Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dain Curse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Dain Curse

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1966

 

 

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Thin Man

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1980

Dashiell Hammett. The Maltese Falcon

Pan Books Ltd, London 1975

История

  1. — Добавяне

20. КЪЩАТА В ЗАЛИВЧЕТО

Изкарах колата на Фицстивън от гаража и късно на другата сутрин откарах Габриел и мисис Хърман в къщата в заливчето. Момичето беше потиснато. Безуспешно се опитваше да се усмихне, когато я заговаряха, но самата тя нямаше какво да каже. Реших, че я гнети завръщането в дома, където бе живяла с Колинсън, но като стигнахме там, влезе вътре без видимо нежелание и идването в къщата като че ли не допринесе за унинието й. След като се наобядвахме — мисис Хърман се оказа добра готвачка, — Габриел реши, че н се излиза навън, затова двамата се разходихме до селището на мексиканците, да видим Мери Нуньес. Тя обеща да се върне на работа още на другия ден. Изглежда, обичаше Габриел, но не и мен. Върнахме се покрай брега, като търсехме път между разпръснатите огромни камънаци. Вървяхме бавно. Челото на момичето бе навъсено. И двамата мълчахме, докато стигнахме на половин километър разстояние от къщата. Тогава Габриел седна на един кръгъл камък, затоплен от слънцето.

— Спомняте ли си какво ми казахте снощи? — попита, като сливаше думите в бързината да ги изрече наведнъж. Имаше уплашен вид.

— Да.

— Кажете ми го пак — помоли тя и се отмести леко, за да ми направи място до себе си. — Седнете и още веднъж ми повторете всичко.

Така и направих. Обясних й, че е също толкова глупаво да се опитваш да охарактеризираш човека, съдейки по формата на ушите му, колкото и по разположението на звездите, утайката на кафето или дупката в морето; че ако човек вземе да търси в себе си признаци на безумие, той неминуемо ще открие не един, тъй като всеки ум е сложна и объркана работа, с изключение на най-глупавия. Доколкото виждам, казах, тя твърде много прилича на баща си, за да има кой знае колко Дейнова кръв в жилите си или за да бъде повлияна от наличната, дори ако вярва толкова в наследствеността. Няма никакви признаци, добавих, че влиянието й върху околните е много по-лошо от чие да е друго, още повече, че поначало е съмнително дали хората оказват положително влияние на противния пол, а и тя е прекалено млада, неопитна и самовглъбена, за да съди доколко се различава в това отношение от останалите. Обещах в близките дни да й докажа, че съществува много по-осезателно, логично и престъпно обяснение на проблемите й от някакво си проклятие, че няма да й е особено трудно да скъса с морфина, щом като взема относително малки дози, а и темпераментът й е подходящ за лечението. Близо час й втълпявах тези идеи и доста добре се справих. Докато говорех, страхът започна да изчезва от очите й, а към края взе лекичко да се усмихва. Когато млъкнах, тя скочи и се засмя, сплела пръсти.

— Благодаря ви, благодаря ви! Моля ви, направете така, че винаги да ви вярвам! Карайте ме да ви вярвам дори ако… Да, вие сте прав! Искам винаги да ви вярвам! Хайде, елате. Нека още малко се поразходим.

Трябваше почти да тичам подире й до къщата, а тя през цялото време дърдореше. Мики Линан беше отпред на верандата. Спрях да поговорим, а момичето влезе вътре.

— Ц-ц-ц, както би казал мистър Роли — ухили се той и поклати глава. — Ще взема да й разкажа какво се случи на онова момиче в Пойзънвил, дето реши, че може да ти има доверие.

— Носиш ли някакви новини от селото? — попитах аз.

— Андрюс се появи. Бил в къщата на Джефри в Сан Матео, където е отседнала Арония Холдорн. Тя е все още там. Андрюс е бил при нея от вторник следобед до снощи. Ал държи под око къщата и го видял да влиза, но го познал чак когато излязъл. Семейство Джефри не са си у дома — в Сан Диего са. Дик започнал да следи Андрюс. Ал твърди, че Арония не била излизала никъде. Роли ми каза, че Финк е дошъл на себе си, но нищо не знаел за бомбата. Фицстивън още се крепи.

— Днес следобед ще отскоча да поговоря с Финк. А ти да не мърдаш оттук. И… ах, да, да не забравя. Дръж се почтително с мен в присъствие на мисис Колинсън. Много е важно да продължи да има високо мнение за мен.

— Тогава донеси нещо за пиене — рече Мики. — Не мога да го правя на трезва глава.

Финк седеше в леглото, подпрян на възглавници, и надничаше изпод превръзките. И на мен ми каза, че не знаел нищо за бомбата, а бил дошъл да ми съобщи, че Харви Уидън му бил заварен син — син на изчезналия селски ковач, както бях нарекъл жена му, от неин предишен брак.

— Е, и какво от това? — попитах.

— Какво от това — не знам, просто реших, че ще ви заинтересува.

— Защо?

— Вестниците писаха, че според вас между случилото се тук и в Храма има връзка, а онзи набитият полицай ми рече, че пак според вас знам много повече, отколкото казвам. И понеже не искам да си имам още неприятности, реших да дойда да ви го кажа, за да не разправяте после, че съм скрил нещо.

— Ами? Тогава я ми кажи какво знаеш за Мадисън Андрюс.

— Виж, за него нищо не знам. Просто не го познавам. Той й е настойник или нещо такова, ако не се лъжа, нали? Четох във вестниците. Обаче не го познавам.

— Да, ама Арония Холдорн го познава.

— Може и така да е, господине, но аз — не! Аз само работех за Холдорнови. За мен това си беше служба и нищо повече.

— А за жена ти?

— Също — работа, и туйто.

— Къде е тя сега?

— Не знам.

— Защо избяга от Храма?

— Вече ви казах — не знам. Не е искала да си навлече неприятности. Аз… Че кой не би избягал, стига да може?

Медицинската сестра, която пърхаше наоколо, взе вече сериозно да ми досажда, така че напуснах болницата и се запътих към кабинета на прокурора в сградата на съда. Върнън бутна настрани куп документи, с жест, който сякаш казваше „писна ми от тази бумащина“, и ми закима енергично, оголил всичките си зъби.

— Радвам се, че дойдохте. Седнете.

— Разговарях с Финк — рекох, след като се настаних в един стол. — Нищо не успях да измъкна от него, но той е нашият човек. Единствено чрез него би могла да проникне бомбата в стаята ми.

Върнън се замисли, после рязко вирна брадичка и попита остро:

— Какъв му е бил мотивът? И после — нали и вие сте били там! Казахте, че докато е бил в стаята, не сте го изпускали от очи, но нищо не сте видели.

— И какво от това? Спокойно е можел да ме надхитри. Нали е технически специалист по фокусите. Не може да не знае как се прави бомба и как да я сложи някъде, без да бъде забелязан. Това му е работата. Освен това не знаем Фицстивън какво е видял. Научих, че ще прескочи трапа. Така че предлагам да не пускаме дотогава Финк.

Върнън щракна със зъби и рече:

— Добре, ще го задържим.

Отидох в кабинета на шерифа, който беше на същия етаж. Фийни го нямаше, но първият му заместник — мършав, сипаничав мъж на име Суийт — каза, че подразбрал от начина, по който Фийни му говорил за мен, че той — Фийни — би искал да ми бъде оказана всякаква помощ.

— Чудесно — рекох. — Желанието ми за момента е да си набавя едно-две шишета — няма значение дали уиски или джин — което по става за пиене във вашия край.

Суийт се почеса по адамовата ябълка.

— Представа си нямам от тези работи. Може би момчето, дето кара асансьора, ще знае. Предполагам, че джинът е по-безопасен за здравето. Вижте, Дик Котън по пял ден ни хленчи на главата, че иска да говори с вас. Ще поприказвате ли с него?

— Да, макар че не знам за какво.

— Добре тогава, върнете се след малко.

Излязох и натиснах кончето на асансьора. Момчето — с превит одве гръб поради напредналата възраст и с дълги жълтеникавобели мустаци — беше само в клетката.

— Суийт ми каза, че може би имате представа откъде да си набавя един галон от бялата вода — казах му аз.

— Той е откачил — изсумтя момчето и додаде, понеже си замълчах: — Оттук ли ще си тръгнете?

— Да, след малко.

То затвори вратата. Аз се върнах при Суийт. Той ме поведе по един специален коридор, свързващ съда със сградата на затвора, която беше отзад. Остави ме насаме с Котън в малка, облицована с котелна стомана килия. Двата дни, прекарани в затвора, не се бяха отразили никак добре на началника на кесадската полиция. Лицето му бе посивяло, целият беше вързоп от нерви, а като говореше, трапчинката на брадичката му сякаш се гърчеше. Нямаше какво да ми каже, освен, че бил невинен. Единственото, което ми дойде наум, беше:

— Възможно е, но сам си го навлече. Всички улики сочат към теб. Не знам дали са достатъчни, за да те осъдят — това зависи от адвоката ти.

— Какво искаше? — попита Суийт, когато се върнах при него.

— Да ми каже, че е невинен.

Той се почеса пак по адамовата ябълка и попита:

— Че това има ли някакво значение за вас?

— Ами да, по цели нощи не мога да заспя. Хайде, ще се видим пак.

Отидох при асансьора. Момчето ми бутна в ръцете увита във вестник бутилка от един галон и рече:

— Десетачка.

Платих му, прибрах шишето в колата на Фицстивън, открих къде е местната поща и поръчах разговор с аптеката на Вик Далас в Сан Франциско.

— Искам — казах на Вик — петдесет и осем грама от онази смеска — каломел-ипекак-атропин-стрихнин. Ще изпратя човек от агенцията да прибере пакетчето още тази вечер или утре сутринта. Разбрахме ли се?

— Щом казваш. Но ако убиеш някого, ще те помоля да не разгласяваш откъде си я набавил.

— Ами да. Ако някой умре, то ще е, защото не съм дипломиран аптекар.

Поръчах втори разговор със Сан Франциско — този път с агенцията — и разговарях със Стария.

— Можещ ли да ми отделиш още един детектив?

— МакМан е свободен или ако предпочиташ, той може да смени Дрейк.

— МакМан ще ми свърши работа. Прати го в аптеката на Далас да вземе нещо за мен. Той знае къде е.

Стария ми съобщи, че няма нови сведения за Арония Холдорн и Мадисън Андрюс.

Върнах се в къщата в заливчето. Имахме компания. Три непознати коли бяха спрели на алеята и пет-шест репортери се въртяха на верандата около Мики. Прехвърлиха въпросите си върху мен.

— Мисис Колинсън е тук, за да си почине — рекох. — Никакви интервюта и снимки. Ще я оставите на мира. Ако има нещо ново, аз лично ще се погрижа то да стигне до вас — до онези, които не я закачат. Единственото, което мога да ви кажа сега, е, че Финк е задържан във връзка с бомбата.

— А за какво е дошъл Андрюс? — попита Джак Сантос.

Не се изненадах — очаквах го да се появи, щом напусне скривалището си.

— Попитайте него — отвърнах. — Той се грижи за работите на мисис Колинсън. Нищо тайнствено няма в идването му тук.

— Вярно ли е, че са в лоши отношения?

— Не.

— — Тогава защо не дойде по-рано — вчера или оня ден?

— Питайте него.

— А вярно ли е, че е затънал до сливиците в дългове, или по-скоро е бил — преди да започне да се грижи за наследството, останало от Легет?

— Питайте него.

Сантос разтегна в усмивка тънките си устни.

— Няма нужда — вече питахме кредиторите му. А има ли нещо вярно в слуха, че мисис Колинсън и мъжът й са се скарали, защото тя била в много дружески отношения с Уидън — няколко дена преди да убият Колинсън?

— Нито дума вярна. Много жалко — представям си какво бихте раздухали от една такава работа.

— Може и да пораздухаме нещо — отвърна Сантос. — Вярно ли е, че тя е в лоши отношения със семейството на съпруга си и че старият Хюбърт бил казал, че е готов да похарчи и последния си цент, но тя ще плати, ако е замесена в смъртта на сина му? Виж, това не го знаех.

— Я не дрънкай глупости. Че нали за Хюбърт работим сега, като се грижим за нея — той ни е клиентът.

— А вярно ли е, че мисис Холдорн и Том Финк са били пуснати на свобода, защото заплашили, че ако ги дадат под съд, ще кажат всичко, каквото знаят?

— Ти започна да ме будалкаш, Джак. Андрюс още ли е тук?

— Да.

Влязох вътре и повиках Мики.

— Виждал ли си Дик?

— Мина с колата оттук две-три минути след пристигането на Андрюс.

— Измъкни се, без да те видят, и го намери. Предупреди го да внимава бандата репортери да не го надушат, дори с риск да изгуби за известно време следите на Андрюс. Ако разберат, че го следим, по първите страници ще се развихри невиждана история, а хич не ми се иска.

Мисис Хърман тъкмо слизаше по стълбите. Попитах я къде е Андрюс.

— Горе в голямата стая.

Качих се. Габриел, в тъмна копринена рокля с дълбоко деколте, седеше сковано, с изправен гръб, на ръба на кожен люлеещ се стол. Лицето й бе бледо, намусено. Беше вперила поглед в опъната между пръстите си носна кърпичка. Вдигна очи към мен и сякаш се зарадва на появата ми. Андрюс стоеше с гръб към камината. Белите му вежди, коса и мустаци стърчаха във всички посоки от ъгловатото му розово лице. Прехвърли намръщената си физиономия от момичето към мен и сякаш не се зарадва на появата ми.

— Здравейте — поздравих аз и се подпрях на ръба на една маса.

— Дойдох, за да отведа мисис Колинсън обратно в Сан Франциско.

Тя не каза нищо.

— В Сан Франциско или в Сан Матео? — попитах аз.

— Какво искате да кажете с това? — Рошавите му бели вежди се спуснаха толкова ниско, че закриха почти изцяло сините му очи.

— — Един господ знае. Нищо чудно умът ми да е покварен от въпросите, конто ми задаваха отвън вестникарите.

Той почти не трепна. Произнесе бавно, натъртено:

— Мисис Холдорн ме извика, за да се консултира с мен в качеството ми на юрист. Отидох, за да й разясня, че при дадените обстоятелства ще ми бъде съвършено невъзможно да й давам съвети или да бъда неин адвокат.

— Нямам нищо против — рекох. — И не виждам на кого му влиза в работата това, че са ви били нужни трийсет часа, за да й обясните становището си.

— Точно така.

— Но на ваше място бих си мерил приказките пред репортерите, които чакат отвън. Знаете ги що за подозрителен народ са — и то без никаква причина.

Той отново се обърна към Габриел и заговори тихо, но с известна доза нетърпеливост:

— Е, Габриел, ще дойдеш ли с мен?

— Да отида ли? — попита ме тя.

— Само ако много ти се иска.

— Нне… не ми се иска.

— Значи решено — казах.

Андрюс кимна и пристъпи напред, за да се ръкува с нея.

— Съжалявам, скъпа, но трябва да бързам да се прибера обратно в града. На твое място бих прекарал телефон тук — за да можеш в случай на нужда да се свържеш с мен. — Тон отклони поканата й за вечеря, пожела ми с известна доза любезност „лека нощ“ и излезе. Видях го след малко от прозореца как влиза в колата и почти не обръща внимание на накачулилите го вестникари.

Когато се извърнах от прозореца, Габриел ме гледаше намръщено.

— Какво имахте предвид с това Сан Матео? — попита тя.

— Приятелски ли са отношенията му с Арония Холдорн? — попитах и аз на свой ред.

— Представа си нямам. Защо? И защо разговаряхте с него по този начин?

— Причините са детективски. На първо място има слухове, че управляването на твоето наследство му помага самият той да се задържи на повърхността. Може и да не е вярно, но не е излишно да го посплаши човек, та да започне да слага в ред нещата, ако е правил нередни работи. Няма нужда като капак на всичките ти неприятности да останеш и без пари.

— Значи той… — започна момичето.

— Има на разположение една седмина или поне няколко дена, за да оправи всичко. Би трябвало да е достатъчно.

— Но…

Мисис Хърман, която ни повика за вечеря, сложи край на разговора. Габриел почти не яде. Двамата с нея бяхме единствените, които разговаряха на масата, докато не накарах Мики да ни разкаже за един свой случай в Юрика, където трябвало да се представя за чужденец, изобщо не говорещ английски. Тъй като освен английски той не знаеше никакъв друг език, а населението на Юрика съдържа поне по един екземпляр от всички възможни националности, дошло му твърде нанагорно да се държи така, че никой да не разбере за какъв се представя. Разказът му беше дълъг и много забавен. Може и да не лъжеше — но на него винаги му доставяше голямо удоволствие да се прави на малоумен. След вечеря двамата с него се поразходихме навън, докато пролетната нощ не потопи околностите в мрак.

— МакМан ще дойде утре сутрин — уведомих го аз. — Двамата с него ще вардите. Поделете си работата както намерите за добре, но един трябва да е на пост неотлъчно.

— А ти, разбира се, се нагърбваш с най-трудното — възмути се той. — Какво всъщност правим тук — капан ли устройваме?

— Може би.

— Ъхъ. Може би. Представа си нямаш какво вършиш. Мотаеш се като муха без глава и чакаш талисманът в джоба ти да проработи.

— На глупаците винаги им се струва, че плодът на успешния замисъл е просто късмет. Дик каза ли нещо ново?

— Не. Проследил Андрюс от тях дотук, никъде не се е отбивал.

Входната врата се отвори и върху верандата падна сноп жълта светлина. Габриел, наметнала тъмен шал върху раменете си, се появи в светлината, затвори вратата и слезе на покритата с чакъл пътека.

— Ако искаш, иди да поспиш сега — обърнах се към Мики. — Ще те събудя, като реша да си лягам. Ти ще вардиш после до сутринта.

— Ама и ти си голяма работа — засмя се той в тъмното. — Направо ще ме умориш.

— В колата има един галон джин.

— Ъ?! Защо не каза досега, ами само ми губиш времето с празни приказки.

И тревата на сочната морава заскърца под неговите отдалечаващи се стъпки. Аз пресрещнах момичето.

— Каква чудесна нощ — рече то.

— Да, но няма защо да бродиш сама из тъмното дори ако неприятностите ти са, кажи-речи, свършили.

— Нямах такова намерение — хвана ме Габриел под ръка. — А какво означава „кажи-речи“?

— Означава, че остават още някои дреболии — като например морфинът.

Тя потрепера.

— Имам само за тази нощ. Вие ми обещахте…

— Сутринта ще получа петдесет грама.

Не каза нищо, сякаш чакаше да продължа. Аз обаче замълчах. Пръстите й върху ръкава ми се размърдаха.

— Нали казахте, че няма да е трудно да се излекувам — произнесе почти като въпрос и имах чувството, че очаква да отрека изобщо някога да съм споменавал такова нещо.

— Да, няма да е трудно.

— Казахте, че може би… — Тя не довърши.

— Че ще опитаме, докато сме тук в къщата ли?

— Да.

— А ти искаш ли? Ако не искаш, всичко е безсмислено.

— Дали искам? — Тя ми препречи пътя, застана с лице към мен. — Че аз ще дам… — Хълцането й сложи край на изречението. След малко гласът й се възвърна — висок, писклив: — Истината ли ми говорихте досега? Кажете! Онова, което ми казахте — снощи и днес следобед, — вярно ли е или само правдоподобно? На вашата искреност ли вярвам, или защото сте се научили — за професионални нужди — да убеждавате хората?

Може да беше луда, но не и глупава. Отговорих й по моя преценка най-доброто за дадения момент:

— Твоята вяра в мен се гради на моята вяра в теб. Ако моята е неоправдана, същото се отнася и за твоята. Затова нека първо аз да ти задам един въпрос: излъга ли ме, когато каза, че не искаш да бъдеш зловредна?

— Истина е, не искам!

— Добре тогава — заявих категорично като че ли това решаваше всичко. — В такъв случай, щом като искаш да се откажеш от този боклук, ще те откажем.

— Колко… колко време ще продължи?

— Да речем, една седмица — най-много. Може би по-малко.

— Наистина ли? Няма да е по-дълго?

— Една седмица е трудното. А след това известно време ще трябва много да внимаваш, докато организмът ти си възвърне нормалните обороти, но поне вече няма да си морфинистка.

— А ще страдам ли… много?

— Два-три дни ще бъде ужасно, но не колкото ти си мислиш отсега, а волята, наследена от баща ти, ще те накара да понесеш всичко.

— Ами, ако — започна тя бавно — разбера някъде по средата, че повече не мога, ще…

— А, не! Изключено! — отрязах я аз жизнерадостно. — Започнеш ли веднъж, ще караш докрай.

Габриел отново потрепера.

— Кога ще започнем?

— Вдругиден. Утре си вземи обичайната доза, но не се запасявай и от нищо не се бой. За мен ще бъде още по-трудно — ще трябва да те понасям.

— Нали ще разберете… ще се отнесете снизходително… ако не се държа добре, докато провеждам лечението… Дори и да съм много лоша?

— Не знам. — Не исках да я насърчавам да прави с мен каквото й скимне. — Не е истински добър онзи човек, когото и най-дребните неприятности могат да превърнат в лош.

— Да, ама… — Тя млъкна, сбърчи челцето си и каза: — Не може ли да отпратим мисис Хърман? Не ми се иска… Не искам да ме гледа такава.

— Още утре сутринта ще се отърва от нея.

— И ако… нали няма да пускате никого при мен…, ако съм много… много ужасна?

— Няма — обещах. — Обаче да се разберем: виждам, че се готвиш да ми изнесеш програма. Престани да се вълнуваш от тази страна на въпроса. Ще се държиш като хората. Не искам никакви маймунджилъци.

Габриел се изсмя внезапно и ме попита:

— Ще ме набиете ли, ако не се държа добре?

Отговорих, че все още е достатъчно млада, за да й се отрази добре един хубав бой.