Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dain Curse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Dain Curse

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1966

 

 

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Thin Man

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1980

Dashiell Hammett. The Maltese Falcon

Pan Books Ltd, London 1975

История

  1. — Добавяне

15. „АЗ ГО УБИХ“

Шерифът Фийни — много дебел, червендалест, с рунтави тъмни мустаци, и окръжният прокурор Върнън — с остри черти, агресивен, жаден да се прослави, пристигнаха от главния град на окръга. Изслушаха разказа ни, огледаха местопроизшествието м се съгласиха с Роли, че Габриел Колинсън е убила съпруга си. Когато началникът на полицията Дик Котън — надут, тъп мъжага на четирийсет и няколко години — се завърна от Сан Франциско, и той присъедини гласа си към останалите. Следователят и съдебните му заседатели стигнаха до същото заключение на предварителното следствие, макар че официално се ограничиха с обичайното „От ръката на неизвестна личност или личности“, като направиха и някои предложения във връзка с издирването на момичето. Беше установено, че Колинсън е умрял между осем и девет часа в петък вечерта. По него не бяха открити следи, които да не се обяснят е падането му. Пистолетът в стаята бе опознат като лично негов. Отпечатъци от пръсти нямаше. Стори ми се, че някои от служебните лица на окръга подозираха, че аз съм се погрижил за това, макар че никой нищо не спомена. Мери Нуньес не промени разказа си, че същия ден я втресло и останала у дома. Свидетели й бяха цяла глутница мексиканци. А аз не открих никой, който да даде обратни показания. От човека, видян от Уидън, не открихме следи. Опитах се пак да изкопча нещо от Бейкърови, но не ме огря. Съпругата на началника на полицията — крехка младолика жена с миловидно безволево личице и приятни стеснителни обноски, която работеше на телеграфа в пощата, ме уведоми, че Колинсън ми изпратил телеграмата си рано сутринта в петък. Бил много блед и нервен, с черни кръгове около очите, които били налети с кръв. Тя решила, че е пиян, макар да не усетила да лъха на алкохол.

Бащата и братът на Колинсън пристигнаха от Сан Франииско. Башата, Хюбърт Колигхън, беше едър, спокоен мъжага, който имаше вид на човек, способен да измъкне от дървопреработващата промишленост на Тихоокеанското крайбрежие още толкова милиона долара, колкото си реши. Лорънс Колинсън беше с година-две по-стар от брат си и много приличаше на него. И двамата внимаваха да не изтърват нешо, което да се изтълкува като предположение, че смятат Габриел за виновна за смъртта на Ерик, но нямаше някакво съмнение, че точно това си мислеха. Хюбърт Колинсън ми рече тихо: „Продължете работата, докато разнищите всичко докрай“, и по този начин стана четвъртият клиент на агенцията във връзка с Габриел.

Мадисън Андрюс също пристигна от Сан Франииско. Двамата разговаряхме в моята хотелска стая. Той седна на стола до прозореца, отряза си парче пресован тютюн от жълтеникав калъп, пъхна го в устата си и заяви, че Ерик Колинсън се е самоубил. Аз седнах на ръба на леглото, запалих си една „Фатима“ и възразих:

— Ако се е хвърлил по своя воля, не би изтръгнал с корен храста.

— В такъв случай е паднал, без да иска. Пътят е много опасен в тъмното.

— Отдавна вече не вярвам в нещастните случаи. Освен това ми беше изпратил „SOS“. Да не забравяме и пистолета, с който е стреляно в стаята му.

Той се наведе напред. Очите му станаха остри, предпазливи. Пред мен беше адвокат, подлагащ свидетел на кръстосан разпит.

— Смятате ли, че Габриел е виновна?

Чак дотам не бих отишъл.

— Бил е убит. Бил е убит от… Още преди две седмици ви казах, че не сме приключили с онова дяволско проклятие и че единственият начин да сложим край на делото е, като разчепкаме докрай всичко, свързано с Храма.

— Да, спомням си. — Той почти се изсмя презрително. — Вие развихте теорията, че между смъртта на родителите й и неприятностите в Храма съществува някаква връзка, но доколкото си спомням, и представа си нямахте за нейното естество. Не смятате ли, че тази неяснота прави версията ви малко как да се изразя — несъстоятелна?

— Така ли? Убиват един след друг баща й, майка й, домашния й лекар и съпруга й, и то в продължение на по-малко от два месеца, а личната й прислужничка е затворена за убийство. Всичките й близки. Това не ви ли прилича на програмирано? Освен това — усмихнах му се мило — сигурен ли сте, че няма да продължи? И ако продължи, не сте ли вие следващият най-близък?

— Каква нелепост! — Сега вече бе силно раздразнен. — Знаем всичко за смъртта на родителите й и за смъртта на Рийз и между тях няма никаква връзка. Знаем също така, че виновниците за смъртта на Рийз са или мъртви, или в затвора. Не можете да го отречете. Направо е нелепо да се твърди, че съществува връзка между отделните престъпления, когато знаем, че такава няма!

— Нищо такова не знаем — настоях аз. — Единствено ни е известно, че не открихме връзката. Кой печели или би спечелил от случилото се?

— Никой, доколкото ми е известно.

Ами ако и тя умре? Кой ще я наследи?

— Не знам. Има някакви далечни роднини в Англия и Франция, ако не се лъжа.

— Така доникъде няма да стигнем — изръмжах. — Но тъй или иначе, никой не е правил опити да я убие. Само близките й мрат един след друг. — Адвокатът ми напомни с кисела физиономия, че не можем да знаем дали никой не е правил опит да я убие, или дори дали не е успял, преди да сме я открили. Не можех да споря по този въпрос. Следата й все още се губеше там, където крайслерът бе спрян от евкалиптовото дърво. Преди да тръгне, го посъветвах: — Каквото и да мислите, неразумно ще е да поемате излишни рискове — помнете, че убийствата може да са програмирани и вие да сте следващият. Няма да е зле да внимавате.

Не ми благодари за съвета. Подметна злобно, че аз несъмнено смятам за препоръчително да си наеме частни детективи за охрана.

Мадисън Андрюс бе предложил възнаграждение от хиляда долара на онзи, който предостави сведения за местонахождението на момичето. Хюбърт Колинсън също предложи хиляда плюс две хиляди и петстотин за арестуването и осъждането на убиеца на сина си. Половината население на окръга се превърна в детективи. Където и да мръднеш, все някой слухтеше, дори лазеше, претърсваше ниви, пътеки, хълмове и долинки за евентуални улики, а в гората имаше повече ченгета любители, отколкото дървета. Снимките й масово се отпечатваха и разпространяваха. Вестниците от Сан Диего до Ванкувър посветиха на нашето дело първите си страници и раздухаха историята до невиждани мащаби. Всички детективи на „Континентал“ в Сан Франциско и Лос Анджелес, които можеха да бъдат изтеглени от настоящите им задачи, проверяваха изходните пътища на Кесада, душеха, разпитваха и нищо не откриваха. Към търсенето се присъедини и радиото. Полицията и всички подразделения на нашата агенция бяха раздвижени. До понеделник резултатът от цялата тази патардия беше кръгла нула.

В понеделник следобед се върнах в Сан Франциско и разказах на Стария за патилата си. Той ме изслуша вежливо, сякаш ставаше дума за нещо относително интересно, което няма нищо общо с него, дари ме с нищо незначещата си усмивка и вместо помощ ми предложи учтиво формулираното си мнение, че в крайна сметка ще успея да се справя и ще постигна задоволителни резултати. След това ми съобщи, че е звънял Фицстивън и се е опитвал да се свърже с мен.

— — Може да е нещо важно. Ако не му бях казал, че те чакам всеки момент да се върнеш, щеше да тръгне за Кесада.

Обадих се на писателя.

— Ела веднага — рече той. — Имам нещо за теб. Не знам дали е нова гатанка или отговор на предишна, но все пак е нещо.

Отидох с трамвай до Ноб Хил и след петнайсет минути бях в апартамента му.

— Хайде, докладвай — наредих, след като се настанихме във всекидневната сред изобилието от вестници, списания и книги.

— Някакви следи от Габриел? — попита той.

— Никакви. Давай гатанката. Не ми прилагай литературни хватки като постепенно изграждане на кулминацията и тям подобни. Много съм прост за тях и само получавам колики. Пристъпи направо към фактите.

— Какъвто си, такъв ще си останеш — въздъхна той, като се опитваше да изглежда разочарован и възмутен, но не сполучваше, защото бе твърде възбуден. — В петък през нощта, към един и половина, ми се обади някой — мъжки глас. Попита: „Фицстивън ли е на телефона?“ Аз казах: „Да.“ Тогава гласът рече: „Е, аз го убих.“ Ей така го каза. Сигурен съм в думите, макар да не се чуваше много ясно. Имаше смущения по линията и ми се стори, че се обажда отдалече. Нямах представа нито кой е, нито какво иска да каже. Попитах: „Кого сте убили? Кой се обажда?“, но от отговора му дочух само „пари“. Говореше за пари и няколко пъти повтори думата, но освен нея не можах да доловя нито, защото при мен имаше хора — Маркардови, Лора Джоинс и някакъв мъж, когото тя доведе, Тед и Сю Ван Слак — и тъкмо бяхме в разгара на литературен спор. На езика ми беше едно остроумие — че Кабел е също толкова романтик, колкото дървеният кон е бил троянски — и нямах намерение да допусна този пиян шегаджия да ме лиши от възможността да го поднеса. И понеже нищо не ми стана ясно от дрънканиците му, затворих и се върнах при гостите си. До вчера сутринта, когато прочетох за смъртта на Колинсън, и през ум не ми мина, че телефонният ми разговор може да има някакъв смисъл. Бях на гости на семейство Коулман в Рос. Отидох там в събота сутринта да прекарам уикенда, тъй като най-после спипах Ралф. — Той се усмихна доволно. — И се постарах така да го изтормозя с въпроси, че като ме изпращаше тази сутрин едва сдържа радостта си. — Отново стана сериозен. — Но дори след като разбрах за Ерик, не бях убеден, че обаждането е от значение, че е свързано с убийството му. Беше прекалено глупаво. Имах намерение, разбира се, да ти разкажа за него. Обаче виж какво намерих сред писмата си тази сутрин, като се прибрах от Рос.

Той извади един плик от джоба си и ми го подхвърли. Беше бял, евтин, лъскав — от онези, дето се продават във всяка будка. Ъгълчетата му бяха изцапани и измачкани, сякаш е бил носен известно време в нечий джоб. Името и адресът на Фицстивън бяха изписани с печатни букви, с твърд молив от някой, който никак не го биваше да пише печатно или искаше да мине за такъв. Пощенското клеймо беше от Сан Франциско, девет часа в събота сутринта. Вътре имаше откъснато накриво парче от мръсна кафява амбалажна хартия, на която пишеше със същите неугледни печатни букви: „Ако някой иска мисис Картър може да си я получи срещу 10 000 долара“. Нито дата, нито обръщение, нито подпис.

— В седем часа сутринта в събота са я видели сама в колата — казах аз. — А това е било пуснато тук, в девет часа или поне навреме за първата поща. Да се побърка човек. Още по-странно е обаче, че е изпратено до теб, а не до Андрюс, който се занимава с делата й, или до свекър й, който е тъпкан с пари.

— От една страна, е странно, но от друга, не е — възрази Фицстивън. Слабото му лице гореше от възбуда. — Може дори да е много показателно. Знаеш, че аз препоръчах на Колинсън да отиде в Кесада, защото прекарах там два месеца миналата пролет, докато довършвах „Крепостните стени на Азот“. Дадох му препоръчително писмо до един тамошен агент за недвижими имоти — казва се Роли и е баща на заместник-шерифа, — като го представих под името Ерик Картър. Местен човек от Кесада може да не знае, че тя е Габриел Колинсън, по баща Легет, и в такъв случай няма как да разбере по какъв начин да се свърже с нейните хора освен чрез мен, защото аз съм я изпратил там с мъжа й. Затова писмото е адресирано до мен, но започва с „Ако някой“ — за да го препратя до онзи, който се интересува.

— Или местен жител — бавно процедих аз, — или похитител, който иска да го вземем за местен и не иска да разберем, че познава двамата Колинсън.

— Точно така. А доколкото ми е известно, никой от тамошните хора ми няма адреса в Сан Франциско.

— И Роли ли?

— Освен, ако Колинсън му го е дал. Аз само написах няколко реда на гърба на една моя визитна картичка.

— Говорил ли си с някой друг за обаждането и за това писмо?

— Споменах за телефонния разговор на гостите си в петък вечерта — когато мислех, че е шега или някаква грешка. Но писмото не съм показвал на никого. Дори малко се колебаех, пък и още се колебая дали изобщо да го показвам. Дали няма да ми навлече неприятности?

— Да, ще ти навлече, но ти не обръщай внимание. Нали обичаш да си на преден план, когато става дума за неприятности? По-добре ми дай имената и адресите на гостите си. Ако те и семейство Коулман гарантират за алибито ти в петък вечерта и през уикенда, нищо кой знае колко страшно няма да те сполети. Макар че ще се наложи да отидеш до Кесада и да се подложиш на разпит с мъчения от страна на местните власти.

— Защо не тръгнем още сега?

— Довечера се връщам там. Да се срещнем утре сутрин в хотел „Сънсет“. Това ще ми даде време да обработя служителите на закона, та да не те хвърлят в зандана още щом те зърнат.

Прибрах се в агенцията и взех да звъня в Кесада. Не можах да се свържа с Върнън, нито с шерифа, но Котън се оказа на мое разположение. Предадох му сведенията, получени от Фицстивън, и обещах да му предоставя писателя за разпит на другата сутрин. Началникът на полицията ме осведоми, че търсенето на момичето продължава без никакъв успех. Получили съобщения, че е била видяна едновременно в Лос Анджелес, Юрика, Карсън Сити, Денвър, Портланд, Тихуана, Огдън, Сан Хосе, Ванкувър, Портървил и на Хавайските острови. Проверявали всяко сведение с изключение на най-нелепите. Телефонната компания ме информира, че разговорът с Оуън Фицстивън в петък през нощта не бил междуселищен, че никой от Кесада не е поръчвал разговор със Сан Франциско нито в петък вечерта, нито в събота сутринта.

Преди да си тръгна от агенцията, наминах пак покрай Стария да го питам дали не би убедил окръжния прокурор да освободи под гаранция Арония Холдорн и Том Финк.

— Докато са в затвора, нямаме някаква полза от тях — обясних аз. — А ако са на свобода, може да ни наведат на нещо, стига да ги държим под око. Прокурорът едва ли ще е против — той много добре знае, че така, както се развиват засега събитията, вероятността да им издействува обвинение в убийство е нищожна.

Стария обеща да се постарае и да пусне по един детектив след двамата заподозрени, стига да ги освободят.

Отбих се в кантората на Мадисън Андрюс. Когато му казах за телефонния разговор и писмото и му разясних как ги тълкуваме, той закима с беловласата си глава и заяви:

— Независимо дали обяснението ви е правилно, или не, окръжните власти ще трябва да се откажат сега от абсурдната си теория, че Габриел е убила мъжа си.

Аз пък заклатих глава.

— Какво има? — избухна адвокатът.

— Ще решат, че всичко е било скалъпено, за да се оневини момичето.

— Така ли смятате?

Под ушите му изпъкнаха бучки, а рошавите му вежди съвсем скриха очите.

— Надявам се да не съм прав, защото като номер е прекалено елементарен.

— Как можем да скалъпим такъв номер? — гръмогласно запита адвокатът. — Не говорете глупости. По онова време никой от нас нищо не е знаел. Тялото не е било открито, когато…

— Да — съгласих се аз. — Затова именно, ако се окаже номер, с Габриел е свършено.

— Не ви разбирам — свадливо продължи той. — Ту ми говорите, че момичето е подложено на преследване, ту изведнъж заявявате, че може то да е убиецът. Бихте ли ми казали точното си мнение?

— И двете може да са верни — не по-малко свадливо изрекох аз. — И какво значение има точното ми мнение? Съдебните заседатели ще имат думата, щом я открие полицията, Въпросът сега е: как ще постъпите във връзка с десетте хиляди долара, ако се окаже, че не е номер?

— Как ще постъпя ли? Ще увелича възнаграждението за нейното намиране и ще обещая допълнителна награда за арестуването на оня, който я е отвлякъл.

— Ще сбъркате. И без това прекалено много награди са обещани. Единственият начин да се справиш с отвличане е, като играеш по правилата и изплатиш откупа. Несигурността, притеснението и разочарованието могат да превърнат и най-тихия похитител в опасен луд. Откупете момичето и след това поведете борбата си. Плащайте каквото ви искат, когато ви го поискат.

Той задърпа рошавите си мустаци, брадичката му щръкна упорито, но очите му бяха тревожни. Победи войнствената брадичка.

— Да пукна, ако се предам!

— Ваша работа. — Аз станах и посегнах към шапката си. — Моята е да открия убиеца на Колинсън и ако убият Габриел, това може дори да ми помогне.

Той премълча.

Отидох в кантората на Хюбърт Колинсън. Него го нямаше, но разказах всичко на Лорънс Колинсън.

— Бихте ли убедили баща си да даде парите? — завърших аз. — И да бъдат готови, щом получим указания от похитителя?

— Не е необходимо да го убеждавам — отвърна той веднага. — Разбира се, че ще платим, каквото поискат, за да гарантираме безопасността й.