Дашиъл Хамет
Прокълната кръв (8)

8. „НО“ И „АКО“

Двамата с Фицстивън се нахранихме отлично същата вечер в заведението на мисис Шиндлър, което се помещаваше в нещо като мазе с нисък таван, ядохме вкусните й ястия и пихме чудесната бира на мъжа й. Писателят у Фицстивън трескаво се опитваше да открие онова, което той наричаше „психологическата мотивировка на мисис Легет“.

— Лесно можем да си обясним убийството на сестра й сега, когато знаем какъв човек е била — рече той. — Както и убийството на мъжа й, опитите й да разруши живота на племенницата си, след като бе разкрита, дори решимостта й да бъде по-скоро застреляна на стълбите, отколкото заловена. Но по никакъв начин не мога да си обясня годините на спокойствие помежду тези събития.

— Убийството на Легет съвсем не е лесно обяснимо — възразих аз. — Всичко останало е подчинено на едно-единствено желание — желанието да го има. Убива сестра си, или по-скоро организира убийството й по такъв начин, че да го върже за себе си. Съдът обаче ги разделя. Тук тя е безпомощна и единственото, което може да направи, е да чака и да се надява на някакъв шанс, който винаги съществува, той да успее някой ден да се освободи. Не ни е известно по онова време да се е стремила към нещо друго. Защо да не си трае, след като държи Габриел като заложница за шанса, на който разчита, и живее в относително охолство с неговите пари? Когато чува за бягството му, пристига в Америка и започва да го издирва. Щом наетите от нея детективи го откриват, тя незабавно пристига при него. Той се съгласява да се ожени за нея. Тя получава онова, което е желала. Защото да не бъде тиха и кротка? Не върши бели, за да се забавлява — не е от хората, на които им прави удоволствие да вредят на околните. Знае какво иска и е готова на всичко, за да го получи. Забележи само колко търпеливо, колко дълги години крие омразата си към момичето. А при това нещата, към които се стреми, съвсем не са кой знае колко необикновени. Ключът към нейната същност съвсем не се крие в някакво сложно умопомрачение. Тя е устроена просто като животно, с естественото животинско неведение за добро и зло. Мрази, когато попречват на намеренията й, и е злобна, когато я спипат натясно. Фицстивън отпи от бирата и попита:

— Да не би според теб проклятието на рода Дейн да е просто леко отклонение от нормалното?

— Дори по-малко — празни думи в устата на разгневена жена.

— Ето — такива като теб правят живота прозаичен — въздъхна той зад облака цигарен дим. — Нима фактът, че с Габриел са си послужили, за да убият майка й, не те убеждава в нуждата — поне поетичната нужда — от съществуването на проклятието?

— Дори ако я беше убила — а това е нещо, в което не съм убеден, — пак не бих повярвал в него. Но Легет явно не се е съмнявал, че дъщеря му е убила майка си. И за да я прикрие, изпълва писмото си с подробности около тази стара история. Но освен думите на мисис Легет, че той е видял с очите си как става убийството, нямаме никакви други доказателства. От друга страна, тя също така каза, и то пред самата Габриел, че на детето от малко му е било внушавано, че баща му е убиец — това спокойно можем да повярваме. А не е вероятно, макар да е възможно, той да си прави целия този труд с друга цел, освен да й попречи да се досети за собствената си вина. Оттук нататък обаче всяко предположение звучи еднакво правдоподобно. Мисис Легет го е искала и го е получила. Защо тогава го убива, по дяволите?!

— Божичко, колко си непоследователен — оплака се Фицстивън. — Нали отговори на този въпрос още в лабораторията? Защо не уважаваш собствените си отговори? Каза, че го е убила, защото писмото й се е сторило като написано от самоубиец и е решила, че смъртта му ще осигури безопасността й.

— Тогава звучеше добре — признах. — Но не и сега, след като размислих хладнокръвно и разгледах фактите. Години наред тя крои планове как да го спечели и най-търпеливо изчаква шанса си. Значи е представлявал някаква ценност за нея.

— Но не го е обичала или поне нямаме основания да смятаме, че е имала чувства към него. От тази гледна точка никаква ценност не е представлявал за нея — само ловен трофей. А смъртта му не намалява тази стойност — главата се балсамира и се окачва на стената.

— Защо тогава прави всичко възможно Ъптън да не се срещне с него? Защо е убила Рупърт? Защо се е нагърбила с всичко? Опасността е била за него в края на краищата. Защо я поема, ако той не е представлявал за нея никаква ценност? Защо рискува всичко това, само и само той да не научи, че миналото е оживяло?

— Май че разбирам какво се опитваш да кажеш — бавно произнесе Фицстивън. — Според теб…

— Чакай — има още нещо. Разговарях на два пъти с Легет и жена му. И двата пъти не си размениха нито дума, макар че тя положи много труд, за да ми внуши, че ако го няма него, би ми казала нещо за изчезването на дъщеря си.

— А ти къде намери Габриел?

— След като видяла мъртвия Рупърт, тя избягала при Холдорнови с всичките си пари и бижута — бижутата дала на Мини Хърши да ги продаде. Самата Мини купила някои от тях за себе си — мъжът й бил спечелил доста пари на зарове две-три нощи преди това — полицията провери — и го изпратила да заложи останалите. Бил задържан в една заложна къща, просто като съмнителен тип.

— Завинаги ли е напускала дома си?

— Не можем да я виним за това — баща си смятала за убиец, а майка си видяла да извършва убийство. Кой би останал да живее в такава къща?

— Смяташ значи, че Легет и жена му са били в лоши отношения? Не е изключено — напоследък рядко ги виждах, пък и не бяхме толкова близки, та да ми се доверят. Допускаш ли, че е подразбрал нещо — някаква част от истината за нея?

— Възможно е — но не дотам, че да не поеме вината за убийството на Рупърт. Освен това дори да е научил нещо, то не е било свързано с тази по-нова история, защото при първата ми среща с него той искрено вярваше в кражбата с взлом. Но от друга страна…

— О, я стига! Не можеш да живееш, ако не вмъкнеш навсякъде две „но“ — та и едно „ако“. Не виждам никакви основания да се съмняваме в разказа на мисис Легет. Най-доброволно си призна всичко. Защо трябва да допускаме, че ще лъже, за да хвърля вина върху себе си?

— Имаш предвид убийството на сестра й ли? Нали е била оправдана, а френската система сигурно е като нашата — два пъти не могат да те съдят за едно и също престъпление каквото и да си признаеш след това. Така че тя нищо не рискуваше, братко.

— Колко си дребнав. Пийни още бира, дано станеш по-великодушен.

На съдебното следствие за убийствата на Легет и Рупърт отново видях Габриел, но не бях сигурен, че ме е познала. Беше с Мадисън Андрюс, адвоката на Легет, който сега се грижеше за делата и наследството му. И Ерик Колинсън беше там, но — колкото и да е странно — не с Габриел. Кимна ми, и толкоз.

Вестниците се докопаха до разказа на мисис Легет относно събитията в Париж през 1913 г. и два-три дни вдигаха голяма пушилка. С намирането на диамантите на „Холстед и Бошан“ детективската агенция „Континентал“ излезе от играта: върху папката с делото „Легет“ написахме „Към архив“. Аз се качих в планината, за да извършва едно разследване за собственика на златна мина, който подозираше, че е мамен от служителите си. Очаквах да остана горе поне месец — работи като тази поглъщат много време. Вечерта на десетия ден обаче ми се обади Стария — моят шеф.

— Изпращам Фоули да те замести — рече. — Но ти не го чакай. Вземи първия влак. Делото „Легет“ отново е на дневен ред.