Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dain Curse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Dain Curse

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1966

 

 

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Thin Man

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1980

Dashiell Hammett. The Maltese Falcon

Pan Books Ltd, London 1975

История

  1. — Добавяне

Втора част
ХРАМЪТ

9. СЛЕПЕЦ В ТЪМНА СТАЯ

Мадисън Андрюс беше висок, мършав, шейсетгодишен мъж с рошава бяла коса и същите вежди и мустаци, които подчертаваха руменината на кокалестото му, стегнато лице. Винаги носеше широки дрехи, дъвчеше тютюн и на два пъти през последните десет години бе цитиран в съда като ответник при бракоразводни дела.

— Предполагам, че младият Колинсън ви е наговорил какво ли не по мой адрес — започна той. — Изглежда, е решил, че карам второ детство — почти ми го каза.

— Не съм се виждал с него. От два часа съм в града — колкото да отскоча до кантората и да дойда тук.

— Той може да й е годеник, но аз отговарям за нея и предпочетох да последвам съвета на доктор Рийз. Той е неин лекар. Каза ми, че ако я пуснем за кратко в Храма, това ще допринесе повече от всичко друго за възстановяването на душевното й равновесие. Не можех да пренебрегна съвета му. Холдорнови може да са шарлатани и вероятно са такива, но Джоузеф Холдорн е единственият човек, с когото тя разговаря доброволно, в чието присъствие се чувствува омиротворена, откакто умряха родителите й. Доктор Рийз каза, че ако не удовлетворим желанието й да отиде в Храма, може да влошим състоянието й. Как тогава да пренебрегна мнението му само защото то не допадало на младия Колинсън?

— Прав сте — рекох.

— Не си правя никакви илюзии по отношение на този култ — продължи да се оправдава адвокатът. — Най-вероятно е лъжа и измама като всички останали. Но в момента не ни занимава религиозната му страна, а терапевтичната, способността му да излекува ума на Габриел. Дори ако членството в него не е напълно безопасно за момичето, аз пак бих се изкушил да го пусна. Моето твърдо убеждение е, че най-важната ни грижа сега е нейното оздравяване и нищо не бива да ни попречи.

Човекът беше притеснен. Кимнах и премълчах, с надеждата да разбера какво именно го притеснява. И това постепенно започна да ми се изяснява, докато той извърташе и усукваше.

Оказа се, че разрешил на Габриел да отиде в „Храма на Светия Граал“, следвайки съветите на доктор Рийз и пренебрегвайки протестите на Ерик Колинсън. Тя настоявала да отиде и тъй като в момента там се намирала такава видна и уважавана персона като мисис Ливингстън Родман, а Холдорнови били приятели на Едгар Легет, Андрюс я пуснал. Това станало преди шест дни. Взела със себе си мулатката — Мини Хърши — да й прислужва. Доктор Рийз я посещавал всеки ден. На четвъртия ден намерил, че състоянието й се е подобрило. На петия обаче то тревожно се влошило. Умът й бил по-замъглен от всеки друг път и проявявала симптомите на човек, изживял тежък шок. Нищо не могъл да научи от нея. И от Мини нищо не измъкнал. Нито пък от Холдорнови. По никакъв начин не можел да разбере какво се е случило и дали изобщо нещо се е случило.

Ерик Колинсън държал докторът да му докладва всеки ден. Рийз му казал истината относно последната си визита. Колинсън освирепял. Настоял незабавно да вземат момичето от Храма — твърдял, че Холдорнови се готвели до го убият. Двамата с Андрюс се спречкали жестоко. Според адвоката тя просто повтаряла болестта си, от която неминуемо би се излекувала, и то бързо, ако я оставели там, където желаела да бъде. Рийз бил склонен да се съгласи с Андрюс. Но не и Ерик. Заплашил да вдигне голям шум, ако незабавно не я вземат оттам. Това именно притесняваше адвоката. Щеше да се злепостави сериозно при положение, че нещо се случи с нея, ако се разчуеше, че той — опитният, врял и кипял адвокат — е допуснал довереницата му да попадне на такова място. От друга страна, твърдеше, че искрено е убеден в благотворното влияние на Храма върху здравето й. А не му се искаше да й се случи нещо лошо. Така че накрая постигнал споразумение с Колинсън: да позволят на Габриел да остане в Храма поне още няколко дена, но да се изпрати там някой да бди над нея и да внимава Холдорнови да не й изиграят мръсен номер. Рийз предложил да се обърнат към мен — бил силно впечатлен от моето сполучливо разнищване на смъртта на Легет. Колинсън се противопоставил — моята безчовечност била според него до голяма степен виновна за сегашното състояние на Габриел, но накрая отстъпил. Все пак вече бях запознат с Габриел и нейната история, пък и не съм бил объркал напълно първото разследване — способностите ми компенсирали коравосърдечието ми или нещо такова. Така че Андрюс телефонирал на Стария, предложил му достатъчно високо възнаграждение, което да обезщети прехвърлянето ми от друго дело, и ето ме тук.

— Холдорнови знаят, че ще отидете — завърши адвокатът. — Отношението им е без значение. Просто им казах, че двамата с доктор Рийз сме решили така: докато психическото състояние на Габриел се поуравновеси, най-добре до нея за всеки случай да има способен мъж — не толкова да я охранява, колкото да предпази околните от неин изблик. Не е необходимо да ви давам указания. Достатъчно е просто да вземете всички предпазни мерки.

— А мис Легет знае ли за мене?

— Не и не смятам, че трябва да й казваме. Естествено ще бдите над нея колкото се може по-незабелязано, но не мисля, че в сегашното си състояние ще обърне достатъчно внимание на присъствието ви, че да се разстрои. Ако ли нещо такова стане… ще видим каква ще правим.

Андрюс написа бележка до Арония Холдорн. Час и половина по-късно седях насреща й в приемната на Храма и чаках да я прочете. След това тя ми предложи дълги руски папироси от бяла нефритова кутия. Извиних се, че предпочитам моите „Фатима“ и защраках запалката върху специалната масичка с принадлежности за пушене, която тя постави помежду ни. Когато и двамата запалихме, тя каза:

— Ще се постараем да ви настаним колкото се може по-удобно. Ние не сме нито варвари, нито фанатици. Подчертавам това, защото много хора се изненадват, че не сме. Това наистина е храм, но никой от нас не смята, че благополучието, удобствата или коя да е друга черта на цивилизования живот ще го оскверни. Вие сте външен човек. Може би — надявам се — ще се присъедините към нас. Обаче — не се притеснявайте — никой няма да ви досажда. Ако желаете, можете да присъствате на нашите служби, но само, ако желаете. Свободен сте да идвате в Храма и да го напускате, когато намерите за добре. Убедена съм, че и вие ще проявите същата деликатност, и съм също така убедена, че няма да се месите в онова, на което може да станете свидетел, колкото и особено да ви се стори то, щом няма опасност да навреди на вашата… пациентка.

— Да, разбира се — обещах.

Тя се усмихна сякаш в знак на благодарност, загаси фаса си в пепелника и стана.

— Ще ви покажа вашата стая.

И двамата не отронихме нито дума за предишното ми посещение.

Понесъл шапката и голямата си кожена чанта, аз я последвах към асансьора. Качихме се на петия етаж.

— Това е стаята на мис Легет — посочи Арония Холдорн вратата, пред която ние с Колинсън се бяхме редували да чукаме преди две седмици. — А ето и вашата — отвори тя срещуположната.

Стаята ми беше също като другата, но без дрешник. И моята врата нямаше заключалка на бравата.

— А къде спи прислужницата й? — попитах.

— В една от стаите за прислуга на най-горния етаж. Ако не се лъжа, доктор Рийз е в момента при мис Легет. Ще му съобщя за пристигането ви.

Благодарих й. Тя излезе и затвори след себе си. След петнайсетина минути на вратата се почука и влезе доктор Рийз. Той изговаряше думите особено — отривисто, много точно, а от време на време ги подчертаваше, като размахваше пенснето с черното шнурче, което нито веднъж не видях на носа му.

— Радвам се, че дойдохте — стисна ми ръката. — Надявам се да нямаме нужда от професионалните ви умения, но се радвам, че сте тук.

— Какво става? — попитах с тон, предназначен да предразполага към споделяне на тайни.

Той ме изгледа проницателно, почука с пенснето по нокътя на палеца си и заяви:

— Онова, което става, е — доколкото ми е известно — изцяло от моята област. За друго не знам. — Той пак ми стисна ръката. — На вас сигурно ще ви доскучае.

— Затова пък на вас сигурно не ви е скучно.

Той беше тръгнал към вратата, но спря, намръщи се, почука пак с пенснето по нокътя на палеца си и рече:

— Не, не ми е скучно.

Поколеба се, сякаш не можеше да се реши дали да добави още нещо, но тръгна да излиза.

— Имам право да поискам искреното ви мнение — настоях.

Той отново ми хвърли проницателен поглед.

— Не знам какво да мисля. — Помълча. — Не съм доволен. — Видът му също не беше доволен. — Ще намина пак по-късно. — Излезе и затвори вратата.

Няколко секунди по-късно отново надникна.

— Състоянието на мис Легет е изключително тежко. — Затвори вратата и се отдалечи.

— Явно ще падне голямо веселие — изръмжах аз под мустак, седнах до прозореца и запалих цигара.

На вратата се почука, влезе камериерка в черно-бяла униформа и ме попита какво ще желая за обяд. Беше жизнено, розовобузесто, пълно русо момиче на двайсет и няколко години, с любопитни сини очи, в които подскачаха весели пламъчета. Аз си пийнах уиски от шишето, което носех в чантата си, хапнах си здравата от храната, която момичето донесе след малко, и прекарах целия следобед в стаята.

Упоритото ми слухтене беше възнаградено — успях да засека Мини малко след четири часа, когато излизаше от стаята на Габриел. Очите на мулатката се око—кориха, като ме видя на прага на стаята.

— Влез — поканих я аз. — Доктор Рийз не ти ли каза, че съм тук?

— Не, сър. Вие… Нали нямате нищо общо е мис Габриел?

— Само ще си отварям очите на четири за нея и ще внимавам нито лошо да не й се случи. А ти ще ме държиш в течение, ще ми казваш какво говори, какво прави, какво говорят и правят другите, ще ми помагаш и по този начин ще помагаш и на нея — защото в такъв случай няма да има защо да я безпокоя.

— Да, сър — с готовност се съгласи мулатката, но доколкото виждах по кафявото й лице, идеята ми за близко сътрудничество не й допадна особено.

— Как е тя сега?

— Направо е весела, сър. Тук й харесва.

— Как прекара следобеда?

— Тя… Не зная, сър. Просто си го прекара… кротува.

Дотук нищо интересно.

— Доктор Рийз е на мнение, че е по-добре да ме знае за мен — продължих. — Така че няма защо да й казваш, че съм тук.

— Няма, сър — тутакси обета момичето, но ми прозвуча по-скоро учтиво, отколкото искрено.

Рано вечерта се появи Арония Холдорн и ме покани да сляза на вечеря. Трапезарията беше облицована с ламперия от тъмен орех, мебелите също бяха орехови. Бяхме десет души на масата. Джоузеф Холдорн беше висок, с телосложение на класическа статуя, облечен с черна копринена роба. Косата му бе гъста, дълга, бяла и лъскава. Гъстата му брада, подрязана в кръгла форма, бе също бяла и лъскава. Арония Холдорн ми го представи само като Джоузеф, сякаш нямаше друго име. Всички останали също се обръщаха към него на малко име. Той ми се усмихна широко, показа ми равните си бели зъби и ми подаде силна, топла ръка. Лицето му, със здрав розов цвят, беше без никаква бръчица. Ведро и спокойно, особено ясните кафяви очи, то действуваше омиротворяващо. Същото омиротворяващо въздействие имаше и кадифеният му баритон.

— Щастливи сме, че сте сред нас — каза той.

Това бе най-обикновена, незначеща нищо учтива фраза, но въпреки това начинът, по-който я произнесе, ме накара да повярвам, че наистина съм го ощастливил. Сега вече ми стана ясна настойчивостта на Габриел Легет да дойде тук. Казах, че и аз съм щастлив да съм сред тях, и докато произнасях думите, искрено си вярвах.

Освен Джоузеф, жена му и синът му на масата присъстваха: мисис Родман — висока жена с крехко телосложение, прозрачна кожа, избелели очи и глас, който би могъл да се нарече само шепот; някой си Флеминг — млад, мургав, много слаб, с тъмни мустаци и вид на човек, отдаден изключително на собствените си мисли; майор Джефрис — с елегантно скроен костюм, крайно вежливи обноски, пълен, плешив, с жълтеникав тен; жена му — доста приятна персона въпреки кокетното си закачливо поведение, което би й отивало, ако беше с трийсет години по-млада; някоя си мис Хилън — с остра брадичка, остър глас и много напрегнато държане; и накрая мисис Павлов — съвсем младичка, с високи скули и мургаво лице, избягваща да погледне хората в очите. Храната, поднесена от двама млади филипинци, беше много вкусна. Разговорът не засягаше никакви религиозни теми. Всичко беше поносимо.

След вечеря се прибрах в стаята си. Подслушвах известно време пред вратата на Габриел, но не чух нищо. Пуших, мотах се и чаках доктор Рийз, който ми беше обещал да дойде. Не дойде. Предположих, че е бил задържан от неотложен случай, каквито има често в лекарската практика, но въпреки това се раздразних. Никой не влезе в стаята на Габриел, нито пък излезе оттам. На няколко пъти отивах на пръсти да слухтя. Първия път нищо не чух. Втория път чух леко шумолене, което нищо не значеше. Малко след десет часа покрай вратата ми минаха няколко души — вероятно се прибираха в стаите си за през нощта. В единайсет и пет чух, че вратата на Габриел се отваря. И аз отворих моята. По коридора, към задното стълбище на къщата, вървеше забързано Мини Хърши. Изкуших се да я повикам, но се сдържах. Предишният ми опит да измъкна нещо от нея се бе овенчал с пълен неуспех, а не се чувствах достатъчно тактичен, за да изпробвам шансовете си за нещо по-добро.

Изгубих надежди да се видя този ден с доктор Рийз. Изгасих лампата, оставих вратата си открехната, седнах в тъмното, загледах се в отсрещната врата и взех да проклинам света. Спомних си анекдота за слепеца, който търсел в тъмна стая черна шапка, която изобщо не била там, и му влязох в положението. Малко преди полунощ в стаята на Габриел влезе Мини, облечена с палто и с шапка, сякаш пристигаше отвън. Не ме видя. Станах безшумно и се опитах да надникна покрай нея, когато отвори вратата, но не ми провървя. Мини остана вътре почти до един часа, след което излезе на пръсти и внимателно затвори. Това бе излишна предпазна мярка, предвид дебелия килим. И именно затова ме разтревожи. Отидох до вратата и тихичко повиках:

— Мини!

Може би не ме чу. Отдалечи се все така на пръсти към дъното на коридора. Това ме обезпокои още повече. Забързах подире й и я спрях, като я улових за тънката китка. Лицето й беше безизразно като на индиански вожд.

— Как е тя? — попитах.

— Мис Габриел е добре, сър. Само я оставете на мира — изломоти момичето.

— Не е добре. Какво прави сега?

— Спи.

— Упоена с наркотици, нали? — Тя вдигна сърдити тъмнокафяви очи, но пак ги впи в килима и нищо не каза. — За това ли те изпрати навън — да й намериш наркотик? — настоях аз и я стиснах още по-здраво за ръката.

— Изпрати ме… да й купя едно лекарство, сър.

— И след като го взе, заспа, така ли?

— Ддда, сър.

— Ще се върнем в стаята да видим какво прави.

Мулатката се опита да издърпа ръката си. Аз я стиснах по-здраво.

— Оставете ме на мира, мистър, иначе ще се развикам — заплаши ме тя.

— Ще те оставя на мира — може би — след като я видим — рекох аз и я извъртях кръгом, като я хванах с другата ръка за рамото. — Така че, ако ще викаш, започни отсега.

Никак не й се искаше да се върне, но не ми се наложи да я влача подире си. Габриел Легет лежеше на една страна в леглото, кротко спеше, а завивките едва-едва помръдваха в такт с дишането й. В спокойно състояние дребното й бледо лице, обрамчено от кестеняви къдрици, изглеждаше като на малко дете. Пуснах Мини и се прибрах в стаята си. Седнал там в тъмното, разбрах защо хората си гризат ноктите. Седях така цял час, ако не и повече, след което се проклех, задето се държа като стара баба, събух си обувките, избрах най-удобното кресло, качих си краката на едни стол, увих се в одеяло и заспах с лице към вратата на Габриел Легет.