полицията тъкмо влизаше в хотела. Беше със зачервени очи, уморен, но все така непоколебим.

— Хванахте ли Уидън? — попитах го аз.

— Не, да му се не види, но ще го пипна. Радвам се, че ми бутнахте ръката, макар че това му помогна да се изплъзне. Аз… е, понякога човек се оставя ентусиазмът му да надделее над разума.

— Ъхъ. На връщане се отбихме у вас — да видим как сте се справили.

— Още не съм се прибирал. Цяла нощ го гоних. Къде са Върн и Фийни?

— Още хъркат. На ваше място и аз бих подремнал — посъветвах го. — Ако нещо се случи, веднага ще ви се обадим.

И той си тръгна. Влязох в залата за закуски. Почти се бях нахранил, когато се появи и Върнън. Получил телеграми от полицейското управление на Сан Франциско и от шерифа на Рос, които потвърждаваха алибитата на Фицстивън.

— Аз пък получих сведението за Котън — рекох. — Пристигнал при майка си в седем или малко след седем в събота сутринта и си тръгнал вечерта в шест.

— В седем или малко след това? — повтори прокурорът. Това не му хареса. Ако полицейският началник е бил в Сан Франциско по това време, той не би могъл да отвлече момичето. — Сигурен ли сте?

— Не, но засега толкова можахме. Ей го и Фицстивън. — Като погледнах през вратата на залата, зърнах мършавия гръб на писателя пред регистрацията на хотела. — Извинете ме за малко.

Отидох да го доведа и го представих на Върнън, Прокурорът стана и се ръкува с него, но беше тъй погълнат от мисълта за Котън, че нищо друго не бе в състояние да го заинтересува. Фицстивън каза, че бил закусил, преди да тръгне, и си поръча кафе. Точно тогава ме повикаха на телефона. Беше гласът на Котън, но почти неузнаваем от силно вълнение:

— За бога, вземете Върнън и Фийни и веднага пристигайте!

— Какво има?

— Бързайте! Нещо страшно се случи! Бързайте! — изкрещя той и затвори.

Върнах се при масата и предадох разговора на Върнън. Той скочи и обърна кафето на Фицстивън. Фицстивън също стана, като се двоумеше и ме гледаше въпросително.

— Хайде, ела и ти — поканих го аз. — Може да е нещо, което ще ти допадне.

Колата на писателя беше спряна пред хотела. Къщата на полицейския началник бе само на седем преки разстояние. Входната врата зееше отворена. Върнън почука по рамката, преди да влезе, но не изчакахме да ни се обадят. Котън ни пресрещна в коридора. Лицето му беше тебеширенобяло, очите — широко отворени и налети с кръв. Опита се да каже нещо, но зъбите му бяха стиснати и през тях не излизаше нито дума. Махна към вратата зад гърба си с юмрук, в който стискаше късче кафява амбалажна хартия. През процепа зърнахме мисис Котън. Лежеше върху покрития със син килим под, облечена в светлосиня рокля. Цялата й шия беше в тъмни следи от пръсти, но устните и езикът й — изплезен, подут — бяха още по-тъмни. Очите й бяха широко отворени, изцъклени, обърнати с бялото нагоре, мъртви. Когато докоснах ръката й, тя бе още топла.

Котън, който ни беше последвал вътре в стаята, ни подаде парчето кафява хартия. То бе откъснато накриво, изписано от двете страни с молив — по-скоро надраскано набързо, нервно и неравно. За разлика от посланието до Фицстивън, моливът беше по-мек, а хартията — по-тъмна. Аз бях най-близо до Котън, затова я взех от него и бързо прочетох написаното, като пропусках излишното:

„Уидън дойде снощи… каза, че мъжът ми е по следите му… да му лепне историята с Колинсън… Скрих го на тавана… каза, че единственият начин да се спаси е, като кажа, че е бил тук в петък през нощта… иначе щели да го обесят… Когато мистър Върнън дойде, Харв заплаши, че ще ме убие, ако не… затова го казах… Но не беше тук през онази нощ… Тогава не знаех, че е извършил… по-късно ми каза… В четвъртък през нощта се опитал да я отвлече… мъжът й за малко да го хване… дойде при мен в пощата, след като Колинсън изпрати телеграмата, и я видя… Тръгнал след него и го убил… Заминал за Сан Франциско, след като пил много уиски… решил въпреки всичко да я отвлече… обадил се на някакъв човек, който я познавал, за да разбере от кого би могъл да измъкне пари… прекалено пиян, за да говори ясно… написал писмо и се върна… срещнал я по пътя… отвел я в старото скривалище на контрабандистите някъде под Дъл Поинт… ходи дотам с лодка… боя се, че ще ме убие… заключи ме на тавана… пиша, докато той слезе за храна… убиец… няма да му помагам… Дейзи Котън“.

Докато четях, пристигнаха шерифът и Роли. Лицето на Фийни беше бяло и изопнато като на Котън. Върнън оголи зъби и изръмжа на началника на полицията:

— Ти си го написал!

Фийни грабна хартията от ръцете ми, хвърли един поглед, поклати глава и рече прегракнало:

— Не, почеркът си е нейният.

— Кълна се пред бога, не съм аз — пелтечеше Котън. — Онези неща наистина ги бях сложил под дюшека, признавам, но това е всичко. Дойдох си вкъщи и я намерих така. Кълна се в бога!

— А къде беше в петък през нощта? — попита Върнън.

— Тук, наблюдавах къщата отвън. Мислех си… мислех си, че той може да… но не дойде. Чаках, докато се съмна, и тогава чак заминах за града. Не съм…

Викът на шерифа заглуши останалите думи. Той размахваше писмото на мъртвата жена.

— Някъде под Дъл Поинт! — крещеше той с цяло гърло. — Какво чакаме?

И се втурна вън от къщата, следван от всички нас. Котън и Роли тръгнаха към брега на морето с колата на заместник-шерифа. Върнън, шерифът, Фицстивън и аз — с колата на писателя. Шерифът плака през целия кратък път, сълзите му отскачаха от автоматичния пистолет върху скута му. Стигнахме брега и се прехвърлихме от колите в една бяло-зелена моторна лодка, карана от червенобузест русоляв хлапак на име Тим. Тим ни каза, че не знаел за никакво скривалище на контрабандисти под Дъл Поинт, но ако имало такова, той щял да го намери. Лодката разви изумителна скорост във вещите му ръце, но за Фийни и Котън не беше достатъчна. Те стояха заедно на носа с пистолети в ръце и ту протягаха до скъсване вратове напред, ту се обръщаха назад и крещяха: „По-бързо!“ След половин час заобиколихме някакъв тъп нос, който спътниците ми нарекоха Дъл Поинт, Тим намали скоростта и приближи моторницата до скалите, стърчащи остри и високи край брега. Целите бяхме зрение — зрение, което скоро се притъпи от взиране срещу обедното слънце, но ние продължихме да напрягаме очи. На два пъти видяхме процепи в скалите, извисяващи се като стена нагоре, и изпълнени с надежда, се запътвахме натам, но те се оказваха задънени, неводещи до никакви скривалища. Третият процеп ни се видя още по-малко обещаващ от пръв поглед, но тъй като Дъл Поинт започна да остава далеч зад нас, не можехме да си позволим да го подминем. Плъзнахме се вътре, навлязохме достатъчно, за да се убедим, че е още една глуха линия, отказахме се и наредихме на Тим да се връща. Преди обаче русолявото момче да успее да обърне лодката, тя измина още метър-два и Котън, надвесен над носа, изрева:

— Ето го!

Сочеше с пистолета си към едната страна на процепа. Тим остави моторницата да се носи свободно още половин-един метър. Изпънахме вратове и видяхме, че онова, което бяхме взели за брегова линия, бе всъщност висока, плоска, назъбена скала, а между нея и отсамната канара имаше около шест метра вода.

— Вкарай я вътре! — нареди шерифът.

Тим загледа намръщено водата, поколеба се и каза:

— Няма как да влезе.

Лодката подкрепи думите му, като внезапно се разтърси под краката ни и издаде неприятен стържещ звук.

— Дявол да го вземе! — кресна Фийни. — Вкарай я!

Тим погледна обезумялото лице на шерифа и вкара моторницата. Тя отново се разтърси, този път по-силно, и освен стърженето чухме как нещо се раздра, обаче минахме през тесния отвор и заобиколихме назъбената скала. Озовахме се в закътан У-образен пролез, около шест метра широк при отвора, откъдето влязохме, и дълъг около двайсет и пет метра. Отвсякъде другаде беше недостъпен — и откъм сушата, и откъм морето. Водата, която ни влачеше — и в момента бързаше да ни потопи, — стигаше докъм една трета навътре в пролеза. Останалите две трети бяха покрити с бял пясък, в който бе забила нос малка лодка. Беше празна. Наоколо нямаше жива душа. Не виждахме къде може да се скрие човек, По пясъка личаха отпечатъци от стъпки — големи и малки, — търкаляха се празни консервени кутии, имаше останки от огън.

— На Харв е — кимна Роли към лодката.

Моторницата ни се заби до нея. Скочихме и зацапахме към брега — първо Котън, след него и ние. Внезапно, буквално изневиделица, от най-отдалечения край на „V“-TO изскочи Харви Уидън с пушка в ръце. Ярост и изумление се бяха смесили върху грубото му лице, прозвучаха и в гласа му, когато изкрещя:

— Ах ти, подъл, проклет…

Изстрелът заглуши края на репликата. Котън се хвърли на земята. Куршумът мина на сантиметри от него, изсвири между нас двамата с Фицстивън, като закачи периферията на шапката му, и се разплеска в камъните зад гърба ми. Четири пистолета гръмнаха едновременно, някои повече от веднъж. Уидън политна назад, краката му се размахаха във въздуха. Когато отидохме при него, вече беше мъртъв — три куршума в гърдите, един — в главата.

Открихме Габриел Колинсън свита на топка в дъното на една дупка с тясно гърло, образувана в скалната стена — дълга триъгълна пещера, чието отверствие бе скрито от погледите ни от наклона, на който се намираше. Вътре имаше одеяла, разстлани върху купчина сухи водорасли, консерви, фенер и още една пушка. Дребното личице на момичето трескаво пламтеше, гласът му бе прегракнал — беше настинало. Отначало силният уплах й попречи да ни каже нещо свързано и явно не ни позна — нито мен, нито Фицстивън.

Моторницата, с която пристигнахме, вече не влизаше в работа, а на лодката на Уидън не можехме да поверим повече от трима души, за да ги прекара безопасно през прибоя. Тим и Роли отплаваха с нея за Кесада, за да докарат някакъв по-голям плавателен съд. Отиването и връщането щеше да им отнеме час и половина. В тяхно отсъствие се заехме с момичето — успокоявахме го, уверявахме го, че е сред приятели, че вече няма от какво да се страхува. Уплахът постепенно напусна погледа й, дишането й се успокои, ноктите престанаха да се впиват в дланите й. А след половин час започна дори да отговаря на въпросите ни.

Каза, че за пръв път чувала за опита на Уидън да я отвлече в четвъртък вечерта и за телеграмата на Ерик до мен. Цялата нощ в петък срещу събота не мигнала, чакала го да се върне от разходката, а като съмнало, обезумяла от притеснение, тръгнала да го търси. Намерила го — както аз го бях намерил. Върнала се в къщата и направила опит да се самоубие — да сложи край на проклятието, като се застреля.

— На два пъти опитах — прошепна, — но не можах. Не можах. Оказах се голяма страхливка. Не можех да държа пистолета насочен към себе си. Първия път исках да се прострелям в слепоочието, после в гърдите. Но не ми достигна смелост. Всеки път го отдръпвах малко преди да натисна спусъка. А след втория път нямах сили дори да направя още един опит.

Тогава именно се преоблякла — вечерните й дрехи били кални и изпокъсани, — качила се в колата и потеглила. Не каза къде е отивала. Изглежда, не знаеше. Най-вероятно е карала без цел — просто се е махала от къщата, където проклятието бе настигнало съпруга й. Не била изминала голямо разстояние, когато я пресрещнала кола, карана от мъжа, който я довел тук. Той й препречил пътя и за да не се блъсне в него, улучила дървото. Оттук нататък до момента, в който дошла на себе си в пещерата, нищо не помнеше. Оттогава била все тук. През повечето време стояла сама. Нямала нито сили, нито смелост да избяга с плуване, а друг начин не съществувал. Мъжът не разговарял с нея, не й задавал въпроси, единствените му реплики били „Ето ви храна“ или „Докато донеса вода, ще карате на доматен сок, ако ожаднеете“. Не си спомняше да го е виждала преди. Не знаеше как се казва. Той бил единственият човек, когото била виждала, откакто умрял мъжът й.

— Как те наричаше? — попитах. — Мисис Картър, или мисис Колинсън?

Тя се замисли, свъсила вежди, после поклати глава:

— Май че изобщо не се обръщаше към мен по име. Говореше само в краен случай, пък и не оставаше тук за дълго. Обикновено си стоях сама.

— А сега, последния път, кога дойде?

— Преди да съмне. Събудих се от шума на лодката му.

— Сигурна ли си? Това е много важно, Сигурна ли си, че пристигна, преди да съмне?

— Да.

Бях клекнал пред нея. Котън стоеше от лявата ми страна, до шерифа. Аз вдигнах поглед към него:

— В такъв случай ти си свършил онази работа, Котън. Жена ти беше още топла, когато я видяхме — след единайсет.

Той се опули насреща ми и запелтечи:

— К-какво каза?

Чух как Върнън, застанал от другата ми страна, щракна със зъби.

— Жена ти се е страхувала, че Уидън може да я убие, и е написала онова изявление. Но той не я е убил. Бил е тук отпреди да съмне. Ти си намерил писмото и си разбрал от него, че двамата наистина са били твърде близки. Е, какво направи сетне?

— Това е лъжа! — изкрещя той. — Нито дума няма вярна! Беше мъртва, когато я намерих! Никога не съм…

— Ти си я убил — излая Върнън над главата ми. — Удушил си я, като си разчитал писмото да прехвърли вината върху Уидън.

— Лъжа! — извика отново началникът на полицията и стори грешка — опита се да измъкне пистолета си от кобура. Фийни го фрасна, събори го и му сложи белезниците, преди оня да успее да се изправи.