Дашиъл Хамет
Прокълната кръв (14)

14. СМАЧКАНИЯТ КРАЙСЛЕР

Отново се изкатерихме на пътеката и продължихме към наетата от Колинсън къща. Показах на Роли изцапаните пешкири, кърпичката, роклята и обувките, хартията, в която е имало морфин, пистолета на пода в спалнята на Ерик, дупката в тавана, гилзите на пода.

— Онази под стола си беше там — поясних. — Обаче другата, в ъгъла, беше ей тук, до пистолета.

— Искате да кажете, че след като сте били тук, тя е била преместена, така ли?

— Да.

— На кого му е потрябвало? — възрази той.

— Не знам, но все пак е преместена.

Роли бе изгубил интерес. Гледаше тавана.

— Два изстрела, една дупка — каза. — Любопитно. Може би другият куршум е бил изстрелян през прозореца. — Върна се в спалнята на Габриел и заразглежда черната копринена рокля. Тя беше раздрана на места — долу при подгъва, — но дупки от куршуми нямаше. Остави я и взе от тоалетката хартията от морфина. — Какво прави това тук, как мислите?

— Тя е морфинистка. Едно от нещата, на които я научила мащехата й.

— Ц-ц-ц. По всичко личи, че е нейна работа.

— Ами?

— Сам виждате. Нали е наркоманка? Спречкали са се, той ви повиква и… — Млъкна, сви устни и попита: — Как смятате, по кое време е бил убит?

— Не знам. Може би снощи, на връщане, след като ме е чакал.

— Цяла нощ ли си бяхте в хотела?

— От единайсет и нещо до пет сутринта. Но бих могъл, разбира се, да се измъкна тихомълком и да утрепя някого.

— Не исках да кажа това. Само се питах… Как изглежда тази мисис Колинсън-Картър? Никога не съм я виждал.

— Двайсетинагодишна, метър и шейсет — шейсет и два, на вид е по-слаба, отколкото е всъщност, светлокестенява коса, късо подстригана и къдрава, големи очи, които са ту кафяви, ту зелени, бяла кожа, много ниско чело, малка уста, ситни зъби, остра брадичка, уши без месеста част, горе са заострени. Последните два месеца е била болна и й личи.

— Би трябвало лесно да я открием — заяви той и взе да се рови из чекмеджета, дрешници и куфари. Аз ги бях пребъркал при първото си посещение и също като него не открих нищо интересно. — Не ми изглежда да е опаковала част от багажа си или да е взела нещо със себе си — реши Роли и се върна при мен; аз бях седнал до тоалетката. Посочи с дебелия си пръст монограма на сребърните тоалетни принадлежности: — Какво ще рече Г. Д. Л.?

— Преди да се омъжи, името й беше Габриел, още нещо, Легет.

— Ясно. Предполагам, че е заминала с колата.

— С кола ли пристигнаха тук?

— Тон идваше в града или с открит спортен крайслер, или пеша. Единственият път оттук е източният. Ще тръгнем натам да проверим. — Отвън го изчаках да обиколи веднъж-два пъти къщата, без да открие нищо. Пред един навес, явно използван за гараж, ми показа някакви следи: — Тази сутрин е била изкарана.

Повярвах му. Тръгнахме по черен път, излязохме на друг, покрит с чакъл, и вървяхме по него километър — километър и половина до една сива къща, която се открояваше сред няколко червени стопански постройки. Зад нея дребен мъж с високи рамене, леко накуцващ, смазваше водна помпа. Роли го нарече Дебро.

— Да, Бен — отвърна дребният на въпроса на заместник-шерифа. — Мина оттук към седем часа сутринта, караше като бясна. Беше сама в колата.

— Как беше облечена? — попитах.

— Без шапка, с бежово палто.

Попитах го какво знае за семейство Картър — все пак беше най-близкият им съсед. Той не знаеше нищо. Два-три пъти разговарял с Картър — сторил му се доста приятен младеж. Веднъж завел госпожата да навести мисис Картър, но мъжът й казал, че не била добре и лежала. И двамата Дебро я били виждали само от разстояние, в колата или пеша, винаги заедно с Картър.

— Мисля, че едва ли ще намерите човек, наоколо който да е разговарял с нея — заключи той. — Освен, разбира се, Мери Нуньес.

— Мери ли са взели да им прислужва? — попита Роли.

— Да. Какво става, Бен? Да не се е случило нещо?

— Паднал снощи от скалата, а тя заминала, без да се обади на никого.

Дебро подсвирна. Роли слезе в къщата, за да се обади по телефона на шерифа. Останах отвън и се опитах да измъкна още нещо от дребния мъж, пък било то и личното му мнение. Единственото, което изкопчих, бяха учудени възклицания.

— Да идем при Мери — предложи заместник-шерифът, след като излезе. По-късно, като се разделихме с Дебро, прекосихме пътя и се запътихме през една нива към група дървета, додаде: — Странно защо я нямаше в къщата.

— Коя е тази Мери?

— Мексиканка. Живее долу в падината с останалите мексиканци. Мъжът й, Педро Нуньес, лежи във Фолсъм с доживотна присъда, задето уби един контрабандист на алкохол — казваше се Дън — по време на нападение с цел грабеж преди две-три години.

— Тук някъде ли стана?

— Ъхъ. Ей, там долу в заливчето, пред къщата на Тукър.

Минахме през горичката и се спуснахме по склона на един хълм към пет-шест бараки, докарани по форма и размер да приличат на товарни вагони, за което допринасяше и обилното им намазване с оловен окис. Всички бяха строени на единия бряг на малка река, а зад тях имаше зеленчукови градини. Пред една от бараките върху сандък от консерви седеше безформена мексиканка с рокля на розови квадрати, пушеше лула от царевичен кочан и люлееше на ръце мургаво бебе. Между постройките играеха мръсни опърпани деца, а мръсни опърпани кучета от съмнително потекло им помагаха да вдигат дандания. В една от зеленчуковите градини мургав мъж с гащеризон, който някога е бил син, едва-едва помръдваше стара мотика. Децата спряха да играят, за да видят как ние с Роли ще пресечем рекичката по удобно наслаганите камъни. Кучетата се хвърлиха да ни посрещнат с лай и ръмжене, опитваха се да ни захапят, докато едно от момчетата ги прогони. Спряхме пред жената с бебето. Заместник-шерифът му се усмихна и рече:

— Виж ти, та той станал голям мъж!

Жената извади лулата от устата си, колкото да се оплаче равнодушно:

— Все го мъчат колики.

— Ц-ц-ц. А къде е Мери Нуньес? — Мундщукът на лулата посочи съседната барака. — Аз пък мислех, че работи за онези в къщата на Тукър — продължи той.

— Понякога — отвърна безразлично жената.

Отидохме до съседната барака. На вратата се беше появила възрастна жена със сиво пончо и ни наблюдаваше, като същевременно бъркаше нещо в жълта купичка.

— Къде е Мери? — попита Роли.

Старата каза нещо през рамо към вътрешността на бараката и се дръпна, за да стори място на друга жена — ниска, набита, трийсет и няколко годишна, с умни черни очи и широко плоско лице. Беше наметнала тъмно одеяло и стискаше краищата му около врата си. Одеялото падаше около нея на дипли и опираше в пода.

— Здрасти, Мери — поздрави я заместник-шерифът. — Защо не си у Картърови?

— Болна съм, мистър Роли. — Жената говореше без акцент. — Тресе ме, та реших да си остана вкъщи.

— Ц-ц-ц. Това е лошо. Вика ли лекар?

Не била викала. Роли каза, че ще е най-добре да повика. Тя заяви, че нямала нужда — често я тресяло. Роли каза, че може да е така, но затова именно на всяка цена трябвало да я види лекар — по-добре човек да играе на сигурно и да обръща внимание на такива неразположения. Тя каза „да, ама лекарите вземат толкоз скъпо“, не й стигало, дето била болна, ами и да плаща за това. Той каза, че в крайна сметка на човек можело да му излезе по-скъпо, като не повика лекар, отколкото като му плати за визитата. Тъкмо реших, че ще карат така до вечерта, когато Роли най-сетне отново завъртя разговора по посока на Картърови и попита жената за работата й при тях.

Тя ни разказа, че я наели преди две седмици, когато се нанесли в къщата. Всяка сутрин отивала в девет — те никога не ставали преди десет, — готвела, чистела и си тръгвала, като измиела чиниите след вечеря — някъде към седем и половина. Много се изненада, като научи, че Колинсън — за нея Картър — е убит, а жена му изчезнала. Каза, че Ерик излязъл снощи сам — на разходка, както казал — веднага след вечеря, към шест и половина, защото като никога вечеряли по-рано. Когато си тръгнала малко след седем, мисис Картър четяла в голямата стая на втория етаж. Мери Нуньес не можеше или не искаше да ни каже нищо, за което да се захвана и поне да се опитам да отгатна защо Колинсън ме е извикал. Твърдеше, че нищичко не знаела за тях, освен дето мисис Картър й се струвала нещастна. Тя — Мери Нуньес — си имаше свое обяснение, което напълно я задоволяваше: мисис Картър обичала друг, но родителите й я принудили да се омъжи за Картър. И ето сега естествено мистър Картър бил убит от онзи другия, с когото мисис Картър избягала. Не можах да я изнудя да споделя основанията си за тази теория, като изключим женската й интуиция, затова попитах дали Картърови са посрещали гости. Каза, че никой не ги посещавал.

Роли я попита дали са се карали. Мери понечи да каже „не“, след което много бързо се отметна и задърдори, че да, много често, постоянно били сърдити един на друг. Мисис Картър не можела да понася присъствието на мъжа си и няколко пъти му била казала, и то пред Мери, че ако не й се махне от очите, щяла да го погуби. Опитах се да хвана жената натясно с уточняващи въпроси, но тя успяваше всеки път да се изплъзне. С положителност си спомняла само това, заяви, че мисис Картър заплашвала да убие мъжа си, ако той не си отидел сам.

— Сега вече всичко е ясно — доволно изрече Роли, когато пресякохме отново рекичката и се изкачихме по хълма към къщата на Дебро.

— Кое е ясно?

— Че жена му го е убила.

— Така ли мислите?

— И вие така мислите.

— Не, не мисля така.

Роли спря и ме изгледа с белезникави разтревожени очи.

— Как може да говорите така! — сгълча ме той. — Нали е наркоманка! Освен това е откачена, вие сам казахте. Защо е избягала? А дрехите, които е зарязала в къщата, не бяха ли изпокъсани и кървави? Толкова често е заплашвала да го убие, че той се стреснал и ви пратил телеграмата.

— Мери е чувала не заплахи, а предупреждения — във връзка с проклятието. Габриел Колинсън искрено вярваше в него и толкова обичаше Ерик, че все се опитваше да го спаси. Всичко това вече ми е минавало през главата. Тя нямаше да се омъжи за него, ако той не я бе отвлякъл в момент, когато бе прекалено разстроена, за да знае какво върши. А след това страхът да не му навреди отново я е обзел.

— Само че кой ще повярва…

— Никого не карам да вярва — изръмжах. — Казвам ви какво мисля. И понеже тъй и тъй споделям мненията си, ще добавя още нещо, в което съм убеден: Мери Нуньес излъга, че не е била в къщата тази сутрин, Може да няма нищо общо със смъртта на Колинсън. Вероятно просто е отишла там, видяла е, че Колинсънови ги няма, зърнала е окървавените дрехи и пистолета, ритнала е, без да иска, гилзата и е хукнала обратно към бараката, като пътьом е съчинила тази история с простудата, да не би да се замеси в нещо — достатъчно неприятности от подобен род е имала във връзка с мъжа си. А може и да е нещо друго. Както и да е, на нейно място така биха реагирали деветдесет на сто от жените и преди да повярвам, че именно тази сутрин я е втресло, бих поискал някакво доказателство.

— Ако наистина няма нищо общо с цялата тази история, има ли някакво значение? — попита заместник-шерифът. Отговорите, които ми хрумнаха, бяха ругателни и неласкателни. Запазих ги за себе си.

Като стигнахме пак фермата на Дебро, взехме на заем раздрънкана бричка, съставена най-малко от три марки коли, и потеглихме по източния път, с надеждата да проследим момичето с крайслера. Най-напред спряхме пред къщата на някой си Клод Бейкър — мършав, с жълтеникав тен и ъгловато лице, невиждало бръснач поне три-четири дена. Жена му вероятно беше по-млада от него, но изглеждаше по-възрастна — уморена, повехнала женица, която някога може и да е била миловидна. Най-голямото от шестте им деца — кривокрако момиченце, обсипано с лунички — беше десетгодишно, а най-малкото — дебело гръмогласно бебе — нямаше и годинка. Някои от тези на междинна възраст бяха момчета, други — момичета, но всички до едно — хремави. Цялата фамилия Бейкър се изсипа на верандата да ни посрещне. Не я били виждали — казаха. Никога не ставали преди седем часа. Виждали били Картърови отдалече, но нищо не знаели за тях. Зададоха ни повече въпроси, отколкото ние на тях.

Малко след като подминахме къщата на Бейкър, пътят от чакълест стана асфалтов. Следите от крайслера говореха, че след него не е минавала друга кола. На около три километра след Бейкъровата къща спряхме пред яркозелена къщурка, обградена от розови храсти.

— Харв! Ей, Харв! — изрева Роли.

Около трийсет и пет годишен едър мъж се появи на прага, каза „Здрасти, Бен“ и тръгна през розовите храсти към нашата кола. Чертите на лицето му, както и гласът бяха груби, движенията и говорът — забавени. Презимето му беше Уидън. Роли го попита дали е виждал крайслера.

— Да, Бен, видях ги. Минаха оттук тази сутрин към седем и петнайсет и трябва да ти кажа, че бяха настъпили здравата педала.

— Те? — попитах аз, докато Роли питаше: „Ги?“

— Вътре имаше мъж и жена — или момиче. Не ги видях много добре профучаха покрай мен. Тя караше колата — стори ми се дребничка, е кестенява коса.

— А мъжът как изглеждаше?

— Ами към четирийсетте. Той също не ми се стори много едър. Зачервено лице, сиво палто и сива шапка.

— Виждали ли сте мисис Картър? — попитах аз.

— Младоженката долу от залива ли? Не. Него съм го виждал, но нея не съм. Тя ли е била? — Казахме, че сигурно е била тя. — Мъжът беше друг — заяви той, — Този никога преди не съм го виждал.

— А ще го познаете ли, ако го видите пак?

— Мисля, че да — ако мине оттук по съшия начин.

На шест километра след къщата на Уидън открихме крайслера. Беше излязъл от пътя с двайсетина сантиметра, от лявата страна, а радиаторът му бе забит в едно евкалиптово дърво. Всичките му стъкла бяха изпотрошени, тенекиите отпред бяха силно смачкани. Вътре нямаше никой. Нямаше и кръв. Двамата със заместник-шерифа бяхме единствените човешки същества докъдето стигаше взорът. Търчахме около колата, заничахме по земята и когато приключихме с огледа, знаехме толкоз, колкото и в самото начало: че крайслерът се е блъснал в евкалиптово дърво. На пътя имаше следи от гуми, по земята около колата имаше отпечатъци от стъпки, но същите следи и отпечатъци могат да се срещнат на стотици места по този или кой да е друг път. Върнахме се във взетата на заем бричка и продължихме по пътя, като задавахме въпроси на всеки срещнат. Всички отговори гласяха: „Не сме я виждали“, „Не, не сме ги виждали“.

— Какво ще кажете за този Бейкър? — попитах Роли, когато обърнахме колата, за да се връщаме. — Дебро я видял сама. Когато минала покрай Уидън, била с мъж. Бейкърови не са видели нищо, а мъжът трябва да се е качил на тяхна територия.

— Какво пък, може и да не са го видели — свадливо ми възрази той.

— Да, но няма да е зле пак да поговорим с тях.

— Щом настоявате — съгласи се без възторг — Само не ме въвличайте в спорове с тях. Той ми е шурей.

Виж, това вече бе друго нещо.

— Що за човек е? — попитах.

— Че е некадърен, некадърен е. Дето вика баща ми във фермата си освен деца Пол друго не е завъдил, но не съм чул някому зло да е сторил.

— Вярвам ви, щом казвате, че не е лош човек — излъгах аз. — Няма да го безпокоим тогава.